Брад Мелцър
Смъртоносно реми (6)

Глава шеста

— Ало, търся Клеър Донигър — прочете Сара името от бележника пред нея.

— На телефона — пропя Донигър с угодлив от многобройни коктейли и дрезгав от много цигари глас.

— Здравейте, госпожа Донигър. Обажда се Сара Тейт от прокуратурата. Говорих вчера с вас за кражбата.

— Да, разбира се — отвърна Донигър. — Как сте?

— Всичко тук е наред. Движим вашия случай и се чудех дали още веднъж ще може да ми разкажете всичко.

— Ами не знам дали има много за разказване. Бях здраво заспала и към три и половина сутринта чух, че на вратата се звъни. Станах да отворя. Когато погледнах през шпионката, видях полицай. А като отворих вратата, той стоеше с млад мъж, за когото каза, че бил ограбил къщата ми. Естествено, бях разстроена и казах, че сигурно е станала грешка. След това той ми показа часовника и топката за голф и ме попита дали са мои.

— И ваши ли бяха? — Сара си водеше бележки.

— Несъмнено. Веднага ги разпознах. Часовникът е марка „Ебел“ от 1956 година и баща ми го подари на майка ми за двайсет и петата годишнина от сватбата им. Същата година спряха да ги правят платинени. А топката за голф е благодарствен подарък от организацията против рака на гърдата — събирах средства за турнира по голф за знаменитости. Отдолу е гравирано името ми. Очевидно младежът току-що ги бе откраднал и полицаят го беше хванал, когато е вървял нагоре по улицата.

Като си спомни съвета на Конрад да не обръща внимание на доклада на полицая и винаги да задава широки, неочаквани въпроси, Сара попита:

— Как полицаят е знаел, че трябва да спре господин Козлоу?

— Така ли се казва? Козлоу? — попита Донигър.

— Точно така — любимият ни престъпник — пошегува се Сара, надявайки се словоохотливостта на госпожа Донигър да не секне. — Как полицаят е знаел, че трябва да го хване?

— Ами той ми каза, че получил съобщение по радиостанцията, според което е видян човек да напуска къщата ми.

— Знаете ли кой се е обадил в полицията?

— Съседката отсреща. Пати Харисън Къщата й е точно срещу моята. Каза ми, че не могла да заспи и си хапвала. Е, поне така твърди.

— Имате ли причини да се съмнявате в нея?

— Вре си носа навсякъде. Знае всичко за всички. Няма да се учудя, ако разбера, че е висяла, само за да разбере кой се прибира късно. Но явно е видяла мъжа да излиза от нас. Помислила е, че изглежда подозрително, обадила се в полицията и им дала описанието. За щастие полицаят вървял по „Медисън“, затова просто завил и го хванал. Невероятно, мен ако питате.

— Определено — съгласи се Сара. Погледна отново бележките и се опита да подреди всичките събития, кадър по кадър. Бавно разигра всеки отделен факт и потърси липсващи детайли. Накрая попита.

— Госпожо Донигър, имате ли алармена инсталация?

— Моля?

— Къщата ви? Има ли алармена инсталация?

— Да, но тази нощ явно съм била забравила да я включа, защото не се е задействала.

— Имаше ли други видими знаци, че е осъществено проникване в дома ви? Счупени прозорци? Местата, през които е можел да се вмъкне, освен входната врата?

— Не, не мога да се сетя. Не — отвърна Донигър. — И не искам да съм груба, но закъснявам за среща с приятелки. Може ли да довършим друг път?

— Всъщност мисля, че това беше всичко — каза Сара. — Надявам се още веднъж да го повторим преди заседанието в понеделник.

— Да, разбира се — откликна Донигър. — Можем да поговорим по-късно.

Сара затвори телефона и записа още няколко неща в бележника си.

— Това не бих го правил — предупреди я Гъф, докато влизаше в кабинета.

— Кое?

— Да си водя бележки така. Не трябва да го правиш.

— И защо?

— Защото в Ню Йорк всяка предварително записана информация от някой, когото искаш да призовеш за свидетел, трябва да се предаде на защитата преди процеса. По-добре не пиши нищо.

— Да не ми казваш, че ако свидетелят си промени показанията до процеса, защитата може да използва тези бележки и да ни направи на глупаци?

— Законът е такъв. — Гъф хвърли една папка на бюрото на Сара — Между другото, намерих ти информацията за другите нови помощник областни прокурори — Сара отвори папката, а Гъф продължи: — Има още осемнайсет нови, които са започнали на същия ден като теб. Досега всички са успели да си вземат по няколко дела. Сортирах ги.

Сара се зачете и видя, че всички имат поне по три дребни престъпления. Освен това девет от колегите й имаха углавни престъпления, а двама помагаха при убийства.

— По дяволите! Защо всички в Ню Йорк са толкова пробивни?

— Играта е такава, скъпа. В този град в момента, в които си намислиш да правиш нещо, ще трябва да се наредиш на опашка от най-малко петстотин души. — Гъф описа широк кръг с ръце — Може да ти изглежда глупаво, но точно в този момент поне още десетина души в този град правят точно това В Ню Йорк не съществуват оригинални мисли. Това е красотата на амбициозния звяр.

— Който се готви да ме захапе отзад.

— Не разбирам защо се учудваш толкова. Когато обявиха съкращенията, всички повлекла тук започнаха да се правят на работяги.

— Значи аз трябва още да натисна газта. Да взема още дела.

— Не е важно колко имаш, а колко ще спечелиш — каза Гъф. — И тъй като вече имаш пет, на твое място не бих взимал повече.

— Но две, от тях са си почти решени…

— Сара, кое според теб е по-впечатляващо да работиш по една дузина дела и да потънеш в тях или професионално да се справиш с пет?

— В този град? Взимам дузината.

— Хайде де, знаеш, че не е така.

— Знам, но…

— Иска ти се да имаш още случаи. Разбирам. Но повярвай ми, с колкото повече топки се опитваш да жонглираш, толкова по-голяма е вероятността да ги изпуснеш всичките. Разкарай губещите, работи по добрите и спечели тези, които запазиш. Така ще те забележат.

— Значи, ако има изгледи да спечелим, стискаме здраво, ако ли не — оттегляме се, докато е време.

— Това е тайната генералска рецепта — усмихна се Гъф — Карай по нея и никога няма да загубиш.

 

 

Като част от персонала на отдел „Връзки с обществеността“ към прокуратурата, Ленор Ласнър прекарваше повечето от времето си в разговори с репортери и частни лица за вътрешните дела на прокуратурата. Питаха я за решенията по някои дела, за квалификацията на някои съдии. А от време на време й задаваха въпроси за конкретни помощник областни прокурори.

— Сара Тейт, Сара Тейт — Ленор разлистваше справочника. — Мисля, че не е вписана тук.

— Започнала е работа в понеделник. — Мъжът се облегна на плота и се загледа в дългите лакирани нокти на Ленор. Имаше дълбок глас, който като че ли оставаше да виси във въздуха, и хлътнали бузи, които му придаваха болнав вид.

— Защо не казахте веднага? — Ленор обърна на последната страница, където с телбод бе прикрепен един-единствен лист. — Тейт, Тейт, Тейт — мърмореше тя, докато пръстът и се плъзгаше надолу по листа. — Ето я.

— Много красиви нокти — каза мъжът.

— Благодаря — Ленор леко се изчерви. — Какво искате да знаете за Сара Тейт?

— Кой е кабинетът й.

— Всъщност не можем да даваме подобна информация. Но телефонния номер мога да ви дам.

— Прекрасно. И ако не ви притеснявам, бихте ли ми услужили с химикалка и лист хартия…

— Ето, заповядайте — Ленор се обърна да вземе листчета от бюрото си, а мъжът погледна в справочника. До името на Сара беше телефонният и номер, а до него адресът и номерът на стаята — Сентър стрийт, номер 80. Стая 727.

— Знаете ли, сетих се, че всъщност телефонния номер го имам — каза мъжът. — По-късно ще й се обадя.

— Сигурен ли сте? — Ленор се върна зад плота.

— Съвсем — каза мъжът — Дори знам точно къде е.

 

 

— Добре ли си? — попита Катлийн в момента, в който Джаред се върна в кабинета си. Изглеждаше ужасно, лицето му беше пепеляво.

— Прекрасно — отвърна той — Обядът не ми понесе. — Джаред затвори вратата след себе си, стовари се на стола, натисна на телефона копчето, с което показваше на Катлийн, че не желае да му прехвърля телефонни разговори и положи глава на бюрото. На кого да се обади? Искаше да каже на полицията. Но не можеше да забрави предупреждението на Рафърти. А най-вече не можеше да спре да мисли за Сара. Независимо от заплахата, от моралните последици, той знаеше, че ще направи всичко — абсолютно всичко, — за да предпази съпругата си. Заради нейната собствена безопасност трябваше да я предупреди. Грабна телефонната слушалка, но разбра колко невъзможно ще е да накара Сара да си мълчи. Веднага щом разбере, Сара ще отиде при приятелите си в прокуратурата И ако тя се изправеше срещу Рафърти, това само щеше да влоши нещата. За двамата. Най-важното бе, че може би Рафърти вече го подслушваше. Невъзможно, започна да спори със себе си Джаред, твърде рано е. Но с подходящата апаратура можеха да го направят без дори да влизат в кабинета му. Той остави слушалката и замръзна. Не можеше да спечели.

Пак грабна слушалката и преди да успее да се разубеди, набра номера на Сара. Трябваше да й каже.

— Кабинетът на помощник областен прокурор Тейт — обади се Гъф. — Мога ли да ви помогна?

— Джаред е на телефона — съпругът на Сара. Тя наблизо ли е?

— Хей, Джаред. Съжалявам, но не е тук. Да й предам ли нещо?

— Би ли й предал да ми се обади, веднага щом се върне? Спешно е.

— Всичко наред ли е?

— Да. Просто й кажи, че искам да говоря с нея. Важно е.

В момента, в които Джаред затвори телефона, на вратата му силно се почука. Преди да успее да каже: „Зает съм“, вътре влезе Марти Любецки.

— Къде се губиш цял ден? — започна той. — Цяла сутрин оставям съобщения.

— Съжалявам. Бях претрупан.

— Така чух и аз. Оскар Рафърти ми се обади.

— Познаваш ли го? — попита Джаред.

— Доколкото можеш да опознаеш някого от триминутен разговор по телефона. Обади ми се и каза, че те е запазил за свой приятел.

— Защо ще ти се обажда?

— За да е сигурен, че ще имаш достатъчно време да работиш по случая. Честно казано, помислих, че ти си го подучил. Знае, че съм ти пряк началник и каза, че единствената причина, поради която е предпочел нас, е добрата ти репутация. Каза, че ако с този случай всичко тръгне добре, щял да си прехвърли целия бизнес при нас. А изглежда бизнесът му не е малък.

— Страхотно.

— Наистина — кимна Любецки. — Само исках да те поздравя. Съжалявам за вчера, но ти май обръщаш нещата. Карай в тоя дух.

— Ще се опитам — каза Джаред, докато Любецки излизаше.

Джаред бръкна в джоба си и извади кибрита от клуба. Със златни букви на него беше написано ДВЕ СТАИ. Той натисна копчето за връзка с Катлийн.

— Кажи — отговори тя.

— Трябва ми бърза услуга. На Източна петдесет и осма улица има клуб, който се казва „Две стаи“. Можеш ли да помолиш Бароу да му направи едно проучване и ми кажи, когато е готово.

— Нямаш проблем — отвърна Катлийн. — На кого да сложа сметката?

— На никого. Аз плащам.

 

 

— Какво откри? — Джаред нетърпеливо приближи глава към телефонния апарат двайсет минути по-късно.

— Получи ли факса? — попита Бароу.

Преди Джаред да успее да му отговори, Катлийн влезе в кабинета с куп листове.

— Заповядай — пусна ги на бюрото му тя.

Джаред започна да разглежда изрезките и имуществените документи.

— Пак заповядай — каза Катлийн. Той отново не й обърна внимание. Тя искаше да добави още нещо, но знаеше, че сега не му е времето. Вместо това излезе от кабинета и затвори вратата зад себе си.

— Както виждаш, обикновени щуротии на висшата класа — обясни Бароу. — Отпред табела няма, но които трябва, го знае. Преди се е казвал „Le club“, но накрая някой е проявил вкус и е сменил името. Иначе единственото друго, което можах да намеря, са споменавания в клюкарските колонки и няколко материала за ресторанта. Сериозно място, Джей — супер луксозно. Очевидно вътре е невъзможно да се влезе, което означава, че мястото е елитарно.

— Частно членство?

— Не зная — не вдигнаха телефона. Ако искаш, номерът е на първия лист.

— Благодаря — Джаред още не можеше да се съсредоточи.

— Освен това поразгледах за твоя приятел Козлоу. Още ли не си му видял досието?

— Чакаме старите адвокати да го препратят. Нещо интересно?

— Не знам дали бих го нарекъл интересно, но едно нещо ще ти кажа: този е болно копеле. Всеки, който използва отвертка, за да…

— Сам ще си го прочета — прекъсна го Джаред.

— Да, но чуй това. Взел една отвертка и…

— Лени, моля ти се, точно сега не ми се говори за това.

От другата страна замълчаха. Накрая Бароу попита:

— Свързано ли е с това, което те е разстроило по обяд?

— Откъде знаеш?

— Катлийн. Каза, че като си се върнал, не си приличал на нищо.

— Изобщо не е вярно. Просто много работи са ми на главата.

— Джей, знаем се отдавна. Няма защо да ме лъжеш.

— Нищо ми няма — настоя Джаред. — А дори и да имаше, не бих те излъгал. Кажи колко ти дължа?

— Мислиш ли, че ще взема пари от теб? Ако го направя, Сара ще гладува — засмя се Бароу. — Ако е важно и е лично, значи е безплатно. Но следващия път ти черпиш.

— Благодаря, Лени.

— Няма защо. Ако ти потрябва нещо друго, обади ми се.

Джаред затвори и набра номера на „Две стаи“.

— „Две стаи“. Мога ли да ви помогна?

Джаред позна гласа на мъжа с униформата.

— Здравейте, искам да получа малко информация за вашия клуб. Частен ли е или е отворен за посетители?

— Отворени сме за посетители, господине.

— Значи онова помещение долу — всеки може да го наеме за обяд?

— За обяд не. Само за вечеря.

Объркан, Джаред каза:

— Преди час бях там. Имах среща с Оскар Рафърти.

От другата страна замълчаха. След това мъжът заяви:

— Днес не е имало никакви срещи.

— Имаше, как да нямаше — настоя Джаред. — Дори познах гласа ви — вие сте онзи, който ме заведе долу.

— Господине, не разбирам за какво говорите. Повярвайте ми, среща не е имало. — Секунда по-късно Джаред чу затварянето на отсрещния телефон.

Какво става, по дяволите, зачуди се той.

На път за вкъщи, след като излезе от метрото. Джаред се почувства изтощен. По време на пътуването бе погледнал през рамо поне трийсет пъти, за да види дали някой не го следи. Бе сменил три мотриси и точно преди вратите да се затворят, беше слязъл на Седемдесет и втора, вместо на Седемдесет и девета улица, както обикновено. Когато се отправи нагоре по „Бродуей“, гледаше отражението си във всяка витрина, за да види дали около него има някой. След това изведнъж започна да тича Не като за спорт. Истинско бягане с пълна скорост. Възможно най-бързо зави рязко по Седемдесет и осма улица и се вмъкна в първата пролука — тесния служебен вход на бакалията на ъгъла. Но не видя някои да го следи. Може би Рафърти блъфираше, мислеше си Джаред, докато се приближаваше до дома си. Може би това бяха просто заплахи, за да го държат изкъсо.

Джаред влезе в къщата и извади ключовете, за да провери пощата. Под краката си чу тихо пращене. Погледна и видя късчета счупено стъкло, разпръснати в малката ниша. С крака ги замете в единия ъгъл. Качвайки се нагоре, стъпи върху още стъкла. Когато изкачи стълбите, видя и откъде идват. Голямата картина в рамка на слънчогледите беше разбита на парчета. След това забеляза, че входната врата на апартамента е отворена. Студена тръпка пролази по гърба му, докато внимателно пристъпваше напред. Без да обръща внимание на трошащите се под тежестта му стъкълца, той огледа късия коридор и провери следващото стълбище, за да се увери, че е сам. Не се виждаше никой. Бавно, Джаред отвори вратата и надникна вътре.

Първо забеляза обърнатите дъбови етажерки, които той и Сара толкова време сглобяваха. След това боровите столове, захвърлени в ъгъла. След това преобърнатата маса. След това разхвърляната кухня.

Запъти се към дневната, стъпвайки по стотиците книги, които покриваха по-голямата част от пода. Плакатът на Богарт беше свален от стената, възглавките бяха скъсани от канапето, фотьойлът бе катурнат на една страна, халогенните лампи — съборени, стъклената масичка — счупена, телевизорът — обърнат с екрана надолу на пода, видеокасетите — разпръснати навсякъде, растенията — разхвърляни, а почвата им се бе изсипала по килима. Въпреки че всичките шест портрета на Джаред още висяха по стената, рамките им бяха счупени. Господи, помисли си Джаред, докато оглеждаше стаята. Нищо не бе оставено непипнато.

Докато търсеше телефона да се обади в полицията, Джаред чу глух тропот в спалнята. Някой още беше в къщата. Той се завтече към ъгъла на дневната и се свря под преобърнатия фотьойл. Оттам чу, че човекът излиза от спалнята и тръгва към кухнята. Тежките стъпки удряха по дървения под. Чу непознатият да отваря кухненските чекмеджета. В средата на стаята Джаред забеляза сребърен нож за отваряне на писма. Не беше далеч. Трябваше да го вземе. Бавно запълзя напред, като внимателно заобикаляше разпръснатите навсякъде компактдискове. Молейки се да не стъпи върху скърцаща дъска, той грабна ножа. Възможно най-тихо се изправи на крака. Все още можеше да го изненада. Но докато Джаред хващаше удобно ножа, чу непознатият да се връща в спалнята.

Джаред надникна от ъгъла на дневната, за да е сигурен, че е сам. Когато се приближи, дочу приглушените звуци от бясно тършуване. Страхът му се замени с гняв, той вдигна високо ножа и сложи длан на бравата. Трепереше. На три… каза си. Едно… две… отвори със замах вратата и влетя с пълна скорост в спалнята. Но веднага почувства как нещо го удря в кокалчетата. Някои го беше спънал. Чакаха го. Той се стовари на пода и изпусна ножа. Преди да успее да го сграбчи отново, чу познат глас:

— Ти да не си откачил?

Сара стоеше над него с кухненски нож в ръка.

— Мислех, че ти си крадецът — хвърли ножа тя — Можех да те убия.

— Съжалявам. — Джаред се изправи и силно прегърна жена си. — Важното е, че ти си добре. Слава богу, ти си добре.

— Всичко е наред. Добре съм — отвърна Сара.

— Кога се прибра?

— Преди десетина минути — обясни Сара. — Когато влязох, едва не паднах. Обадих се в полицията, след това дойдох да видя дали са намерили бижутата на мама.

— И?

— За щастие, не са. Взели са парите от горното чекмедже на тоалетката ми, златния джобен часовник, които татенцето ти подари и някои от сребърните ни рамки, но не са намерили бижутата — Сара влезе в дневната и още веднъж разгледа ужасната бъркотия. Докато тя обръщаше прекатурените саксии. Джаред видя, че ножът му от „Чайнатаун“ бе внимателно поставен на една от възглавниците на канапето.

Той взе калъфа, който предпазваше най-ценната част от колекцията му, и видя малка бележка, залепена за дъното. Стомахът му се обърна, когато прочете трите думи: „Затваряй си устата“.

— Сигурно са помислили, че ножът е обикновен — обади се Сара.

— А?

— Ножът ти. Ако знаеха какво представлява, сигурна съм, че щяха да го вземат.

— Да, разбира се. — Джаред издърпа бележката и я смачка.

Сара вдигна телефона.

— Още не мога да повярвам. Започвам да работя за добрите и някакъв дребен престъпник решава да ни ограби. Ще се обадя на Конрад, за да съм сигурна, че…

— НЕ! — Джаред прекъсна Сара. Като видя учуденото и изражение, добави:

— Ей сега ще дойдат полицаите. След това ще видим какво още липсва и ще се оправим.

— Да, предполагам. — Сара вдигна купчина книги от пода на дневната. — Но нека ти кажа нещо. Ако хванем копелетата, които са го направили, лично ще ги тикна в затвора. Пипнеш ли ми боклуците, заболи ли ме сърцето — молиш да те сритам в главата.

— Да — каза вяло Джаред.

— Ей, ти добре ли си?

— Да, да, чудесно.

— Сигурен ли си? Изглеждаш ужасно.

— Какво да ти кажа? Разбили са ни апартамента и цялата покъщнина е по пода. Какво му е хубавото на това?

— Така е. Но погледни нещата и от друга страна — отишли са си, преди да се приберем, никой не е наранен и едва ли пак ще ни навестят.

— Да — Джаред напълно съзнаваше, че Рафърти няма никакво намерение да си тръгва — Имаме голям късмет.

— Междувременно, кажи ми защо си ме търсил днес следобед? Какво е било толкова важно?

Джаред стисна още по-здраво бележката.

— Нищо особено.

— Гъф каза, че било важно.

— Нищо не беше — настоя Джаред. — Въображаема криза.

 

 

Към полунощ полицаите вече си бяха отишли, бяха поръсили апартамента за пръстови отпечатъци и Джаред и Сара бяха оправили по-голямата част от бъркотията.

— Ченгетата май свършиха добра работа — Сара легна на канапето.

— Дано да е така. — Джаред се отпусна на любимия си стол — Сега си една от тях.

Стараеше се с всичка сила да изглежда спокоен, но не откъсваше поглед от жена си. Ако го направеше, нещо можеше да й се случи. Нещо щеше да се случи. И той щеше да е виновен. От него зависеше. Като търсеше удобен начин да смени темата, той добави:

— Между другото, тъй като изчистихме едната бъркотия, нека започна с другата. Не мога да се откажа от делото Козлоу.

Сара веднага се изправи.

— Какво искаш да кажеш с това „не мога“? Ти си голям човек — можеш да правиш каквото си поискаш.

— Сериозно ти говоря. Не мога.

— Защо? Да не би някои да ти е опрял пистолет до главата?

— Не — отвърна сухо той — Просто трябва да поема случая.

— Не ми казвай това, Джаред. Обеща ми да…

— Знам какво ти казах, но не може да стане.

— Виж, единствената причина, поради която Козлоу те е избрал, е защото си мой съпруг. Очевидно си играе с нас.

— Благодаря за комплимента.

— Знаеш какво искам да кажа.

— Независимо защо ме е избрал, Любецки откри, че онзи, които плаща сметката, е с дълбоки джобове. Решил е, че ако поема случая, ще мине изцяло към нас.

— Ами нека Любецки го поеме. С удоволствие ще му размажа седемте брадички из съдебната зала.

— Козлоу иска мен. И Любецки ми забрани да се отказвам от случая. Опитах се, мила, наистина.

— Но не достатъчно. — Сара повиши глас. — Ако поемеш случая, ще ми объркаш работата. А ако изгубя от съпруга си, ще проваля единствената си жалка възможност да си спася работата.

— Успокой се.

— Не ми казвай да се успокоя. Опитай се шест месеца да пращаш автобиографии на всяка фирма в този град. Опитай да видиш какво е да получиш двеста двайсет и пет писма с откази. На правния пазар аз съм вече втора употреба. И тъй като самочувствието ми е достатъчно насинено, не искам да изяде още един бой.

— Чакай малко. — Джаред седна до нея. — Наистина ли мислиш, че правя това, за да навредя на кариерата ти? Сара, за мен ти си най-важното нещо на този свят. Никога не бих направил какаото и да е, с което да те нараня. Просто… — Джаред замълча.

— Просто какво?

— Нищо, аз…

— Какво? — настоя Сара — Хайде, кажи го.

Джаред замълча. Накрая проговори:

— Любецки ми каза, че ако не поема случая и не доведа този клиент, няма да ме направят партньор. Ще ме уволнят веднага.

Сара се смая.

— Шегуваш ли се? Това ли ти каза?

— След случилото се вчера, това е последната му дума. През следващите шест месеца ще гласуват за мен. От шест и половина години работя там и още не съм докарал нито един клиент.

— Но си се оправял с някои от най-големите им…

— Това бяха дела на други хора. Трябва да имам мои собствени. И щом така е казано, така трябва да е. Може да сме само адвокати, но това пак си е бизнес. Ако не мога да помогна на този бизнес да се разраства, ще бъда в същото положение, в което ти беше преди шест месеца.

Сара мълчеше.

Като се надяваше да извлече още полза от пробива, който направи, Джаред продължи:

— Не знам какво друго да правя. С всичките ти заеми, не можем да си позволим да…

— Наистина ли ще те уволнят?

— Той така каза — отвърна Джаред. — Знам, че може да те заболи, ако загубиш, но дотогава ще разберат що за златен кадър си. Няма да те уволнят, само защото си загубила първото си дело.

— Кой казва, че ще загубя? — насили се да се усмихне Сара.

Джаред въздъхна с облекчение.

— Благодаря ти, мила. Наистина оценявам това, което правиш.

— Нищо не правя. Ако си ми противник, пак ще те посрещна с пълно бойно снаряжение.

— Не бих очаквал нищо по-малко от това.

Сара стана и тръгна след Джаред. Докато вървяха към спалнята. Сара попита:

— Щом Козлоу не плаща сметките, кой го прави?

— Не мога да ти кажа — отвърна Джаред. — Ти си врагът.

— О-хо — подсвирна Сара. — Истинската битка започна.

 

 

Рафърти се облегна и се загледа в малкия черен апарат на бюрото си:

— Е?

— Като че ли нашето момче печели първия рунд. — Другият мъж свали слушалките. — Знае как да я работи.

— Затова го избрах — каза Рафърти. — Сега остава да се надяваме, че ще направи същото и в съда.

— Ами ако не успее?

— Не ми се струва възможно.

— Но Козлоу каза…

— Дори не го намесвай. Би трябвало да разбия някоя стена с него.

— Сигурен съм, че ще го направиш, но преди това той ще ти откъсне главата.

Рафърти не му обърна внимание.

— Не му позволявай да те заплашва. Идеята с кражбата не беше лоша, но това не решава проблемите ни. Докато Козлоу не спечели, всички сме загазили. Независимо какво трябва да направя, той ще спечели.

 

 

В два без петнайсет сутринта Джаред лежеше буден в леглото. През последния час бе задрямвал четири пъти. Но всеки път, точно когато се унасяше, точно когато забравяше всичко, изведнъж се събуждаше отново. И тогава всичко се връщаше. Всеки път инстинктивно се обръщаше към Сара. Гледаше я внимателно, за да се увери, че диша. Само това искаше. Докато Сара беше добре, с останалото можеше да се оправи.

 

 

В седем часа в сряда сутринта Джаред стоеше на спирката на метрото и чакаше мотрисата. Избягваше да застава на края на платформата и през повечето време се озърташе през рамо и разглеждаше хората. Мъжът със синята риза и червената вратовръзка изглеждаше особено подозрителен. Както и онзи с маслиненозеления костюм. И жената с вестника и младежа с уокмена. Джаред отстъпи назад и се опита да не позволи на страховете му да го завладеят. Но прииждаха нови и нови пътници и той подскачаше при всеки случаен поглед. Накрая се обърна, излезе от спирката и спря такси.

Пристигна в кабинета си почти в седем и половина. Нахлуването в дома му, лошото спане снощи и пътуването насам го бяха изтощили физически и душевно. Очите му смъдяха, раменете му бяха отпуснати, а стомахът му още се обръщаше, като си спомнеше как бе излъгал Сара. Нямаше съмнение, че не беше в състояние да започне работния ден. Но ако щеше да защитава съпругата си, знаеше, че трябва да свърши много работа. Да се изправиш срещу човек като Сара, означаваше да обръщаш внимание и на най-малките подробности. Както беше научил от първото си появяване в съдебната зала, добрият адвокат може да се захване и с най-малкия пропуск и да обърне делото в своя полза.

Но когато тръгна по коридора. Джаред не мислеше за съдебни стратегии или подготовка на свидетели, или избор на съдебни заседатели. Вместо това се мъчеше да си спомни всяко възможно обстоятелство, което позволяваше на един адвокат да се откаже от едно дело. Стигна до бюрото на Катлийн и се насили да се усмихне.

— Добро утро — каза Катлийн. — Рано започваме днес.

— Да — отвърна Джаред. — Изчисти ми всичко до края на месеца. Случаят Козлоу току-що се превърна в основен приоритет.

— Защо? Това е само една кражба.

— Което не означава, че не е важно — сопна се той.

— Спокойно. Само попитах.

Джаред се наведе над бюрото на Катлийн и сниши глас.

— Не искам никой да знае, но обвинителят по делото е Сара.

— Ще се бориш с жена си? — смая се Катлийн Джаред се намръщи.

— Повярвай ми, с удоволствие бих се отказал от случая. Затова имам нужда от помощ. Доколкото знам, съпруг и съпруга в едно дело представлява някакъв конфликт на интереси, нали? Етично погледнато, това е бомба със закъснител, особено за клиента. Затова искам някой асистент да прегледа правилата за професионално поведение и внимателно да провери дали подобно нещо не е забранено.

— Защо не се съгласиш? Ще я подлудим.

— Да не си казала повече подобно нещо — предупреди я Джаред.

Катлийн спря да пише и вдигна глава.

— Дай по-леко, това беше шега. Ще ти кажа какво са намерили.

Джаред тръгна към кабинета си и пое дълбоко дъх. Може би това ще реши проблема. Отвори вратата и чу някой да казва:

— Здрасти, шефе. Какво имаме по програма днес?

Козлоу се беше изпънал на стола в ъгъла на кабинета и бе подпрял краката си на кошчето за боклук.

— Как влезе тук? — ядоса се Джаред.

— Древна китайска тайна — отвърна Козлоу. — Но не бих я казал на Катлийн. Като че ли е от тези, които не обичат изненадите.

Джаред се приближи до стола и се втренчи в новия си клиент.

— Нека ти кажа нещо. — Той бутна краката на Козлоу от шкафчето. — Знам, че вие сте нахлули вкъщи снощи.

— Нахлули са в къщата ти? — попита невинно Козлоу.

— Не се прави на умен — предупреди го Джаред.

Козлоу скочи от стола, сграбчи Джаред за вратовръзката и го дръпна напред.

— Тогава не ми говори с такъв тон. — Той задържа вратовръзката на Джаред в юмрука си. — Разбираш ли?

Джаред кимна, шокиран.

— Имаш работа да вършиш и искаме да сме сигурни, че ще я свършиш както трябва. Нищо лично.

 

 

— Ето какво искам — Сара седеше зад бюрото си, а Гъф си водеше записки. — Първо искам да разбереш дали съпруг и съпруга могат да са на едно и също дело. Това мирише по-силно от цял камион с тор, затова ако намериш нещо, което да позволи на единия от нас да се откаже, може би Джаред ще го направи. Второ, искам…

— Страх те е да се изправиш срещу него, нали? — попита я Гъф.

— Срещу кой, срещу Джаред ли? Никога. Защо? Уплашена ли ти изглеждам?

— Все едно не съм те питал. Какво друго искаш?

— Може малко да съм притеснена, но не си мисли, че съм уплашена.

— Добре, разбрах. Не си уплашена.

— Сериозно ти говоря. Не ме притеснява — настоя Сара. Гъф не каза нищо и тя продължи: — Какво искаш да ти кажа? Разбира се, че съм уплашена.

— Защо? Само защото ти е мъж?

— И това също, но има и нещо такова, че при Джаред нещата просто се нареждат. Всичко си идва на мястото при него.

— Но те разбирам.

— Дай да ти го кажа по друг начин. Когато следвахме трета година право, ходехме на лекции по правните аспекти на президентския пост в САЩ. На първата лекция професорът ни помоли да се изправим. Когато всички в огромната зала станаха, той каза: „Всички от женски пол да си седнат. Всички, които не са родени в САЩ, да си седнат. Всички, които са по-ниски от метър и седемдесет, да си седнат“. Малко по малко всички в стаята си седнаха. Когато свърши с квалификациите, единствено Джаред още стоеше прав. И след това професорът каза: „Това е единственият човек в групата, който, освен по отношение на възрастта, отговаря на всички изисквания, за да се кандидатира за президент на Съединените щати“.

— Чудо голямо. Това означава само, че Джаред е чист и спретнат и е метър и осемдесет.

— Не е само това. Независимо колко си умен или колко си хитър, или колко си агресивен, Джаред винаги ще прави нещата така, че всичко да става както той иска. Така завърши право и така ще стане и партньор, въпреки че трудно привиква нови клиенти. Трудно е за обясняване, но той е един от тези, които въпреки че работят много, карат всичко да изглежда лесно.

— Мразя ги — каза Гъф.

— И аз се омъжих за един от тях. Което означава, че ще трябва да работим още повече, за да спечелим — отвърна Сара. — Хайде пак на работа. Искам да се свържа със съседката на Донигър…

— Пати Харисън — вметна Гъф.

— … За първоначалния разпит. Тя е най-добрият ни свидетел за предварителното изслушване — единствената, която е видяла Козлоу да излиза от къщата. Трето, искам пак да говоря с Донигър. Трябва да сме сигурни, че е напълно готова за понеделник. И четвърто… какво беше четвърто?

— Искаш пак да разпиташ полицай Макейб. Чака в коридора.

— Какво? Сега ли?

— Докато говорим — уточни Гъф — Вчера беше твърде заета, затова му се обадих и го попитах кога може да мине. В петък работи до късно, през уикенда също, затова помоли да дойде днес.

— Чудесно — каза Сара. — Нека влезе.

Минута по-късно полицай Майкъл Макейб влезе в кабинета на Сара. Имаше остър поглед и уморени, почти отпуснати устни. Беше по-слаб, отколкото Сара си го спомняше по видеофона. Макейб махна фуражката си, която откри гъстата му черна коса, и седна пред бюрото й.

— Как се отнасят с вас тук? — попита той с тежък бруклински акцент.

— Всички са страхотни. — Сара обърна на страницата с въпроси от бележника си. — Нека преговорим показанията ви за предварителното изслушване. Кажете ми отново какво се случи онази вечер.

— Много просто беше. Покривам Ийстсайд, от Осемнайсета улица до Деветнайсета и от „Лексингтън“ до „Медисън“. В около три и половина онази сутрин ми се обадиха по радиовръзката, че някой съобщил за кражба на Източна осемдесет и втора улица, номер 201. Описали обвиняемия и аз тръгнах.

— Тичали сте дотам?

— Разбира се. Аз съм пешак, нали помните?

— Естествено — Сара полагаше усилия да се държи така, все едно всичко й е ясно.

— Както и да е, на две пресечки от местопрестъплението виждам някой, който покрива описанието, и го закопчавам.

— И какво беше описанието?

— Черни дънки, дълго черно кожено яке, козя брадичка. Той си пасна.

— Правеше ли нещо друго подозрително? Тичаше ли? Оказа ли съпротива? Нещо в него караше ли ви да мислите, че е виновен?

— В три и половина сутринта, на празната улица, две пресечки от местопрестъплението, същото описание — отвърна сухо Макейб. — Какво друго искате?

— Значи го претърсихте веднага?

— Да, намерих часовника, топката за голф и парите.

— Хайде отначало — каза Сара — В понеделник ще искат повече информация.

Тя подаде на Макейб копие от официалната жалба и започна наново:

— Добре, полицай Макейб, кажете ни какво намерихте в задържания.

Макейб зачете от листа:

— Платинен часовник марка „Ебел“, сребърна топка за голф и четиристотин и седемнайсет долара.

— Чудесно — кимна Сара. — Просто ей така. След това сте се върнали на адреса и сте събудили госпожа Донигър.

— Да, Тя дори не беше разбрала, че е обрана.

— Но си е познала вещите?

— Да. Малко се позамисли, но след това ги позна. Името на майка й било на часовника, а нейното — на топката за голф.

— Нещо друго беше ли взето, освен тези вещи и парите?

— Само това намерих, а и Донигър не каза друго да й липсва. Както аз го виждам, Козлоу си е харесвал разни работи и след това по някаква причина се е стреснал и е побягнал.

— Говорихте ли със съседката на Донигър, госпожа Харисън?

— Не — отвърна Макейб. — Тогава не знаех, че тя се е обадила.

— Чакайте малко — Сара вдигна поглед. — Не сте го идентифицирали в нощта на престъплението?

— Не знаех, че съседката се е обадила.

— Добре, няма значение — каза Сара. — Търсихте ли отпечатъци в жилището на Донигър?

Макейб поклати отрицателно глава.

— Заподозрения вече го имах — не мислех, че се нуждая от отпечатъци.

— Вие шегувате ли се? — попита Сара. — Разбира се, че се нуждаете. Така най-добре ще докажем, че е бил вътре.

— Я не ми викайте на мен. Не съм детектив. Само ги хващам и ги окошарвам. Освен това сме на бюджет. Не търсим отпечатъци на всяко местопрестъпление. Ако няма труп или ако случаят не вдигне шум, от лабораторията си седят на топло, а ние се оправяме както можем.

— Много ми помогнахте — въздъхна Сара. — Като загубя делото, напомнете ми да благодаря на онези, които режат бюджета.

Тя прегледа бележките си и добави:

— Добре, само още няколко въпроса. Откога сте приятели с Виктор Стокуел?

— Що за въпрос е това?

— Важен — настоя Сара.

— Знам кой е, но не сме се срещали.

Объркана, Сара попита:

— Тогава защо сте поискали той да поеме случая?

— За какво говорите?

— Когато взех случая от ОРД, на папката пишеше, че е за Виктор. Ако едва го познавате, защо ще правите такова нещо?

— Нищо подобно — възрази Макейб. — Виктор ме помоли за случая.

Сара замълча.

— Наистина ли? Виктор се е обърнал към вас?

— Да, обади ми се няколко часа след ареста — докато пишех доклада. Каза, че иска случая Козлоу и ме помоли да надпиша папката за него. Реших, че нещо лично се интересува и така и направих. — Когато видя слисаното лице на Сара, той добави: — Нещо лошо ли има?

— Не зная — отвърна Сара. — Това ще трябва да разбера.

 

 

Когато Макейб излезе от кабинета на Сара, тя затвори вратата след него и се върна зад бюрото си. Трябваше да има обяснение за това защо един от най-добрите адвокати обвинители в прокуратурата ще иска такъв мижав случай. Като се мъчеше да направи списък с възможни причини, тя взе един кламер, изправи го и започна да го увива около показалеца си. Може би Виктор е мислел, че случаят е интересен. Може би е искал да се позанимава с нещо по-леко. Може би познава една от засегнатите страни. Може би познава Клеър Донигър и й прави услуга. Или може би познава Козлоу. Тя продължи да извива кламера и да мисли за всичките причини, поради които бе най-добре да запази подозренията за себе си. Но докато пръстът й леко посиняваше, разбра, че няма представа какво да прави оттук нататък. Мястото беше ново и несъмнено имаше нужда от помощ.

Тя захвърли кламера и натисна копчето за вътрешна връзка. Такава нямаше — това не беше старата й фирма. Сара се наведе през бюрото и извика:

— Гъф, би ли дошъл за малко?

Когато Гъф влезе, Сара го помоли да затвори вратата.

— Сега какво се е случило? — попита той.

— Трябва да ти кажа нещо.

— Чакай да позная. Искаш да ми видиш тайния списък.

— Какво да ти видя?

— Тайният ми списък със смешни думи. Знам, че хората говорят за него. Миналата седмица пуснах няколко по електронната поща и сега всички се натискат за останалите. Но не си ги давам. Ще трябва да се задоволиш с тези: салами, ракита, Нипси Ръсел…

— Гъф, чуй ме, моля те. Помниш ли онзи ден, когато бяхме в ОРД и аз взех делото? — Гъф кимна. — Когато донесоха купчината, ти говореше с Евелин и Виктор. Това, което не видя, бе, че делото Козлоу бе отбелязано за някой друг — затова реших да го взема.

— Чудо голямо — ченгетата непрекъснато изискват добри помощник областни прокурори за дадени дела.

— И аз така си помислих. Но току-що открих, че в нашия случай не е бил полицаят — помощник областният прокурор е поискал случая.

— Кой точно?

Сара замълча.

— Кажи ми чий е бил случаят, Сара. Това не е смешно. Може наистина да…

— На Виктор — каза накрая тя. — Случаят беше на Виктор.

— Олеле, не. Защо ти трябваше да правиш нещо толкова глупаво? Все едно да дразниш бясно куче.

— Човекът, който ги донесе, махна листчето. Каза, че това е просто молба. Откъде да знам?

— Очевидно.

— Гъф, съгласна съм, че е глупаво, но сега имам нужда от помощ. На никой друг нямам доверие.

— Не зная. Това нещо е твърде голямо. На твое място бих отишъл при Конрад.

— Конрад ще ми отхапе главата, ако разбере, че съм откраднала чужд случай.

— Решението си е твое. Но между двете злини по всяко време бих предпочел Конрад пред Виктор.

 

 

— Как мина? — попита Конрад, когато Сара влезе в кабинета му.

— Кое как мина?

— Разговорът с Макейб. Не беше ли тази сутрин?

— Да. — Сара се опитваше да не се впуска в нищо бързешката. — Доста добре мина. Но не и страхотно. — Тя седна на маслиненозеленото канапе на Конрад и попита: — Откъде го имаш това канапе?

— Кажи на Гъф да се обади в търговския отдел. Догодина и ти ще имаш — отвърна Конрад. — Кажи ми сега за Макейб.

— Какво да ти кажа? Ченгето изглежда свястно, но е направил няколко тъпи грешки. Не е взел отпечатъци, не го е идентифицирал.

— Типично — от осемдесетте процента.

— Какво? — попита Сара.

— В прокуратурата двайсет процента от прокурорите вършат осемдесет процента от работата — обясни Конрад. — Същото се отнася и за съдиите, за полицаите и за детективите. За осемдесет процента от тези хора това си е бюрокрация от девет до пет.

— Не е бюрокрация — възрази Сара. — Хората тук…

— Сара знаеш ли колко отворени гаранции има в Манхатън? Петстотин хиляди. Това означава, че половин милион престъпници, които познаваме, вършеят по улиците. Ами онези, за които не знаем? В по-голямата си част това е една опашка. Осемдесет процента от хората просто си чакат чека със заплатата. Не искат да си рискуват живота и семейството, за да спрат някакъв скапан престъпник и не искат да направят това, което действително би могло да спре престъпността. Това не ги прави лоши хора, просто лоши държавни служители.

— И по някаква причина ти си мислиш, че аз съм от двайсетте процента? — попита Сара.

— Да, Ти си на трийсет и две години, което означава, че знаеш в какво се впускаш. На тази възраст, дали ти харесва или не, това ти е работата. Може да не си ошлайфана, може да си нова, но говориш това, което мислиш, и Гъф ти има доверие, което, ако щеш вярвай, казва повече, отколкото си мислиш. Ако можеш да получиш това обвинение и да го доведеш до съд, Монаган ще разбере, че не може да си играе с теб. И тъй като винаги търся хора, които да застанат на страната на двайсетте процента, ще направя всичко, което е по силите ми, за да те задържа на работа. Кажи ми какво друго се случи с полицая и ще ти кажа как да го оправиш.

— Ами, както ти казах, не е направил идентификация.

— Чудо голямо — отвърна Конрад. — Направи очна ставка с няколко души, така че съседката да дойде и да разпознае Козлоу. Ако няма време нека го направи в понеделник. Тогава и съдебните заседатели ще го видят.

— Ами отпечатъците?

— Тук са те прекарали.

— Скапани осемдесет процента — измърмори Сара.

Конрад се усмихна.

— Други проблеми?

Сара се втренчи в пода.

— Само още един — каза колебливо тя. — За едно нещо не бях напълно откровена. Когато случаят беше още в ОРД, на него имаше залепена бележка: „С молба за Виктор Стокуел“.

Подозрителна гънка се образува между веждите на Конрад.

— Какво стана с бележката?

— Човекът, който носеше документите, я смачка и аз му позволих да я изхвърли. — Преди Конрад да успее да я прекъсне, тя добави: — Знам, че не е хубаво, но реших, че Виктор си има достатъчно други молби и тази няма да му липсва. Но когато разпитвах Макейб, разбрах, че не той е поискал Виктор, а Виктор го е помолил за делото.

Стаята се изпълни с тишина. Сара не смееше да погледне Конрад.

Накрая той се наведе напред.

— Обичаш да си създаваш неприятности, така ли?

— По тази част ме бива. — Тя го погледна и видя; че гънката между веждите му е изчезнала. — Бесен ли си?

— Сара, ако знаеше, че Виктор иска случая, щеше ли да го вземеш?

— В никакъв случай. Аз само…

— Тогава това е. Никога не бих те скастрил за това, че искаш да дръпнеш напред. Ако не друго, имаме нужда от повече такива хора.

Тя не очакваше такава реакция от Конрад. Все още възприемайки думите му, само кимна в знак на съгласие.

— Не трябва да се притесняваш — продължи той. — На твоя страна съм.

Сара разбра, че Конрад не лъже.

— И какво да правя с Виктор?

— Казал ли ти е нещо?

— Знам, че е бесен, но не си го е поискал.

— Какъв ти е проблемът тогава?

— Не мислиш ли, че е малко странно? Искам да кажа, защо ще му е на Виктор това мижаво дело?

— Откъде да знам? Хората непрекъснато изискват дела — най-често, за да се пробват наново на стар познайник, или защото познават някой от замесените в случая. Може би Виктор първи е дал Козлоу на съд и още е вкиснат, че Козлоу се е отървал. Може би е приятел на Донигър и е искал да й направи услуга.

— Или може би това не е проста кражба.

Конрад поклати глава.

— Не се отказваш от първа страница, така ли?

— Не мога — каза отчаяно Сара. — Само това имам. Пък и не мисля, че всичко е плод на бурното ми въображение.

— Сигурна ли си?

— Мисля, че да. Имаме кражба, при която от всичките скъпи предмети в наличност са взети само два. След това имаме дребен кокошкар, който някак си има достъп до най-добрите адвокати в града. След това да не забравяме, че от двете фирми, които наема, едната е старата ми, а другата е тази на съпруга ми. И на всичкото отгоре най-добрият обвинител иска делото и рови из кабинета ми. Какво още ти трябва? Голяма неонова табела с надпис „Подозрително“?

— Продължавам да мисля, че се изхвърляш. За всеки един от тези доводи си има разумно обяснение.

— Така ли? Ако всичко е така, както ти казваш, защо Виктор не си е поискал случая?

— Чакай малко. В какво обвиняваш Виктор?

— Не обвинявам никого в нищо. Просто мисля, че трябва да си признаеш, че малко понамирисва.

— Запазвам си правото на мнение — вдигна ръка Конрад. — Но тъй като явно си решила да разследваш, какво мислиш да правиш сега?

— Не съм сигурна. Реших да започна с Виктор, но не знам къде да тършувам.

— Можеш да провериш в ЕЙДЖИС — информационната система, от която ще разбереш кои са били старите обвинители на Козлоу. Можеш и да провериш дали Виктор е водил друг случай с госпожа Донигър. Но пак те предупреждавам. Виктор има поне дузина добри причини да иска този случай. Ако съм на твое място, ще забравя за манията за величие. Само ще се надяваш прекалено.

— Не се притеснявай. — Гласът на Сара беше изпълнен с вълнение. — Гледам всичко в перспектива.

Конрад наблюдаваше как Сара бясно пише в бележника си и поклати глава.

— Какво? — вдигна очи Сара.

— Нищо — отвърна той. — Друго има ли?

— Последно. Как да хвана копелетата, които са влизали в нас?

— Да, Гъф ми каза. Докато разпитваше Макейб, се обадихме в Двайсети участък. Работят по случая, но нямат никакви улики. Отбележи го като лош късмет и забрави.

— Какви ги говориш? Ами речта ти? Че правиш всичко възможно, за да спреш престъпността?

— Изфуках се — пошегува се Конрад. — Въпреки че може и да ти излезе късмета, когато получат резултатите от пръстовите отпечатъци.

Докато Конрад привършваше, в кабинета влезе Гъф.

— Срамота, срамота — каза той. — Звучиш като че ли си от осемдесетте процента.

— Всички разговори ли подслушваш? — попита го Конрад.

— Само интересните. — Гъф се обърна към Сара и добави: — Добри новини от съда. Първо, съседката на Донигър, Пати Харисън, каза, че с удоволствие ще свидетелства. Можеш да й се обадиш днес, за да се уговорите за час. Второ, разгледах случаите за конфликт на интереси. Според правилата съпруг срещу съпруга си е готов конфликт. Лошото е, че можеш да го заобиколиш, ако получиш писмено съгласие от клиента, след като си му съобщил за конфликта.

— По дяволите — каза Сара. — Значи Джаред само трябва да…

— Чакайте малко — прекъсна я Конрад. — Значи мъжът ти му е защитник?

— Казах ти, че не си въобразявам — отговори Сара. — Сега ще ме посъветваш ли пак нещо?

— Кажи му да се откаже или моментално се развеждаш — предложи Конрад. — Веднъж съм наблюдавал нещо такова — грозна работа.

— Значи е позволено? — попита нервно Сара.

— Само при определени обстоятелства — обясни Гъф. — Фирмата трябва да направи няколко правни маньовъра и най-малкото Джаред трябва да има писменото съгласие на Козлоу. Освен това Джаред трябва да заяви, че въпреки теб, може съответно да защитава интересите на клиента си. Така се оправят с конфликтите на интереси.

— И всичко това трябва да го имаш писмено — завърши Конрад. — Последното нещо, което искаш, е да спечелиш и след това да ти отнемат победата, когато Козлоу се оплаче, че процесът му не е бил справедлив.

— Значи, щом Джаред получи съгласието му, може да остане? — Сара никак не искаше да чуе отговора.

— Съжалявам, бих искал повече да те зарадвам — въздъхна Гъф.

Конрад насочи пръст към Сара.

— Внимавай с това. Знам, че умираш да победиш, но не позволявай на този случай да обсеби живота ти.

— Твърде късно е — отговори Сара.

 

 

Джаред не обърна внимание на позивите на празния си стомах и на купчинката розови листчета със съобщения и не стана от бюрото си през обедната почивка. Препрочете законите за кражби, направи списък на възможни стратегии за защита и започна да търси всички случаи от последните десет години с подобни факти.

Дори кабинетът му показваше от какво е обхванат в момента. Плакатът на Уди Алън, който висеше на стената зад бюрото му, сега бе заменен от голямо парче картон с професионално увеличена снимка на местопрестъплението — от къщите на Донигър и Харисън, през мястото, където Макейб бе получил съобщение по радиовръзката, до точното място, където Козлоу беше спрян. Всяка сутрин Джаред правеше едно и също нещо. Идваше сутрин и напрегнато започваше да гледа плаката, като през главата му минаваше всяка секунда от случилото се. Всеки ден преминаваше през всички подробности и непрекъснато търсеше спорни точки, които можеше да обърне в своя полза. Имаше нужда и от най-дребните пропуски — едно подхлъзване, погрешна идентификация, недомислено действие. Това беше достатъчно, за да се оборят фактите. Достатъчно, за да защити съпругата си.

Същевременно, ако не можеше да обори фактите, можеше да заложи на клиента. Както бе наблюдавал на безброй дела, някои обвиняеми печелеха такова доверие — бяха толкова симпатични, че съдебните заседатели просто не можеха да ги осъдят. Но докато Джаред наблюдаваше как Козлоу си гризе ноктите и плюе късчетата в чашата си за кафе, разбра, че този няма да е от тях.

Катлийн влезе в стаята.

— Готов ли си за нещо свежо? Брауни е на телефона.

Джонатан Браун беше един от най-малко известните и най-невероятни търговци на стари неща. Специализирал се бе в шоубизнеса и при него Джаред намираше най-трудните за откриване неща. Бяха се срещнали на една разпродажба, докато Джаред още следваше, но чак когато купи ножа от „Чайнатаун“, Брауни разбра, че има сериозен клиент. Преди всичко търговец и чак след това колекционер, той винаги твърдеше, че показва новите си неща първо на Джаред. И тъй като Джаред го харесваше, в повечето случаи и му вярваше.

— Готов ли си да се пазарим? — попита Брауни, когато Джаред вдигна телефона.

— Виж, Брауни, сега не му е…

— О-хо, започва той — вади си цигулката. Ох, Брауни, още си изплащаме заемите. Намали малко цената и ще си помисля. Днес този номер няма да мине. Защото току-що намерих гъската, която снася златни яйца.

— Сериозно ти говоря…

— Преди да ми кажеш, чакай да свърша. Помниш ли оня списък, който ми даде? Където отгоре пишеше с главни букви: „Видиш ли тези неща, взимаш ги веднага“? Намерих нещото с номер три. За цена, която подлежи на преговори, скоро можеш да станеш собственик на — готов ли си, господин Кино? — водолазната маска от „Абсолвентът“! Говоря ти за нещо автентично. От фамозната сцена в басейна. Истинска ценност и почти про…

— Брауни, точно сега нямам време за това. — Джаред затвори телефона и се обърна към Катлийн. — Готова ли си с документацията?

 

 

— Ето — Катлийн му подаде малко тесте с документи.

Джаред хвърли поглед на всяка страница, приближи се до Козлоу и ги постави в скута му, заедно с една химикалка.

— Прочети ги и ако си съгласен, подпиши.

— За какво са? — попита Козлоу.

— За да удостоверят, че си съгласен да ти бъда адвокат. Въпреки че обвинител е съпругата ми, те показват, че ти си имал пълно знание за положението и че аз съм получил съгласието ти. По този начин, ако загубим, не можеш да кажеш на апелативния съд, че искаш делото пак да се гледа, защото не си знаел, че сме женени.

— Значи ако не подпиша, мога да обжалвам.

— Разбира се, но ако не подпишеш, Сара няма да започне делото. Твърде е умна, за да не изиска тези документи.

Козлоу се наведе да подпише, а Джаред каза на Катлийн:

— Успя ли да се свържеш със съседката на Донигър или с полицая?

— Защо толкова рано? — попита Катлийн. — Обикновено изчакваме предварителното изслушване. Сега дори не знаем дали ще предявят обвинение.

— Не ми пука. Искам да им се обадиш. — Джаред не сваляше поглед от Козлоу. — Става ли въпрос за това дело, трябва да си мислим, че най-лошото вече се е случило.

 

 

В четири часа този следобед Сара набра номера на Джаред. Катлийн я свърза.

— Какво искаш? — попита Джаред.

— Добре ме посрещаш — каза Сара. — Много топло.

— Съжалявам, точно сега нямам време. Добре ли си?

— Чудесно.

— Сигурна ли си?

— Разбира се, че съм сигурна. Защо да не съм?

— Няма причина — отговори Джаред. — Какво искаш?

Учудена от тона му, Сара попита:

— На теб какво ти е?

— Зает съм по делото. Казвай какво има.

— Искам да съм сигурна, че знаеш за документите, удостоверяващи съгласие…

— Готови са и ти ги пращам. При теб ще са утре сутринта.

— Добре — отвърна Сара. — Остава пи си вечерята довечера?

— Вечеря. Ох, забравил съм. Съжалявам. Няма да успея. Потънал съм в работа.

— Джаред, недей така. Обеща на татенцето да дойдеш.

— Знам, но…

— Но какво? Много работа ли имаш? Козлоу дори не е още официално обвинен.

— Не започвай — каза Джаред. — Ако си вършиш работата, трябва да съм подготвен за последствията.

— Прекрасно, тогава работи цяла нощ. Няма да ти помогне, пак ще те размажа в съда.

Джаред не отговори.

— Ало? — подвикна Сара. — Има ли някои там? Някой с чувство за хумор?

— Виж, трябва да затварям — отвърна Джаред. — Ще се видим вкъщи.

Сара чу прищракването и съпругът й изчезна.

— Всичко наред ли е? — Гъф разглеждаше папките на бюрото на Сара.

— Не мисля. Работи адски много, а още няма…

— Може би се опитва да изпревари събитията.

— Може би — въздъхна Сара. — Но мога да позная кога мъжът ми е нервен, а точно сега нещо го влудява. Мисля, че меденият месец свърши.