Дарън Шан
Реки от кръв (8)

Глава седма

Очаквах Деби да се е облякла по-специално, но тя беше в джинси, развлечен пуловер и дълго дебело палто.

Забелязах, че е с червени ръкавици.

— Намерила си ги? — попитах.

Тя се намръщи.

— Били са в стаята ми — измърмори тя. — Паднали зад радиатора. И естествено, намерих ги, след като казах на мама, че съм излизала навън без ръкавици. Баща ти и брат ти тук ли са?

— Гос… искам да кажа татко, го няма, но Евра е тук. — Замълчах. — Трябва да те предупредя нещо за него.

— Какво?

— Той не е съвсем обикновен.

— Че кой е? — засмя се тя.

— Ще видиш, — понечих да обясня. — Евра е…

— Виж — прекъсна ме Деби, — не ме интересува какъв чудак е. Пусни ме да вляза и ни запознай.

— Добре — усмихнах се неуверено и й направих път да мине. Тя пое уверено напред. След няколко крачки забеляза Евра.

— Еха! — възкликна Деби. — Как се маскира така?

Евра се усмихна смутено. Стоеше пред телевизора със скръстени на гърдите ръце.

— Деби — обадих се, — това е брат ми Евра. Той…

— Това люспи ли са? — пристъпи към него тя.

— Аха — кимна момчето змия.

— Може ли да ги пипна? — попита Деби.

— Разбира се — отвърна Евра.

Тя прокара пръсти по лявата му ръка — той беше по фланелка, — а после и по дясната.

— Леле! — възкликна Деби. — Така ли си се родил?

— Да — кимна Евра.

— Той е змия — обясних.

Деби ядосано се извърна към мен и извика:

— Не се говори така! Не бива да го обиждаш само защото изглежда различно.

— Не го обиждам… — започнах аз, но тя ме прекъсна.

— Хубаво ли ще ти е, ако някой ти се присмее заради глупавия пиратски костюм? — Сведох поглед към дрехите си. — Много неща можех да кажа за шантавите ти дрехи — продължи Деби, — но си замълчах. Реших, че след като искаш да изглеждаш като пират, то си е твоя работа.

— Спокойно — обади се Евра. — Аз наистина съм змия.

Тя го зяпна неуверено.

— Честна дума — закле се той. — Имам много черти на влечуго: сменям си кожата, студенокръвен съм, очите ми са като на змия.

— И въпреки това — не се предаваше Деби, — на никого не му е приятно да го наричат змия.

— Напротив, стига обаче да си падаш по змиите — засмя се Евра.

— О! — Тя се извърна към мен смутено. — Извинявай.

— Няма нищо — отвърнах. Всъщност реакцията й ме зарадва — показваше липсата на предразсъдъци.

Деби направо не можеше да откъсне очи от Евра и не спираше да го разпитва. С какво се храни? Колко често? Може ли да говори със змии? Помолих го да й покаже дългия си език и той веднага се изплези и докосна с него върха на носа си.

— Пфу, това е най-великата гадост, която съм виждала! — извика възторжено тя. — Де да можех и аз да го правя! Щях да шашна всички в училище!

Стана време да тръгваме към киното.

— Няма да се бавя — казах на Евра.

— Няма нужда да бързаш заради мен — намигна ми той.

 

 

Киното беше наблизо и имахме достатъчно време до началото на филма. Купихме си пуканки и влязохме в салона. По време на рекламите си говорехме.

— Брат ти ми харесва — обяви Деби. — Макар че е малко свит. Сигурно е заради външния му вид.

— Да — кимнах. — Животът му не е бил лесен.

— Майка ти и баща ти също ли приличат на змии? — попита тя.

— Не — поклатих глава, — Евра е единствен по рода си.

— Майка ти обикновена ли е? — Бях й казал, че родителите ми са разведени и с Евра прекарваме по половин година при единия и половин при другия. — А баща ти?

Усмихнах се.

— И татко е странен, но не е като Евра.

— Кога ще се запозная с него?

— Скоро — излъгах. Деби веднага беше харесала момчето змия, но как ли щеше да възприеме вампира? Подозирах, че нямаше да е толкова мила с господин Крепсли, ако разбереше истината.

Филмът беше глупава романтична комедия. Деби се смя повече от мен. На връщане към площада разговаряхме за филма. Престорих се, че и на мен ми е харесал. Докато вървяхме по една тъмна уличка, Деби ме хвана за ръката — усещането беше страхотно.

— Не те ли е страх от тъмното? — попита тя.

— Не — поклатих глава. Заради вампирското зрение виждах чудесно в мрака. — От какво да ме е страх?

Деби потрепери.

— Знам, че е глупаво, но все се притеснявам да не изскочи някой вампир или върколак. — Разсмя се. — Глупаво е, нали?

Само ако знаеше…

— Ноктите ти са дълги — отбеляза тя.

— Извинявай — пророних. Ноктите ми бяха изключително здрави. Не се режеха с ножица и единственият начин да ги подкъсявам беше със зъби.

— Няма за какво да се извиняваш — отвърна Деби.

Когато излязохме на площада, усетих как ме оглежда на светлината на уличната лампа.

— Какво гледаш? — попитах.

— В теб има нещо различно, Дарън — измърмори замислено тя. — Не мога да кажа какво точно е, но го усещам.

Свих рамене и се опитах да го обърна на шега:

— Сигурно е заради сините ми очи.

— Не — поклати глава тя сериозно. — Нещо вътре в теб е.

Извърнах поглед настрани.

— Смущаваш ме — казах.

Деби стисна нежно ръката ми.

— Татко често ми се кара за това. Твърди, че съм много любопитна и винаги казвам каквото мисля. Трябва да се науча да си мълча.

Стигнахме до дома й и аз се спрях нерешително пред вратата, не знаех какво да правя. Деби ми помогна.

— Искаш ли да влезеш? — покани ме тя.

— Родителите ти не са ли у дома?

— Те няма да имат нищо против. Ще им кажа, че си приятел на някой приятел.

— Ами… добре — измърморих. — Щом си сигурна, че всичко ще е наред.

— Сигурна съм — усмихна се Деби, хвана ме за ръката и отвори вратата.

Бях толкова притеснен, колкото когато се промъквах в стария киносалон да открадна Мадам Окта от спящия господин Крепсли.