Дарън Шан
Реки от кръв (22)

Глава двайсет и първа

Щом се свестих и отворих очи, пред мен се появи череп. Не беше стар — по него все още имаше плът и едното око си беше на мястото.

Изкрещях и се опитах да се отдръпна, но не успях да помръдна. Вдигнах поглед (защо гледах нагоре, а не надолу?) към тялото си и видях, че е плътно омотано с въжета. След няколко секунди на объркване и паника забелязах друго въже около глезените си и осъзнах, че съм провесен с главата надолу.

— Светът изглежда по-различно оттам, нали? — обади се Мърлок. Извърнах се към него — не можех да движа крайниците си, но можех да се полюшвам. Вампанизът стоеше отстрани и си гризеше ноктите. Протегна крак и подритна черепа. Усмихна се. — Поздрави Евра.

— Не! — изкрещях и се залюлях напред, оголил зъби, за да го захапя. За съжаление, въжето се оказа късо. — Нали обеща, че няма да го убиеш преди Коледа!

— Коледа не е ли днес? — попита невинно Мърлок. — Опа! Извинявай! Какъв лош късмет, а?

— Ще те убия! — заклех се. — Ще…

Изведнъж чух тих стон и замълчах. Обърнах се и видях, че не съм сам. На няколко метра от мен висеше още някой с главата надолу.

— Кой е там? — попитах, макар да бях сигурен, че е господин Крепсли. — Кой си ти?

— Дддарън? — отвърна тих глас.

— Евра! — ахнах.

Мърлок се разсмя и светна с прожектор. След няколко секунди очите ми се приспособиха към силната светлина и различих познатите очертания на момчето змия. Евра изглеждаше изтощен, прегладнял и уплашен, но поне беше жив.

Евра беше жив!

— Върза се, а? — изкикоти се Мърлок и се приближи.

— Какво правиш тук, Дарън? — прошепна Евра. Лицето му беше насинено и разранено, дясната му ръка и рамото, където вампанизът беше одрал люспиците, бяха морави. — Как ме…

— Достатъчно, влечуго! — изръмжа вампанизът и го ритна.

— Престани! — изревах.

— Накарай ме, де! — разсмя се Мърлок и отново се обърна към момчето змия: — Дръж си езика зад зъбите. Ако отново се обадиш без позволение, това ще са последните ти думи. Ясно?

Евра кимна немощно. Не му бяха останали никакви съпротивителни сили. Беше жалка гледка. Но поне беше жив. Това беше важното.

Огледах се внимателно. Намирахме се в голяма пещера. Беше тъмно и не можех да кажа дали е природно образувание, или е дело на човешка ръка. С Евра висяхме от един железен лост. По пода бяха разпилени кости и черепи. Отнякъде се чуваше капене на вода, в единия ъгъл имаше нещо като легло.

— Защо ме домъкна тук? — попитах.

— На Змийчето му беше самотно и Мърлок реши, че ще е хубаво да му правиш компания, нали?

— Как ме намери?

— О, не беше трудно — отговори той. — Изобщо не беше трудно. Отдалеч чух как се приближавате с вампира. И ви последвах. Мърлок познава тези канали като кътните си зъби. Младият Мърлок е умен. Не си губи времето с глупости.

— И защо не ни нападна? Нали искаше да си отмъстиш на господин Крепсли?

— Ще го убия! Когато му дойде времето. Чаках подходящия момент. А после Дарън избяга и съвсем улесни нещата. Младият Мърлок не би подминал подобен подарък. Ще види сметката на вампира после. Засега Дарън му стига. Дарън и Змийчето.

— Господин Крепсли е бил сам — заядох го аз. — Без фенер. В тъмното. А ти си решил да тръгнеш след мен. Ти си страхливец! Страх те е да се изправиш срещу някой от твоята категория. Не ставаш за…

Юмрукът му се стовари върху челюстта ми и пред очите ми заплуваха звезди.

— Само го повтори — изсъска той — и Мърлок ще ти отреже ушите!

Изгледах го презрително, но си замълчах.

— Мърлок не се страхува от нищо! Още по-малко от стар немощен вампир като Крепсли. Що за вампир би тръгнал да се занимава с деца, а? Не си струва да се занимавам с него. После ще му видя сметката. Ти си по-смел. Кръвта ти кипи. — Вампанизът се приведе и ме ощипа по бузата. — Мърлок обича горещата кръв.

— Не можеш да пиеш от мен — отвърнах. — Аз съм наполовина вампир. Забранено е.

— Забраните не засягат Мърлок. Той е абсолютно свободен. Не се подчинява на никого. Тук долу законите на вампанизите не важат. Мърлок ще прави, каквото си поиска.

— Ще се натровиш! — заплаших го. — Кръвта на вампирите е отровна за вампанизите.

— Така ли?

— Да. Както и змийската кръв. Не можеш да пиеш нито от мен, нито от Евра.

Той се намръщи и измърмори:

— Прав си за змийската кръв. Пробвах я — съвсем малко, глътчица, само за да проверя — и след това повръщах.

— Нали ти казах! — извиках тържествуващо. — Кръвта ни не става за пиене.

— Така е — кимна вампанизът, — но пък става за проливане\ Все пак може да ви убия и да ви изям!

Залюля ни силно и така ни завъртя, че ми се зави свят.

След това изчезна за малко. Върна се с два големи ножа. Когато ги видя, Евра простена.

— А, Змийчето не ги е забравило — изсмя се злокобно Мърлок. Поглади остриетата в едно друго, от зловещото звънтене ми настръхна косата. — Доста се позабавлява с тях, нали?

— Извинявай, Дарън — проплака Евра. — Накара ме да издам в кой хотел сме отседнали. Не издържах. Режеше люспите ми и…

— Спокойно — отвърнах тихо. — Не си виновен. На твое място и аз щях да проговоря. Освен това той не ме залови в хотела. Ние веднага се изнесохме.

— И в бързината сте забравили главите си там — обади се вампанизът. — Наистина ли вярвахте, че можете да се спуснете тук, да намерите леговището ми, да спасите момчето змия и да си тръгнете весели и доволни? Изобщо ли не ви мина през ума, че Мърлок е господарят на подземното царство и ще направи всичко по силите си, за да ви спре?

— Напротив, мина ни.

— И въпреки това дойдохте?

— Евра ми е приятел — отвърнах. — Готов съм на всичко, за да му помогна.

Вампанизът поклати глава и изсумтя.

— Още си личи човекът в теб. Ако беше истински вампир, никога не би го направил. Изненадан съм, че Крепсли те следва толкова дълго, преди да те изостави и да си плюе на петите.

— Не ти вярвам!

— Последвах го до повърхността. Затова не те нападнах веднага. Крепсли бягаше така, все едно слънцето грееше във врата му.

— Лъжеш! — изкрещях. — Той не би избягал. Не би ме изоставил.

— Така ли? — ухили се вампанизът. — Не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш, момчето ми. Забрави за Крепсли. Той вече е извън играта. Замина си с подвита опашка.

Изведнъж скочи и замахна с двата ножа към лицето ми. Изпищях и затворих очи, очаквах да усетя пробождането на студената стомана. Остриетата обаче спряха на милиметри от кожата ми, той погали ушите ми с тях и ги отдръпна.

— Само те проверявам. Да видя колко смелост имаш. Не е много, нали? Изобщо не е много. Змийчето започна да пищи чак на четвъртия или петия път. С теб няма да е толкова забавно. Може и да не си играя с теб. Защо направо да не те убия? Ще си доволен ли? Това е най-доброто за теб — без болка, без страдания, без кошмари. Змийчето вече постоянно сънува кошмари. Разкажи му за кошмарите си, влечуго! Кажи му как се будиш с писъци и хленчиш като бебе.

Евра стисна устни.

— Охо! — усмихна се подигравателно вампанизът. — Правиш се на смел пред приятеля си, а? Изведнъж ти дойде кураж, така ли? Не се тревожи, набързо ще ти го избием от главата.

Отново поглади остриетата едно в друго и ни заобиколи, така че да не го виждаме.

— От кого да започна? — измърмори той, подскачайки зад нас. — Кого да избера… Защо не… — Замълча. Усещах как косъмчетата по врата ми настръхват. И след това изкрещя: — Теб! — и се хвърли към… мен.