Брад Мелцър
Смъртоносно реми (2)

Глава втора

Джаред седеше в безупречно подредения си кабинет и гледаше втренчено модерния си телефонен апарат.

— Хайде, копеле такова. Почвай да звъниш.

— Не става така — каза сътрудничката му Катлийн, докато влизаше в кабинета с купчина папки. — Няма да звънне, докато го гледаш. — Преди три седмици Катлийн навърши трийсет и пет години, но луничките й и абсолютно правата й, дълга до кръста коса я подмладяваха поне с пет. Преди почти седем години бе открила, че не понася да гледа кръв, отказа се да става медицинска сестра и започна работа в „Уейн и Портной“. През последните четири години работеше за Джаред. Вниманието, което той обръщаше на чистотата и организацията, го правеше капризен шеф, но Катлийн се гордееше с това, че е по̀ чистница и от него. Във фирмата се шегуваха, че организираността на Катлийн стига дотам, че може да подреди праха по азбучен ред. Според някои привързаността й към Джаред изразяваше собствената й любов към реда, но според други това ясно показваше колко е хлътнала по шефа си.

Кабинетът на Джаред приличаше на дневната му — удобно елегантен, красив и пълен със стари филмови сувенири. Джаред се бе вманиачил на тази тема, докато завършваше история с втора специалност кино. След дипломирането получи от родителите си оригинален плакат от филма на Хъмфри Богарт „Големият сън“. Беше любов от пръв поглед. Днес в кабинета му висяха два филмови плаката в рамки — на един от класическите италиански филми „Крадци на велосипеди“ и на една от френските версии на „Манхатън“ на Уди Алън. На шкафа зад махагоновото му бюро бе разположена стара купа от отбора по бягане на дълги разстояния в Йейл. Откакто се помнеше. Джаред беше луд по тичането Не му пукаше за скоростта, не беше спринтьор. Много повече го интересуваше планирането, което бягането на дълги разстояния изискваше.

Купата бе спечелил през първата си година в колежа, когато го поканиха на международно състезание, спонсорирано от университета в Мадрид. Американските състезатели бяха триста, но само Джаред си направи труда да проучи терена. След няколко добре обмислени телефонни обаждания и разходка до една туристическа агенция, той разбра, че от отдела по градско планиране, в опит да докарат летните олимпийски игри в Испания, наскоро бяха премахнали една асфалтирана част от центъра и я бяха заменили с покрити с камъни улици, по-привлекателни за туристите. Джаред и съотборниците му тренираха месеци наред по грубо павираните улици на Ню Хейвън и отборът на Йейл спечели бяганията на дълги разстояния.

Подходът на Джаред към тичането беше логичен, рационален и прагматичен — физическо действие, което той използваше, за да подобри мозъчната си дейност. Заради това интелектуално предизвикателство продължаваше да се състезава и същото това предизвикателство го привлече към правото. Когато завърши право, започна дългото надбягване към заветната цел — партньорство в „Уейн и Портной“.

— Може ли да те попитам нещо? — Джаред не откъсваше очи от телефона. — Стане ли въпрос за нови клиенти, аз ли не струвам или по принцип си е трудно?

— Сара какво ти каза? — попита Катлийн.

— Каза, че е трудно.

— А ти какво мислиш?

— Мисля, че не ме бива.

— Това исках да чуя — не искам да ти отговарям.

Джаред я погледна.

— Защо винаги правиш това?

— Джаред, помниш ли какво стана последния път, когато не се съгласих с теб? Питаше какво да купиш на майка ти за рождения й ден. Сара и аз ти предложихме да вземеш ароматизирани сапуни и шампоани за вана, а ти искаше да е букет цветя. След това напълно ни подлуди, като изкупи всички женски списания и поне седмица изгуби да ни убеждаваш колко грешим. И след това, когато накрая се убеди, че можеш да докажеш дори нещо толкова глупаво, колкото това какво да купиш на някои за рождения му ден, продължи да ни натякваш, докато не кротнахме.

— Но бях прав. Шампоаните за баня хич не бяха на мода. Поне онази година.

— Това не е… — Тя се спря. Нямаше право да му се кара. Но след малко добави: — Стане ли въпрос за работа, за закони или за някой важен случай, обичам да гледам как потъваш в проучване. Но стане ли въпрос за личното ми мнение, не искам да съм на инквизиторския стол.

— Значи си съгласна, че Сара е…

— Моля те, Джаред, престани да критикуваш съветите на всички. Сара добре се справя с трудни проблеми. Знае какво прави и познава и теб.

— Добре значи това означава, че наистина мислиш…

— Единственото нещо, което наистина мисля, е, че съпругата ти е умна жена. И тъй като и аз не съм глупава, не виждам защо да се забърквам. Сега може ли да оставим тази тема и да се върнем към делото?

— Права си. — Джаред пак плъзна поглед към телефона.

— Кога каза, че ще се обади? — попита Катлийн.

— Преди двайсет минути. Не ми пука, ако е закъснял — просто искам да имам информацията преди Хартли да се появи. — Джери Хартли бе опонентът на Джаред по дело, което обвиняваше „Роуз Майкросистемс“ в сексуален тормоз. „Роуз“ бяха едни от най-големите клиенти на Джаред и въпреки че Хартли не разполагаше с кой знае какво, Джаред знаеше, че дискриминационните дела винаги са опасна територия.

— И каква е стратегията? — попита Катлийн.

— При това положение правя всичко възможно делото да не стигне до съд. Преговаряй или умри.

— Ами ако Хартли откаже да преговаря?

— Всички адвокати преговарят. Просто трябва да открием Бароу.

— Може да ти е любимият частен детектив, но е изчезнал от лицето на планетата — каза Катлийн. — През последните петнайсет минути го търсих в офиса, вкъщи, на клетъчния телефон, на пейджъра, по факса. Бих изпратила и пощенски гълъб, но нямам адрес. — Катлийн отвори папката, която държеше. — Може би трябва да се свържем с някой друг. В моя списък има четиринайсет детективи, шест ченгета, които могат да ти свършат работа, и трима долни информатори. Който и да вземеш…

— Бароу вече седмица се занимава с този случай. Имай ми доверие — познавам го, ще се обади.

Преди Катлийн да успее да отговори, телефонът звънна.

— Джаред Линч — отвърна шефът й. — Да. Не. Доведете го. — Той затвори и прокара ръка през добре подстриганата си коса. — Готови или не, Хартли пристига.

— И си без козове — добави Катлийн.

— И съм без козове.

 

 

Вървяха към Сентър стрийт, номер 100 и Сара се мъчеше да не изостава от Гъф. Докато сръчно си пробиваше път през потока от адвокати, които непрекъснато кръстосваха между двете сгради, той обясни:

— Тук са не само повечето съдебни зали, но и ОРД.

— ОРД? — попита Сара.

— Не се притеснявай, ще видиш. — Гъф влезе през централния вход. Минаха през охраната и се отправиха към асансьорите. Вратите тъкмо щяха да се затворят, когато между тях се шмугна нечия ръка. Висок мъж с късо подстригана сребристосива коса погледна строго Сара и влезе вътре.

— Радвам се да те видя, Виктор — каза Гъф.

— М-м-м — измуча студено Виктор Изглеждаше внушително с току-що изгладения си тъмносин костюм и вратовръзката, марка „Хермес“ в червено и синьо, стегната в съвършен възел.

Като се надяваше да стопи напрежението, Гъф се пробва отново:

— Виктор, запознай се със Сара Тейт. Сара, това е Виктор Стокуел — Сара и Виктор си кимнаха. — Сара е от вчера при нас. Водя я в ОРД да й покажа номерата.

— Побързай — каза Виктор. — Освобождават шейсет души.

— Шейсет? — изуми се Сара, докато вратите на асансьора се отваряха на втория етаж.

Сара и Гъф тръгнаха след Виктор по коридора.

— Кой ти каза, че са шейсет? — попита Гъф.

— Илейн — отвърна Виктор, като имаше предвид секретарката на областния прокурор. — Въпреки че това включва целия персонал, не само адвокатите. — Той погледна Сара. — Но ако бях на ваше място, нямаше да си разопаковам багажа. Зайците умират първи.

— Благодаря — промълви Сара, смаяна от думите му.

— По-меко не мога да ви го съобщя — сви рамене Виктор, тръгна по коридора и добави: — Ще се видим вътре по-късно.

Когато Виктор бе достатъчно далеч, Сара се обади:

— Откога е капитан на мажоретките?

— Не го приемай лично, той си е такъв — каза Гъф. — Бивш морски пехотинец, затова е толкова груб с новаците. Представя си, че още е във флота.

— Не може ли да го уволнят вместо мен? — попита Сара.

— Абсурд. Той е може би най-добрият обвинител тук, ако не и в целия щат.

— Господин Непоклатимия с мрачния поглед. Да не би съдебните заседатели да му вярват?

— Задникът му може да е от камък, но в съдебната зала го обожават — обясни Гъф. — Заседателите го обичат, свидетелите също, съдиите го слушат. Невероятно е.

— Защо?

— Брутално честен е — отговори простичко Гъф. — Твърде много адвокати шикалкавят, опитват всичко, за да видят какво ще мине. Виктор борави само с доказателствата, които има — нито повече, нито по-малко. Ако не успее да докаже нещо, веднага си признава. Ако докаже нещо, не ти го натяква непрекъснато. Хората толкова се шокират от тази откровеност, че се влюбват в него. Може да е грубиян, но си играе играта вече двайсет години.

— Чак толкова ли е добър?

— Да, да, да, най-добрият е. — Гъф отвори вратата с надпис ОРД. — Добре дошла в отдела по разпределение на делата — каза той, докато минаваха през приемната. Махна за поздрав на секретарката и се отправи към една от многото врати в задната част на помещението. Вкара вътре Сара и затвори вратата зад нея.

— Значи тук всички си получават делата? — попита Сара.

— Точно така — Гъф седна зад бюрото. — Въпреки че никой не е чувал за него, това е сърцето на целия апарат на областната прокуратура. Почти всяко престъпление в града — 125’000 случая на година — минава оттук. Когато арестува някого, полицаят попълва документ за извършен арест и обяснява защо е задържал заподозрения. Всеки ден тези документи се изпращат тук, където отговорникът — един от старшите помощник областни прокурори — ги разпределя на теб и на останалите помощник областни прокурори. Но не ги раздава както му падне. Важен е опитът — колкото повече опит имаш, толкова по-добри дела ще получаваш. Но ако това е едва първата ти работна седмица, сигурно ще получиш нещо незначително и досадно, на което никой няма да обърне внимание.

— Поне ще е нещо — каза Сара. — А това е някакво начало.

— Но не е достатъчно — отвърна Гъф. — Всеки може да си вземе дело. В Ню Йорк стават толкова много простотии, че да си намериш престъпление е като да си намериш жена. Има ги навсякъде, но трябва да се разтърсиш, за да откриеш нещо подходящо.

— И как да си намеря хубаво дело?

— Това е въпросът. И честно казано това е също и една от най-добре пазените тайни тук — обясни Гъф, докато Сара го слушаше внимателно. — Трябва да заобиколиш ОРД и да намериш някой, който ще ти даде дело, преди да е минало оттук.

— И кой ще даде такова дело на някой новак? — попита Сара.

— Ето го и проблемът — призна Гъф. — Понякога, ако полицаят, извършил ареста, наистина е взел случая присърце — например, ако престъпникът е наранил партньора му — тогава той ще заобиколи ОРД и ще даде делото лично на избрания от него помощник областен прокурор. Или някой съдия може да види дело, което му харесва, и сам да си избере на кого да го повери.

— И това е напълно законно?

— Това е най-големият заговор тук, но системата действа по този начин. Печеленето на най-големите дела поддържа вярата на хората в системата. А тази вяра е най-добрата спирачка на престъпността.

— Главозамайваща реч, но откъде да намеря ченге или съдия, който да ми даде дело?

— Няма да намериш — отговори й Гъф. — На твоето ниво единственият човек, който може да ти помогне, е служителката в приемната — самата кралица майка. Тя получава всичките документи за извършени арести от всичките участъци. След това взема всеки един от тях, защипва го за съответния формуляр и го дава на отговорника на ОРД.

— И това се ядва? — попита Сара.

— Не ми пука дали се ядва или не, но нещата така стават.

— Значи мислиш, че това е най-доброто, което мога да направя?

— Несъмнено. Ако получиш хубав случай и влезеш в съда, началниците ти ще разберат, че не могат да си играят с теб. И докато аз съм твърде ниско в йерархията, за да накарам някой съдия или детектив да ти довери дело, мога да ти покажа как да удариш бингото чрез ОРД. Подмажи се на жената в приемната и тя ще ти даде нещо. След това само трябва да спечелиш.

Лека усмивка плъзна по лицето на Сара.

 

 

— Седемстотин хиляди долара? — Джаред не можеше да повярва. — Откъде ти хрумна тази сума? — Макар да знаеше, че Хартли ще поиска много пари, за да уреди случая извън съда, изобщо не очакваше сумата да е толкова голяма. Дори и Хартли нарочно да надуваше с надеждата да изкопчи поне половината сума, триста и петдесет хиляди пак представляваха почти двойно повече от това, което клиентът на Джаред бе готов да плати.

— Хайде — каза Хартли и поглади с ръка рядката си, посивяла коса. — Сумата не е толкова нелепа.

— Хартли, ако съобщя такава цифра, ще ме заколят. Дори и ти знаещ, че това е абсурд.

— Какво да ти кажа. Депото си го бива. Ако нашето предложение е толкова абсурдно, предложи ми и ти нещо.

Джаред бе упълномощен да уреди делото за двеста хиляди долара, но се надяваше да успее да го направи за много по-малко. С подходящата информация можеше да смъкне до петдесет хиляди. Единственият проблем беше, че тази информация още я нямаше.

— Не зная — започна да увърта той, надявайки се да спечели време — Може би трябва да отидем на съд. И на двамата ни е известно, че клиентката ви е направила от мухата слон.

— Е, и? По-добре хубаво си помислете, момчета, преди да решите да ходите в съда. Подобни дела водят със себе много лоши материали в пресата.

Джаред присви очи и стрелна с поглед противника си.

— Знаеш ли, Хартли, току-що разбрах нещо ново за теб. Не мислиш, че делото е добро — съгласил си се да представляваш тази откачалка, само защото знаеш, че дискриминационните дела са пълни с лесни пари.

— Не ме съди, синко. Ти си храниш твоето семейство, аз — моето.

— Не съм ти „синко“ и дори няма да доближа седемстотин хиляди. Избери си друга цифра.

 

 

— Личи ли ми, че съм нервна? — Сара изтри длани в синия си костюм.

— Нервна не е точната дума — отвърна Гъф. — Бих казал, че си „външно спокойна, а вътрешно — ужасена“.

— Какво очакваш? Залагам работата си.

— Не мисли за работата. Нали си спомняш плана?

— Абсолютно. Ти ме представяш, аз я омайвам и тя ми дава дело.

— Идеално. — Гъф отвори вратата на кабинета и влезе в приемната. — Тръгваме.

Седнала зад малко дъбово бюро в приемната, Евелин Кац беше потънала до гуша във формуляри. Знаеше, че помощник областните прокурори обикновено се връщат от обяд към два часа и действаше възможно най-бързо — завеждаше най-новите документи за извършени арести и ги подготвяше за разпределение.

— Здрасти, Евелин. — Гъф се приближи до бюрото. — Как е днес?

— Познавам ли те? — попита го Евелин.

— Аз съм Гъф — един от сътрудниците отсреща. Работех за Конрад Мур и просто исках да ти представя новата си шефка. — Сара също се приближи до бюрото и Гъф продължи: — Това е Сара Тейт. Днес започна работа при нас. За пръв път е тук.

— Радвам се и за двама ви — Евелин отново се зарови в купищата хартия.

Преди Гъф да успее да каже каквото и да било, вратата се отвори и мъж в маслиненозелен костюм влезе с куп хартия в ръце.

— Още ли? — попита Евелин.

— Следобедът едва започва — отвърна мъжът и тръгна да излиза. — Доскоро.

Когато вратата се затвори. Евелин прибави новите листове към купчината пред себе си и се върна към работата си, без да обръща внимание на Сара и Гъф.

Сара хвърли един поглед на Гъф и след това се обърна към Евелин.

— Вижте, съжалявам, че ви притеснявам, но просто съм нова тук и…

— Всъщност, нека ви кажа нещо. — Евелин остави телбода настрана. — Знам, че сте нова и знам, че искате хубаво дело, но изобщо не ви познавам. Затова, ако си затворя очите, ще прекарам всички хора, които не само че харесвам повече, но и които ме безпокоят много по-малко от вас.

Сара се стресна и не знаеше какво да каже.

— Не исках да ви безпокоя. Просто се опитвам да спася…

Вратата пак се отвори, но вместо мъжа в маслиненозеления костюм, влезе Виктор Стокуел. Той се доближи до бюрото и погледна Сара:

— Още ли не са ви уволнили?

Сара се насили да се усмихне.

— Не може да бъде, нали? Изкарах още цели двайсет минути.

— Здрасти, Вик — обади се Гъф. Когато Виктор не отговори, Гъф добави: — И аз те обичам, скъпи. Цункам те, гушкам те и т.н.

Без да каже нищо повече, Виктор се отправи към кабинета на началника на ОРД. Евелин грабна купчина документи за извършени арести и тръгна след него.

Когато тя излезе, Сара се облегна на бюрото.

— Не може да бъде.

— Можеше и по-лошо да е — обади се Гъф.

— Накъде? Накъде по-лошо от това?

Можеше да се подпалиш или да се изринеш от някоя алергия. Можеше дори и едра шарка да те тръшне — това би било къде-къде по-лошо.

— Гъф, не сега — Сара го погледна умолително.

— Виж какво, нека се помоля на Виктор. Може и да ни съжали. — Преди Сара да успее да изрази несъгласието си. Гъф тръгна след Виктор и Евелин.

Останала сама, Сара затвори очи и започна да масажира слепоочията си. Още веднъж входната врата се отвори. Беше мъжът, който носеше документите.

— Къде е Евелин? — попита той.

— Отзад, с Виктор — обясни Сара. Докато той оставяше поредната купчинка хартия на бюрото. Сара го попита: — Нещо хубаво има ли?

— Нямам представа — отвърна той. — Но онова в папката е с молба до Виктор. Бас ловя, че то ще си струва.

Най-отгоре на купчината лежеше обикновена папка. На жълто самозалепващо се листче отгоре беше написано: „С молба до Виктор Стокуел“.

— За него страхотно, а за мен имате ли нещо? — попита Сара.

— Чакай да се сетя, искаш страшен случай, за да шашнеш шефа.

— Нещо такова.

— Този град на нищо ли не те е научил? Ако искаш нещо, вземи си го.

— Не разбирам — отвърна Сара.

— Делото — посочи към папката той. — Твое е, ако го искаш.

— Как така мое е? Пише, че е за Виктор.

— Не пише, че е за него. Това е молба. Полицаят, извършил ареста, би искал Виктор да се занимава със случая, ако имаше възможност да избира. — Мъжът хвърли поглед надолу по коридора, за да види дали Евелин не се връща, а след това се обърна към Сара. — Щом искат Виктор, значи случаят е добър. Трябва да го вземеш.

— Луд ли си? — попита Сара. — Не мога да го взема — не е мой.

— Ничий е. Още не е разпределен.

— Но е отбелязано, че Виктор…

Той дръпна жълтото листче и го смачка.

— Вече не е. Нищо отбелязано няма.

— Чакай малко.

— Половината дела в този град са с молба за Виктор. Вярвай ми, не може да ги вземе всичките. Освен това е истински задник. Пада му се да изгуби няколко добри случая. Ако наистина ти трябва, вземи го.

— Не зная — нервничеше Сара.

— Слушай, животът си е твой. Не мога да ти кажа какво да правиш — тръгна да си излиза той. — Но съм сигурен, че на Виктор няма да му липсва. Има си купища. — Преди да затвори вратата след себе си, мъжът добави: — Желая ти късмет.

Останала пак сама, Сара се втренчи във вече голата папка. Не можеше да мръдне. Няма начин случаят да не е страхотен, помисли си тя. И Виктор няма да забележи. Стоеше нерешително и чуваше как Гъф и Виктор спорят. Както личеше, Виктор не предлагаше помощ.

— Не съм виновен аз — каза той от кабинета си. — Такъв е животът.

Секунди по-късно Гъф се върна в приемната.

— Какво ти е? — попита той, като забеляза угриженото й лице.

Сара посочи папката.

— Разносвачът каза, че този случай е страхотен.

— Олеле — усмихна се Гъф. — Мислиш да го вземеш, нали?

Сара мълчеше.

— Сигурна ли си, че е добър?

— Да, съвсем — кимна Сара. — Защо? Какво мислиш?

— Вземаш го. Две мнения няма. Повярвай ми, ако искаш страхотно дело, помощ оттук няма да получиш.

По коридора Сара чуваше, че Виктор и Евелин привършват работата си. Колебливо се приближи към бюрото.

— Не бива да правя това.

— Но ще го направиш — заяви Гъф. — Просто го вземи. Чудо голямо.

Сара грабна папката.

— Дано не си навлека неприятности.

— Няма — отвърна Гъф и двамата се втурнаха към вратата.

Когато Евелин се върна, от Гъф и Сара нямаше и следа. Както и от папката с името на Виктор Стокуел.

 

 

— Чу ли изобщо нещо от това, което ти наговорих през последните трийсет минути? — попита Джаред. — И дума да не става за четиристотин хиляди. Ако ще ме занимаваш с такива цифри, направо ще се видим в съда.

— Джаред, започна да ми писва — въздъхна Хартли. — Твърдиш, че искаш да уредиш нещата, но бърчиш нос на всичко, което ти кажа.

— Защото говориш глупости. Има… — Звънът на телефона прекъсна Джаред. Беше казал на Катлийн, че не иска никой да го безпокои, освен Бароу. Лени Бароу беше най-добрият частен детектив на Джаред. Докато адвокатите обвинители имаха цели участъци с полицаи и детективи, които да ровят в мръсотията на противниците, защитниците бяха принудени да разчитат на частни детективи. Бароу търсеше информация за клиентката на Хартли. И сега, усмихна се наум Джаред, най-накрая ще получи информацията, с която ще осигури прилично споразумение. Както винаги проучването си заслужаваше. Джаред вдигна слушалката и си помисли, че дори петдесет хиляди са много. Може би двайсет и пет и едно извинение. Или само двайсет и пет хиляди. — Джери, извини ме за момент. — Той доближи слушалката до ухото си. — Ало, Джаред Линч.

— Джей, аз съм — заговори Бароу с обичайния си спокоен глас.

— Чудех се кога ще се обадиш. Има ли добри новини?

— Всъщност, нищо не можах да открия. Нищо мръсно, нищо сочно, никакви клюки. Жената си е чиста прозявка.

— Страхотно. — Джаред се опита да изглежда така, все едно чува нещо прекрасно. — Ей сега ще му кажа.

— Хартли при теб ли е? — попита Бароу.

— Да — усмихна се Джаред. — Точно пред мен.

— Тогава нека ти кажа още нещо. Тъй като те обичам, се потрудих допълнително. Мъжът, срещу който Хартли е завел дело — твоят клиент…

— Да?

— Истински боклук, Джей. На предишното му работно място е имало четири оплаквания — две от тях доказани. Моли се Хартли да няма добри приятели като мен, защото както е тръгнал този случай, ще си имаш неприятности.

— Още по-добре — каза Джаред. — Какво друго мога да искам?

— Слушай, шефе, съжалявам — въздъхна Бароу. — Много поздрави на Хартли. И на Сара.

— Разбира се. Благодаря. — Джаред затвори телефона и се насили да се усмихне широко на Хартли. — Извинявай, просто получих информация за клиентката ти. Нека се върнем към цифрите.

 

 

Сара и Гъф бързаха по коридора.

— Дай да го видя — каза Гъф.

— Не тук — Сара погледна през рамо. — В асансьора.

— Леле, бас ловя, че е жестоко дело. Брутално убийство. Не, чакай, още по-добре, двойно убийство.

— Би ли се опитал да контролираш жаждата си за кръв? — попита Сара.

Асансьорът беше празен. Гъф няколко пъти натисна копчето за затваряне на вратите.

— Затваряй се, затваряй се, затваряй се, затваряй се, затваряй се, затваряй се, затваряй се — повтаряше той. Когато накрая вратите се затвориха, Сара отвори папката и веднага потърси „Описание на престъплението“. Като се бореше с нечетливия почерк на полицая, направил ареста, Сара започна да чете.

— О, не. Не може да бъде. Кажи ми, че не е вярно. — Тя подаде папката на Гъф.

— Какво? Какво е?

Докато Гъф четеше, Сара каза:

— Изобщо не мога да повярвам. Не е двойно убийство. Не е единично убийство, дори не е нападение. Някой си Козлоу бил хванат да влиза в къща в Ъпър ийст сайд. Случаят, който ще ми осигури бъдещето, се оказва някаква идиотска кражбица. Няма пистолети, няма ножове, нищо няма.

— Абсолютен боклук — съгласи се Гъф, докато асансьорът спираше на партера. — Но погледни от хубавата страна. Поне имаш дело.

— Да бе — отвърна Сара, докато излизаха от Сентър стрийт, номер 100. — Само се надявам, че не е някоя нова главоболка.

 

 

Виктор стоеше пред бюрото на Евелин.

— Едно дело трябваше да се появи за мен. Името на обвиняемия е Козлоу.

— Козлоу, Козлоу, Козлоу — повтаряше Евелин и разгръщаше пристигналите най-накрая документи — Не го виждам тук. Съжалявам.

— Ами тук? — Виктор недоволно посочи купчината с отметнатите от Евелин дела.

Тя разрови и тях. Нямаше нищо.

— Съжалявам. Не съм го виждала.

— Става въпрос за кражба. Козлоу е обвиняемият.

— Още първия път те чух — отвърна Евелин. — И пак ти казвам, че го няма. Провери ли при другите помощник областни прокурори?

— Нека те попитам нещо? — Очите на Виктор гневно се присвиха. — Аз ли на теб докладвам, или ти на мен? Или казано по-лесно, кой е шефът тук?

— Съжалявам, не съм искала да…

— Не ми пука какво си искала. Искам само да си получа случая. Разтърси се и разбери кой го е взел. Веднага.