Брад Мелцър
Смъртоносно реми (1)

Глава първа

— Ами ако се проваля? — попита Сара, докато лягаше в леглото.

— Няма да се провалиш — отвърна Джаред. — Ще си върха.

— Ами ако не съм? Ами ако съм само средна работа? Може би това се опитваха да ми кажат. Може би това ми е поуката.

— Поука няма и никога не си била средна работа. — Джаред легна до съпругата си. — Утре ти е първият работен ден. Само трябва да отидеш и да бъдеш такава, каквато си. — Той загаси лампата на нощното си шкафче и посегна към будилника. — В колко искаш да станеш?

— Нека да е в шест и половина. — Сара се замисли. — Всъщност, сложи го в шест и петнайсет. — Тя отново се замисли. — Не, в шест без петнайсет. В случай че метрото закъснее.

— Ш-ш-ш-т, поеми дълбоко дъх — облегна се на лакът Джаред. — Нормално е да си притеснена, но няма нужда да откачаш.

— Извинявай, просто…

— Знам. — Той хвана ръката й. — Знам какво залагаш на това. Спомням си какво се случи последния път. Но ти обещавам, че ще си страхотна.

— Мислиш ли?

— Абсолютно.

— Ама наистина ли така мислиш?

— Сара, от този момент нататък преставам да ти обръщам внимание.

— Това „да“ ли означава или „не“?

Джаред издърпа една от възглавниците изпод главата си и я сложи върху лицето на Сара.

— Отказвам да отговарям на този въпрос.

— Означава ли това, че повече няма да говорим за работа? — Смехът на Сара бе приглушен от възглавницата.

— Точно това означава. — Джаред възседна жена си, докато продължаваше да държи възглавницата върху лицето й.

— О-хо! Някой го е чукнал хормона. — Сара се опита да махне възглавницата, но почувства, че Джаред започва да я притиска още по-силно върху лицето й. — Хайде де, не е смешно, започва да боли.

— Спри да мрънкаш.

— Какво? — попита тя.

Той не отговори.

— Джаред, сериозно ти казвам. Не мога да дишам.

Тя почувства как той се придвижи напред към гърдите й. Изведнъж едното му коляно притисна лявото й рамо. След това другото затисна дясното.

— Джаред, какво правиш? — Тя сграбчи китките му и заби нокти в тях.

Той натисна още по-силно.

— ДЖАРЕД, МАХНИ СЕ ОТ МЕН! МАХНИ СЕ ОТ МЕН! — Тялото й се гърчеше, бясно се мъчеше да се освободи. Ноктите й дращеха по ръцете и краката му, дробовете й конвулсивно се свиваха в търсене на глътка въздух. Но той продължаваше да държи здраво възглавницата. Тя искаше да спре да се бори, но не можеше. Извика името му, давейки се със собствените си сълзи: — ДЖА-А-АРЕД! — изплака тя. — ДЖА-А-АРЕД…

Сара се събуди изведнъж и седна в леглото. Лицето й беше мокро от пот, а стаята тънеше в тишина. Джаред спеше до нея. Само сън, каза си тя, като се опитваше да успокои бесния ритъм на сърцето си. Всичко е наред. Но докато полагаше глава на възглавницата, почувства, че не може да се отпусне. Имаше усещането, че този сън е по-реален от другите. Страховете и, начинът, по който откликваше той, дори докосването му. Всичко бе толкова истинско. Но не за Джаред става въпрос, помисли си тя. Това е заради работата. За да убеди сама себе си, тя се притисна до съпруга си и обви с ръка гърдите му. Под завивките тялото му беше топло. Разбира се, че става въпрос за работата. Сара пое дълбоко дъх и примигна към часовника на шкафчето на Джаред. Още два часа. Още само два часа.

 

 

— Ето какво искам — каза Джаред на рижия мъж зад тезгяха в „Закусвалнята на Майк“. — Сусамено кравайче, на което ще махнеш повечето, но не всички зрънца, малко крем сирене и едно кафе — много слабо, с една лъжичка захар.

— Браво, скъпи — обади се Сара. — Така и така си почнал, защо не го помолиш да ти изсмуче пълнежа от „Сникърс“-а?

— Не го подсещай. — Мъжът зад тезгяха започна да изпълнява поръчката на Джаред. — През целия си живот не съм срещал някой, който да дава толкова инструкции за един смрадлив кравай и едно кафе. Човек ще си помисли, че става въпрос за предмет на изкуството или нещо такова.

— Майки, като ми изпълниш инструкциите, ще бъде точно това — намигна му Джаред.

— Не ми се умилквай. — Майки се обърна към Сара. — А нормалната половинка от семейството какво ще си поръча?

— Дай ми каквото не ти трябва. Но да е вълнуващо — не искам нищо обикновено.

— Ето затова я обичам — затананика Майк. — Без главоболия, без досадни претенции, просто нормална, грижовна…

— Вие ли сте управителят? — прекъсна го жена с посивяла коса и големи очила.

— Аз съм — отвърна Майк. — Мога ли да ви помогна?

— Съмнявам се. Просто искам да регистрирам едно оплакване. — От папката си с надпис „Любовта е учител по пиано“ тя извади един талон и го бутна в средата на тезгяха. — Според този талон мога да получа кутия „Чиъриоуз“ с класически вкус с един долар намаление. Но проверих и видях, че сте ги свършили, а талонът важи до утре.

— Съжалявам, госпожо, но магазинът е малък и мястото — ограничено. Ако искате, може да използвате този талон за друг вид „Чиъриоуз“. Имаме пълнозърнест, с мед и орехи и…

— Не искам друг вид. Искам от този! — извика жената и всички в малкото помещение се обърнаха. — И не си мислете, че не знам какви ги вършите. Правите рекламата с талоните и след това криете продуктите в склада. По този начин не можем никога да си ги вземем.

— Всъщност, госпожо, нямаме място да…

— Не ви ща извиненията. Рекламата ви не отговаря на истината, а това означава, че е незаконна!

— Не е вярно — обадиха се едновременно Сара и Джаред.

Жената слисано ги погледна.

— Напротив — настоя тя. — Като изпраща тези талони, той предлага продуктите си.

— Съжалявам, но рекламата не означава предложение — отвърна Сара.

— Освен ако не упоменава точно количество или не посочва кой конкретно може да приеме продукта — добави Джаред.

— О-хо! — обади се мъж от опашката зад Сара и Джаред. — Мирише ми на адвокати.

— Защо не си гледате работата? — сопна им се жената.

— Защо не оставите приятеля ни на мира? — сопна се на свой ред Сара.

— Не съм ви молила за мнение.

— И нашият приятел не ви е молил да се отнасяте с него като с боклук — не й остана длъжна Сара. — Аз самата съм почитателка на „Чиъриоуз“ и разбирам недоволството ви, но тук не си падаме по такива изпълнения. Вместо това сме приели нов подход: нарича се възпитано поведение. Ако не ви изнася, мога да ви разбера, но тези неща тук не вървят. Така че щом не ви харесва, защо не вземете да изчезнете… заедно с талона.

Докато Джаред едва се сдържаше да не се разсмее с глас, жената се втренчи в Майк.

— Няма да ме видите повече в това заведение — изсъска тя.

— Ще го преживея — отвърна той.

Жената подсмръкна, обърна се и бързо излезе. Майк погледна двамата си любими клиенти.

— Да изчезнете… заедно с талона?

— Какво да кажа? Бях под напрежение.

— Но тя си тръгна, нали? — изтъкна Джаред.

— Прав си — съгласи се Майк, — което означава, че закуската е от мен.

 

 

Петнайсет минути по-късно Сара и Джаред се намираха в средата на претъпкана мотриса на метрото. Сара беше облечена в най-хубавия си тъмносин костюм с панталон, а Джаред носеше избеляло горнище на анцуг с надпис „Колумбийски правен факултет“ и чифт къси панталони. От първите си години в гимназията беше бегач на дълги разстояния и бе запазил атлетичната си фигура, въпреки че малкото плешиво петънце отзад на главата му го караше да се чувства много по-стар, отколкото изглеждаше. С внимателно сгънат в специална чанта костюм, той бягаше по половин час всеки понеделник, сряда и петък.

— Не започваш лошо. — Джаред бе плътно притиснат до Сара. — Първият ти работен ден и вече имаш една победа.

— Не зная — каза Сара, докато мотрисата потегляше от спирката на Петдесет и девета улица. — Голяма разлика има между смахнатите учителки по пиано и действителните престъпници. И ако предишните изпълнения са някакъв показател, тази работа ще е още по-голям провал от предишната.

— Един глупав инцидент в някаква тежкарска адвокатска фирма нищо не означава за стойността ти на работния пазар.

— Но шест месеца търсене… Хайде, Джаред.

— Все тая, ще бъдеш страхотна. — Сара завъртя очи. — Не ми пускай този поглед. Знам какво си мислиш и не е вярно.

— А, значи вече си въобразяваш, че и мислите ми четеш?

— Не си въобразявам, а знам.

— Така ли?

— Така.

— Добре, любовнико, пробвай се. Какво витае в паникьосаното ми малко мозъче?

Джаред затвори очи и потърка слепоочията си.

— Виждам голямо притеснение. Огромна невроза. Не, чакай — виждам красив, гениален, спортно облечен съпруг. Олеле, ама е хубав…

— Джаред…

— Точно така се казва — Джаред! Боже мой, мислим за едно и също нещо.

— Сериозно ти говоря. Ами ако с тази работа нищо не стане? Статията в „Таймс“…

— Забрави за „Таймс“. Там само пишеше, че кметът ще обявява намаляване на бюджета. Дори и това да доведе до съкращения, не означава, че теб ще уволнят. Но ако искаш да си спокойна, можеш да се обадиш на съдия Флин.

— Снощи ти казах, че няма да му звъня — прекъсна го Сара. — Ако ще се задържа тук, искам да е защото го заслужавам, а не защото някой е поискал услуга.

Джаред не продължи да спори. Откакто се бяха срещнали. Сара не си падаше по работи, уреждани по втория начин — никакви професионални услуги, никаква помощ. Тази нейна независимост стигаше до крайности. Когато чичото на Джаред беше предложил да каже две думи за нея, за да й уреди интервю за работа в неговата адвокатска фирма, Сара бе отказала За Джаред тази логика беше неразумна и непродуктивна. Но той плуваше във връзки, а Сара ги презираше.

— Съжалявам, че повдигнах въпроса — каза накрая той. — Освен това, ако тук не ти провърви, винаги можеш да опиташ другаде.

— Не, в никакъв случай — отговори тя. — Психиката ми понесе достатъчно удари.

— Точно това исках да кажа — заотстъпва Джаред. — Повече никакви удари по психиката. Ще те заобичат там, ще разберат, че си гениална и, за разлика от „Уиник и Трюдо“, никога няма да те уволнят. От днес нататък ще ти веят с огромни ветрила и във въздуха ще се носят свежи аромати. Няма да има защо да се притесняваш за бюджетните съкращения и никога повече в стомаха ти няма да пърхат пеперуди.

— Чакай да те питам нещо. — Сара му се усмихна с обич. — Наистина ли си вярваш на дърдоренето?

— Аз съм адвокат защитник. Това ми е работата.

— Да де, и караш нас, останалите адвокати, да изглеждаме зле.

— Ти вече не си адвокат. От днес си областен прокурор.

— И значи ли това, че не съм адвокат?

— Влезеш ли в сградата на областната прокуратура, се превръщаш във вампир. Почваш да се интересуваш само от арести и осъждане на невинни хора.

— Казва човекът, който пуска на свобода виновни престъпници.

— Казва фарисеят областен прокурор.

— Казва човекът, който никога вече няма да прави секс с жена си.

Джаред се засмя, докато мотрисата забавяше ход на спирката на Петдесета улица.

— Казва жената, която е винаги права и никога не греши и в чиито думи никога отново не трябва да се съмняваме.

— Благодаря — отвърна Сара.

Тогава той я целуна продължително.

— Ще си изпуснеш спирката — отдръпна се тя. Вратите на мотрисата се затвориха.

— Не се притеснявай — каза Джаред. — Днес ще сляза до центъра.

— Работа в съда ли имаш?

— Не — усмихна се широко той. — Просто искам да пробвам един нов маршрут за тичане. Мисля да започна от съда и да стигна до офиса.

— Чакай малко. Ще минеш трийсет пресечки отгоре, само за да ме изпратиш до работата?

— Първи ден ти е, нали?

Тя не можа да сдържи усмивката си.

— Не е необходимо да го правиш.

— Знам — каза Джаред.

 

 

Когато мотрисата с номер девет спря на Франклин стрийт, Сара и Джаред слязоха и се вляха в потока от пешеходци, който изпълваше претъпканите улици на Ню Йорк. Септемврийската утрин бе топла и ясна и толкова слънчева, колкото небето над Манхатън позволяваше.

— Всичко наред ли е? — попита Джаред.

— Наред е — отвърна Сара. — Нямат представа какво ги очаква.

Ето това е — така ми харесваш.

— Всъщност, ако още малко се развълнувам, мога да се спречкам с някой друг, ей така, за кеф.

— Добре, миличка, но не повече от два пъти на ден.

— Обещавам — каза тя. — Това ми е лимита.

Джаред целуна бързо съпругата си и след това още веднъж погледна жената, която обичаше. Когато я срещна за пръв път, бе запленен от тъмнозелените й очи и изразителните вежди — мислеше, че я правят привлекателна по ненатрапчив начин. Харесваше му и това, че тя не носеше грим, само малко руж. Джаред запечата момента в съзнанието си, обърна се и започна да тича.

— Късмет — извика той през рамо. — И не забравяй: по-умна си от всички!

Сара се засмя, докато го гледаше как й маха за довиждане. Секунди след това усети, че Джаред никак не беше прав. Сега Сара бе сама. И в стомаха й гъмжеше от пеперуди.

Тя се опита да се успокои и прибра зад ухото си паднала къдрица. Беше единствената неподвижна точка сред поток от хора, всички в тъмни костюми, всички с дипломатически куфарчета, всички забързани. Всички са адвокати, помисли си тя. Стисна зъби и насила се отправи към Сентър стрийт.

— Убий пеперудите. Убий пеперудите. Убий пеперудите — шепнеше си тихичко.

 

 

Областната прокуратура на Манхатън се помещаваше на Сентър стрийт, номер 80, в безлично тухлено здание. Сара се запъти към асансьорите в задната част на сградата. Когато тръгна по тъмния мраморен коридор, като че ли цяла армия от мъже и жени в тъмносини костюми се заблъскаха покрай нея с бясна скорост. Мъж с купчина папки в ръце се блъсна в Сара и продължи нататък. Жена в костюм на райета се затича след него.

— Не забравяй за прослушваното на Шопф в два часа! — извика тя.

Друг мъж с цяла количка с документи си пробиваше път през тълпата с викове:

— Закъснявам за съда! Закъснявам за съда!

Всички бяха забързани и със замаяни погледи, а някои изглеждаха така, като че ли не са спали дни наред. Но всеки, който се усъмнеше в това, че да си помощник областен прокурор е една от най-търсените длъжности в града, трябваше само да види списъка на чакащите по шест месеца, за да се явят на интервю за работа.

Докато наблюдаваше всяка от малките драми около нея, Сара почувства, че притеснението й преминава във вълнение. След шест дълги месеца законът отново бе буден и жив. Ето защо искаше да работи в прокуратурата — старата й адвокатска фирма с потоците от преситени млади сътрудници в италиански костюми никога не бе притежавала тази жизненост. За някои това беше хаос. Но за Сара бе най-привлекателното нещо в тази работа.

На седмия етаж тя мина през детектора за метални предмети и тръгна по широк коридор, постлан с избелял син стандартен мокет, които й напомни за старата й гимназия. Докато разглеждаше номерата по вратите и търсеше своя кабинет, не можа да не забележи найлоновите калъфи от химическо чистене, които висяха по всички възможни куки и украсяваха всички закачалки в извиващия се коридор. Това не говори добре за свободното време тук, помисли си тя, приближавайки се към стая 727. Номерът на стаята беше изписан върху полупрозрачния стъклен прозорец на тежката дъбова врата, а зад бюрото пред кабинета не седеше никой. Сара нямаше чувството, че трябва да чака и влезе веднага вътре.

Кабинетът напълно отговаряше на очакванията й: голямо метално бюро, пластмасов шкаф, върху който се мъдреше стар модел компютър, облицован с изкуствена кожа канцеларски стол, два сгъваеми метални стола, две големи метални кантонерки, етажерка със сборници със законите на Ню Йорк, с указания за издаване на присъди и друга правна литература, както и закачалка, на една от куките, на която висеше калъф от химическо чистене. Типичен кабинет в държавно учреждение.

— Сара Тейт, нали? — в кабинета влезе нисък млад мъж.

— Същата — каза тя. — А вие сте…

— Алегзандър Гъф — твоят ССП. — Като видя, че това не говори нищо на Сара, той добави: — Сътрудник по съдебните процеси.

— Което означава?

— Което означава, че ще правя това, което искаш. В най-лошия случай ще съм ти секретарка. Но ако ме вземеш под крилото ти, ще съм ти помощник, дясна ръка, момче за всичко, като Джими Олсън за Супермен, като Уотсън за Холмс…

— Капитанът на моя „Титаник“?

— Да, нещо такова — засмя се Гъф. Беше набит, с буйна черна коса. Кръглото му лице и чипият му нос се подчертаваха от отпуснатата му стойка, която караше човек да си мисли, че той има малка гърбица.

— Знам какво си мислиш. — Гъф мушна ръце в джобовете си. — Нямам гърбица — просто стойката ми е такава. Нервно дете съм и това е външен симптом за вътрешните ми притеснения. И просто да знаеш, обичам да си държа ръцете в джобовете. Помага ми да мисля.

— Твоя работа — сви рамене Сара.

— Ето, вече мога да кажа, че ми харесваш — отвърна Гъф. — Виждаш, коментираш, оставяш на мира. Това е добър знак. Ще се спогодим.

— Винаги ли си толкова прям? — попита Сара.

— Такъв съм си. На някои им харесва, други се шашкат.

— Значи такава е работата. — Сара седна зад бюрото си. — Аз съм новият шеф, а ти си остроумният помощник?

— Толкова ли съм прозрачен? — Гъф дръпна един стол и седна срещу нея.

— Още не съм решила. Продължавай да говориш. — Тя искаше да го пита за съкращенията в бюджета, но не беше сигурна дали може да му се довери. И не желаеше да се разкрива толкова бързо. — Откога си в града? — опита се да изкопчи още информация тя.

— Откакто завърших колежа, което прави малко повече от две години. Честно казано, предпочитам да си живея вкъщи и да пестя пари, но точно в момента се бунтувам срещу възпитанието дадено ми от крайните квартали.

— Така ли? — усъмни се Сара. — И как го правиш това? Работиш в областната прокуратура?

— Не, разбира се. Правя го, като просто съществувам. Погледни ме само. С тази стойка и с тази смачкана прическа ще си помислиш ли, че баща ми е доктор? Че майка ми кара спортен автомобил?

— Чакай малко — спря го Сара. — Приказваш като мъжа ми.

— Значи халката е истинска, така ли? — попита Гъф.

— Вече шест години. — Тя почука с платинено златната си халка по бюрото.

— Такъв ми бил късметът — каза Гъф. — Всички качествени жени вече са заети. Не мога да срещна жена, която да е сама, да не е психясала, да не иска да ми изгори фру-фруто, да…

— Да разбира анархистите от предградията, които се мислят за по̀ бунтари, отколкото са в действителност?

Гъф се облегна назад и се засмя.

— Не се засягай, Гъф, но заговор на цялото женско население срещу теб не съществува.

— Кажи това на „Бийтълс“ колекцията ми и на липсващата ми уредба. Животът ми е доказателство за противното.

— О-хо, хронична параноя. Означава ли това, че си смахнат на тема заговори?

— Зависи какво разбираш под смахнат. Не си падам по изхабените конспирации, които Холивуд продължава да рециклира, но вярвам, че има някои необяснени явления, за които нямаме отговор. Например, вземи едно стандартно тесте карти. Ако събереш броя на буквите в думите асо, две, три, четири до вале, дама и поп, ще получиш числото петдесет и две — същото като броя карти във всяко тесте.

Сара се замисли за момент.

— Е, и?

— Таен код, скъпа. Слушай какво говорят хората. — Развеселена, Сара поклати глава. — Не аз съм виновен — всичко е във възпитанието.

— Всъщност с това съм съгласна.

— Разбира се, че си съгласна — всички сме продукти на семействата си. Ето защо трябва да ми разкажеш за твоето. Имаш ли братя или сестри? И твоите родители ли са смахнато откачени като моите…

— И двамата загинаха през първата ми година в правния факултет — прекъсна го Сара. — Връщали се от Кънектикът и се ударили в леден блок — продължи тя. — Колата се плъзнала по пътя и се врязала в камион от насрещното движение. Умрели веднага.

— Наистина съжалявам. Не исках да…

— Няма нищо — Сара се помъчи да звучи уверено. — Нямаше откъде да знаеш.

— Но аз…

— Гъф, моля те, не се притеснявай. Всеки на тази планета си има по нещо, за което не иска да си спомня. Просто моя спомен го засегнахме по-рано. Дай сега нататък — тъкмо се забавлявахме.

Сара разбра, че Гъф е истински разстроен, когато видя неудобството в очите му. Ясно беше, че се чувстваше ужасно, защото я бе наранил. За нея това бе достатъчно. Сега можеше да се поразкрие. Пое дъх и продължи:

— Нещо да се чува тук във връзка със статията във вчерашния брой на „Таймс“?

— Видя ли я?

— Никак не е добре, нали?

Гъф се замисли.

— Може би трябва да отидеш да видиш Монаган — каза той, като имаше предвид областния прокурор.

— Недей така, Гъф. Ако знаеш нещо, кажи ми го.

— Само знам, че кметът се опитва да намали броя на градските служители и обявява повсеместни бюджетни съкращения за всички държавни учреждения в града.

— Това означава ли, че ще ме уволнят?

— За теб точно не знам, но когато секирата стигне дотук, първи си отиват онези, които са дошли последни. И откакто съм дошъл днес, безжичният телефон не спира да работи — според един от асансьора всички новоназначени автоматично са с предупреждение.

— Никой нищо не ми е казал.

Гъф посочи металната табличка на бюрото на Сара.

— Затова му казват вътрешна поща. Съжалявам, Сара.

Сара грабна листа хартия и прочете бележката, адресирана до всички служещи от областната прокуратура в Манхатън. В нея пишеше, че последното изявление на кмета „ще изиска от нас да преоценим сегашния брои на служителите. Според традициите на това учреждение, решението ще засегне пропорционално помощния персонал, съдебните сътрудници и адвокатите. Тези решения ще бъдат трудни за всички ни, но очакваме, че този период на реорганизация няма да попречи на всекидневните задължения“.

— Не мога да повярвам. — Гласът на Сара потрепери. — Не мога да загубя тази работа.

— Добре ли си? — попита Гъф.

— Чудесно — отвърна тя неубедително. — Просто не го разбирам. Защо сега?

— Шегуваш ли се? Догодина има избори. Кметът не е глупав — знае, че големите служби вече не се котират. И като не дава предпочитания на един отдел пред друг, изглежда практичен, справедлив и трудолюбив едновременно. Това си е политически ход.

Сара започна да разтрива врата си с две ръце, опитвайки се да изтрие напрежението. Докато се мъчеше да събере мислите си, мозъкът й бясно препускаше. Нещата бяха по-лоши от очакваното — истински снаряд срещу самочувствието й. Защо всичко се случва отново, зачуди се тя. Защо никога не е лесно? Сара мълчеше и чувстваше как самосъжалението я залива.

— Извинявай, не исках да ти провалям деня толкова скоро.

Почти минута Сара не обели и дума. Но когато осъзна, че не може просто да седи и да се цупи, самосъжалението даде път на предизвикателността. Какво би направил Джаред, запита се тя. Не, не така. Това не е свързано с него. Това си е твое. Твое е и не е чак толкова лошо. И по-лошо е било. Много по-лошо. Това тук поне не е окончателно решено. Поне тук не си сама. Поне тук може да използваш мозъка си. Така говореше той. Ти си умна. По-умна си от всички. Тя погледна Гъф.

— Кога мислиш, че Монаган ще премине към действие?

— Сигурно след седмица-две. Защо?

— Искам да знам с колко време разполагам.

— Като че ли имаш план.

— Никак даже. Но ми трябваха шест месеца, за да си намеря тази работа, така че няма да я дам без бой.

Впечатлен от решителността на шефката си, Гъф попита:

— И какво ще правим сега?

— Ти кажи — отвърна Сара. — Ти работиш тук.

— Само знам, че ориентирането ти е до обяд, а аз трябва да ходя на лекар следобед, така че не можем да мъдрим решение до утре.

— Прекрасно. — Тя погледна часовника на стената и после Гъф. — Какви са ми шансовете според теб?

— Честно?

— Разбира се.

— Ако си падах по конните надбягвания… — Той млъкна.

— Какво? Казвай.

— Щях да заложа на друг кон.

 

 

Още в един следобед Сара се върна в кабинета си, но по лицето и вече се четеше изтощение. Въпреки че четиричасовата ориентация трябваше да представлява просто и информативно запознаване с работата в областната прокуратура, Сара през цялото време се притесняваше кой пръв ще изхвръкне. Все още мислеше за това, когато се просна на стола си. Преди да успее да си поеме дъх, телефонът звънна.

— Сара на телефона — каза тя.

— Е? — попита Джаред. — Как е? Цяла сутрин звъня, но те нямаше.

— Защото в първия работен час разбрах, че ще ме уволняват.

— Уволниха ли те?

— Още не, но Монаган обяви съкращенията тази сутрин и всички мислят, че аз ще съм първата.

— Кой го казва?

— Помощникът ми…

— Какво знае пък той?

— … И ръководителят ми по ориентиране — продължи Сара. — И жената, която ми помогна да си попълня документите, и адвокатът, който трябваше да подложа на кръстосан разпит по време на изпитното дело, и четиримата други адвокати, които срещнах в… — Гласът й затрепери и очите й се напълниха със сълзи. — Не съм като теб, Джаред, при мен нещата не се нареждат. Затова хората си мислят, че съм такъв неудачник.

— Ей, ей, ей — прекъсна я Джаред. — Никой не си мисли това за теб. Не става дума за нищо лично. Обикновени бюджетни съкращения.

— Но знаеш какво следва — проплака Сара. — Още търсене на работа, още интервюта, още писма с откази…

— Ш-ш-ш-шт, успокой се — каза Джаред. — Ще се справиш страхотно.

— Само ти мислиш така.

— Не е вярно. Татенцето ми се обади рано тази сутрин да попита дали вече си спечелила първото си дело.

— Джаред, говориш за дядо ми. Не бих го нарекла обективен източник.

— Няма значение. Пак ще си фантастична.

— Не е вярно. Не съм подготвена за…

— Колежът „Хънтър“, magna cum laude^[1].

— Чудо голямо — колеж в малко градче.

— Ами правния факултет в Колумбия?

— Родителите ми бутнаха на декана, за да ме вкара.

— Не е вярно — възрази Джаред. — А дори и да са го направили, не се ли справи там?

— Май да. — Сара стана и заобиколи бюрото си. — По дяволите, защо се съжалявам така? Като че ли съм в гимназията. Смени темата. Какво става при теб?

— Нищо — отвърна Джаред — По-късно ще ти разкажа.

Сара повдигна вежди.

— Сега ми кажи.

— Не е толкова важно.

Нещо не беше както трябва.

— Джаред, дано не правиш това, което си мисля, че правиш.

— И какво е то?

— Криеш добри новини, защото се притесняваш за мен.

— Нищо не крия. Не е и толкова голяма…

— Ето, знаех си. Знаех си, че това правиш. Изплюй камъчето.

Без желание, Джаред се предаде.

— Като се връщах от обяд, Уейн дойде при мен и ми каза, че съм, цитирам, „на прав път“.

— Уейн? — развълнува се Сара. — Томас Уейн? Каза ли, че ще гласуват за теб?

— Общото мнение е, че през следващите шест месеца ще ме направят партньор — зависи колко бизнес ще докарам.

— Фантастично — възкликна Сара.

Джаред не отговори.

— Не ми казвай, че още се притесняваш за това колко бизнес ще докараш — добави тя.

— Затова не исках да започвам…

— Джаред, оценявам това, което правиш, но мога да се справя с две неща едновременно. Спри да премълчаваш и почвай да разправяш. Ами списъка, който направихме? Кой остана?

— Никой — всичките ги пробвах Университетските ни асоциации, търговската камара, синагогата, църквата, Деветдесет и втора улица, демократите, републиканците, клуб „Киванис“, „Ротари“, „Тоустмастърс“ — ако издават бюлетин, значи съм се разписал вътре, ако са имали събиране, значи съм бил там. Просто не разбирам защо не се получава.

— Миличък, знам, че не си свикнал да си човек, като нас останалите, но няма нищо лошо в това да признаеш, че нещо ти се опъва. Не е твоя вината.

— Не съм съгласен. Нещо пропускам. Следващия път сигурно трябва да се облека по-спортно — да не се правя на много отворен.

— Няма да престанеш, нали?

— Не, докато не разбера каква е работата. Разрешение винаги има.

— Изведнъж доби смелост?

— Винаги съм смел.

— Джаред маншетите ти са разкопчани, само защото и баща ти ги носи така.

— Това няма нищо общо с липсата на смелост. Разкопчаните маншети са елегантни. Безпогрешни. Модерни.

— Не се засягай, скъпи, но и представа нямаш кое е модерно. И ако не бях аз, щеше да си равен от всички страни.

— Да не ме наричаш ръб?

— Казвам само, че не сме по-близо до решаването на проблема.

В този момент Гъф влезе в кабинета.

— Кой иска днес да си запази работата? — пропя той.

— Чакай малко. — Сара сложи длан на слушалката и се обърна към Гъф. — Джаред, трябва да тръгвам.

— Всичко наред ли е?

— Да. Надявам се — отвърна тя. — Между другото, благодаря ти, че ме изслуша.

— Шегуваш ли се? Това ми е удоволствието.

Сара затвори телефона и погледна Гъф.

— Попитах нещо, лагерници: кои иска да си спаси работата?

— Какво правиш тук? — попита Сара. — Нали имаше час при лекар?

— Току-що чух, че от транспортния отдел освобождават триста човека и реших да го отменя. Ако нещата се движат толкова бързо, колкото подозирам, не мога да те оставя да се гънеш на вятъра.

— И как позна, че не съм излязла да обядвам?

— Още веднъж трябва да благодаря на злата кралица, която наричам дедуктивно мислене. Реших, че ако си говорила сериозно за работата преди, сега ще си тук горе и ще си скубеш косата. И като съдя по това колко са ти зачервени очите, мисля, че съм прав.

— Много си умен за момче от предградията.

— Всички житейски уроци могат да се научат в супермаркета. Готова ли си да започваме? Знам какво да направим.

— Наистина ли? — попита Сара.

— Няма да сме сигурни, ако киснем тук цял ден.

Сара хвърли в кошчето бележката на Монаган.

— Гъф, наистина ти благодаря, че си сменил часа при лекаря. Не трябваше да го правиш.

— Виж сега, тази сутрин се отнесе с мен като с равен и това за мен означава много. Като се има предвид, че повечето жени, които срещам, ме смотават, това е достатъчно, за да съм ти верен до живот. Давай да тръгваме.

Сара последва Гъф към вратата.

— Къде отиваме?

— В съда отсреща. Ако искаш да си помощник областен прокурор, трябва ти дело.