Алекс Кош
Принципът на равновесието (19)

Глава 8

— Качват се в колата — каза Даня, наблюдавайки напрегнато Алекс през прозореца.

— Наистина ли, кап? — изсумтя Костя. — Ние стоим до теб и също гледаме през бинокъл.

В отговор баскетболистът показа неприличен жест.

— Много смешно. Тръгваме ли след тях?

— Разбира се — успокои го Александър. — Не се притеснявай, няма да ги изпуснем. Докато не са изхвърлили телефона на твоя приятел, можем да ги проследим.

Слязоха долу и спряха пред „ламборджинито“.

— Пак няма да се съберем — отбеляза Даня.

— Всичко е наред. Нали си толкова добър шофьор, просто ни следвай — саркастично отвърна Александър.

Даня за пореден път си помисли, че да се доверява на този надут паун е много лоша идея. А сега Льоха беше в ръцете на триадата и Даня абсолютно не знаеше какво да прави. Оставаше му единствено да се качи в колата и покорно да кара след червеното „ламборджини“.

Двадесет минути по-късно те излязоха от чертите на града. Заради многобройните задръствания на Даня му струваше усилия да се държи за „ламбото“. Понякога му се струваше, че ще е по-лесно да следва Александър и Костя пеша. А около половин час по-късно колата спря близо до няколко самостоятелни хангара от велпапе.

След като паркираха на празния паркинг, младежите слязоха от колите и се огледаха.

— Те са тук — каза Александър, гледайки екрана на телефона си.

— И какво ще правим? — намръщено попита Даня. — Това не прилича на тренировъчен център, дори на лаборатория не прилича.

— Мисля, че това е транзитен пункт — предположи Александър. — Така че ще опитаме да огледаме и да видим накъде ще отидат по-нататък. И на какво.

Само блондинът се беше сетил да вземе бинокъл със себе си, така че Дана и Костя трябваше да стоят до него и да чакат, докато той оглежда територията на склада.

— Колата със сигурност влезе вътре — замислено каза той. — Ще изчакаме, те трябва скоро да се появят.

Но колата не излезе дори след половин час. И през цялото това време те не видяха нито една жива душа нито в хангара, нито наблизо.

— Може би трябва да се приближим. Няма камери, поне не и видими, но все пак е по-добре да сме по-предпазливи.

Речено — сторено. Даня и Александър предпазливо приближиха към хангара и надникнаха през прозореца, докато Костя продължи да наблюдава отстрани.

В средата на празния хангар лежаха купчина дрехи и счупени телефони.

— Така. Дрехите са тук, но къде е самият Льоха? И къде се е дянала колата? — шепнешком каза Даня.

— Виж, там долу има изход.

Незнайно на кой и защо му е трябвало да прави нещо подобно, но в ъгъла на хангара имаше заход към някакъв подземен паркинг.

— Очевидно изходът е някъде встрани и колата отдавна е заминала — логично предположи Александър.

Даня искаше да отвърне нещо остро, но изведнъж усети приближаваща опасност. Обикновено в главата му проблясваха ретроспекции за част от секундата, сякаш вижда как му нанасят удар или как лети топката на полосата с препятствия. А тук цялото му тяло избухна от остра болка от изгаряния и наранявания.

— Да се махаме оттук! — извика той и стремглаво хукна към изхода от хангара.

— Защо? — изненадано попита блондинът.

Той постоя известно време, заслушан в нещо, а после се втурна след Даня. Баскетболистът изскочи пръв от хангара, така че когато се раздаде взрива, той само го отхвърли настрани и леко го оглуши. Но Александър пострада сериозно. И от взрива, и от рухналия покрив.

На Даня му трябваха няколко минути, за да дойде на себе си. И през звъненето в ушите с огромно усилие чу гласове:

— Защо трябва да ги проверяваме? След такъв взрив със сигурност никой не е оцелял.

В по-голямата си част трябваше да допълва думите, дотолкова беше оглушен.

— Заповядаха ни да намерим телата… и да се уверим, че са мъртви.

— Ей там лежи един, върви се уверявай.

Даня отвори едното си око и разбра, че говорят за него. Оставаше да измисли какво да прави сега с двама въоръжени мъже, идващи право към него.

„По дяволите, те държат пистолети в ръцете си — помисли си неистово. — Как да се справя с тях?“

Разбира се, той никога не се е страхувал от битки, но оръжията бяха съвсем различен случай. Кой идиот би скочил на човек с пистолет? Още повече — на двама души.

— За всеки случай го застреляй в главата.

Е, на него му предстоеше да бъде такъв идиот.

Претърколи се под краката на първия противник, скочи, хвана ръката с пистолета и веднага изви китката нагоре. Раздаде се болезнен вик, който беше прекъснат от един точен удар в слепоочието. Оставаше втория противник, но той предпазливо стоеше на около пет крачки и Даня нямаше шанс да се добере до него.

— Жив си — искрено се изненада мъжът в работно облекло и вдигна пистолета.

Част от секундата преди изстрела Даня усети къде точно ще попадне куршумът, просто нямаше време изцяло да избяга от траекторията му. Но тъй като знаеше точно мястото, където би трябвало да попадне куршума, той направи всичко, за да се придвижи настрани и да постави поне връзката ключове в джоба си под него. С малко късмет трябваше да се получи.

Въпреки това Даня беше изхвърлен от попадението, а противникът нямаше намерение да се бави с втория изстрел, когато в главата го улучи камък. Стрелецът рухна на земята като подкосен.

— Ха, аз, разбира се, не съм Машка, но също не е зле! — възкликна Костя. — Добре ли си? Дори аз бях малко оглушен. Какво се случи там?

— Експлозия! — раздразнено отвърна Даня, докосвайки се внимателно отстрани.

Положи усилие да вземе ключовете, буквално забити под кожата му. Но плитката рана беше за предпочитане от дупка от куршум.

— А къде е Александър?

— Остана там — махна с ръка Даня.

Всъщност взривът не беше чак толкова силен, колкото изглеждаше в началото. По-вероятно е бил проектиран да събори хангара като къща от карти, но изглежда, че на блондина и това му стигаше.

— Жалко — почеса се Костя по тила.

— Изобщо не ми пука за него — намръщено каза Даня. — Повече ме притеснява как сега ще търсим Льоха? Всичките му дрехи бяха вътре в хангара.

Костя сви рамене.

— Е, сега ще чакаме, докато той сам се свърже с нас.

Даня го погледна недоволно и извади телефона.

— Трябва да се обадя на нашите, може те да ме посъветват нещо.

— Успех — подсмихна се Костя. — А аз отивам да изровя Александър. Може би падналият покрив не го е довършил съвсем.

* * *

Алекс се събуди проснат на покрит с плочки под до още три тела, в които лесно разпозна здравеняка, „таралежа“ и кавказеца. Главата му се цепеше, сякаш е пиянствал целия предишен ден, но иначе беше в доста добро състояние, което означаваше, че със сигурност не е бил ритан. Но пък бяха успели да го преоблекат, тъй като вместо обичайните дрехи носеше само обикновени шорти и тениска. Телефонът и другите вещи, разбира се, също ги нямаше.

Оглеждайки се, Селин осъзна, че се намира в някаква изоставена старомодна кухня. Бели плочки, ръждясали решетки по прозорците, полудемонтирани газови печки. По някаква причина в главата му веднага се появи мисълта за филма „Убийствен пъзел“, а още по-голям съспенс вкара гривната около глезена му, подобно на онези, които слагат на престъпници под домашен арест. Но неговата представляваше плътна стоманена отливка, а не като съвременните пластмасови устройства.

— Страхотно — измърмори Алекс. — Комфортни стаи, казвате? И басейн?

Докато Селин се оглеждаше, съкилийниците му започнаха да идват на себе си.

— Ох, главата ме боли — изграчи здравенякът. — Къде сме?

— Не виждаш ли, в луксозен апартамент, точно както обещаха — саркастично отвърна „таралежът“. — Ей, дебелия, знаеш ли какво е това място?

— Знам не повече от вас — неохотно отвърна Алекс.

Ситуацията определено не му харесваше. От друга страна, на какво изобщо беше разчитал, когато се пъхна в леговището на триадата? Че наистина ще го настанят в луксозен апартамент?

— А това нещо какво е? Вие имате ли такива? — попита „таралежът“, почуквайки по стоманената кутийка на крака си. — Прилича на джипиес тракер.

— Аз имам — потвърди Алекс.

Кавказецът, вместо да бърбори, мълчаливо обиколи помещението, дръпна наред всички решетки, после тежката входна врата и накрая започна да оглежда системата за вентилация.

Изведнъж се чу скърцане и вратата бавно се отвори. В помещението бодро влезе пълничкият Ли, придружен от двама яки мъже в черни униформи.

— Е, господа, приветствам ви в тренировъчния център на „Белия дракон“ — весело каза той.

— И това са вашите комфортни стаи?! — възмутено попита здравенякът, надвиснал заплашително над нисичкия китаец. — И къде са ни вещите?!

Един от охранителите леко бутна едрия мъж с ръка и той отлетя на около три метра, блъскайки се в масата.

— Без паника — успокояващо вдигна ръце Ли и добродушно се усмихна. — Тук наистина има луксозни стаи, просто първо трябва да разрешим един въпрос. Кой от вас четиримата е довел със себе си опашка от „Сребърния дракон“?

Алекс запази неразбиращо изражение на лицето си, но мислено изруга.

Значи ги бяха разкрили! Ако всичко е толкова зле, то и на помощ не може да разчита. Искаше му се да вярва, че поне момчетата са добре.

И четиримата озадачено се спогледаха.

— Кого са довели? — попита „таралежът“.

— Който ги е довел, знае — отвърна китаецът, присвивайки очи.

— Аз знам, че „Сребърния дракон“ е един от клубовете в Рейтинга — вдигна ръка кавказецът. — Но не съм довел никого. Ако имах връзки в Рейтинга, защо ми е да идвам тук?

Здравенякът се надигна от пода и впи гневен поглед в пазача, който го блъсна, но не бързаше да се сбие.

— Всъщност нямаме кой знае каква нужда от вас — продължи Ли. — Ако никой не си признае, просто ще убием и четиримата.

— Ей, дори не разбирам за какво говорите! — възмути се „таралежът“. — Не искам да умирам за нищо!

Алекс внимателно погледна лицето на китаеца и осъзна, че той не се шегува и че наистина му е по-лесно да ги убие, отколкото да се опитва да разбере кой точно е донесъл опашка след себе си. За щастие той имаше подготвена легенда за такъв случай.

— „Сребърния дракон“ дойдоха при мен — призна той, докато пристъпваше напред.

— Просто така? — изненада се китаецът. — Честно казано, не го очаквах. И как си свързан с тях?

И Алекс разказа историята за идването им при Холин, само че не от свое име, а от името на дебелака. Как бил заплашен и принуден да дойде на тази среща.

— Ами… — Ли погледна замислено Алекс. — Звучи доста правдоподобно. Но не можем просто така да ви повярваме, нали?

Алекс се намръщи.

— Доказателства нямам… а и как изобщо може да се докаже това?

Китаецът мълчаливо кимна на един от пазачите, който пристъпи напред и замахна към лицето на Алекс. Той рефлекторно опита да се защити, но не успя и получи доста здрав шамар. А след това и още един. И още.

— Рефлексите ти са няма нищо — коментира Ли и заповяда на охранителя: — Стига. Дори и да се преструва, по време на битките всичко ще стане ясно.

— Какво изобщо става тук? — предпазливо попита „таралежът“ стоящите до него младежи.

— Тихо! — изшътка му кавказецът.

Китаецът известно време гледа мълчаливо Алекс.

— Добре. Ще се престоря, че ти вярвам. Така или иначе ние се отървахме от онези момчета и проблемът със „Сребърния дракон“ вече е разрешен. А ти ще послужиш на целите, за които беше поканен, независимо дали си участник в Рейтинга или не.

Алекс се напрегна. Какво значи „разрешен“? Нападнали са Александър, Костя и Даня? Но с тях не е толкова лесно да се справиш.

— Какво планирате да правите с нас? — попита кавказецът. — Защо ни отвлякохте?

— Не ви отвлякохме, а ви поканихме в нашия тренировъчен лагер — поправи го Ли. — Вие самите го искахте.

— Аха, само че ни излъгахте за условията — отбеляза здравенякът.

— Не сме — увери го китаецът. — Вие ще живеете в нормални стаи, ще участвате в боеве и ще получавате специални… храни.

Здравенякът изсумтя.

— Ъндърграунд боеве? И струваше ли си заради това да ни отвличате? Аз съм участвал поне сто пъти в подобни мероприятия, и то доброволно.

— Ще ви кажа повече: само при нас ще може да изпробвате силите си в бой с истински представители на Рейтинга. С бойци, владеещи вътрешна енергия и тайни техники.

— Наистина не разбирам какъв е смисълът — отбеляза кавказецът. — Защо ви е това?

Ли отново се усмихна.

— Всичко е много просто. Имаме експериментален препарат, който трябва да тестваме в различни условия. Затова и всички вие бяхте поканени.

— Аз съм против химията — гордо заяви „таралежът“.

— Жалко — тъжно каза китаецът. — Жалко, че на никой не му пука. Виждате ли тези неща на краката си? Това е не само джипиес предавател, но и компактен взривен заряд. Няма да те убие, но определено ще ти откъсне крака от коляното. Така че ще правите това, което ви кажат, и ще приемате всичко, което ви дадат. Между другото, да напускате сградата сами също не ви съветвам, ще има „бум“.

Веселото настроение на „таралежа“ моментално изчезна някъде.

— А колко победи ни трябват, за да се освободим? — попита мрачно той.

Китаецът разпери ръце.

— Както казват при вас, важно е не победата, а участието. Просто оцелейте и след два дни ще ви пуснем.

Най-интересното беше, че наистина ги изведоха от мазето и ги качиха в основната сграда. А там всичко изглеждаше значително по-добре. Очевидно това беше една от многобройните почивни станции от стар тип из Подмосковието.

— Сега ще ви настаним в обещаните стаи, да се възстановите малко — изненада ги китаецът. — Боевете започват след два часа. Моите хора ще дойдат за вас.

— Толкова просто? — изненада се „таралежът“. — Настанявате ни и ни оставяте сами?

— Къде ще отидете? — подсмихна се китаецът. — Ще ви кажа още нещо: тук дори има обещаните плувен басейн и фитнес зала. Можете да отидете, ако искате. Така че не съм ви излъгал.

— А къде може да се хапне? — навъсено попита здравенякът. — Не обичам да се бия на празен стомах.

— Трапезарията е долу.

Китаецът изразително погледна Алекс.

— Не се опитвайте да намерите мобилни телефони, тук и без това има заглушаващи устройства. Затова е по-добре да прекарате времето си полезно и да се настроите подходящо за боевете.

Кавказецът мълчаливо влезе в първата от посочените от пазача стаи и затвори вратата след себе си. Здравенякът веднага се запъти надолу по стълбите в търсене на трапезарията, а „таралежът“ все искаше да говори с Алекс, но охранителят го избута към стаята.

— Върви, върви. Не се задържай.

След като се отърва от останалите младежи, Ли хвана Алекс за брадичката и го погледна в очите отдолу нагоре.

— Ако не си този, за когото се представяш, в битките това веднага ще стане ясно. И тогава някой от моите хора с радост ще ти пусне куршум в челото — той отново добродушно се усмихна. — А за останалото, късмет. Ще ми е мъчно за теб.

Влизайки в миниатюрната стая, Алекс се просна на леглото и се загледа в тавана.

„Така, значи трябва да оцелея в тези техни боеве, но без да показвам уменията, които ме издават като участник в Рейтинга — замисли се той. — Чудесно. Или ще бъда пребит до смърт в случай на загуба, или ще победя и ще ме застрелят — ама че избор.“

* * *

Междувременно в клиника „Небесната сфера“ специалистите вдигнаха ръце, недоумяващи защо пациент с отравяне агонизиращо изплюва белите си дробове и същевременно с усмивка на лице уверява околните, че с него всичко е наред.