Брад Мелцър
Смъртоносно реми (16)

Глава шестнайсета

— Знаех си, че е той — потри ръце в панталоните си Гъф. — Нали аз го казах? Нали? Аз бях този, който каза, че Рафърти е замесен.

— Добре, добре, ти беше — обади се Конрад. — Съвземи се. — Той се обърна към Сара, която седеше зад бюрото си. — Какво друго ти каза?

— Само това — отвърна Сара — Рафърти заплашил Джаред, замесен е от самото начало и ако Джаред не спечели делото, Рафърти е заявил, че ще ме убие.

— Мислиш ли, че можеш да му имаш доверие? — попита Конрад.

— На кого? На Джаред ли? Що за въпрос е това? Той ми е мъж.

— Освен това е и твой опонент. Което означава, че може да използва тази история, за да ти скрои нещо.

— Съжалявам, но май доста трева си пушил напоследък. Нещата са сериозни.

— Ей, не си правете майтапи с тревата — намеси се Гъф — Това не е шега работа.

Сара не обърна внимание на Гъф.

— Той дори ми показа снимките, на които се целуваме. Хич не беше хубава гледка.

— Снимки? Откъде ги е взел?

— Мисля, че…

— Чакайте, чакайте — прекъсна я Гъф. — Вие сте се целували? Секс ли е имало тук? Защото аз трябва да знам.

— Нищо не е имало — отговори Сара. — Просто безобиден инцидент между двама приятели.

— Кажи ми за снимките — обади се Конрад.

— Като че ли са правени оттам. — Сара посочи към прозорците отсреща. — И двата кабинета са на други помощник областни прокурори.

— Имаш ли представа кой ги е щракнал?

— Трябва да е Виктор — каза уверено Сара. — Може и да работи задкулисно, но присъствието му се усеща от самото начало.

— Възможно е — кимна Конрад. — Но докато не сме в състояние да го докажем, нищо не трябва да правим. Дори и да е подозрителен, все още не е направил нищо незаконно.

— Затова искам да се разровя. Джаред ми даде личния телефонен номер на Рафърти. Ще пусна заповед да ми дадат телефонните разговори.

— Това мога и аз да го направя — намеси се Гъф. — Предполагам, че искаш всички обаждания от и за този номер.

— Всичко, което може да се вземе — отвърна Сара.

Гъф погледна Конрад.

— Мога ли да…

— Одобрявам — каза Конрад. — Ако имаш проблеми, кажи им да ми се обадят.

Сара кимна в знак на благодарност.

— А ето къде наистина имам нужда от помощта ви. Джаред ми каза, че известно време Козлоу е бил в армията. Имам чувството, че оттам познава онзи с хлътналите бузи. И тъй като не можем нищо да направим, докато не знаем кой е, мислех си…

— Само ми кажи какво ти трябва — прекъсна я Конрад. — Имената на всички от неговото поделение? На цялата база? Снимки? Отпечатъци?

— Снимки най-добре. Името няма да ми говори много, но по снимка ще го позная.

— Ще ги имаш веднага, щом ги съберат. Докато процесът свърши, ще знаем и обиколката на малкото му пръстче.

— Не, не — каза Сара. — Информацията ми трябва преди процеса. Ако изчакаме, докато свърши, един от нас ще бъде мъртъв.

 

 

Когато Конрад и Гъф тръгнаха да излизат от кабинета на Сара, тя се обади:

— Конрад, може ли да ти кажа нещо?

— О-хо, любовнико, сега загази — подразни го Гъф.

Конрад погледна смутеното лице на Сара и затвори вратата зад Гъф.

— Да позная ли за какво става дума?

— Знам, че е неловко, но наистина трябва да поговорим.

— Сара, не е необходимо да казваш каквото и да е. Знам чувствата ти към Джаред. Той ти е съпруг.

— Не само, че ми е съпруг. Той е…

— Мъжът, когото обичаш — прекъсна я Конрад.

— Не — поклати глава Сара. — Той е повече. Много повече.

Конрад седна на канапето.

— Съжалявам, Сара. Не съм планирал това да се случи.

— Не е необходимо да ми го казваш. Когато понечи да ме целунеш, аз не побягнах, помниш ли?

Конрад положи лакти на коленете си и наведе глава.

— По дяволите — промърмори той.

— Моля те, не се наказвай.

— Не беше редно — не трябваше да го правя.

— Конрад, неловки моменти има във всяко приятелство. Този си е нашият. Колкото и да се извиняваме, единственият начин да го преодолеем, е да го забравим.

— Толкова е лесно, нали?

Сара погледна настрани.

— Не зная… може би.

Конрад внимателно я наблюдаваше и знаеше, че няма друг избор.

— Кълна ти се, никога…

— Не е необходимо да ми обясняваш. — Тя се помъчи да изглежда спокойна. — Ще го преживеем.

— Сигурен съм. Но наистина съжалявам, Сара. Разбрах те погрешно и няма да позволя това да се случи отново.

— Съгласна — усмихна се Сара и протегна ръка. — Напред и нагоре.

Конрад пое ръката й.

— По-долу от това не може.

 

 

— Готов ли си за четвъртък? — попита Рафърти, щом Джаред вдигна слушалката.

— Опитвам се — отговори Джаред. — Но ми е трудно да се организирам.

— От седмици все това правиш. Какво има още?

— Трябва да завърша встъпителното си слово, разпитите на нашите хора, кръстосаните разпити… И да помисля за избора на съдебните заседатели, да реша що за човек би харесал Козлоу. Всичко това през следващите три дни. Малко е множко.

— Не ми пука. Проблемът си е твой. Новини от жена ти?

— Върнах се вкъщи. Казах й, че не ми се спи в апартамента на дядо й и след случилото се с Козлоу, се чувстваше твърде виновна, за да ми откаже. Иначе нямам какво да ти съобщя.

— Сигурен ли си?

Джаред изобщо не се замисли.

— Абсолютно — каза той. — И според бележките в куфарчето й, няма да вика Пати Харисън за свидетел, освен ако не е абсолютно наложително.

— Повярвай ми, дори и да я призове, Харисън вече е друг човек.

— Направи ми една услуга и стой далеч от нея, докато не разберем какво ще прави Сара. Не ми се иска да прибави към списъка с престъпления на Козлоу и заплаха на свидетели.

— Не се притеснявай. Тук контролираме нещата.

— Знам — отговори спокойно Джаред. — Сега ме остави да свърша малко работа. Ще се чуем по-късно. — Джаред остави слушалката и погледна Катлийн, която слушаше целия разговор.

— Мислиш ли, че той знае? — попита тя.

— Нямам представа — сви рамене Джаред. — Става нетърпелив, но смятам, че е твърде нервен, за да заподозре нещо. Само се надявам Сара да намери нещо преди процеса.

 

 

В осем и петнайсет същата вечер Джаред се прибра вкъщи и затръшна вратата.

— Сара! — излая той, щом я видя в кухнята. — Кога, по дяволите, ще ми дадеш списък със свидетели?

— Когато съм готова — сопна му се Сара и тръгна към спалнята. — А аз още не съм.

— Не ми обръщай гръб — извика Джаред и тръгна след нея. — Да не превръщаш всичко това в процес от засада?

— Както искаш го наречи, но мога да си разследвам нещата чак до встъпителните слова.

— Луда ли си? Никой не отлага толкова много. Според приетите норми на поведение трябва…

— Приетите норми на поведение могат да ме целунат отзад. Правилата са други и смятам да се възползвам от тях. А ако искаш пак да се нанасяш, по-добре почни да се устройваш на канапето. И ме остави на мира! — Сара затръшна вратата в лицето на Джаред.

Секунда по-късно той внимателно отвори вратата и влезе на пръсти в спалнята. Сара вече седеше пред компютъра в ъгъла на стаята и удряше по клавишите. Джаред се приближи до нея и прочете думите, изписани на монитора: „Как ти мина денят?“. Той се наведе, целуна жена си по врата и започна да пише:

„Чудесно. Говорих с Рафърти. Май мина добре. Не мисля, че подозира нещо. Твърде е нервен“. Отстъпи клавиатурата на Сара. Докато тя усърдно пишеше, той придърпа един стол, така че сега и двамата седяха пред монитора.

„Защо правим това? Конрад каза, че можем да претърсим целия апартамент за подслушващи устройства. Ще свършат за два часа и след това можем спокойно да си говорим“.

Джаред бързо написа:

„В никакъв случай. Ако изчистим тук, Рафърти ще заподозре, че нещо става. Искам да играем по-кротко до процеса“.

Сара започна да пише с два пръста:

„Но аз много бавно пиша“.

Джаред се усмихна. Ето това му липсваше. Сложи ръка на тила на Сара и я придърпа към себе си. Съвсем леко целуна челото й отстрани. След това бузата й. След това мекичкото на ухото й, като прошепна: „Наистина те обичам“. След това устните му тръгнаха надолу по врата й и той бавно започна да разкопчава горните копчета на блузата й.

Сара затвори очи и се остави в ръцете му. Но изведнъж се дръпна и започна да пише:

„Остави. Не и дока то те слушат“.

„Няма нищо да чуят“ — написа Джаред.

„Как пък не?!“ — заудря по клавишите Сара.

„Сериозно ли говориш?“

Сара удари клавиша с удивителната.

„Добре, тогава ще седя и ще страдам — написа Джаред. — Ето, страдам, страдам, страдам“. Той спря. „Още страдам“. Сара го удари по гърба и той се приведе над клавиатурата. „Какво стана на работа днес? Някакви новини?“

„Още не — написа Сара. Утре!“

 

 

Когато Сара и Джаред седнаха пред компютъра, не забелязаха, че бюрото им е мръднато с около сантиметър надясно. Не обърнаха внимание на това, че мониторът им бе малко по-изправен и не забелязаха допълнителната жица, свързана към основния кабел на монитора. Изобщо не видяха, че жицата минава зад бюрото и се скрива в малка дупчица в стената. Не можеха да видят как същата тази жица минава през отдушника и слиза право в мазето. Там тя се свързваше с друг монитор. И на този монитор той четеше всяка тяхна дума.

 

 

Във вторник рано сутринта Сара влезе в асансьора с изправени рамене и вирната брадичка. Дарнъл я погледна и се усмихна.

— Леле, леле, много овесени ядки трябва да си яла — закачи я той. — Приличаш на шампион.

— Това ми е тайната — каза Сара.

Точно когато вратите на асансьора тръгнаха да се затварят, млад мъж, облечен в риза с къси ръкави, скочи вътре. Сара веднага разпозна човека, който не само разнасяше документите за извършен арест, но освен това й бе предложил да открадне делото на Виктор.

— Как е, Дарнъл? — попита той. — Някакви клюки, които… Ей! — забеляза той Сара. — Радвам се да те видя пак.

— Вие познавате ли се? — попита Дарнъл.

— Може да се каже — Сара протегна ръка. — Да ти се представя официално, аз съм Сара.

— Малкълм — отвърна той, докато вратите на асансьора се затваряха. — Как е делото? Прав ли бях или да?

— Каза го още в началото. Делото е убиец.

— Естествено. Иначе нямаше да го получиш.

Сара повдигна вежди.

— За какво говориш?

— Ами, за делото.

— Какво за делото?

Малкълм замълча. Накрая каза:

— Съжалявам. Мислех, че двамата вече сте говорили.

— За какво? За кого говориш?

Малкълм погледна Дарнъл и след това Сара И двамата го гледаха втренчено.

— Вижте, повече няма какво да кажа. Устата ми не е чак толкова голяма.

— Малкълм…

— Не, не, не, няма да стане. Ако имаш проблеми, ходи при Виктор. — Асансьорът спря на шестия етаж и Малкълм излезе. — Доскоро, Сара. Чао, Дарнъл.

Когато вратите се затвориха, Дарнъл се обърна към Сара:

— Добре ли си? Приличаш на призрак.

— Остави ме на следващия етаж — помоли Сара. — Бързо.

 

 

Тя изскочи от асансьора и веднага щом влезе в кабинета си, отвори едно от чекмеджетата и извади един от старите си бележници. Спокойно, каза си. Не се побърквай. Просто разбери защо и как. Върна в главата си разговора с Малкълм. Иначе нямаше да го получиш. Какво беше това „иначе“? Иначе нямаше да го получа. Иначе нямаше аз да го получа. Сара разгърна бележника си. Още веднъж се запита. Защо Виктор ще иска случая? Бавно и методично разгледа всичките си стари отговори: защото познава Козлоу, защото мрази Козлоу, защото иска да накаже Козлоу.

По дяволите, каза си тя. Отговорът беше пред нея през цялото време. От най-първия ден той разчиташе на слабостта й. Сара затвори очи и се опита да си представи останалото. Накрая всичко си дойде на мястото. Тя стисна юмруци и почувства как я залива гняв. Не му се противопостави.

— Кучи син! — изкрещя и хвърли бележника към стената. — Как може да съм толкова глупава?

 

 

Сара затръшна вратата на кабинета си и се затича по коридора, като не обръщаше внимание на никого. Без да чука, нахълта в кабинета на Виктор.

— Влез — вдигна поглед от бюрото си той.

Сара беше бясна.

— Проблем ли имаш?

— Ти знаеше, нали? — попита тя.

— Съжалявам, но би ли ми обяснила за какво си говорим?

— Не се прави на изненадан. През цялото време си знаел, нали? Първия ден, когато се срещнахме в асансьора, ти си знаел точно коя съм. Знаел си името ми, откъде идвам, всичко, което трябва. И най-важното, знаел си колко ми се иска да си взема дело.

— Сара, нямам представа за какво…

— Планът никак не беше сложен, нали? Дал си някакво обяснение на Малкълм и след това само е трябвало да намериш някой наивник. Някой, който ще свърши работа, но ще може лесно да се командва. Някои агресивен, но същевременно твърде зелен, за да заподозре нещо. Някой уязвим. И отчаян. Който ще вземе делото. Някой като мен.

— Добра история си съчинила.

— През цялото време се обвинявах, че съм толкова глупава. Толкова алчна. Но не е било само това, нали, Виктор? Не съм откраднала делото сама. Ти си го подготвил и си се погрижил да го получа.

Виктор леко се подсмихна.

— Не мога да повярвам — каза Сара. — Защо? Защо не си го запазил за себе си?

— Както ти казах и преди, не знам за какво говориш. Но Козлоу ти създава проблеми, нали?

Сара стисна зъби.

— Истинско копеле си, Виктор.

— Може и така да е, но имам много по-малко проблеми.

 

 

— Сигурна ли си? — попита Конрад. — Това няма никакъв смисъл.

— Кое да има смисъл? — вдигна рамене Сара. — Става въпрос за Виктор.

— Чакай да си изясня нещата — казваш, че онзи пръв ден, когато си била в ОРД, Виктор не само е знаел, че Малкълм ще внесе случая, но вече му е бил казал да направи така, че ти със сигурност да го вземеш.

— Точно така.

— Но ако Виктор не е искал случая, защо просто не го е оставил? И ако е искал по него да тръгне дело, не се обиждай, но защо ще го дава на теб? Защо да не го даде на някой с опит?

— Защото не е трябвало Козлоу и Рафърти да разберат, че той не го иска.

— Значи сега не мислиш, че Виктор потулва дела?

— Не, сега мисля, че просто не е искал да потули това дело. — Тя видя объркването на Конрад и продължи: — Дай да започна отначало. Все още съм убедена, че Виктор върти много далавери. Мисля, че има няколко богати клиенти, които му плащат да потулва дребни простъпки. Бас ловя, че се е случило следното. Някой от приятелите на Рафърти му е казал за Виктор. И когато Козлоу са го арестували, Рафърти е отишъл да плаче на Виктор. Но Виктор не е глупав. Наясно е, че игричките му ще вървят, докато всичко си е скрито-покрито. А знаем, че при Козлоу скрито покритото трудно минава.

— Значи Виктор казва на Рафърти да си гледа работата.

— Точно така. Но и Рафърти не е глупав. Той е научил за кирливите ризи на Виктор и заплашва да надуе свирката, ако Виктор не се застъпи за неговия човек. Естествено, Виктор не иска да потулва случая, защото съзнава, че залага работата си, но и не може да го даде на друг, защото Рафърти ще го издаде. И Виктор е изправен пред проблем. Как да се освободи от делото, без да изглежда, че в действителност го прави?

— Трябва някои да му го открадне.

— Чаткаш ли?

Конрад се изправи и погледна през прозореца.

— Всъщност много умно от страна на Виктор.

— Той е от силните играчи. Не би рискувал кариерата си за някой като Козлоу. А в този случай само трябва да се прави на обиден И след това казва на Рафърти и Козлоу, че нещата са излезли от контрол. Може би им свършва още някоя и друга услуга — предава информация, щраква няколко снимки — и те са убедени, че той е на тяхна страна.

— Значи всеки път, когато те е проверявал…

— Или е докладвал на Рафърти, или просто е проверявал, да не би да се докопам до другите му случаи.

Конрад се обърна с гръб към прозореца.

— Но разбирам едно нещо. Някой трябва да е казал на Виктор, че ще дойдеш този следобед. Освен теб и Джаред…

— Има още само един човек, който знаеше къде съм.

В този момент Гъф влезе в кабинета на Конрад.

— Какво ви е на вас двамата? — попита той. — Приличате на призраци.

— Добре сме, добре сме — заекна Сара. — Нищо няма.

— Вижте сега, ако искате пак да си играете с езици, само ми кажете.

— Спри вече с това — сопна се Конрад. — Не е смешно.

— Гъф, би ли ни извинил за момент? — каза Сара.

— Защо? Какво е толкова тайно, че да не мога да слушам?

— Веднага — погледна го Конрад.

— Добре, добре, моментът е личен, разбирам. — Гъф тръгна към вратата. — Само не си го изкарвайте на мен. Аз съм от вашия отбор.

Вратата се затвори и Сара вдигна очи към Конрад.

— Моля те, не ми казвай, че е той.

— Не е той — заяви Конрад. — Познавам това хлапе, откакто постъпи на работа. Не е такъв човек.

— Не ми пука откога го познаваш. По друг начин не мога да си обясня нещата. Той ме заведе в ОРД. Дори нямаше да стъпя там, ако не беше Гъф.

— Сара, той ти е правил услуга.

Тя започна да се поти.

— Господи, това означава, че Рафърти познава Джаред и аз си отворих устата.

— Няма такова нещо. Никой нищо не знае.

— Тогава как ще ми обясниш?

— Не е необходимо — настоя Конрад. — Познавам Гъф. Още по-важното е, че му имам доверие. Никога не би ти сторил такова нещо.

— Можеш да си имаш доверие на хората колкото си искаш — каза Сара. — Това не означава, че няма да ти забият нож в гърба.

 

 

Сара се прибра чак към осем и половина. Тръгна направо за спалнята и чу, че Джаред трака на клавиатурата.

„Здрасти, миличка. Как беше днес? След това се обърна, видя я и веднага добави: Какво се е случило?“

Сара изправи показалец, за да му даде знак да почака малко и с раздразнен тон каза:

— Имаш ли нещо против да се мотаеш из дневната? Имам работа тук.

— Както искаш — отвърна й Джаред. Стана и бързо излезе от стаята. Включи телевизора в дневната и на пръсти се върна в спалнята. През рамото на Сара прочете:

„Мисля, че Гъф е от тях. Страхувам се, че през първия ден нарочно ме е завел в ОРД“.

Джаред пое клавиатурата.

„Това е сериозно обвинение, Сара. На твое място бих проверил внимателно всичко, преди да си разваля отношенията с този човек“.

Сара знаеше, че Джаред е прав.

„Имаме ли календар?“

„В куфарчето ми. В бележника“.

Сара отвори куфарчето на Джаред и извади електронния му бележник. Натисна бутона с надпис „Календар“ и на екрана се появи списъкът със задачи на Джаред Тел. на експерта по съд. заседатели. Да довърша речта. Тел за принтера. С помощта на един от бутоните се върна до понеделник, осми септември първият й работен ден. Когато прочете написаното, сърцето й изстина. За този ден Джаред беше написал само едно нещо — Тел. В. С. Под инициалите имаше телефонен номер. Сара позна първите три цифри — 335 — номера на прокуратурата. Погледна пак инициалите. В. С. — Виктор Стокуел.

Тя вдигна очи към Джаред. След това пак погледна номера на Виктор. Не можеше да бъде.

Когато изправи глава, Джаред я гледаше втренчено. Беззвучно я попита:

— Добре ли си?

Сара кимна и затвори бележника. Не беше Гъф. Беше Джаред. Почувства, че краката й се подкосяват и се довлече до компютъра.

На екрана Джаред бе написал въпроса:

„Кое те накара да заподозреш Гъф?“

Като се стараеше да накара ръцете си да не треперят, Сара написа:

„Нищо. Просто предчувствие“.