Дарън Шан
Реки от кръв (13)

Глава дванайсета

В началото дори не разбрах, че господин Крепсли е хвърлил око на някого. Повече от час се мотаеше над една оживена търговска улица и оглеждаше магазините. След това изведнъж се изкачи на покрива и пое нанякъде.

Звъннах на Евра. Той никога не ми се обаждаше, за да не чуе вампирът моя телефон.

— Раздвижи се — уведомих го тихо.

— Време беше — промърмори Евра. — Отвратително е като спре. Нямаш си и представа колко е студено, когато стоиш на едно място.

— Вземи си нещо за хапване — предложих. — Той върви доста бавно. Може да се забавиш пет-десет минути.

— Сигурен ли си? — попита момчето змия.

— Да. Ако стане нещо, ще ти се обадя.

— Добре — отвърна Евра. — Един хотдог и чаша кафе ще ми се отразят добре. Искаш ли и за теб?

— Не, благодаря — отказах. — Ще те държа в течение. До после.

Прекъснах разговора и тръгнах след вампира.

Избягвах да ям хотдог, сандвичи и пържени картофки, докато преследвах господин Крепсли: той лесно можеше да долови силната им миризма. За да залъгвам глада си, си носех сухари, понеже нямаха почти никакъв аромат, и бутилка с обикновена чешмяна вода.

След няколко минути любопитството ми се изостри. До този момент господин Крепсли или седеше на едно място по цяла нощ, или обикаляше без посока, а сега вървеше целенасочено.

Реших да се приближа. Беше опасно, тъй като той не се движеше бързо и можеше да ме забележи, но исках да разбера какво е замислил.

Скъсих разстоянието с една трета — не смеех да се приближа повече — и видях, че е подал главата си над покрива и гледа към улицата.

И аз надникнах надолу, но макар че булевардът беше добре осветен, в първия момент не успях да разбера какво е привлякло вниманието му. После видях спрелия под една лампа дебел мъж, който пристягаше връзките на обувките си.

Ето това беше! Господин Крепсли преследваше дебелия! Личеше си по начина, по който се взираше в него и го чакаше да си върже връзките. И когато накрая мъжът се изправи и продължи по тротоара, вампирът веднага го последва.

Отстъпих няколко крачки встрани и се обадих на Евра.

— Какво става? — попита той, дъвчейки. Около него беше доста шумно.

— Появи се обект — отвърнах.

— По дяволите! — възкликна Евра. Чух как хвърли хотдога и се отдалечи от глъчката. — Сигурен ли си?

— Абсолютно — отвърнах. — Набелязал е плячка.

— Добре — въздъхна приятелят ми. Звучеше притеснен. Чудесно го разбирах — и аз се чувствах по същия начин. — Къде точно се намираш.

Казах му името на улицата.

— Няма смисъл да бързаш — казах му. — Движат се бавно. Следвай ги от няколко преки разстояние, иначе господин Крепсли може да те види.

— Естествено — изсумтя Евра. — Дръж ме в течение.

— Непременно — обещах. Прекъснах разговора и поех след дебнещия вампир.

След малко дебелият се скри в една голяма сграда. Господин Крепсли почака половин час, след това бавно я обиколи, оглеждайки прозорците и вратите. Аз го следвах от разстояние, но бях готов и аз да вляза, ако той влезеше вътре.

Но той не го направи. Като приключи с огледа, той се качи на покрива на постройката от другата страна на улицата, откъдето можеше да държи под око входа, и седна да чака.

Обадих се на Евра и го осведомих за случващото се.

— И просто си стои там? — попита той.

— Стои и наблюдава — потвърдих.

— А каква е тази сграда?

Отпред над входа висеше табелка, но още преди да я прочета, се бях досетил какво представлява заради силната миризма на кръв, която се носеше наоколо.

— Кланица — прошепнах.

Последва дълго мълчание.

— Може да е дошъл за животинска кръв — предположи накрая Евра.

— Не вярвам. Ако беше дошъл заради това, вече щеше да е влязъл. Не е тук заради животните, а заради човека.

— Няма как да сме сигурни — възрази той. — Може да чака кланицата да затвори.

— Доста ще почака — засмях се. — Кланицата работи непрекъснато.

— Идвам при теб — рече Евра. — Не мърдай оттам.

— Ако господин Крепсли влезе, ще го последвам — отговорих, но той вече беше затворил и не ме чу.

Появи се след няколко минути, дъхът му лъхаше на горчица и лук.

— От сега нататък минаваш само на сухари — прошепнах.

— Мислиш ли, че господин Крепсли ще ме надуши? — сепна се той. — Може да сляза и да…

Поклатих глава.

— Близо е до кланицата. Миризмата на кръв ще заличи всичко друго.

— Къде е? — попита Евра. Посочих му. Той присви очи и се взря в мрака.

— Трябва да сме изключително тихи — предупредих го. — Дори и при най-слабия шум може да ни усети…

Не знам дали от студа или от мисълта, че вампирът може да ни разкрие, но приятелят ми потрепери и се настани до мен. Почти не си проговорихме. Издишахме в шепи, за да скрием белите облачета на дъха си. Щеше да е по-лесно, ако валеше, снегът щеше да ги прикрие, но нощта беше ясна и студена.

Стояхме там до три сутринта. Зъбите на Евра тракаха от студ и аз се канех да го изпратя да се прибира, преди да е премръзнал, когато се появи дебелият. Господин Крепсли веднага пое след него.

Изведнъж си дадох сметка, че вампирът щеше да мине покрай нас. Нямаше къде да се скрием. Щеше да ни види!

— Не мърдай! — изсъсках на Евра. — Дори не дишай!

Господин Крепсли се приближи, вървеше бос по заледения покрив. Бях сигурен, че ще ни забележи, но погледът му беше впит в човека долу. Мина на по-малко от пет метра от нас. Сянката му падна върху мен като кошмарен призрак и изчезна.

— Едва не ми се пръсна сърцето — промърмори разтреперано момчето змия.

Чух познатото туптене на сърцето му (биеше малко по-бавно от човешко) и се усмихнах.

— Нищо ти няма.

— Мислех, че с нас е свършено — въздъхна Евра.

— И аз. — Изправих се да погледна накъде се е насочил вампирът. — Най-добре слез на улицата.

— Движи се бавно — отвърна той. — Ще се справя.

Поклатих глава.

— Няма как да знаем кога ще ускори ход. Дебелият може да хване такси или да се качи в кола. А и освен това сега ни се размина, но ще е по-добре да се разделим: ако хване единия, другият може да се върне в хотела и да се престори, че не знае нищо.

Евра се съгласи с мен и се спусна по близкото аварийно стълбище. Аз поех по следите на вампира и дебелия.

Дебелият се връщаше по улиците, по които беше дошъл, и не след дълго стигна до един жилищен блок.

Той живееше в средния апартамент на шестия етаж. Господин Крепсли изчака светлините вътре да угаснат и се качи с асансьора. Аз изтичах по стълбите и наблюдавах от другия край на площадката.

Очаквах да отвори вратата и да влезе — ключалките не бяха никакъв проблем за него. Той обаче само огледа вратата и прозорците. После се върна в асансьора.

Спуснах се обратно по стълбите и поех след него. Обадих се на Евра и му докладвах накъде се е насочил вампирът. Няколко минути по-късно приятелят ми ме настигна и заедно поехме след господин Крепсли по улиците.

— Защо не е влязъл? — попита Евра.

— Не знам — отвърнах. — Може вътре да е имало и други хора. Или пък възнамерява да се върне по-късно. Едно е сигурно: не се качи горе, за да му остави писмо.

Като завихме зад един ъгъл, забелязахме господин Крепсли надвесен над просната на земята жена. Евра ахна и понечи да хукне към него. Сграбчих го за ръката и го дръпнах назад.

— Какво ти става? — изсъска той. — Не виждаш ли, че я е нападнал? Трябва да го спрем, преди…

— Спокойно — отвърнах. — Нищо й няма, той просто си взема дозата кръв.

Приятелят ми се успокои.

— Сигурен ли си? — попита той подозрително.

Кимнах.

— Виж, смуче от ръката й. На труповете в онази сграда им бяха прерязани гърлата, помниш ли?

Евра кимна нерешително.

— Ако грешиш…

— Не греша.

След няколко минути вампирът продължи. Ние изтичахме до жената да погледнем. Тя беше жива, но в безсъзнание, единствено малкият пресен белег на лявата й ръка показваше, че вампирът е пил кръв от нея.

— Да вървим — изправих се. — Всеки момент ще се свести.

— А господин Крепсли? — попита Евра.

Вдигнах глава към небето, опитвах се да преценя колко остава до изгрева.

— Няма да убие никого тази нощ — казах. — Късно е. Вероятно се връща в хотела. Хайде, ако ни изпревари, ще трябва да обясняваме къде сме били цяла нощ.