Брад Мелцър
Смъртоносно реми (9)

Глава девета

В понеделник рано сутринта Сара обхождаше тъмните, покрити с плочки коридори на деветия етаж на Хоугън плейс, номер едно и се опитваше да изглежда спокойна. Пред залата за предварителни изслушвания се оформяше малка опашка от помощник областни прокурори, които чакаха възможност да представят делата си. Тъй като чакалнята не можеше да побере всички, коридорът бе пълен с десетки свидетели, близки и адвокати защитници. Сара се втренчи в непрекъснато нарастващото гъмжило от хора, като се опитваше по този начин да се разсее.

Адвокатите лесно се познаваха. Всички бяха в тъмносини или сиви едноредни костюми и колосани бели ризи. Всички без тази униформа автоматично се класираха като свидетели, жертви, обвиняеми или роднини за морална подкрепа. За да отдели адвокатите защитници от помощник областните прокурори. Сара трябваше само да обърне внимание на езика на тялото. Защитниците бяха спокойни и уверени. Тъй като нямаха право да участват в днешната процедура, нямаха какво да губят. В сравнение с тях помощник областните прокурори обикновено бяха по-млади, а в очите им се четеше леко, но видимо притеснение. Поставени нервно на кръста ръце, изгризани нокти, твърде чести погледи към часовника — само това й трябваше, за да познае обвинителите. Както и очевидните опити да изглеждат колкото се може по-спокойни. В момента, в който Сара разбра това, престана да крачи нагоре-надолу.

Зад нея се обади мъж в сив костюм:

— Надявах се да сме първи, но чувам, че ще сме седми и осми поред.

Сара се обърна и позна мъжа от ориентирането през първия й работен ден.

— Седми и осми?

— Поред за явяване на предварително изслушване — обясни той. — От останалите седемнайсет помощник областни прокурори, с които започнахме работа, шест вече са го правили. Всички са получили предявяване на обвинение, освен един. Онова момче Андрю от Бруклин разправяше, че било нещо зверско. Бас ловя, че той първи ще изхвърчи. А върви и слух, че днес отлагат дела.

Сара повдигна вежди.

— Извинявай, как ти беше името?

— Чарлз, но хората ми казват Чък.

— Чарлз, Чък, и двамата, направете ми една услуга. Не ми говорете точно сега.

Съдебните заседатели за предварителните изслушвания се избираха веднъж месечно по начин, който Гъф наричаше „бинго версията на криминалното право“. За разлика от традиционните съдебни заседатели, които се произнасяха за вината на обвиняемия само по едно дело, тези обикновено изслушваха десетки дела и решаваха дали има реални предпоставки прокуратурата да разглежда делото. Тъй като заседателите се занимаваха с това цял месец, първият понеделник на новия срок означаваше нови съдебни заседатели — най-лошият ден за представяне на случай. В началото те бяха предпазливи новобранци, които много внимаваха да не предявят обвинение на невинен човек. Накрая бяха ветерани с пердета на очите, които напълно бяха осъзнали, че това е само първата стъпка от един дълъг процес. В началото бяха добри хора, които внимаваха да не сбъркат. Накрая се превръщаха в обикновени нюйоркчани, готови да повярват най-лошото за всеки.

Още двайсет минути минаха, преди Сара да чуе гласа на Гъф по коридора.

— Виж кого намерих.

Тя се обърна и видя Гъф, който буташе малка метална количка с всичките й документи по случая — Сара бе решена да е подготвена за всичко. Зад него вървяха полицай Макейб. Клеър Донигър и Пати Харисън. Макейб изглеждаше спокоен, Донигър — ядосана, а Харисън — ужасена Сара се приближи към свидетелите си и каза:

— Надявам се, че разбирате защо…

— Не се отнасяйте с мен като с дете — солна се Донигър, а боядисаната й и ондулирана коса подскачаше, като че ли имаше собствен живот. Петдесет и четири годишната Донигър изглеждаше точно така, както Сара си я беше представяла — костюм „Адолфо“, изкуствен тен, очевидна пластична операция и малка чантичка. Когато Донигър мина покрай нея, Сара разбра, че разговорът им е приключил.

Тя се обърна към Харисън и леко докосна рамото й.

— Добре ли сте?

— Да — отвърна неубедително Харисън.

— Искате ли да ми кажете кой ви е заплашвал?

— Никой — настоя тя. Тъмночерната й коса беше опъната назад и захваната с черна кадифена панделка. Светлосините й очи се стрелкаха напосоки, докато говореха. — Но едно нещо ви казвам. Няма да стана прокажена в собствения си квартал.

— Кой ви кара да се чувствате така? Госпожа Донигър? Козлоу?

— Дори не знам кой е този Козлоу. Видяла съм го веднъж, когато излизаше от къщата на Клеър. Изглеждаше подозрителен, затова се обадих. Друго не знам.

— Само това искам от вас. Просто го разкажете.

Харисън се обърна.

— Не, няма да го направя.

— Ваш дълг е.

— Имам дълг само към себе си. Съпругът ми ме напусна преди осем години заради дългокосата си секретарка. Дъщеря ми се премести в Сан Франциско и изобщо не ми се обажда, а най-вълнуващото нещо през седмицата е флиртът ми с месаря от супермаркета. Може да звучи жалко, но това е животът ми и аз му се радвам. И не искам да се отказвам от него заради някакво митично чувство за дълг. — Когато Харисън забеляза, че хората се обръщат към тях, тя извика: — Гледайте си работата, досадници такива.

Сара търпеливо изчака Харисън да се успокои и накрая й кимна:

— Права сте. Вие сте тази, която трябва да го направи, не аз. Но когато дъщеря ви се разхожда на свеж калифорнийски въздух и някой й смаже главата, надявам се човекът, който види престъплението, да има повече смелост от вас.

Харисън се втренчи в Сара.

— Свършихте ли?

— Казах каквото имам да казвам. — Сара се отдалечи.

Когато отново тръгна надолу по коридора, тя видя Джаред да пристига с Козлоу, който изглеждаше много добре в костюм на тънко райе и стилни, но строги очила. Типично за Джаред, помисли си тя. По ръкомахането му изглеждаше като че ли той казва на Козлоу да изчака в другия край на коридора, настрана от свидетелите на Сара. Козлоу остана да чака, а Джаред се приближи до нея.

— Всичко наред ли е? — попита той, усетил притеснението й.

— Добре съм — пое дълбоко дъх тя.

— Сигурна ли си? — Джаред посегна да я погали по ръката.

Сара бързо се отдръпна.

— Не тук и не сега.

— Съжалявам, не исках да…

— Не му е времето.

— Разбирам. — Джаред продължи по същество: — Размисли ли за прекратяване на делото?

— Естествено…

— Сара! — викна Гъф надолу по коридора. — Твой ред е!

— Е? — Джаред я погледна в очите. — Съгласна ли си?

Сара замълча и се загледа в пода.

— Ето ги документите — добави Джаред. Щеше да се съгласи. Беше готова.

Тя знаеше какво означава това за него. А да му причини болка означаваше да нарани и себе си. Сара го погледна.

— Съжалявам. Не е редно.

— Но…

— Моля те, не ме питай пак. — Сара тръгна към залата. — Вече раздаваш непозволени удари.

Джаред стисна зъби и се обърна.

Гъф държеше вратата на залата отворена.

— Късмет, шефе.

— Ти няма ли да влезеш?

— Не мога. Не и ако не съм свидетел или член на адвокатската колегия на Ню Йорк. А сега ги разкатай.

Сара влезе в залата и почувства, че всички гледат нея. Двайсет и тримата съдебни заседатели седяха в две редици на скамейки. Бяха типични нюйоркчани — главно пенсионирани мъже и жени, няколко по-възрастни майки, един сервитьор, един управител на магазин, един млад редактор, един механик, един студент и т.н.

Настаниха Козлоу в дясната страна на залата, а полицай Макейб, Клеър Донигър и Пати Харисън чакаха в близкото помещение за свидетели. Докато Сара се оглеждаше, Джаред влезе и седна до клиента си. Гледаше смаяно Сара и се мъчеше да привлече вниманието й.

Сара отказваше да го погледне и знаеше, че не трябваше да се съгласява той да влезе в залата. Тя се приближи до празната маса отпред, остави куфарчето си и погледна заседателите.

— Как сте днес?

Никой не каза нищо.

— Добре. Чудесно. — Сара отвори куфарчето си. Леко се изчерви и след това добави: — Извинете ме за секунда. — Отиде до вратата, отвори я и показа главата си в коридора.

— Какво има? — Гъф се беше облегнал на стената.

— Документите?

— Опа! — Гъф бутна количката към Сара.

Тя я вкара в залата и още веднъж се усмихна на заседателите.

— Ето. Готови ли сме да започваме?

 

 

Когато полицай Макейб свърши да дава показания, Сара почувства някаква надежда. Едва ли беше най-добрият свидетел на света, но се придържаше към фактите и ги разказваше добре.

— Някой има ли въпроси? — Сара все така избягваше да поглежда Джаред. За разлика от обикновените заседатели, които слушаха и решаваха делата, без да контактуват с двете страни по делото, заседателите на предварителните изслушвания можеха да задават въпроси на всеки свидетел, което им позволяваше да получат повече представа за станалото. Сара нямаше нищо против, стига да не питаха полицая защо не е проверил за отпечатъци в къщата или защо не е идентифицирал заподозрения както си му е редът.

Пръв вдигна ръка мъж от втория ред.

— Почакайте, ей сега идвам. — Сара се приближи до него, наведе се и той й прошепна въпроса. Нейна работа беше да прецени дали е подходящ. Ако преценеше, задаваше го на свидетеля. Сара чу въпроса и изражението й изобщо не се промени, точно както я беше учил Конрад.

— Първият въпрос е: „Проверихте ли дали отпечатъците на заподозрения са в къщата?“.

— Нямаме бюджет за това — отвърна Макейб.

Заседателят зададе друг въпрос.

— Но не е ли това най-добрият начин да се уверите, че е бил вътре?

— Вероятно — каза недоволно Макейб — Но невинаги всичко е идеално.

Сара се обърна с гръб към Макейб. Оттам нататък всичко тръгна с главата надолу.

 

 

Към края на разпита на Донигър, Сара вече бе развалина. Донигър гледаше ядно, беше враждебна и необщителна и никак не приличаше на будеща съчувствие жертва, на което Сара бе разчитала. Надявайки се да обърне нещата, тя даде възможност на заседателите да задават въпроси.

Незабавно една от жените на първия ред вдигна ръка и прошепна въпроса си.

— Значи не сте видели Козлоу в къщата си? — предаде Сара въпроса.

— Не — отвърна Донигър.

Последва втори прошепнат въпрос.

— Значи не знаете със сигурност дали той е крадецът? — каза Сара.

— Определено не знам.

Въпросите продължиха, а Сара вече едва се сдържаше. Колебливо хвърли поглед към Джаред. По погледа му личеше какво си мисли. Очевидно бе, че Сара потъва. Той бутна лист хартия към края на масата, зад която седеше, и даде знак на Сара да го прочете. Тя бавно тръгна към него и докато Донигър отговаряше на последния въпрос, прочете бележката: „Готова ли си за прекратяване? Ще ти е от полза“.

Сара погледна съпруга си и бе почти готова да приеме — да затвори устата на Донигър и да приключи с всичко още сега. Дори и да получеше предявяване на обвинение, какво щеше да докаже? Със свидетели като Донигър и Харисън, процесът щеше да бъде още по-голяма катастрофа. Дори Конрад се бе съгласил, че е по-добре да прекрати делото, отколкото да го изгуби. По-важното беше, че Сара не можеше да си представи да се изправи срещу Джаред. Безобидните игри бяха едно, но да го наблюдава как му причинява болка чрез действията си беше нещо съвсем друго.

Когато Донигър свърши да говори, Сара знаеше, че е време да вземе решение. Можеше да приключи случая с Джаред или да даде последен напън с Харисън. Въпросът бе труден, но за Сара отговорът беше очевиден.

— Ако можете да ни изтърпите още малко, имам още един свидетел. — Тя се обърна с гръб към съпруга си. Отговорността преди всичко. — Призовавам Патриша Харисън.

 

 

В дванайсет и половина Гъф и Сара влязоха в кабинета на Конрад.

— Виктор, ще ти се обадя по-късно — каза Конрад в слушалката. — В момента влизат. — Той затвори телефона и погледна колегите си с безизразни лица. — Е? Предявиха ли обвинение?

— Ти как мислиш? — отвърна на въпроса с въпрос Гъф.

— Мисля, че са предявили и нарочно се правите на краставици, защото таите някаква суетлива надежда, че можете да ме изненадате.

— Така е! — изкрещя Гъф. — Разкарахме тия комуняги чак в каменната ера!

— Чудесно! — Конрад скочи да прегърне Сара и после бързо се отдръпна. Сара леко се усмихна.

— Трябваше да я видиш. — Гъф беше приклекнал като боксьор. — Беше тъжна, беззащитна, сам-самичка и с трима лоши свидетели. Погледна съдебните заседатели и им се озъби — да знаят с кого си имат работа. След това, точно когато те си мислеха, че Сара ще каже „Зиг“, тя каза „Заг“. И обратното Зиг! Заг! Зиг! Заг! Все едно гледах родителите ми на шведска маса, от която се яде на корем — храната лети по-бързо, отколкото човешкото око може да проследи.

— За какво говориш? — попита Конрад.

— Използвам храната като метафора за важни правни въпроси — отговори Гъф.

— Значи важните правни въпроси летяха по-бързо, отколкото човешкото око може да проследи?

— Точно така. И тъкмо когато си беше надянала въжето на шията, с угаснал дух, Сара се изправи като един завършил право, налагащ прецеденти феникс от пепелището на съдебната зала.

— И ти видя всичко това, нищо че не беше вътре? — попита Конрад.

— Ухото ми залепна за вратата — призна Гъф. — И ако ще трябва да ви се хваля с физически данни, трябва да започна с отличния си слух.

— Значи, ако махнем безполезните преувеличения, какво остава? — попита Конрад.

— Истината е, че Пати Харисън спаси положението. — Сара най-накрая остави куфарчето си на пода.

— Уплашената жена събра кураж, така ли?

— Абсолютно — каза Сара. — Когато седна на свидетелското място, й зададох един-единствен въпрос: „Кой беше човекът, когото видяхте да излиза от къщата на госпожа Донигър онази вечер?“. Тя замълча. Имах чувството, че мълчи цяла вечност Конрад, толкова тихо беше, че, бас ловя, можех да чуя как земята се върти. Накрая Пати вдигна ръка, посочи Козлоу и каза: „Той беше“.

— Джаред трябва да е умрял.

— Никак не беше доволен. Козлоу също.

— Видя ли реакцията на Донигър?

— Исках, но забравих. — Сара се намръщи. — Твърде бях заета да наблюдавам Джаред.

Конрад я изгледа продължително и странно.

— Наистина те беше хванал натясно, нали?

— Не можеш да си представиш какво е. Знае точно къде да удари.

— Тогава по-добре да се приготвиш. От сега нататък ще става все по-лошо — поклати глава Конрад. — Кажи ми сега за Донигър. Имаш ли представа какво й е на нея?

— Честно казано, в началото си мислех, че се е вкиснала, защото сме й нарушили програмата — ще има един ден по-малко, за да си купи най-хубавите кърпи за ръце. Но когато даваше показания, нарочно се държеше отвратително.

— Сега вече имаш предявяване на обвинение, можеш да разбереш и останалото. Подготовката за делото трябва да се състои в това — да попълваш липсващи те парченца. На твое място ще си отида вкъщи да поема дъх и ще започвам работа.

— Ами Виктор? — изгледа го Сара.

— Какво за него?

— Защо говореше с него, докато влизахме?

— Обади се да попита дали сте получили предявява не на обвинение.

— Нещо друго попита ли? Попита ли за делата си?

Конрад насочи пръст към Сара.

— Все още мисля, че не ти е работа да обвиняваш…

— Нищо не казвам — прекъсна го тя. — Поне не и докато не преровим делата.

— Тогава почвайте — каза Конрад. — Единствената ти цел сега е да се подготвиш за процеса, да се разровиш за отговорите…

— И да изриташ онова, което е останало от мижавия задник на съпруга ти — добави Гъф.

— Като говорим за това — обади се Конрад, — той каза ли ти нещо после?

— Нищо. Взе си куфарчето и излезе. Повярвай ми, ще ми струпа всичко довечера. Мачът „Тейт — Линч“ навлиза във втория си рунд.

 

 

Джаред влезе в кабинета си, хвърли куфарчето на бюрото и разхлаби вратовръзката си. Инстинктивно погледна към картата на местопрестъплението. Нищо ново не му хрумна. Видя само колко близко е бил Козлоу до къщата на Донигър, когато полицаят го е срещнал. Толкова близко, помисли си той. Толкова близко, почти на самото място.

— По дяволите! — изкрещя той и скъса картона.

Щом се строполи в креслото си, Катлийн му се обади по линията за вътрешна връзка.

— Оскар Рафърти иска да говори с теб — каза тя.

— Не…

Телефонът на Джаред звънна. След това отново. И отново.

Катлийн подаде глава през вратата.

— Не ме ли чу? Рафърти е на телефона.

Телефонът продължаваше да звъни, но Джаред не го вдигна.

— Джаред…

— Не мога сега да говоря с него. — Джаред се беше свил в креслото си.

Катлийн излезе и телефонът спря да звъни. От бюрото си Джаред я чу как обяснява:

— Съжалявам, но трябва да е излязъл. Ще му кажа да ви се обади, веднага щом се върне. — Тя отново влезе в кабинета му. — Какво стана?

— Знаеш какво стана. Загубих. Предявиха обвинение и сега трябва да ходим на съд.

— И защо да не можеш да му кажеш на Рафърти?

— Защото не мога — сопна се Джаред. — Колко пъти да ти казвам? Сега не мога да го направя.

Учудена от избухването му, Катлийн се приближи към бюрото на Джаред и седна.

— Искаш ли да ми кажеш какво наистина става?

Джаред заби очи в пода.

— Хайде, Джаред, можеш да ми кажеш. Какво става с Рафърти?

— Нищо. — Той отказваше да я погледне.

— Не на мене тия. — Катлийн знаеше, че превишава правата си, но това беше важно. — Какво направи той? Да не е казал нещо на Любецки? Да не е казал нещо на Сара?

— Моля те, спри — настоя Джаред.

— Какво е казал на Сара? На нея ли го каза или на теб?

— Достатъчно. Катлийн.

— Притеснява ли я? Тормози ли я? Заплашва ли я? — Джаред мълчеше. — Това е, нали? Затова те е наел. Иска да победиш Сара. И ако не го направиш, ще…

— Не позволявай на въображението си да те лишава от здравия ти разум — каза Джаред, като се опитваше да говори с равен глас. — Не би могла да бъдеш по-далеч от истината.

Катлийн кръстоса ръце и се загледа в шефа си.

— Толкова тъпа ли ти изглеждам? Искам да кажа, толкова ли съм глупава според теб, че да взема да ти повярвам? — Когато Джаред не отговори, Катлийн продължи: — Само ми кажи, че съм права, за да действаме нататък. Няма причина да таиш всичко това в себе си. Можем да отидем при властите или при Бароу, или…

— Катлийн, моля те, престани.

— Добре, край. Само това исках да чуя. — Тя се изправи и тръгна към вратата. — Съжалявам, но е време да поискаме помощ. Ще се обадя на Любецки и ще му обясня…

— Чакай! — извика Джаред. — Секретарката му се обърна и той разбра, че няма избор. — Ако кажа на някого, ще я убият.

Катлийн замръзна.

— Моля?

— Чу ме. Ако кажа на някого, ще убият Сара.

— Това ли каза той?

Джаред отново не отговори. Беше си обещал да пази тайната, но трябваше да признае, че след като сподели, се почувства по-добре. Заплахата на Рафърти започваше да взема дължимото си и докато Джаред можеше да пази нещата под сурдинка, щеше да е добре да има още някой, с който да мисли за разрешение на проблема. Продължително погледна Катлийн. След всичките години в тази фирма на нея вярваше най-много. Накрая каза:

— Ето какво се случи.

След като и обясни всичко, от срещата в клуба до нахлуването в апартамента им и постоянните заплахи. Джаред се обърна.

Катлийн седеше неподвижно.

— Значи затова ме разпитваше за теб и Сара тази сутрин.

— Питал те е за нас?

— Много неща. Обади се, докато ти беше в съда — искаше всичко да знае. Репутацията ти, характера, работните ти навици. Разбира се, не му казах всичко, но се опитваше да разбере как действаш и как работиш.

— Може би.

— Със сигурност. — Тя се изправи и добави: — Трябва да направим нещо.

— Ще възложа случая на Бароу — паникьоса се Джаред.

— Не е достатъчно — само ще разберем дали Рафърти е от тежката артилерия. Защо не кажеш на Сара? Има право да знае.

— Не мога, Катлийн. Знаеш как ще реагира. Още преди да съм свършил, ще хукне да гони Рафърти.

— Защото е умна.

— Не, защото е луда. В този случай конфронтацията не е най-добрият изход.

— Но не мислиш ли…

— Катлийн, всичко съм премислил. Говорим за жена ми. Целият ми свят. През последната седмица само мисля как ще я загубя. Знаеш ли какво е това? — попита Джаред. — Всяка нощ си лягам и се чудя дали ще ми я отнемат. Стана ли сутрин, първо това се питам. През целия ден мисля само за нея. Снощи сънувах как произнасям реч на погребението й. Знаеш ли колко е ужасно? Тя е целият ми живот, Катлийн.

Катлийн сложи ръка на рамото му.

— Извинявай.

Джаред избърса очи.

— Цяла седмица търся най-доброто решение. Да отида ли в полицията или да си мълча? Да кажа ли на Сара или е по-добре да не знае? Умирам да й кажа. Как мога да не й кажа? Но вярвам на Рафърти, когато твърди, че следи всяко мое движение. Вярвам му като казва, че споделя ли с някой, с нея е свършено.

— Тогава защо каза на мен?

— Ти сама се досети. Щом стигна дотам, разбрах, че мога да те накарам да мълчиш, само като ти кажа какви са последствията.

— Но…

— Няма „но“. Кажа ли на Сара, тя ще пощурее. Ще започне да души около всички замесени, което само ще влоши нещата. Най-добре мога да я предпазя, ако не знае нищо. И тъй като проблемът е мой, аз решавам как да се оправям. Ако не си съгласна, обади се на „Личен състав“ и им кажи да те пратят при друг адвокат. В противен случай те моля да правиш каквото ти кажа. Каквото и да си мислиш, имам нужда от помощта ти.

— Значи ще правиш каквото ти казват?

— Така трябва да е — работата ми е да спечеля делото, нали?

— Ами ако загубиш?

— Бъди сигурна, че ще спечеля — заяви твърдо Джаред. — Каквото и да трябва да направя, ще го спечеля. Какво ще кажеш?

Катлийн топло му се усмихна.

— Отговора вече го знаеш. Ако не ми харесваше при теб, отдавна да съм си тръгнала.

— Благодаря ти, Катлийн — каза Джаред. — Моля се да не съжаляваш.

 

 

Сара пропусна обяда и през следващия час обърна внимание на другите си случаи. Единият крадец и притежателят на наркотици се съгласиха на обществено полезен труд, но вторият крадец и джебчията правеха всичко възможно, за да отлагат. Имаха опит в манипулирането на системата и знаеха, че ще минат месеци, преди да им насрочат дело, а щом Сара провери невъзможно дългите списъци в съдилищата за дребни простъпки, разбра, че са прави.

Ядосана, тя отново се върна на случая „Козлоу“ и продължи да тършува в старите дела на Виктор. Не можеше да намери никаква връзка между Виктор и Козлоу или Донигър. Козлоу никога не беше ставал свидетел или информатор на Виктор. Нито пък Донигър. Сара затвори последната от пожълтяващите папки и извади чисто нов бележник. Загледана в празната страница, тя се запита: „Защо Виктор ще иска случая?“. Направи списък на възможните отговори: защото познава Козлоу, защото мрази Козлоу, защото иска да накаже Козлоу, защото иска да помогне на Козлоу, защото мисли, че случаят е добър. Някой почука на вратата и прекъсна мислите й.

— Влез — каза тя, все още загледана в листа пред себе си.

Чу, че вратата се отваря и някой влиза. Гъф е, помисли си. Човекът леко затвори вратата. След това металната ключалка щракна.

Сара погледна нагоре. Стоеше точно пред нея — лицето, хлътналите бузи — мъжът, които я беше съборил и който й бе откраднал портфейла.

— Какво мислите, че правите? — изправи се тя.

— Осигурявам ни малко уединение. — Мъжът беше облечен в евтин сив костюм, гласът му бе нисък, леко насмешлив.

— Давам ви около една секунда да отключите вратата, преди да…

— Мога да я отворя, но не мисля, че ще искате всички да чуят какво ще си говорим за случая „Козлоу“.

Сара го погледна внимателно.

— Моля, седнете.

Мъжът се отпусна на един от столовете, а тя продължи:

— Съжалявам, не чух добре името ви.

— Не съм го казвал. Приятел съм на жертвата.

— Значи познавате Донигър?

— Казах жертвата — отвърна той. — И между другото, чух за представлението в съда днес. Изключително съм разочарован от вас.

— Спрете дотук. Чакайте да позная. Козлоу ви е изпратил да ме заплашвате. Не иска да продължавам с делото.

— Всъщност точно обратното. Не само, че искам да продължите, но искам и да го спечелите. Но след това, което се случи тази сутрин със съпруга ви… Ами, по мое мнение вие направо се провалихте.

— Какви ги говорите? — попита Сара и постави бележника на коленете си.

— Какво правите? — поинтересува се мъжът.

— Водя си бележки. — Сара наклони бележника така, че да не се вижда и започна да скицира посетителя си. — Кажете ми сега, защо според вас се провалих? Какво искате да кажете?

— Имам предвид съпруга ви и начина, по който се опита да ви манипулира. — Гласът му стана още по-дълбок. — „Хайде, Сара, направи го заради нас. Ще е добре и за двама ни. Остави този случай, намери си по-добър и си спечели истинска победа“.

Сара спря да рисува.

— Къде чухте това?

— Изненадващо е какво може да чуе човек в един претъпкан коридор. Нека просто направим така, че повече да не се случва.

Тя се ядоса.

— Нека ви кажа нещо. Ако продължите да ми държите такъв тон, ще ви обвиня в отправяне на заплаха, изнудване и намеса в работата на държавната администрация.

Без да покаже с нещо, че се е уплашил, мъжът отвърна:

— Впечатлен съм. Вече си знаеш законите.

Сара не помръдна.

— Сара, позната ли ти е следната история? Имало едно малко момиченце, което от нищо не се страхувало. Изведнъж го уволнили и това не само накарало момиченцето да потърси специализирана помощ, но и събудило чувствата му относно смъртта на родителите му. След това нещата толкова се влошили, че започнало да взима лекарства за депресията. Но шантавото нещо е, че то до такава степен се стараело да си намери работа, че не съобщило за тези лекарства в молбата си. И тъй като това е държавно учреждение, пропускът си е цял правен проблем.

— Подадох молбата, преди да ми предпишат лекарствата.

— Но е твое задължение да я обновиш. Дори и да не си го направила нарочно, пак ще са ти ядосани.

Ядът по лицето на Сара премина в отчаяние.

— Не е ли отвратително, когато всички познават личния ни живот?

— Какво искате? — попита Сара с бавен и монотонен глас.

— Не много. Виж, знам, че си откраднала случая от Виктор. Искам само да се покажеш достойна за тази отговорност. По-важното, което искам да знаеш, е, че ако наистина обичаш мъжа си, ще направиш всичко възможно да спечелиш това дело.

— Какво искате да кажете? — Когато мъжът не отговори, Сара добави: — Отговорете ми.

— Не се прави на глупачка, Сара. Много добре знаеш какво искам да кажа. Не е трудно да го надминеш. Затова налягай си парцалите, дръж под око мъжа си и си върши работата.

Преди Сара да успее да каже нещо, телефонът и започна да звъни. Тя не помръдна.

— На твое място бих вдигнал — предупреди я той. — Може да е важно.

Телефонът звънна отново. Сара студено загледа посетителя си.

— Сериозно ти говоря — каза той.

Сара протегна ръка да вдигне слушалката, а непознатият грабна бележника от другата и ръка. Тя се опита да го дръпне, но нямаше смисъл. Той беше твърде бърз, а ръката му — твърде силна. Успя да й вземе бележника и откъсна първия лист със скицата.

— Хубава картинка — загледа се в приликата той, а след това смачка листа.

— Помощник областен прокурор Тейт — каза Сара. Мъжът извади запалка, с бързо щракване подпали листа хартия и пусна малката огнена топка върху бюрото на Сара. Тя скочи, грабна книгата със законите и с все сила я стовари върху огъня.

— Госпожо Тейт, чувате ли ме? — скърцаше глас от слушалката. — Обажда се Артър Монаган.

Щом Сара чу името на областния прокурор на Ню Йорк, сърцето й отиде в петите. Господи, помисли си тя. Не сега.

— Здравейте, господине — заекна тя — Как мога да ви помогна? — Тогава видя, че непознатият се запътва към вратата, покри с длан слушалката и изкрещя: — Стой тук!

— На мен ли говорите? — попита Монаган.

— Не, не на вас, господине — отговори Сара, докато мъжът излизаше от стаята. — Говорех на помощника си. Какво мога да направя за вас?

— Има някои неща, които трябва да обсъдим. Бих искал да дойдете в кабинета ми.

— Сега ли, господине? Защото аз…

— Да — прекъсна я Монаган. — Сега.

— Да, господине — каза Сара. — Тръгвам веднага. — Тя хвърли слушалката и изтича в коридора с надеждата да хване непознатия, но той беше изчезнал. В далечния край на коридора зърна Гъф.

— Видя ли един грозник в сив костюм да притичва покрай теб? — извика тя.

— Не. Защо? — попита Гъф.

Без да отговори, Сара погледна надясно и изтича по коридора. Може би е избрал дългия път, помисли си тя, докато прелетя покрай кабинета на Конрад.

— Някой да е виждал мъж в сив костюм да тича оттук? — изкрещя тя. От десетките помощник областни прокурори, полицаи и помощници, разпръснати по коридора, никой не отговори утвърдително. Сара разбра, че мъжът е изчезнал.

— По дяволите — каза тя, едва поемайки си дъх.

Когато се върна в кабинета, Гъф я чакаше.

— Какво става? — подуши въздуха той. — Мирише на лагерен огън.

— Идвай, но не пипай бравата — нареди Сара, докато влизаше вътре. Тя изхвърли останалата пепел, извади папката акордеон от библиотеката и отвори на буква „Р“. Издърпа чифт гумени ръкавици и добави: — Предполагам, че тези са за уликите?

— Да — отговори Гъф, докато Сара си нахлузваше ръкавиците. — Но ти какво…

Тя внимателно хвана двете части на бравата и ги завъртя в противоположни посоки. Накрая ръждивите железа поддадоха и успя да ги отдели от вратата.

— Дай ми торбичката за улики — каза на Гъф.

Гъф извади найлонова торбичка и й я подаде. Сара пусна частите на бравата вътре и си свали ръкавиците.

— Занеси ги в криминалния отдел. Искам да ги проверят за отпечатъци.

— Мислиш, че някой е влизал в кабинета ти?

— Знам, че някой е бил тук. Искам да знам кой е.

 

 

Пет минути по-късно Сара беше на осмия етаж на Хоугън плейс, номер едно — владенията на областния прокурор Артър Монаган. След като мина през охраната, тя тръгна по дългия коридор, докато стигна до чакалнята. Двама други помощник областни прокурори, които си спомняше от ориентацията, вече бяха там. Както си спомни Сара, жената с кръглите очила току-що бе завършила университета в Ню Йорк, а русият мъж с луничките също беше завършил в Колумбия. И двамата се чувстваха неудобно. Сара се приближи до тях и им се усмихна едва-едва.

— Да разбирам ли, че сме загазили? — попита тя.

— Предпочитам да не говоря за това — отвърна другата жена. — Този град е с най-лошата органи…

— Вие ли сте Сара Тейт? — чу се женски глас от по-далечния ъгъл на чакалнята.

Сара се обърна и видя секретарката на Монаган, слаба жена с прическа демоде.

— Да, аз съм.

— Влизайте направо — каза секретарката. — Той ще ви обясни.

— Късмет — обади се мъжът.

Притеснена от това колко лесно влезе и от физиономиите на колегите си, Сара бавно мина покрай секретарката. Пеперудите отново запърхаха в стомаха й. Тя подаде глава в кабинета на Монаган и видя, че в средата на дългото помещение бе разположена огромна махагонова заседателна маса. И въпреки че останалата мебелировка не беше чак толкова издържана, все пак бе много по-добра от стандартните мебели в кабинетите на помощник областните прокурори — лъскаво дъбово бюро, вместо грозните метални конструкции, кожен стол, вместо пластмасов и нов модел кантонерки, вместо ръждясалите шкафове в останалите кабинети.

— Защо се забавихте толкова? Трябваше само да пресечете улицата. — Монаган я покани в кабинета си. С ослепителна усмивка и очебийна перука, областният прокурор Монаган имаше угодлив вид. Но както вървяха клюките в прокуратурата, рядко успяваше да угоди.

— Как сте днес, господине? — Сара седна пред бюрото на Монаган.

— Всеки ден е гаден. Дайте да поговорим за бюджетните съкращения. Имате ли мнение?

— Прилича ми на номер заради изборите. — Тя се опита да звучи самоуверено, въпреки че притеснено се местеше по стола.

— Разбира се, че е така, но номерът действа. И точно затова на кмета му харесва. Напоследък всички си падат по тези съкращения. Майната й на умереността, дайте да се хванем сериозно за работа. Колкото повече боли, толкова повече хората ще си мислят, че е добре за тях. Станали сме град на мазохисти. Унищожете социалното осигуряване, махнете привилегиите, всичко да се отреже. Хората си мислят, че това се прави от добри чувства. Ако ни вземат нещо хубаво, значи сигурно не е било добре за нас — иначе политиците нямаше да рискуват. Крайната психология с обратен знак — запазваме нещата, които не искаме, и унищожаваме нещата, които обичаме.

— Предполагам, господине. Мисля, че…

— Но знаете ли какво? Нищо от това няма значение. — Той положи ръце на бюрото си. — Дайте да поговорим за бъдещето ви тук.

Дланите на Сара се изпотиха. Без да мисли, тя започна:

— Имам пет дела и току-що получих предявяване на обвинение. Две от тях си минаха по реда, но ако искате, мога да работя и допълнително или да взема още дела.

— Не вземайте повече — прекъсна я Монаган. — Ако напуснете, и там ще трябва да ви заместваме. Свършете тези, които сте започнали, и то възможно най-добре. През следващите трийсет дни ще ви оценяват наред с другите, така че ако докажете, че си струва да ви задържим, може и да го направим.

— Това означава ли, че за следващите трийсет дни работата ми е осигурена?

— Осигурена нищо не значи. Но на ваше място бих започнал да си търся нова работа.

— Наистина?

— Наистина.

 

 

Сара се върна в кабинета си замаяна. Гъф я видя и попита:

— Уволниха те, нали?

— Още не — каза Сара — Но не се притеснявай. Скоро ще можеш да гледаш този филм в близко до теб кино. — Вместо да седне зад бюрото си, Сара се свлече на пода и се облегна на стената. — Мислиш ли, че от търговския отдел ще ми донесат канапето до един месец?

— Кажи ми какво стана? — помоли Гъф. — Добре ли си?

— Мисля, че да — отговори неубедително тя.

След като му разказа за случилото се при Монаган, Гъф махна с ръка:

— Е, поне не са те уволнили. А каква е историята за този с бравата? Какво е направил?

— А, Хлътналите бузи? Първо ме заплаши. Освен това наистина ме стресна. Знаеше всичко за мен и каза, че ако не спечеля делото, ще направи нещо на Джаред.

— Мислиш ли, че е говорил сериозно?

— Не знам какво да мисля. Надявам се, като дойдат отпечатъците, да разберем дали е опасен.

— От криминалния отдел ми казаха, че утре сутринта ще са готови. Споменаха, че ако им дадеш повече информация — цвят на косата, физически белези, всякакви такива работи, ще ускориш идентифицирането.

— Я ми подай бележника и един молив — каза Сара. — Започнах да го скицирам, но той ми открадна листа, като посегнах за телефона. После го запали.

— И за какво ти е това? — Гъф й подаде молива и бележника.

— Виж. — Тя леко започна да драска с ръба на графита по горния лист от бележника и контурите на оригиналната скица се показаха.

— Холмс, ти си гений! — възкликна Гъф.

— Има нещо такова.

— Друго каза ли?

— Всъщност не. Просто ми се иска да знам кой е. След това ще съм наясно дали си имам работа с изпечен гадняр или с ненормалник.

Телефонът на Сара започна да звъни и Гъф вдигна слушалката. След няколко секунди лицето му побеля.

— Какво има? — попита Сара.

— Дядо ти — отвърна Гъф. — Случило се е нещо.