Брад Мелцър
Смъртоносно реми (8)

Глава осма

Докато изкачваше стълбите към апартамента, Джаред забеляза, че счупените стъкла са изметени и че картината със слънчогледите е в нова рамка. От нахлуването вече бяха минали два дни, но за него звукът на трошащите се под краката му стъкла беше все още отворена рана. Когато се изкачи, той се зачуди защо му е на някой да троши стъклото на картината в коридора. Никакъв смисъл няма, помисли си той. Полза също — освен радостта от безсмислената жестокост. И тогава всичко му стана ясно. За Козлоу това е просто игра.

Без да може да се отърси от представата за Козлоу, който троши оригиналната рамка на картината, Джаред чу, че входната врата на първия етаж се затръшва. Някой друг беше в сградата. Сара? Не, стъпките бяха твърде тежки. Джаред се отказа да гледа през перилата и бързо започна да тършува за ключовете си. Остави куфарчето на пода, за да търси по-бързо. Чуваше, че зад него някой тежко се изкачва по стълбите. Докато отваряше горната ключалка, ръцете му трепереха. Долната ключалка, долната ключалка, долната ключалка, мислеше си той. Най-накрая вкара ключа, но го обърна наляво. Той се заклещи. По дяволите, не сега! Отвори се, предвоенна бракма такава… Изведнъж ключалката щракна, вратата широко се отвори и Джаред се мушна вътре. Затръшна вратата и погледна през шпионката. Видя Крис Гътман, съседът им от третия етаж.

Раздразнен от параноята си, Джаред тръгна към спалнята.

— Сара? Тук ли си?

Отговор нямаше. Той хвърли куфарчето до нощното си шкафче и седна на леглото.

Поеми си дъх, каза си Джаред. Не му позволявай да те надвие. Влезе в банята и наплиска лицето си със студена вода. С периферното си зрение видя, че нещо се движи под душа. Бързо дръпна завесата. Нищо. Празно. Изтича обратно в спалнята и погледна под леглото. След това в гардероба си. След това в този на Сара. След това в големия шкаф за спалното бельо. Нищо. Празно. Празно. Празно. Без съмнение беше сам в апартамента. Но от това не се почувства по-спокоен.

 

 

Към осем и половина Джаред седеше в дневната, бореше се с кръстословицата в „Ню Йорк Таймс“ и нетърпеливо чакаше завръщането на Сара. Тя е добре, каза си той, докато гледаше първо ръчния си часовник, а след това и този на видеото. Пътят е дълъг, затова закъснява. През последния половин час беше звънял три пъти в кабинета й. Никой не отговори. Твърдо решен да си намери занимание, Джаред започна да се чуди как ще реагира тя на новината, че двете й свидетелки се отказват да дават показания. Представи си, че първо ще обвини него, след това ще започне да търси информация. Като свърши да анализира, отново погледна часовника си. И този на видеото. Добре е, повтори си той. Дано да е добре.

Десет минути по-късно Сара се прибра. В момента, в който Джаред чу ключа й във входната врата, придърпа вестника на коленете си.

— Как мина днес? — извика той.

— Чудесно — отвърна саркастично Сара. — Първо твоят клиент заплашва двама от свидетелите ми, след това някой се блъска в мен и ми открадва портфейла.

Джаред остави вестника и първо си помисли за Козлоу.

— Ти добре ли си? — попита я той. — Къде стана това?

Сара влезе в дневната и му разказа.

— Кучият му син всичко ми взе — кредитните карти, шофьорската…

— Може би сега не му е времето, но ти казвах да си вземеш чанта с по-добра закопчалка — поклати глава Джаред. Той ли беше? — Кажи ми сега как моят клиент ти е заплашил свидетелите.

— Хайде, Джаред, знаеш какво се е слу…

— Честно ти казвам, че не знам за какво говориш.

Сара се приближи до Джаред и се взря в очите му.

— Кажи го пак.

— Не знам за какво говориш — повтори Джаред, като внимателно произнасяше всяка сричка. Не мигай, мислеше си той, затаил дъх. Не мигай или тя ще разбере.

Сара внимателно го гледаше. Ако я лъжеше, значи ставаше все по-добър. Накрая каза:

— Говорих с госпожа Донигър и госпожа Харисън следобед, и двете отказаха да свидетелстват. Харисън беше толкова уплашена, че я чувах как подсмърча по телефона.

— Значи мислиш, че Козлоу им е казал нещо?

— Кой друг?

— Няма никой друг — заяви твърдо Джаред. — Но мога да те уверя, че Козлоу беше с мен цяла сутрин.

— Ами следобед?

— Следобед работих по един иск за Любецки. Трябваше да го предадем в пет. Но ти ми каза, че си ги чула веднага след обяд.

— Така беше — отговори Сара. — Просто проверявам.

— Можеш да спреш с обвиненията. Не знам за какво говориш. — Джаред разбра, че колкото повече стоеше на тази тема, толкова по-големи бяха шансовете и да го разкрие и затова я смени — Дай да се върнем на портфейла. Колко пари загубихме?

— Не знам и сега не ми се мисли за това. — Сара се отпусна на канапето. — Изтощена съм.

— Ще работиш ли в събота и неделя? — попита притеснен Джаред.

— Да. А ти?

— Разбира се — каза той. — И какво искаш да правим тази вечер?

— Честно казано искам само да стоя тук и да вегетирам.

— В настроение ли си да ме подстрижеш?

— Разбира се. Дай ножиците насам.

За пръв път Сара подстрига Джаред по време на втората година от следването им. Когато той си дойде офъкан от университетския фризьорски салон, Сара му каза, че дори и тя може да се справи по-добре. Месец по-късно Джаред и даде тази възможност. Оттогава не беше плащал за подстригване.

Той изми косата си под душа, влезе в кухнята с хавлиена кърпа около кръста и седна на стол до масата. Докато разресваше косата му, Сара отбеляза:

— Много оредяваш тук горе, мой човек.

— Не се съмнявам. Навън чувствам студения въздух все по-добре. Но ако е писано да съм плешив, ще съм плешив.

— Като гледам, май ти е писано.

— Прекрасно — сви рамене Джаред. — Сега мога ли да те питам нещо друго по делото?

— Давай — Тя хвана кичур коса между два пръста.

— Какво ще кажеш за прекратяване на делото?

— Какво? — Сара започна да реже.

— Прекратяване на делото. — Джаред почувства как отрязаните кичури падат по раменете му. — Споразумение. Ти се съгласяваш да изтриеш и да запечаташ делото „Козлоу“. Спомен не остава и Козлоу изчезва от живота ти.

Тя спря да реже и се навъси.

— И на мен каква ми е ползата?

— Ще ти го кажа направо. Няма да заприличаш на глупак. Вместо да се провалиш в понеделник или да загубиш делото, ще се оттеглиш преди срещу теб да е казано каквото и да било. По този начин няма да започнеш със загуба.

Ядосано, Сара отряза голям кичур коса.

— Какво ти става? — попита Джаред, като видя останките на пода.

— За толкова схваната ли ме мислиш?

— Не става въпрос за теб, а за делото. Ти сама го каза — двама от свидетелите са се отказали. Не би трябвало да харчиш парите на данъкоплатците. Щом са се отказали, не би трябвало да продължаваш, само за да си запазиш работата.

— Първо, остава ми ченгето. Второ, Донигър пак се съгласи да даде показания.

— Така ли? — попита Джаред.

— Всъщност не, но исках да ти видя реакцията.

— Какво? — дръпна се Джаред.

На нея това й стигаше.

— Значи през цялото време си знаел, че и двете се отказват, нали?

Джаред се изправи и застана срещу нея.

— Сара, аз…

— Кой ти каза? — насочи към него ножиците Сара. — Някой от прокуратурата или самият Козлоу?

— Не съм…

— Козлоу, нали? Още утре ще го обвиня в заплашване на свидетел.

— Сара, наистина не мисля, че е бил той. — Джаред с усилие се мъчеше да издържи на погледа й. Само така можеше да я убеди. — Честна дума, кълна ти се.

— Тогава откъде знаеш, че Донигър и Харисън са се отказали?

— Те самите ми казаха. Обадих им се, за да чуя показанията им. Ето. Сега знаеш. — Не беше голяма лъжа, успокои се Джаред. След като говори с Рафърти, той наистина им се обади.

— И когато влязох, защо се правеше, че не знаеш?

Изведнъж го осени вдъхновение.

— По същата причина като теб. Исках да видя какво ти е известно.

По устните й се появи усмивка.

— Какво? — Джаред също се насили да се усмихне.

— Виж ни само. Напълно сме психясали.

Джаред погледна венчалната си халка.

— Можем и още.

— Сигурна съм. Но това не означава, че трябва да си играем игрички.

— Права си — съгласи се Джаред. Трябваше да опита още малко. — Но просто този случай…

— Знам, че е важно, но наистина е най-добре да се успокоиш. — Сара отново започна да го стриже. — Отпусни се малко.

— Тогава почни да четеш между редовете. Не правя това само за себе си, а и за теб.

— Какви ги говориш?

Джаред отново се изправи и се обърна към Сара.

— Трябва пак да погледнеш с какво работиш. Знам, че си подозрителна за това, което става, но нямаш доказателства. Полицаят не гори от желание да ти помогне, свидетелите ти са враждебно настроени. Ако приемеш споразумението, поне няма да загубиш първото си дело. След това можеш да си вземеш някое по-хубаво. Миличка, опитвам се само да ти помогна. И двамата знаем, че така най-добре ще покажеш колко си ценна за прокуратурата — нека да видят, че си гъвкава.

— Не знам.

— Сара, с тези факти ще загубиш. А ако загубиш, докато мигнеш, отново ще си безработна.

Сара не помръдна. Но устните й бяха стиснати и Джаред разбираше, че е разстроена.

— А не може ли намалена присъда?

— Без такива. — Джаред искаше да отстъпи, но нямаше избор. — Така че ако пак искаш да си безработна…

— Престани да повтаряш това! — извика Сара.

— Не се ядосвай на мен, аз не съм създал проблема. Просто се опитвам да ти помогна. Какво ще кажеш?

Сара отстъпи назад и погледът й безцелно започна да обхожда стаята. Джаред знаеше, че е победил. Лъжата остави дупка в стомаха му, но всичко си имаше цена.

— Наистина ли мислиш, че ще загубя? — попита Сара.

— Да — отвърна той, без да се замисля. — Наистина.

— Сериозно говоря. Не ме лъжи.

Той пое дълбоко дъх. Искаше само да я предпази.

— Не те лъжа, Сара.

— Тогава нека преспя и ще ти кажа. Утре можем да поговорим.

Сара излезе от стаята и Джаред затвори очи. Почти бе успял.

 

 

Превит над мивката, Джаред миеше последните чинии от китайската вечеря, която си бяха поръчали. Макар да знаеше, че ще трябва да продължи да настоява, за пръв път чувстваше, че нещата се оправят. Когато телефонът звънна, той извика на Сара:

— Скъпа, можеш ли да се обадиш?

След малко Сара извика:

— За теб е.

Джаред спря водата, избърса ръце и вдигна слушалката.

— Ало?

— Здравейте, господин Линч. Обажда се Бери Акселрод от Американски здравни застраховки. Просто исках да ви дам адреса на господин Кътлър, както обещах. Един колега ми каза, че мога да го взема от вашата документация.

— Съжалявам, но нямам представа за какво говорите.

От другата страна сепнато замълчаха.

— Съжалявам, с Джаред Линч ли говоря?

— Да.

— Господин Линч, бихте ли ми казали датата си на раждане и номера на социалната осигуровка?

— Не. Бихте ли се представили отново?

— Бери Акселрод от Американски здравни застраховки, отговорник по вашите застраховки.

— Защо ви е тази информация? — попита подозрително Джаред. — Нали я имате вече?

— Господине, току-що прекарах половин час на телефона с някой, който се представи за Джаред Линч. Ако не сте били вие, трябва да разбера с кого съм говорила. В случай че това ще ви накара да се чувствате по-сигурен, последните ви три суми за разходи са били за доктор Колър, за Уикет и за Хофман. Повярвайте ми, имам вече тази информация. Сега бихте ли ми казали датата си на раждане и номера на социалната осигуровка?

Колебливо, Джаред се подчини.

— Какво искаше той?

— За да съм сигурна, бихте ли ми казали кое коляно сте лекували при доктор Колър?

— Лявото. Кажете ми какво искаше.

— Помоли ме да му кажа всичките разходи, за да получи представа колко е изхарчил.

— И вие просто му съобщихте поверителна медицинска информация?

— Мислех, че сте вие. Той ми съобщи рождената ви дата и номера на социалната ви осигуровка. Каза, че се опитва да си направи бюджет.

Джаред изтри чело с кърпата за бърсане на чинии и започна да обикаля кухнята.

— Какво точно му казахте?

— Зъболекарските сметки на доктор Хофман, годишните прегледи при доктор Уикет и посещението при доктор Колър за коляното, включително и разходите за скобата. След това той започна да пита за съпругата ви.

— Какво му казахте? — Гласът на Джаред трепереше.

— Господине, нямах представа…

— Моля ви, просто ми обяснете какво му казахте.

— Съобщих му разходите. Само това имаме тук. Рецептите й за противозачатъчни, „Селдан“ за алергии, и антидепресантите в продължение на четири месеца от психиатъра й. Тогава ме попита за адрес или телефон на господин Кътлър. Каза, че искал да провери дозировките. Нямах представа, че ги имаме, затова го помолих да изчака. Той заяви, че не било толкова важно и можел и сам да провери. След това, като разбрах, че имам информацията, ви се обадих и разбрах, че…

— Не мога да повярвам — каза Джаред.

— Наистина съжалявам, господине. Имаше номера ви, затова…

— Откъде може да го е взел?

— Нямам представа. Има го на картата ви за здравна осигуровка. Да сте си губили портфейла скоро?

— Всичко наред ли е? — Сара влезе в кухнята.

Джаред кимна.

— Госпожо Акселрод, ще ви се обадя по-късно. В момента тези документи не са при мен.

— Но…

Джаред затвори.

— Какво има? — Сара веднага видя изражението му.

— Още проблеми със застрахователната компания. — Джаред отново избърса челото си. — Нищо страшно.

— Сигурен ли си, защото…

— Напълно — настоя Джаред. — Объркали са още един от исковете. Ще го оправя.

 

 

Джаред прекара ранната съботна сутрин между тесните рафтове на кварталната бакалия. Не беше спал добре вече четири нощи поред. Независимо колко бе изтощен, събуждаше се в три, четири или пет часа сутринта. Винаги за едно и също — да провери Сара. Надяваше се в събота да се наспи и да си навакса изгубените часове. Но когато будилникът на Сара звънна в осем часа, Джаред трябваше да се събуди. Насили се да лежи със затворени очи, но нямаше смисъл. Не можеше да извади един въпрос от главата си: „Ще й направят ли нещо?“. Това се питаше всяка сутрин и само това го интересуваше.

Като не желаеше да приеме отговора, Джаред изпълзя от леглото. Докато Сара се къпеше, той реши да тича до пазара. Петнайсет минути по-късно тръгна да се прибира с два плика с покупки и шест кифлички. Минавайки покрай десетки нюйоркчани с подобни пакети, Джаред продължаваше да мисли за Сара. Всичко ще е наред с нея, каза си той. Иначе ще трябва да…

Острият писък на сирената на линейка прекъсна мислите му. Светофарите светеха зелено и тя се стрелна по „Бродуей“. Когато Джаред я видя, беше на четири пресечки разстояние. След секунди щеше да достигне Осемнайсета улица, на която живееха двамата със Сара.

Не завивай, не завивай, не завивай, шепнеше си Джаред, докато стоеше на ъгъла на Седемдесет и девета. Около него хората си запушваха ушите, но Джаред не обръщаше внимание на пронизителния писък. Очите му бяха вперени в линейката. Особено, когато тя зави по Осемнайсета улица.

Първото нещо, което направи, бе да се затича. Беше инстинктивно. Стиснал пликовете, той се втурна по „Бродуей“ с всичка сила. Не Сара, молеше се. Нека не е тя. Движеше се бързо, но не му се струваше така. Без да се колебае пусна пликовете и спринтира. Чуваше как воят на сирената отеква по тясната улица. Когато стигна до ъгъла, видя, че линейката е спряла точно пред техния блок.

— Сара! — изкрещя той. Но щом се затича по Осемнайсета улица, видя, че линейката тръгва отново. Беше намалила, за да заобиколи лошо паркирана кола. Направи маневра и зави по Кълъмбъс авеню, а Джаред спря. Всичко е наред, помисли си той, а ръцете му трепереха. Сара беше добре. Трябваше да бъде.

 

 

С уверена походка и твърд поглед. Сара бавно се разхождаше из залата.

— Дами и господа съдебни заседатели, днес сте тук само за едно нещо — и това е справедливостта.

— Това е справедливостта? — прекъсна я Конрад, който седеше на първия ред в отделението за свидетели. — Това да не ти е Конгресът? Нали искаме съдебните заседатели да те приемат сериозно?

— Не мога. — Сара хвърли бележника си на масата в предната част на стаята. — Всеки път, когато се притесня, започвам да ръся клишета. Пада ми се, като съм гледала толкова много тъпи филми.

— Не са ли ти говорили за съдебните заседатели в старата ти фирма? — попита Гъф, който беше седнал до Конрад.

— Казах ти, за шест години водих две дела. Всичко друго оправяхме със споразумения.

— Парализата на пасивната съпротива — каза Гъф. — Копнея за тази застоялост.

— Още един майтап и ще ти забия застоялостта право в застоялата ти…

— Остави момчето — прекъсна я Конрад. — Дай да се върнем на съдебните заседатели. — Той се изправи и се приближи до Сара. — Независимо дали си на предварително изслушване или на обикновен процес, при тези хора всичко е въпрос на доверие. Ако ти повярват, ще застанат на твоя страна. Ако не, губиш. Но има разлика между това да те харесат и да вземат решението, което искаш. Ако искаш да осъдят обвиняемия, ще ти трябва нещо повече от няколко топли усмивки и заучени жестове.

— И каква е тайната?

— Езикът — отсече Конрад. — Утре тук ще има между шестнайсет и двайсет и трима души. Трябва да убедиш дванайсет от тях, че фактите оправдават обвинение в престъпление. Не гласуват, за да го осъдят, не им се налага да го тикат в затвора. Необходима им е само разумна причина, за да повярват, че Козлоу е извършил престъпление. Прагът е нисък, но лесно можеш да се препънеш.

— Какво за езика? Какво трябва да имам? Магически слова?

— Естествено — каза Конрад. — Първо правило: никога не използвай името на обвинения. Не го наричай Козлоу или Антъни или Тони. Това го прави по-човечен и на заседателите им е по-трудно да гласуват срещу него. Наричай го заподозрян или обвиняем. Второ правило: винаги използвай името на жертвата, името на полицая и имената на свидетелите. Госпожа Донигър, полицай Макейб, госпожа Харисън. Така по-лесно ще им повярват. Трето правило: никога не използвай истинското наименование на престъплението, в което го обвиняваш. С други думи не казвай: „той е извършил кражба или убийство“. Тези думи плашат хората, да не говорим, че ще започнат да разпитват за елементите на престъплението, още преди да гласуват. Вместо това кажи: „Ако вярвате, че обвиняемият е откраднал от госпожа Донигър…“.

— И това ще подейства, така ли? — попита скептично Сара.

— От девет години съм тук и никога не съм губил на предварително изслушване — заяви Конрад. — Може да изгубя делото, но винаги стигам до него. И успявам, защото съм научен да се концентрирам върху подробностите.

— И кой те е дарил с тези перли на мъдростта?

— Правителството на Съединените щати — каза гордо Конрад.

— В армията ли си бил? — попита саркастично Гъф. — Не може да бъде. Толкова си отпуснат.

— Дадох им три години от живота си, а те ми платиха следването. Но след три години те махат от криминалните случаи. Когато ми казаха, че трябва да се занимавам с досадни неща като завещания, данъци и разводи, се преместих тук.

— Това бойно поле ти допада, нали?

— Не мога без него — призна Конрад. — Дай сега по същество. Знаеш ли си урока?

— Повиквам хората по степента на участието им в случая. Започвам с полицая, след това Донигър и накрая Харисън. Козлоу е последен.

— Значи Козлоу е решил да дава показания?

— Подал е документи — обясни Сара. — Предполагам Джаред си мисли, че заседателите ще го харесат. Надявам се, докато го извадя, вече да са решили какво да го правят.

Сара млъкна за момент и си помисли за останалите свидетели. Харисън лесно беше определена като най-добрата, защото тя единствена бе видяла Козлоу да излиза от къщата. Но ако откажеше да даде показания или, още по-лошо, отречеше да е видяла каквото и да било, Сара знаеше, че Джаред бе прав — целият случай отиваше по дяволите. Тя погледна Конрад и продължи:

— Знам, че не ти харесва така, но ако утре всичко започне да се разпада, трябва да помисля за прекратяване на делото.

— Не бих спорил за това с теб — вдигна рамене Конрад. — Случаят си е твой. И ако искаш вярвай, приемам и последствията. — Той забеляза отнесения поглед в очите на Сара и добави: — Сериозно ти говоря. Нищо лошо няма в това да си реалист.

— Казва човекът, който никога не се споразумява.

— Сара, не можеш да спечелиш всички дела. Помисли пред какво си изправена: несигурни свидетели, хитър обвиняем, дори собствения ти съпруг. Носиш огромен емоционален багаж, а не само малка чантичка.

— Но този случай…

— Знам, че искаше да пробиеш с него, но не можеш от нищо да направиш нещо. Е, понякога можеш, но този случай не е такъв. Когато дойдеш тук утре, ще вземеш решение. И каквото и да се случи, ще трябва да го приемеш.

— Изходът не ме плаши, а мотивацията. Трябваше да чуеш Джаред снощи — така заработи върху чувството ми за вина, че майка ми щеше да го поздрави. А повярвай ми, това е много нещо.

— Вярвам ти. Между липсата на свидетели и факта, че Виктор ти диша във врата, имаш адски тежък аргумент, за да се откажеш от това дело. Може да не искаш да прекратяваш делото, но в това положение е много по-добре, отколкото да загубиш.

— Предполагам — каза унило Сара, — въпреки че почти не виждам разлика.

 

 

Рафърти се пресегна през коженото канапе и вдигна телефона.

— Каза ми да се обадя — изръмжа Козлоу от другата страна.

— Забравил ли си как се поздравява или неандерталците така го правят? — попита Рафърти.

— Ало. Как си? — изръмжа отново Козлоу. — Готови ли сме за утре?

— Би трябвало. Сара планира да прати призовки на Клеър и Пати утре рано сутринта.

— Така ли? Те по къщите си ли ще бъдат?

— Разбира се — отвърна Рафърти. — И когато няма да кажат нищо на предварителното изслушване, ще свършим с тези глупости.

— Сигурен ли си, че така е най-добре?

Рафърти отказа да отговори на този въпрос.

— Откъде се обаждаш?

— Не се притеснявай — каза Козлоу. — От уличен телефон. За глупав ли ме мислиш?

— Не съм сигурен. Много умно ли беше да вземеш диамантения часовник и сребърната топка за голф?

— Защо все за това ми говориш? Бях…

— Не искам да те слушам, малка алчна пиявица такава. Ако не го бе направил, нямаше да сме в тази каша.

— Какво ме нарече? — попита Козлоу. — Аз ли съм алчен? Нека ти кажа нещо, комплексар смотан, който се мисли за Кенеди, ти беше този, който…

— Дочуване — прекъсна го Рафърти. С едно мръдване на китката гласът на Козлоу изчезна.