Дарън Шан
Реки от кръв (12)

Глава единайсета

Следенето на господин Крепсли се оказа трудна задача. Първата нощ го изпуснахме само след броени минути: той се стрелна по един авариен изход и докато се изкачим до покрива, беше изчезнал. Обикаляхме из града няколко часа с надеждата случайно да попаднем на него, но напразно.

Извлякохме си поука. На следващия ден, докато вампирът спеше, аз излязох и купих два мобилни телефона. Следобедът ги изпробвахме и установихме, че ще ни свършат работа.

Вечерта, когато господин Крепсли отново се отправи към покривите, Евра остана долу на улицата. Той беше по-бавен от мен и без него можех спокойно да следвам вампира и после по телефона да указвам посоката.

Дори и когато бях сам, не ми беше лесно. Господин Крепсли беше много по-ловък. За щастие, той изобщо не подозираше за мен и не се движеше прекалено бързо, тъй като не смяташе, че трябва да се измъква от преследвачи.

Следвах го в продължение на три-четири часа, но пак го изгубих. Той се спусна на улицата и се шмугна в някаква пресечка. Следващата нощ го държах под око чак до изгрева. Общо взето продължи така: понякога ми се изплъзваше след няколко часа, друг път успявах да го проследя до сутринта.

Доколкото виждах, не правеше нищо особено. Понякога спираше на едно място и с часове наблюдаваше хората отвисоко. Може би избираше следващата си жертва. Друг път обикаляше неуморно. Маршрутът му беше непредсказуем: ту минаваше по едни и същи улици по няколко пъти, ту се впускаше към съвсем нови места. Действията му бяха напълно непредвидими.

Евра винаги беше изтощен в края на следенето. Все забравях, че не е толкова издръжлив, но той не се оплакваше. На няколко пъти му предлагах да си остане в хотелската стая, но той винаги поклащаше глава и настояваше да ме придружи.

Вероятно се боеше, че ако ме остави сам, може да убия господин Крепсли.

Вероятно беше прав.

Не бяха открити други жертви, освен първоначално намерените шест трупа. Полицията потвърди, че и в шестте тела не е останало нито капка кръв и че са обикновени хора: двама мъже и четири жени. Бяха млади, най-възрастният беше на двайсет и седем, бяха от различни райони в града.

Когато научи, че жертвите са напълно обикновени хора, Евра беше разочарован — щеше да е много по-лесно, ако бяха вампири.

— Лекарите могат ли да различат човек от вампир? — попита той.

— Разбира се — отвърнах.

— Как?

— Кръвта е различна.

— Но в тях не е имало кръв — изтъкна той.

— Клетките са различни. Атомите са по-други — по тази причина вампирите не излизат на снимки. Освен това ноктите и зъбите им са изключително здрави. За лекарите не е проблем да установят истината, Евра.

Опитвах се да остана непредубеден. Откакто го следяхме, господин Крепсли не беше убил никого, което беше добър знак. От друга страна, може би просто изчакваше да утихне шумотевицата, преди да нанесе следващия си удар — сега ако някой закъснееше да се прибере от работа или от училище, цялата полиция се вдигаше на крак.

А може би все пак беше убил някого. Може би знаеше, че го следим и убиваше едва когато ни се изплъзнеше. Това беше малко вероятно, но не го изключвах. Господин Крепсли беше доста хитър. Всичко беше по силите му.

Спях по цял ден, за да бъда бодър през нощта, но ставах няколко часа преди залез, за да прекарам време и с Деби. Повечето пъти отивах у тях и се качвахме в стаята й, слушахме музика и си говорехме. Стремях се да пазя силите си за нощните преследвания, но понякога излизахме на разходка или обикаляхме по магазините. Бях твърдо решен да не позволя господин Крепсли да погуби приятелството ми с Деби. Харесваше ми да съм с нея. Тя беше първото ми гадже. Знаех, че скоро ще се разделим, не бях забравил кой съм и какъв съм, но не исках да се лишавам и от секунда от времето, което ни беше отредено да сме заедно. Бях посветил нощите си на преследването на вампира, но за нищо на света нямаше да се откажа от дните си.

— Защо вече не идваш вечер? — попита ме тя една събота, когато излизахме от сутрешна прожекция в киното. Бях станал по-рано от обичайното, за да прекараме деня заедно.

— Страх ме е от тъмното — отвърнах.

— Сериозно те питам! — удари ме тя по рамото.

— Татко не ме пуска — излъгах. — Чувства се виновен, че го няма по цял ден и затова настоява аз и Евра да прекарваме вечерите с него.

— Едва ли би имал нещо против да излизаш от време на време и вечер — възрази Деби. — Нали първия път ходихме на кино вечерта?

Поклатих глава.

— Тогава се измъкнах без разрешение. Той много се ядоса, когато разбра. Не ми говори цяла седмица. Затова и не съм ви запознал — още е бесен.

— Май ще се окаже ужасен досадник — отбеляза Деби.

— Такъв е — въздъхнах. — Но какво да се прави? Баща ми е. Няма измъкване.

Беше ми кофти, че я лъжа, но не можех да й кажа истината. Представих си как й обяснявам: „Всъщност той не ми е баща. Вампир е. И освен това, според мен е убиецът на онези шестима души.“ Неволно се усмихнах.

— Защо се усмихваш? — попита Деби.

— А, просто така — отвърнах и усмивката ми изчезна.

Водех странен двойствен живот — бях обикновено момче през деня и ловец на вампири през нощта. Но му се наслаждавах. Преди година нямаше да знам какво да правя, нямаше да мога да спя, щях да се тревожа какво ще ми поднесе идващата нощ, да увеся нос, вероятно щях да предпочета да се съсредоточа над единия проблем и да спра да се виждам с Деби.

Сега обаче бях друг човек. Преживяванията ми с господин Крепсли и престоят в „Циркът на кошмарите“ ме бяха променили. Можех с лекота да се справям с различните си роли. Всъщност промяната ми харесваше: заради нощното преследване на вампира се чувствах пораснал и важен — Дарън Шан, защитник на спящия град. А на следобедните срещи с Деби си бях обикновено момче. Вземах най-доброто и от двата свята.

Но всичко свърши, когато господин Крепсли набеляза следващата си жертва — дебелия.