Дарън Шан
Реки от кръв (21)

Глава двайсета

Бъдни вечер. Долу в каналите.

Обикаляхме само от няколко часа, но имах чувството, че сме прекарали тук целия ден. Бяхме потни, покрити с мръсотия, с подгизнали обувки и панталони. Движехме се бързо и вдигахме колкото се може повече шум. Вече почти не обръщах внимание на острата болка, която прерязваше гърдите ми, когато се навеждах, извивах и пълзях.

— По-бавно! — изсъска на няколко пъти господин Крепсли. — Ще ни чуе! Внимавай!

— По дяволите предпазливостта! — извиках. — Времето ни изтича. Трябва да обиколим навсякъде. Не ме интересува колко шум вдигаме.

— Но ако Мърлок ни чуе… — поде вампирът.

— Ще му отрежем главата и ще я натъпчем с чесън! — изръмжах и продължих устремено напред.

След малко стигнахме един широк проход. В повечето канали нивото на водата се беше повишило заради топящия се на повърхността сняг, но този беше сух. Вероятно беше някакво допълнително разклонение, в случай че другите прелеят.

— Нека си починем тук — свлече се на земята господин Крепсли. На него вървенето му беше по-трудно, тъй като беше по-висок и постоянно трябваше да ходи наведен.

— Нямаме време за почивка — отвърнах ядосано. — Да не мислите, че Мърлок почива?

— Дарън, успокой се — отвърна той. — Разбирам тревогата ти, но ако се поддадем на паниката, с нищо няма да помогнем на Евра. И двамата сме уморени. Няколко минути повече или по-малко нямат никакво значение.

— Значи изобщо не ви е грижа за Евра, така ли? — обвиних го аз. — Евра е някъде тук, измъчван, останал без кръв, а вие само хленчите колко сте стар и уморен.

— Може и да съм стар и уморен — изръмжа вампирът, — но и ти едва ли си по-бодър от мен. Седни и не се дръж като дете. Ако е писано да открием Евра, ще го открием. Ако не…

Озъбих се и пристъпих към него.

— Дайте ми фенера! — Бях изтървал своя и той се счупи. — Продължавам сам. А вие си стойте и си почивайте. И сам ще намеря Евра.

— Престани — бутна ме господин Крепсли. — Прекаляваш! Успокой се…

Дръпнах с всички сили и фенерът излетя от ръката му. Не успях да го хвана и той се разби на парчета на пода. Потънахме в непрогледна тъмнина.

— Идиот! — изрева вампирът. — Сега трябва да се връщаме за нов фенер. Видя ли, още повече ни забави. Нали ти казах да се успокоиш?

— Млъкнете! — изкрещях и го бутнах в гърдите. Той падна и аз се отдръпнах назад в мрака.

— Дарън! — извика господин Крепсли. — Къде отиваш?

— Да намеря Евра.

— Недей! Почакай! Ела ми помогни, изкълчих си крака. Ще отидем за по-силни фенери и тогава ще вървим по-бързо. Не можеш да търсиш без светлина.

— Слухът ми е добър — отвърнах. — Както и другите сетива. А освен това мога да викам. Евра! — изкрещях. — Евра! Къде си? Дарън е!

— Престани! Мърлок ще те чуе. Върни се тук и мълчи!

Чух как вампирът се изправя. Поех си дълбоко дъх и хукнах. След като се отдалечих достатъчно, забавих крачка и намерих по-тясна тръба, която водеше настрани. Вмъкнах се в нея и запълзях. Виковете на господин Крепсли заглъхваха. Стигнах до друг канал и поех по него. После по друг. И по друг. След пет минути вампирът вече напълно изгуби следите ми.

Бях сам. В мрака. Под земята.

Потреперих. После обаче си спомних защо бях тук и какъв беше залогът. Затърсих по-широк канал, като опипвах пътя си.

— Евра! — Гласът ми се чу едва-едва. Прокашлях се и извиках с цяло гърло: — Евра! Аз съм Дарън! Чуваш ли ме? Дръж се, идвам! Евра! Евра!

Не спирах да крещя, пристъпвах напред с разперени ръце като слепец и напразно наострях слух — идеалната жертва на чудовищата, които се спотайваха в мрака.

Не знам колко обикалях. В каналите нямаше начин да преценя колко време е изминало. Не знаех и накъде вървя. Нищо чудно и да се бях въртял в кръг. Просто не спирах, крещях името на Евра, опипвах стените, усещах как краката ми стават безчувствени от студената вода.

Понякога до ноздрите ми достигаше лек свеж полъх и ми напомняше за външния свят. В такива моменти ускорявах крачка, тъй като се страхувах смелостта да не ме напусне и да не изскоча навън.

Влизах все по-навътре в лабиринта от канали. Чудех се колко ли души са минавали от тук през изминалите години. Едва ли бяха много. Сигурно бях първият човек (е, всъщност получовек), който от десетилетия насам стъпваше в някои от по-старите канали. Ако имах време, щях да си направя труда да издълбая инициалите си на стената.

— Евра? Чуваш ли ме? Евра?

До този момент не бях получил никакъв отговор. Но точно това и очаквах. Дори и случайно да попаднех на бърлогата на Мърлок, приятелят ми най-вероятно щеше да е със запушена уста. Вампанизът едва ли би направил такъв сериозен пропуск.

— Евра! — едва-едва изписуках с пресипнал глас. — Чуваш ли ме?

Изведнъж нечия ръка се стовари на рамото ми и ме просна на пода. Изкрещях и се завъртях по гръб, за да зърна нападателя, но напразно напрягах очите си — беше тъмно като в рог.

— Кой е там? — попитах треперливо. Отвърна ми тих кикот. — Кой е? Господин Крепсли? Вие ли сте? След мен ли сте вървели?

— Не — прошепна в ухото ми Мърлок. — Не е господин Крепсли.

В очите ми грейна лъч на фенер.

Светлината ме заслепи. Изпъшках и затворих очи, дори не помислих да се отбранявам. Точно това чакаше вампанизът. Хвърли се напред, отвори уста и издиша към мен дъха на живите мъртъвци, от който хората губеха съзнание.

Опитах се да се отдръпна, но беше твърде късно. Вече бях вдишал дъха му. Той премина по ноздрите надолу към гърлото и изпълни дробовете ми, присвих се на две и се закашлях.

Последното, което си спомням, е как политам напред и забивам лице в босите лилави нозе на Мърлок.

А след това… мрак.