Дарън Шан
Реки от кръв (16)

Глава петнайсета

Възцари се напрегната тишина, минутите бавно се влачеха. Опипах ребрата си — нямаше нищо счупено. Но когато се изправих, ме проряза остра болка и стиснах зъби, за да не изохкам. Щях да я усещам дълго време след това.

Приближих се до господин Крепсли и се прокашлях смутено.

— Кой беше този? — попитах.

Той ме погледна, поклати глава и изръмжа:

— Идиот! Какво правиш тук?

— Опитвах се да ви спра да не го убиете — посочих дебелия. Вампирът смаяно се взря в мен и затова поясних: — Чух по телевизията за шестте намерени тела. Помислих си, че вие сте убиецът и ви проследих…

— Помислил си мен за убиеца? — изрева господин Крепсли. Кимнах мрачно. — По-глупав си, отколкото смятах! Толкова ли ми нямаш доверие…

— Какво друго да си помисля? — извиках. — Никога нищо не ми казвате. Излизате всяка вечер, дума не обелвате къде ходите. Какво друго да реша, като разбера, че са намерени шест трупа без капчица кръв в тях?

Гневният ми изблик го сепна, но след като поразсъждава малко, вампирът кимна уморено.

— Прав си — въздъхна той. — Човек трябва да се доверява, за да му вярват. Исках да ти спестя мрачните подробности, но това се оказва грешка. Вината е моя.

— Не е само ваша — отвърнах, бях изненадан от умерената му реакция. — И аз не биваше да ви следя така.

Господин Крепсли хвърли поглед на ножа.

— Мислеше да ме убиеш ли?

— Да — кимнах смутено.

Изведнъж той се усмихна.

— Дързък младеж си ти, Дарън Шан. Но аз го знаех, когато те взех за чирак. — Изправи се и огледа раната на рамото си. — Май трябва да съм благодарен, че ми се размина само с това.

— Добре ли сте? — попитах.

— Ще оцелея. — Вампирът започна да разтрива слюнка върху раната, за да зарасне по-бързо.

Погледнах счупения прозорец и повторих въпроса си:

— И кой беше този?

— Не кой, а какво — поправи ме господин Крепсли. — Това беше вампаниз. Казва се Мърлок.

— Какво е вампаниз?

— Дълга история. Сега нямаме време. После ще ти…

— Не — прекъснах го решително. — Преди малко едва не ви убих само защото не знаех какво точно става. Разкажете ми сега, за да няма други недоразумения.

Той се поколеба, после кимна.

— Добре. Може и да няма по-подходящ момент. Тук едва ли някой ще ни обезпокои. Но не бива да се бавим. Трябва да обмисля внимателно развоя на събитията и да реша какво ще правим по-нататък. Ще бъда кратък. Опитай се да не задаваш излишни въпроси.

— Добре — обещах.

— Вампанизите са… — замълча за миг, търсеше точните думи. — Едно време вампирите са смятали хората за по-нискостоящи създания и са се отнасяли с тях така, както днес те с животните. Било съвсем обичайно един вампир да изпие кръвта на двама души за седмица. Постепенно обаче се стигнало до мнението, че това не е приемливо, и били приети закони, които забранявали ненужните убийства.

Повечето вампири с готовност ги спазвали — било по-лесно да живеят незабелязани сред хората, ако не оставяли постоянно трупове след себе си, — но други сметнали, че това е предателство спрямо природата ни. Те вярвали, че човеците съществуват единствено, за да ни служат за храна.

— Това е лудост! — възкликнах аз. — Нали вампирите произлизат от хората? Що за…

— Моля те — прекъсна ме господин Крепсли. — Само се опитвам да обясня възгледите им. Не ги оправдавам.

Преди седемстотин години разделението се задълбочило. Седемдесет вампира се отделили от останалите и се обявили за самостоятелно племе. Нарекли се вампанизи, установили свои правила и начини за избиране на предводителите си.

И до ден-днешен вампанизите смятат, че не е редно да пиеш кръв от човек, без да го убиеш. Те вярват, че е признак на благородство да изсмучат и последната капка от тялото и да погълнат духа на жертвата си — така, както ти стори със Сам Грест. За тях е срамно да пият по малко кръв и ни обвиняват, че сме като паразити, обикновени пиявици.

— Значи винаги убиват жертвите си? — попитах. Той кимна. — Това е ужасно!

— И аз мисля така — рече господин Крепсли. — Такова е било мнението и на повечето вампири, когато вампанизите се отделили. Избухнала война. Голяма част от вампанизите били избити. Загинали и много вампири, но победата клоняла на наша страна. Щели сме да ги изличим от лицето на земята, ако — той се усмихна горчиво — не се намесили хората, които сме се опитвали да защитим.

— Как така?

— По онова време те знаели за съществуването на вампирите. Но не ни закачали, тъй като се страхували от нас. Когато обаче вампанизите се развихрили, те изпаднали в паника и се надигнали срещу нас. За съжаление не правели разлика между вампири и вампанизи и избивали всички наред.

Щели сме да се справим с вампанизите, но срещу хората сме били безсилни. Едва не ни изтребили до крак. Накрая нашите принцове отишли при вампанизите и им предложили споразумение. Ние ги оставяме на мира, а те се задължават да прекратят безотговорните кръвопролития и оттам нататък да убиват само за храна, като се стремят да го правят тайно и да заличават следите си.

Примирието изиграло своята роля. След като си дали сметка, че са в безопасност, хората спрели да ни преследват. Вампанизите заминали надалеч — това било част от споразумението — и през последните седем века с тях не сме поддържали никакви отношения, като изключим някой инцидентен сблъсък или двубой.

— Двубой ли?

— Животът на вампирите и вампанизите е суров — отвърна господин Крепсли. — Затова постоянно изпитваме силите си в битки и състезания. Хората и животните са достойни противници, но ако един вампир иска наистина да провери колко струва, се изправя срещу вампаниз. Често се случва вампир да предизвика вампаниз, или пък обратното, вампаниз да предизвика вампир на двубой до смърт.

— Това е глупаво — поклатих глава.

Той сви рамене.

— Такъв е нашият обичай. С времето външният вид на вампанизите се изменя. Забеляза ли, че косата, ноктите и очите му бяха червени?

— И устните — добавих. — И освен това кожата му беше лилава.

— Тези промени са резултат от поемането на повече кръв. Не всички вампанизи са чак като Мърлок — той пие кръв в опасни количества, — но малко или много, се различават. Младите вампанизи са същите като нас, тъй като са нужни няколко десетилетия, за да се появи оцветяването.

— Значи вампанизите са лоши? Заради тях ли вампирите имат толкова лоша слава?

Господин Крепсли замислено потърка белега си.

— Не е съвсем вярно, че са лоши. За хората е така, но за вампирите те са по-скоро отклонили се от правия път братовчеди, а не зли чудовища.

— Какво? — Не можех да повярвам, че ги защитава.

— Зависи от гледната точка — отвърна той. — Ти вече дори не обръщаш внимание, че пиеш кръв от живи хора, нали?

— Да, но…

— Помниш ли колко категорично отказваше в началото?

— Да, но…

— Следователно, за мнозина ти си лош. Млад вампир, който пие човешка кръв… Смяташ ли, че ще те пощадят, ако разберат какъв си?

Замислено задъвках долната си устна.

— Не ме разбирай погрешно — продължи господин Крепсли. — Не одобрявам вампанизите и техните възгледи. Но и не смятам, че са въплъщение на злото.

— Искате да кажете, че няма нищо лошо в убиването на хора? — попитах предпазливо.

— Не — поклати глава той. — Казвам само, че ги разбирам. Вампанизите убиват заради убежденията си, а не защото им е приятно да го правят. Един войник, който убива по време на война, не става автоматично лош човек, нали?

— Не е същото — възразих.

— Попада горе-долу в същите неясни граници. За хората вампанизите са лоши — и точка по въпроса. Но за вампирите, към които и ти вече принадлежиш, не е толкова лесно. Те са наши родственици.

Освен това, вампанизите притежават и редица благородни черти. Те са верни и смели. Никога не нарушават дадената дума — когато някой от тях обещае нещо, той го спазва. Ако излъже и останалите разберат, ще го ликвидират. Имат си своите грехове и лично аз не ги харесвам, но да са въплъщение на злото… — Той въздъхна. — Не бих казал.

Намръщих се.

— Но вие възнамерявахте да убиете този, нали? — напомних му.

Господин Крепсли кимна.

— Мърлок е друг случай. Той е луд. Изгубил е контрол над себе си и избива безразборно, за да задоволи маниакалната си страст. Ако беше вампир, генералите щяха да го осъдят и екзекутират. Вампанизите обаче са по-милостиви към злощастните си събратя. Те не обичат да убиват себеподобните си.

Ако някой вампаниз полудее, той губи мястото си в йерархията и бива прогонен. И ако се държи далеч от своите, те не се опитват да го спрат или заловят. Той е…

Един тих стон ни накара да подскочим. Обърнахме се, дебелият се беше раздвижил.

— Да вървим — каза господин Крепсли. — Ще продължим разговора си по пътя.

Измъкнахме се от хладилното помещение и поехме обратно.

— Мърлок обикаля на свобода от няколко години — обясни вампирът. — Повечето луди вампанизи не оцеляват толкова дълго. Допускат елементарни грешки и хората бързо ги залавят. Но Мърлок е хитър. Запазил е достатъчно здрав разум, за да убива тихомълком и да крие телата. Чувал ли си, че вампирите не могат да влизат в дома ти, ако не ги поканиш?

— Разбира се — кимнах. — Но никога не съм го вярвал.

— И то с основание. Но както с повечето измислици, и в нея има зрънце истина. Вампанизите почти никога не убиват жертвата си в дома й. Причакват я навън, изпиват кръвта й и след това скриват телата или маскират раните, все едно човекът е починал при злополука. За разлика от другите луди вампанизи, Мърлок не е забравил това основно правило. Затова знаех, че няма да нападне дебелия в апартамента му.

— А как изобщо разбрахте, че се е насочил точно към него? — попитах.

— Вампанизите спазват обичаите си — отвърна той. — Те предварително избират жертвата си. Промъкват се в дома й, когато тя спи и я маркират с три леки драскотини на лявата буза. Забеляза ли ги?

Поклатих глава.

— Не обърнах внимание.

— Ако се беше вгледал, щеше да ги видиш — увери ме господин Крепсли. — Те са почти незабележими, човекът спокойно може да си помисли, че се е одраскал по време на сън, но няма как да ги сбъркаш, ако знаеш какво да търсиш: три еднакво дълги резки.

Затова се залепих за дебелия. Преди да го срещна, търсех на сляпо, обикалях из града и се надявах да попадна на следите на Мърлок. Случайно забелязах белезите по лицето на дебелия и го проследих. Бях убеден, че вампанизът ще го нападне или тук, или докато той се прибира след работа и не ми оставаше нищо друго, освен да се спотая и да очаквам Мърлок да се появи. — Той се намръщи. — Но тогава се намеси ти.

В гласа му се прокрадна горчивина.

— Ще успеете ли да намерите отново Мърлок?

Вампирът поклати глава.

— Извадих невероятен късмет, че попаднах на набелязаната жертва. Шансът да се случи отново е нищожен. Освен това, макар и да е луд, Мърлок не е глупав. Той ще изостави другите, на които е хвърлил око, и ще напусне града. — Господин Крепсли въздъхна нещастно. — Ще трябва да се задоволя с това.

— Да се задоволите ли? — възкликнах. — Няма ли да го преследвате?

Той поклати глава. Спрях на площадката — почти бяхме стигнали пред вратата на помещението с тръбите — и смаяно се взрях в него.

— Защо? Нали е луд? Убива хора! Трябва да…

— Не е моя работа — отвърна тихо вампирът. — Не аз трябва да се грижа за създания като Мърлок.

— В такъв случай защо дойдохте тук? — Направо ми прилоша, като си представих още колко хора щеше да избие лудият вампаниз.

— В такива ситуации вампирските генерали са с вързани ръце — обясни господин Крепсли. — Те не смеят да се намесват, тъй като се страхуват да не предизвикат нова война. Както вече споменах, вампанизите са изключително лоялни. Те ще потърсят отмъщение за убийството на някой от своите. Ако вампанизът загине в честен двубой с вампир, това е друго. Но ако някой наш генерал унищожи луд вампаниз, близките му ще се почувстват длъжни да отвърнат на удара.

А аз дойдох тук, защото това е родният ми град. Тук живях като човек. Макар че всичките ми близки отдавна са мъртви, аз съм привързан към него и го смятам за свой дом.

Гавнър Пърл го знае. И затова, когато е научил за Мърлок, дойде при мен. Предположил е — съвсем основателно, — че няма да стоя със скръстени ръце и да оставя луд вампаниз да тероризира града. Малко нечестен ход, но не го виня — на негово място и аз бих постъпил по същия начин.

— Не разбирам — присвих очи объркано. — Нали генералите се стремят да предотвратят войната?

— Да.

— Но ако убиете Мърлок, това няма ли да…

— Не — прекъсна ме той. — Аз не съм генерал. Аз съм обикновен вампир, не съм свързан с другите. Ако научат, че аз съм отговорен за смъртта на Мърлок, вампанизите ще тръгнат след мен, но няма да обвинят генералите. Отмъщението ще е лично и няма да доведе до война.

— Ясно. И сега, когато родният ви град вече е в безопасност, Мърлок не ви интересува, така ли?

— Да — кимна чистосърдечно господин Крепсли.

Не бях съгласен с него — аз бих преследвал Мърлок до края на света, — но го разбирах. Той защитаваше „своите“. След като опасността за тях беше преминала, за него вампанизът не представляваше проблем. Типичен пример за вампирската логика.

— И сега какво? — попитах. — Връщаме се в „Циркът на кошмарите“ и забравяме за всичко?

— Да — отвърна той. — От сега нататък Мърлок ще избягва този град. Ще изчезне безследно и с това за мен историята приключва. Ние ще се върнем към обичайния си живот.

— До следващия път — вметнах.

— Родният ми град е един — каза вампирът. — Най-вероятно няма да има следващ път. Хайде да вървим, на другите ти въпроси ще отговоря после.

— Добре. — Направих две крачки и отново се спрях. — А това, което споменахте преди малко, че вече няма да криете важните неща, нали все още е в сила? Ще ми се доверявате ли?

Вампирът се усмихна.

— Ще си вярваме един на друг.

Усмихнах му се в отговор и го последвах в помещението с тръбите.

— А защо не видях стъпките на Мърлок? — попитах, докато вървяхме по следите, които бяхме оставили на идване.

— Той не е влязъл от тук — обясни господин Крепсли. — Не исках да се доближавам, докато не нападне, за да не ме види.

Вече се бях промушил през прозореца, когато се сетих за Евра.

— Почакайте! — извиках. — Трябва да вземем Евра.

— И той ли е в играта? — Вампирът се разсмя. — Хайде, побързай. Но не очаквай, че ще повторя цялата история и пред него. Оставям те ти да му я разкажеш по-късно.

Върнах се да потърся приятеля си.

— Евра! — повиках го тихо. Не получих отговор и повиших глас: — Евра!

Къде ли се беше спотаил? Сведох глава и видях следи, които водеха към една плетеница от тръби.

— Евра! — извиках отново и поех по следите. Сигурно ме беше видял да говоря с вампира и се чудеше какво става. — Всичко е наред! Господин Крепсли не е убиецът. Истината е…

Чу се силно хрущене, бях настъпил нещо. Отдръпнах се, наведох се и го вдигнах. Изведнъж сякаш ме прободоха с нож в корема — в ръката си държах счупен телефон.

— Евра! — изпищях с всички сили и хукнах напред. Видях следи от схватка — прахолякът беше пометен, все едно някой се беше въргалял по пода. Хиляди прашинки все още се носеха във въздуха.

— Какво става? — попита господин Крепсли и предпазливо се приближи. Показах му смачкания телефон. — На Евра ли е?

Кимнах.

— Сигурно вампанизът е попаднал на него на излизане.

Вампирът въздъхна.

— В такъв случай Евра е мъртъв — пророни той и отклони поглед, когато се разплаках.