Дарън Шан
Реки от кръв (5)

Глава четвърта

Беше ми странно отново да живея в град. Първите няколко дена шумът и миризмите едва не ме подлудиха: заради изострените сетива се чувствах така, все едно ме бяха хвърлили във въртяща се мелачка за храна. Лежах под завивките и затисках главата си с най-дебелата възглавница, която успях да намеря. Към края на седмицата обаче свикнах със силните звуци и ухания и се научих да не им обръщам внимание.

Хотелът ни се намираше на тих градски площад. Вечер, когато потокът от коли отслабваше, хлапетата от квартала се събираха да ритат топка. Искаше ми се да се включа, но не смеех — бях невероятно силен и можеше да счупя крака на някого, без да искам.

В началото на втората седмица от престоя ни се установи приятен режим. С Евра ставахме сутрин — нощем господин Крепсли обикаляше навън, но не ни казваше къде ходи и какво прави — и си поръчвахме богата закуска. След това излизахме из града, който беше голям, стар и пълен с интересни места. Връщахме се на свечеряване, за да видим дали господин Крепсли има някакви задачи за нас, след това гледахме телевизия и играехме компютърни игри. Обикновено си лягахме между единайсет и дванайсет.

След прекараната в цирка година се радвах на възможността отново да бъда обикновено хлапе. Харесваше ми да се излежавам до късно сутрин, да не се тревожа дали Малките хора имат достатъчно храна, да не тичам насам-натам да изпълнявам поръчките на другите артисти, а когато вечер сядах пред телевизора с кутия шоколадови бонбони и буркан мариновани лукчета, все едно бях на седмото небе.

Евра също беше доволен. Той никога не беше живял по този начин. От малък обикаляше с пътуващи циркове — първо при един ужасен гадняр, който го държал затворен в аквариум, а след това с господин Длъгнест. Момчето змия обичаше „Циркът на кошмарите“ не по-малко от мен и с радост щеше да се върне там, но нямаше как да не признае, че ваканцията е хубаво нещо.

— Не съм предполагал, че може така да се пристрастиш по телевизията — каза той една вечер, след като бяхме изгледали пет филма един след друг.

— Мама и татко не ми позволяваха да гледам много — отвърнах аз, — но имах съученици, които прекарваха по пет-шест часа пред телевизора всеки ден!

— Не бих стигнал чак дотам — рече замислено Евра, — но по малко е приятно. Като се върнем в цирка, може да си купя портативно телевизорче.

— Откакто дойдох в цирка, дори не съм се сещал за телевизия — признах аз. — Толкова много нови неща се случиха, че не ми оставаше време да помисля за това. Но си прав — ще е хубаво да си имаме телевизор, да гледаме новите серии на „Семейство Симпсън“ — Това беше любимото ни предаване.

Понякога се чудех какво ли прави господин Крепсли — поначало той не беше особено разговорлив, но сега и дума не обелваше за заниманията си. Честно казано, не се тревожех особено, а и предпочитах да не мисля за него.

При всяко излизане Евра трябваше да се навлича като ескимос. Не толкова заради студа — макар да си беше студено, няколко дни след пристигането ни заваля сняг, — а заради външния си вид. Той беше свикнал хората да го зяпат, но ни беше много по-лесно, ако минаваше за обикновено момче — така не се налагаше да спира и да обяснява на всеки срещнат кой е и какъв е.

Покриването на тялото, ръцете и краката не беше проблем — достатъчни бяха панталони, яке и ръкавици. По-трудно беше с лицето, макар по него да нямаше чак толкова много люспици. Дългата зелена коса прибрахме под дебела плетена шапка, а горната част на лицето скрихме с големи слънчеви очила. Но надолу…

Пробвахме какви ли не маски и гримове, докато не попаднахме точно на това, което ни трябваше: фалшива брада! Купихме я от едно магазинче за парти стоки и макар да изглеждаше глупаво, тъй като изобщо не приличаше на истинска, вършеше работа.

— Кой знае какъв вид имаме отстрани — разсмя се един ден Евра, докато обикаляхме из зоологическата градина. — Ти с пиратския си костюм, а аз с тази брада. Хората сигурно ни вземат за избягали от лудница.

— Тези в хотела със сигурност — засмях се и аз. — Чух пиколото и две камериерки да говорят за нас и според едната господин Крепсли е луд лекар, а ние сме му пациенти.

— Наистина ли? — Евра се заливаше от смях. — Представи си само, ако научат истината — че вие сте вампири, а аз съм змия!

— За тях едва ли има значение — отбелязах. — Господин Крепсли им дава щедри бакшиши. „Парите купуват спокойствие“ — така каза управителят на една камериерка, която се оплака, че някакъв гост се разхождал гол в коридора.

— И аз го видях! — възкликна Евра. — Помислих си, че се е заключил отвън.

— Нищо подобно — усмихнах се. — Разхождал се гол вече четвърти-пети ден. Управителят обясни, че идвал всяка година за няколко седмици и през цялото време обикалял гол като пушка.

— И те нямат нищо против? — изненада се Евра.

— „Парите купуват спокойствие“ — повторих.

— А аз си мислех, че „Циркът на кошмарите“ е странно място — промърмори момчето змия. — Хората в града са по-шантави и от нас!

 

 

С всеки изминал ден градът се преобразяваше заради подготовката за наближаващата Коледа. Появиха се елхи, по улиците и витрините наслагаха украса и нощем грееха лампички. Дядо Коледа обикаляше да събира писма от децата, рафтовете в магазините бяха пълни с играчки от пода до тавана.

Очаквах Коледа с нетърпение, предишната беше минала незабелязано, тъй като в „Циркът на кошмарите“ никой не си беше направил труда да отбележи празника.

На Евра му беше трудно да разбере за какво е суматохата.

— Какъв е смисълът? — все питаше той. — Хората харчат купища пари, за да си купуват подаръци, от които нямат нужда, мъчат се да си приготвят богата вечеря, отглеждат и избиват пуйки и елхи в ужасяващи количества… Истинско безумие!

Опитвах се да му обясня, че това е ден на доброжелателство, в който се събира цялото семейство, но на него това нищо не му говореше. За Евра Коледа си оставаше една налудничава машина за пари.

Естествено, господин Крепсли изсумтя, когато му споменах за Бъдни вечер. Нямаше намерение да отбелязва празника.

— Глупав човешки обичай! — само отсече той.

Щях да се чувствам самотен без близките си — по това време на годината усещах липсата им най-силно, особено на Ани. Въпреки това очаквах празника с нетърпение. В хотела се организираше голямо празненство с традиционните пуйка, коледен пудинг и сладки. Мислех да заведа Евра, за да усети коледния дух — бях убеден, че ще промени мнението си, щом изживее една истинска Коледа.

 

 

— Искаш ли да дойдеш с мен по магазините? — попитах един студен следобед, омотавайки дългия шал около врата си. Не че имах кой знае каква нужда от него — заради вампирската кръв не усещах студа и можех да мина без дебелото яке и вълнения пуловер, но пък тогава щях да привлека внимание.

Евра погледна навън. Допреди малко беше валяло и сега всичко беше покрито със сняг.

— За нищо на света! — отвърна той. — Не ми се навлича отново.

Сутринта бяхме излизали да се замерваме със снежни топки.

— Добре — рекох. Радвах се, че отказа. Целта на обикалянето по магазините беше да му купя коледен подарък. — Няма да се бавя много.

— Нали ще се върнеш, преди да се стъмни? — попита момчето змия.

— Сигурно.

— Постарай се. — Кимна към стаята, в която спеше господин Крепсли. — Ще се сети за теб точно, когато те няма.

Разсмях се.

— Ще рискувам. Някакви поръчки? — Евра поклати глава. — Добре, до после!

Вървях по снега и си подсвирквах. Обичах снега, тъй като заглушаваше миризмите и шума. Няколко деца от квартала правеха снежен човек на площада. Поспрях да ги погледам, но отминах, преди да са ме поканили да се включа. Не исках да рискувам да се забъркам в неприятности.

Стоях пред витрината на един магазин и се чудех какво да взема на Евра, когато се приближи едно момиче — горе-долу на моята възраст, малко по-ниско, мургаво и с дълга черна коса.

— Привет, капитане! — извика то.

— Моля? — сепнах се аз.

— Страхотен костюм — усмихна се момичето и разкопча якето ми, за да се видят дрехите отдолу. — Приличаш на истински пират. Ще влизаш ли или само гледаш?

— Чудя се — отвърнах. — Търся подарък за брат си, но не знам какво да му взема.

Това беше историята, която бяхме измислили — че с Евра сме братя, а господин Крепсли ни е баща.

— Аха — кимна момичето. — На колко е?

— Една година по-голям от мен.

— Афтършейв!

Поклатих глава.

— Още не се бръсне.

И никога нямаше да започне — по люспите му не растяха косъмчета.

— Ясно… Някакъв диск?

— Ами… Той не слуша много музика — казах. — Но ако му взема плейър, може и да започне.

— Те са скъпи — отбеляза момичето.

— Все пак, имам един брат — отвърнах. — Заслужава го.

— Значи няма какво повече да се колебаеш. — Протегна ръка. Въпреки студа беше без ръкавици. — Аз съм Деби.

Поех дланта й — в сравнение с нейната тъмна кожа, моята изглеждаше много бяла — и се представих.

— Дарън и Деби — усмихна се тя. — Добре звучи. Почти като Бони и Клайд.

— Винаги ли заговаряш така непознати? — попитах.

— Не — поклати глава Деби. — Но ти не си непознат.

— Как така? — вдигнах вежди объркано.

— Виждала съм те наоколо — обясни тя. — Живея на площада близо до хотела. Затова знам и за пиратския костюм. Движиш се с едно странно момче с очила и фалшива брада.

— Евра. За него търся подарък. — Опитах се да си спомня дали съм я мяркал сред другите деца по улицата, но не успях. — Не съм те забелязал.

— Не съм излизала много — отвърна тя. — Бях болна. Стоях си в стаята и по цял ден гледах през прозореца какво става на площада. Ужасно скучно е да си болен.

Деби духна в шепите си и потри ръце, за да се стопли.

— А защо си без ръкавици? — попитах укорително.

— Я кой го казва! — изсумтя тя. Бях забравил да си взема моите от хотела. — Но всъщност точно затова съм тук. Изгубих ги и сега обикалям по магазините, за да си намеря същите. Не искам родителите ми да разберат, че са изчезнали на втория ден, в който съм станала от леглото.

— Какви бяха?

— Червени, с изкуствена кожа около китките — обясни Деби. — Чичо ми ги подари преди няколко месеца, но не каза откъде ги е купил.

— Тук провери ли?

— Не — поклати глава тя. — Тъкмо мислех да вляза, като те видях.

— Искаш ли да ти правя компания?

— Разбира се — кимна Деби. — Мразя да пазарувам сама. Ако искаш, ще ти помогна да избереш плейър, аз разбирам от техника.

— Чудесно — отворих широко вратата и я задържах пред нея.

— Хей, Дарън — подсмихна се тя, — хората ще си помислят, че ме сваляш!

Изчервих се и се опитах да измисля подходящ отговор, но нищо не ми хрумна. Деби се разсмя и аз сконфузено побързах да я догоня.