Брад Мелцър
Смъртоносно реми (17)

Глава седемнайсета

— Казах ти, че не е Гъф — поклати глава Конрад на следващата сутрин. — Още вчера ти казах. Знаех, че не може да е той.

— Не ми пука за Гъф — отвърна вяло Сара. Ръцете й лежаха на бюрото, а главата й бе отпусната върху тях. Не беше вдигнала очи, откакто бе разказала на Конрад всичко. — Трябва да ми помогнеш с Джаред. А може би греша. Може би не е той.

— Какви ги говориш? Разбира се, че е Джаред.

Главата й продължаваше да лежи на бюрото. Не това искаше да чуе. Усети как стомахът й започна да се свива. Не беше възможно. Това не можеше да се случи.

— Сара, добре ли си?

Тя не каза нищо. Имаше чувството, че не й е останала никаква сила. Не ставаше въпрос за някакъв далечен приятел. Или за нов колега. Това беше мъжът и. Тя трябваше да знае всичко за него. Всичко. Това си бе казала снощи, за да може да заспи. И по същия начин се успокояваше след заключението на Конрад. Но колкото повече се замисляше, толкова повече подробности откриваше, които не можеше да пренебрегне. Когато искаше, Джаред можеше да бъде истински манипулатор. В последния месец го бе видяла в действие. И телефонният разговор с Виктор — само така той можеше да разбере за нея. Отново и отново Сара разглеждаше фактите и независимо дали вярваше на Джаред или не, знаеше, че отговорът няма да е лесен.

— Как така? — обърна се към Конрад тя. — Няма никакъв смисъл.

— Напротив — възрази Конрад. — Виждал съм как действа Джаред. Може да изглежда много чистичък, но е точно толкова хитър, колкото и всички останали. Затова е бъркал в куфарчето ти. От момента, в който ти каза за Рафърти, те предупредих да внимаваш.

— Каза го само, защото ревнуваш.

Конрад я погледна сериозно.

— Просто мисля, че той крие нещо.

— Но защо? Той мрази Рафърти.

— Съгласен съм. Но това не означава, че не работи с Виктор. Едното няма нищо общо с другото.

Стомахът на Сара се обърна още веднъж.

— Но защо ще ми причинява това?

— Има ли нещо в миналото му, от което да се срамува? Може би той и Виктор са потулвали случаи заедно — Джаред е докарвал клиентите, а Виктор е покривал делата. Може би ти отмъщава за нещо. Може онази нощ да е била постановка.

— Престани — повиши глас Сара. — Не е възможно. Това не е вярно.

— Сара, знам, че ти е трудно, но не можеш да си затвориш очите и да се надяваш на щастлив край. Махни си капаците и започвай да се оправяш с проблемите.

— Точно това правя.

— Не е вярно — каза Конрад. — Ако беше така, вече щеше да го питаш защо се е обаждал на Виктор.

Сара знаеше, че Конрад е прав. Трябваше веднага да го попита.

— Не е толкова лесно, колкото си мислиш.

— Просто му се обади. Ако каже, че не е говорил с Виктор, ще знаем, че лъже.

Сара се пресегна и взе телефонната слушалка. Набра седемте цифри и чу звъна на телефона на Джаред.

— Хайде знам, че си там — промърмори тя. — Вдигни проклетия телефон.

— Кабинетът на господин Линч — обади се Катлийн.

— Катлийн, здравей. Аз съм. Там ли е той?

— Ще проверя. Изчакай малко.

Сара не можеше да се овладее и се изправи. Но Конрад я натисна за раменете и тя отново седна. След малко чу гласа му.

— Сара?

— Имаш ли една минута? — Тя се стараеше да говори спокойно.

— Разбира се. Какво има?

— Нищо. Просто искам да те питам нещо. Познаваш ли Виктор Стокуел?

— Казах ти преди — само по име. Защо?

— Говорил ли си с него по телефона?

Джаред замълча.

— Не. Защо?

Сара погледна Конрад и поклати глава.

— Джаред, има ли някой при теб?

— Какво става? Ти добре ли си?

— Добре съм. Просто искам да ми кажеш дали си говорил с Виктор.

Джаред не отговори.

— Моля ти се, Джаред, можеш да ми кажеш.

— Не съм — настоя той. — Ти защо…

Сара затвори телефона. Остра болка прониза гърдите й.

— Съжалявам — постави ръка на рамото й Конрад.

Сара затвори очи. Зави й се свят. Успокой се, каза си тя. Има стотици логични обяснения. Но колкото повече мислеше, толкова повече не можеше да се сети дори за едно. И когато осъзна това, разбра, че всичко е свършило. Тя вече не го познаваше. Телефонът звънна и разкъса тишината. Сара не вдигна. Чу се още един звън. След третото позвъняване тя вдигна слушалката.

— Недей — опита се да я спре Конрад.

— Джаред, не ми се слушат оправданията ти — обади се Сара.

— Съжалявам — каза Джаред. — Не трябваше да те лъжа така.

— Значи сега ми казваш друго?

— Сара, моля те, сега ти казвам истината — говорих веднъж с него. Това е.

Сара покри другото си ухо и се обърна. Това беше още по-лошо.

— Сара? — повика я Джаред. — Сара, там ли си?

— Тук съм — прошепна тя.

— Моля те, не се сърди. Знам, че не звучи добре, но имах причина.

— Слушам те.

— Добре. Всичко ще ти разкажа. Ето какво стана.

— Ще ми кажеш ли защо го направи или в момента ще съчиниш нещо?

— Сара, кълна ти се, обадих му се за помощ. Онази вечер преди първия ти работен ден беше толкова нервна, че трябваше да направя нещо. Докато си приготвяше куфарчето, аз се обадих на съдия Флин. Знам, че не искаш услуги, но трябваше да се видиш — статията те беше подлудила. Не можех да не направя нещо. Обясних му какво става и го помолих да ме посъветва. Той ми каза, че е най-добре веднага да получиш дело. След това звънна тук-там и ми обясни за ОРД. Откри, че Виктор ще е отговорник на следващия ден и ми даде телефона му. На сутринта му се обадих. Описах му положението и му казах, че ако ни помогне, съдия Флин няма да забрави това. Той заяви, че ще види какво може да направи и това беше всичко. После ти получи делото.

— Джаред…

— Знам какво ще ми кажеш. Не трябваше да го правя, не трябваше да действам зад гърба ти така. Знам, че не бях прав. Просто не исках да те гледам как потъваш. Късаше ми се сърцето.

— И защо не ми каза на следващата вечер?

— Исках. Толкова много исках. Но си помислих, че ако откриеш какво съм направил, пак ще започнеш да се съмняваш в себе си. Страхувах се да не загубиш самочувствието си. Затова направих огромна грешка и реших, че няма значение.

— И това е истината?

— Казвам ти какво се случи — уточни Джаред. — Вече няма да те лъжа.

— Дванайсет пъти е напълно достатъчно, така ли?

— Знам, че не ми вярваш, но това е единствената причина, поради която го направих. Когато ми се обади преди малко, ме завари неподготвен.

— Тогава кажи ми още нещо. Защо ме остави да подозирам Виктор през цялото време? Знаеше, че полудявам. Защо не ми помогна?

Джаред замълча. Накрая запелтечи:

— Аз… не знам. Просто предпочетох да не го правя. Съжалявам.

Сара не можеше да повярва.

— Само това ли? Предпочете да не го…

— Кълна ти се, Сара. Това е истината. Не исках да ти причинявам болка. Исках да помогна.

— Добре. — Още не беше сигурна дали Джаред казва истината. — Ще говорим по-късно.

— Добре, ще говорим по-късно.

Тя не можеше да не забележи притеснението в гласа му. Затвори и се обърна към Конрад.

— Е? — попита той.

Сара пое дълбоко дъх.

— Не съм сигурна. Част от мен мисли, че той лъже, но другата част му вярва.

— Ти да не си луда?

— Дори не си чул какво ми каза.

— Слушам те.

Когато тя му разказа, Конрад махна с ръка.

— Хайде, Сара. Направо те излъга, остави те да затвориш и след това ти се обади веднага, щом се сети как да се оправдае. Ти просто си прочела една статия за бюджетните съкращения — достатъчно ли е това, за да звъни той на Виктор? — Сара понечи да каже нещо, но Конрад добави: — Нека проверим домашния ви телефон и ще видим къде е звънял Джаред онази вечер. Ще търсим обаждане до съдията.

— Не зная — поколеба се Сара. — С изключение на една част, обяснението беше добро. Мисля, че трябва да му повярвам.

— Сара, не ставай глупава! Той дори…

— Не ме наричай глупава! Не съм глупачка, Конрад. Можеш да си мислиш, че знаеш всичко за любовта и закона, но между двете има разлика. Започна ли да се ровя в телефонните ни сметки, ще погубя единственото нещо, което ни е останало.

— Значи предпочиташ да си затваряш очите?

— Толкова ли си задръстен наистина? Това ли са направили с теб всичките тези години? Тук не става въпрос за затваряне на очите, а за това да вярваш на някого.

— Знам какво значи да вярваш на някого, но просто…

— Той ми е съпруг.

Без да чука, Гъф влезе в кабинета с дебел плик в ръка.

— Защо не попиташ него? — предложи Конрад. — Поредното съмнение, нали?

Сара не харесваше тактиката на Конрад, но трябваше да признае, че историята на Джаред свали подозрението от Гъф. Като предпочете да запази приятелството им, вместо да се поддаде на страха, тя обясни всичко на помощника си. Накрая с учудване видя, че Гъф се смее.

— Подозирали сте мен? — попита Гъф. — Това е най-абсурдното нещо, което съм чувал, откакто разбрах, че Елвис си е застелил с килими и таваните.

— Значи не ми се сърдиш?

— Сара, не съм тук, защото си ми шеф, а защото си amigo. Ако почна да ти се цупя, значи просто губя ценно време.

Сара се усмихна.

— Гъф, защо всички не са като теб.

— Светът щеше да е прекрасно място, нали? — грейна Гъф. — А какво ще правиш с Хлътналите бузи? Процесът е утре.

— Стига с тези хлътнали бузи — прекъсна ги Конрад. — Какво ще правиш с Джаред?

— Конрад, престани вече. Знам, че за това мислиш, но не става въпрос за твоя, а за моя живот. А ако искам да си го запазя, трябва до няколко часа да разбера кой е този човек.

Гъф погледна Конрад и заклати глава.

— Не се дръж така с нея. Времето й изтича.

Конрад скръсти ръце и ги изгледа. Разговорът за Джаред ще трябва да изчака.

— Какво има в папката? — попита той.

Гъф вдигна високо плика.

— Искахте телефонни номера? Ето ви ги. Местни, междуградски, международни, междущатски, до вратата, до прозореца. — Той хвърли плика на бюрото на Сара.

Тя започна да разгръща многобройните фотокопирани страници и се опита да прочете ситно изписания доклад.

— Как разбираш…

— Списъкът с обажданията е накрая — поясни Гъф.

Сара обърна накрая и видя, че всичките разговори с номера на Клеър са оградени с червено.

— Ако това ще те накара да се почувстваш по-добре, Джаред беше прав — няма начин двамата да не са свързани — каза Гъф, докато Сара разгръщаше страниците. — Рафърти може да си приказва, че е говорил с нея само няколко пъти, но през седмицата на убийството има почти четирийсет обаждания. Четири в деня на кражбата, когато мислим, че е бил убит Арнолд Донигър, и пет в деня, в който Клеър казва, че мъжът и е умрял. Както и да го погледнеш, тези двамата си говорят като стари клюкарки.

— Добре. Какво става с Хлътналите бузи?

— Доникъде не сме стигнали — въздъхна Гъф.

— Кога ще пристигнат снимките? — попита Сара.

— Всеки момент. — Конрад погледна часовника си.

— Можеш ли…

— Слизам долу. — Конрад стана от мястото си и тръгна към вратата. — Стигнат ли в пощенското отделение, вече са наши. — Той видя притеснението на Сара и добави: — Всичко ще бъде наред.

— Не съм сигурна — измърмори Сара. — Ами ако знаят за мен и Джаред?

Конрад отново се обърна и я погледна.

— Не се притеснявай — каза той. — Няма такова нещо.

 

 

Елиът зави зад ъгъла, мина покрай погребалното бюро и видя, че пред апартамента му е спряла тъмносиня лимузина. Тръгна направо към колата. Прозорчето се плъзна надолу. Наведе се и видя Рафърти.

— Всичко наред ли е? — попита Рафърти.

Елиът не хареса тона му.

— Защо да не е?

— Няма причина. Просто исках да знам дали си чул нещо за Сара.

Елиът разбра, че има проблем. Рафърти или криеше, или търсеше някаква информация.

— Нищо извън нормалното — сви рамене Елиът. — Защо? Ти видял ли си нещо?

— Нищо извън нормалното. — Отговорът на Рафърти беше изпълнен със сарказъм. — Но щом започне процесът, очаквам да се развихри ураган.

— Сигурно ще е вълнуващо. Предупреди ме, като започне.

— Естествено. Не бих си и помислил нещо друго.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отвърна Рафърти. — Искам да съм сигурен, че се разбираме.

— Винаги сме се разбирали и винаги ще се разбираме — усмихна се Елиът. — Значи ще се видим, когато всичко свърши.

Рафърти кимна.

Докато колата се вливаше в движението, Елиът тръгна към входната си врата. Не му позволявай да те разиграва, каза си той. Всичко върви по план. Той влезе в апартамента си, отиде направо в дневната и отключи катинара на големия сандък, който му служеше за масичка. Внимателно извади една кутия и я сложи на канапето. Отвори я и извади един от шестте чифта пластмасови ръце. В основата му с дебело черно мастило беше написано УОРЪН ИЙСТХЪМ. Елиът занесе ръцете в кухнята и ги остави на масата. Внимателно нави ръкави и махна от собствените си длани прозрачните латексови ръкавици с отпечатъците на човека, който беше мъртъв от почти осем месеца. Той нахлузи ръкавиците на пластмасовите им окачалки. За пореден път Уорън Ийстхъм се завърна при мъртъвците.

 

 

— Къде се бави, по дяволите? — Сара гледаше черновата на встъпителното си слово. — Минаха двайсет минути.

— Била ли си в пощенския отдел? — Гъф събираше документите за свидетелите. — Поне месец и половина е необходимо, за да изтеглиш необработена пратка.

— Нямам толкова време.

— Правим всичко възможно, Сара. Знаеш го. — Гъф взе сватбената снимка на Джаред и Сара, която стоеше на бюрото й. — Голяма ли ви беше сватбата?

— Чудовищна. Родителите на Джаред не правят нищо по друг начин.

— Значи познаваш цялото му семейство? Няма разни тайни между вас двамата?

Сара спря да чете и погледна Гъф.

— Ти да не си размислил?

— Не е точно това. Като правило Конрад има нюх за тези неща. Освен това историята на Джаред…

— Признавам, че се срещат празноти в нея. Но всичко си има своето обяснение.

— Права си. Забрави, че съм казал нещо. Трябва да можеш да му вярваш.

Сара наведе глава към листовете на бюрото.

— Ами Конрад? Мислиш ли, че мога да му вярвам?

— Дори не се опитвай. Конрад никога не би…

— Просто питам. Ако ще се гледаме под микроскоп, трябва всички да…

— Значи мислиш, че Конрад върши нещо с Виктор?

— Всъщност не смятам, че някой върши нещо с Виктор. Но не ти ли е чудно защо Конрад толкова много се старае да ме накара да не говоря с Джаред?

— Мисля, че всички знаем отговора на този въпрос.

— Може би — съгласи се Сара. — Но не мога да спра да мисля. А като говорим за това… — Тя завъртя ролодекса на бюрото си и вдигна телефонната слушалка.

— На кого се обаждаш?

— На любимия ни съдебен лекар — обясни тя, докато набираше номера.

— Прекрасно — каза Гъф — И аз имам да врътна няколко телефона.

Сара кимна и Гъф излезе от кабинета.

— Фосет на телефона.

— Здравей, доктор Фосет. Обажда се Сара Тейт от областната прокуратура. Просто исках да ти напомня да изпратиш чисто копие от доклада за аутопсията преди процеса — трябва да го предам като доказателство, а моето е с много бележки.

— Не сте ли го получили още? Изпратих го преди седмици. С куриер и така нататък.

— Така ли? — попита подозрително Сара.

— Разбира се. Естествено, не е проблем да се направи друго копие, но…

— Гъф, пращал ли си куриер до моргата? — извика Сара, като прикри с длан слушалката.

Гъф открехна вратата и мушна глава.

— Не съм бил аз, шефе.

Сара поклати глава.

— Още един въпрос — върна се на телефона тя. — Възможно ли е да се направят фалшиви отпечатъци от пръсти?

— Какво значи „фалшиви“?

— Необходима ли е ръката на даден човек, за да се остави отпечатък на нещо.

— Преди няколко години отговорът ми щеше да е положителен. Но днес вече всичко е възможно. Ако искам да оставя твоя отпечатък някъде, ще имам нужда само от копие от отпечатъка на лист хартия. След това правя фотокопие и докато е още топло, слагам отгоре специална лепенка за отпечатъци и готово.

— Просто ей така? — попита Сара.

— Ей така — отвърна Фосет. — Тонерът на фотокопирната машина понякога се използва за снемане на отпечатъци. Хвана ли отпечатъка на лепенката, вече мога да го сложа навсякъде. Бум — и отиваш там, където кажа.

— Ами без тази лепенка? Може ли някои сам да го направи? Да сложи чужди отпечатъци върху своите собствени?

Фосет се замисли.

— Можеш да използваш латексови ръкавици. Е, ще трябва да ги държиш влажни, но е напълно възможно.

— Не те разбрах.

— По истинските отпечатъци винаги има останки от пот или някакъв друг замърсител — мазнина, прах. Но ако оближеш добре ръкавицата или я натриеш с малко мазнина, ще имаш съвършен отпечатък. Голямата шашма е да направиш копие на истинските отпечатъци, но, както ти казах, не е невъзможно. Защо? Искаш да си направиш чифт ръкавици ли?

— Не, искам да намеря един чифт.

 

 

Десет минути по-късно Конрад се върна в кабинета със средно голяма кутия, която тръсна върху бюрото на Сара.

— Ето я и нашата най-добра нова възможност.

Сара се изправи и видя, че кутията е пълна с хиляди добре подредени снимки. На всяка имаше мъж във военна униформа, застанал пред американското знаме.

— Когато е влязъл в армията, Козлоу е бил разпределен във Форт Джаксън в Южна Каролина — обясни Конрад. — Изкарал горе-долу основното обучение, но се сбил с друг войник и скоро след това го изритали. Явно не е могъл да понесе последствията от проблемите, които е имал с общуването.

— И кои са тези? — Сара започна да разглежда снимките. — Всички от неговата група?

— Група ли? — попита Конрад. — Разбираш ли нещо от военна терминология? В една група има двама-трима души. В едно отделение има девет. В един взвод има три до четири отделения. Три-четири взвода правят една рота. Батальонът се състои от пет роти, бригадата — от два батальона, а дивизията — от три бригади, което прави пет хиляди души.

Сара погледна купчината снимки на бюрото си.

— Значи това са всички от неговата бригада?

— Това са всички, които са били във Форт Джаксън, докато Козлоу е бил там. В първата купчина са всички от тренировъчната му рота. Ако гледаш внимателно, можеш да откриеш онзи с хлътналите бузи.

Сара започна да разглежда снимките.

— Това е невъзможно. Виж ги, всичките си приличат. Квадратни рамене и нула номер прическа, квадратни рамене и нула номер, квадратни рамене и нула номер. След като минеш известен брой снимки, започваш да откачаш. Със същия успех мога да разглеждам годишници или някоя друга подобна глупост.

Тя грабна следващото тесте и в този момент Гъф влезе в кабинета с лист факс хартия в ръка.

— Започнете да пишете благодарствените писма, дами и господа, защото Гъф току-що спаси положението.

Конрад скептично го погледна.

— По-добре да си прав.

— И още как, сериозни мой повелителю. — Той погледна факса. — Докато вие се ровехте във военното ни минало, аз започнах да се потапям в сегашното. Взех двете имена от пръстовите отпечатъци на нашия човек и ги пуснах през базата от данни. Сол Броудър и Уорън Ийстхъм нямат почти нищо общо. Родени са в различни градове, никой от тях не е бил в армията, не са живели близо един до друг и, доколкото мога да бъда сигурен, не са се познавали. Но и двамата са били престъпници. Затова пуснах в базата криминалните им досиета — какви са били престъпленията им, кога са били арестувани, кои са им били адвокатите, в коя пандела са лежали. Отново без резултат. И двамата са посетили затвора до Хъдзън, но Броудър е бил там преди четири години, а Ийстхъм — преди две. Не са се засекли.

— И какво ти е голямото откритие? — изгуби търпение Конрад.

— Голямото ми откритие е следното: когато Сол Броудър излязъл от затвора. Уорън Ийстхъм заел старата му килия.

— Е? — попита Конрад.

— Това означава, че са имали един и същ съкилийник — обади се Сара.

— Точно така — усмихна се Гъф. — И той е… — Гъф подаде на Сара факса със снимката на въпросния затворник. Качеството беше лошо, но нямаше съмнение, че това е мъжът с хлътналите бузи. Сара отвори широко очи.

— Това е той! — грабна тя факса от ръцете на Гъф. — Това е човекът, който ме заплашваше.

— Невероятно — удиви се Конрад. — Заради това нещо можеш да грабнеш приза за „Служител на месеца“.

— Ще се кандидатирам за годишната награда — каза Гъф.

— И кой е той? — Сара продължаваше да гледа снимката.

— Казва се Елиът Тейлър. Само това знаем засега, но дайте ми един час и ще имате и останалото.

 

 

— Ето — започна да чете Гъф. — Жизненият път на Елиът Тейлър. Роден е в Куинс, Ню Йорк. Майка му се казва Филис Тейлър и го е отгледала сама.

— А баща му? — попита Сара.

— Не се споменава — отговори Гъф. — Семейството било сравнително бедно, а майка му работела като секретарка и сервитьорка. Ето и интересната част. Според данъчната документация, майката на Елиът работела в компания, наречена „Стейджрайтс ънлимитид“. А това е оригиналното име на…

— „Екоу ентърпрайзис“ — каза Конрад.

— Шегувате ли се? — смая се Сара.

— Чакай, това нищо не е. Филис Тейлър е била личната секретарка на Арнолд Донигър. Според трудовата й книжка била уволнена няколко месеца преди раждането на Елиът.

— Това е било преди поне двайсет и пет или трийсет години — възкликна Сара. — Жива ли е още?

— Не, починала е преди седем години от рак на белите дробове. Елиът учил в гимназия в Куинс и спечелил стипендия за колежа „Бруклин“, специалност инженерство. Бил истински гений, но тежко понесъл смъртта на майка си. Тогава бил едва във втори курс в колежа.

— За какво е лежал в затвора? — попита Конрад.

— Сексуално малтретиране и нападение с утежняващи вината обстоятелства. Явно не се е разбрал добре с жената, която свалял. Тя започнала да крещи, че я изнасилват, той я ударил през лицето и й счупил челюстта. За щастие някой ги чул и викнал ченгетата. Брутално, но умно копеле.

— Дипломата му може да обясни отпечатъците — каза Сара.

— Едно нещо не разбирам — обади се Конрад. — Какво ще спечели Елиът, ако осъдят Козлоу?

— Може би иска да отмъсти за уволнението на майка си — предположи Гъф.

— Много сантиментално — поклати глава Сара. — А и рисковете, които поема, са твърде големи.

— Може да е нает от някой, който мрази Козлоу и Рафърти по друга причина.

— Не, разсейваш се — възрази Конрад. — Ако Елиът е замесен, той трябва да печели нещо от цялата работа. Говорим за бизнес, който струва петдесет милиона долара.

— Тогава нека те попитам следното. — Гъф седна до Сара на канапето. — Ако не дадат парите на Рафърти, кой ще ги вземе?

— Наследниците на Арнолд Донигър.

— Значи Клеър? — объркано попита Гъф.

— Не, завещанието ясно посочва, че Клеър не получава нищо, и тъй като е подписала брачен договор, всичко отива при другите оцелели роднини. Първо ще проверят дали няма деца, после…

— Чакай малко — прекъсна го Конрад. — Ами ако Арнолд Донигър има син, за който не знае нищо?

— Как така ще има… — Студена тръпка пробяга по гърба на Сара. — Господи! Мислиш, че Елиът…

— Защо не? Единственото логично обяснение.

— Чакайте малко — намеси се Гъф. — Мислите, че Елиът е син на Арнолд Донигър?

— Точно така — кимна Сара. — Вижте фактите. Майката на Елиът работи пет години като секретарка на Донигър. С времето между тях процъфтява флирт и Арнолд започва да се забавлява зад гърба на първата си жена. След това идва ред на лошите новини — майката на Елиът забременява. Шест месеца преди раждането на бебето Арнолд изгонва момичето. Може да има много пари, но не иска да позволи на едно незаконно дете да провали семейството му, репутацията му и живота му.

— Точно така — поде Конрад. — Елиът се ражда шест месеца по-късно. Майка му е безработна, няма пари и, както пише в акта за раждане, няма и съпруг. Когато Елиът е достатъчно голям, тя му разказва историята за баща му и години наред Елиът трупа омраза към мъжа, който е отказал да признае съществуването му. И когато се явява възможност да се докопа до парите на татко си — наследство, което му се полага по право. — Елиът иска да се увери, че е пръв на опашката.

— Мисля, че не е само това — намеси се Сара. — Елиът разполага с твърде много информация, за да отиде и просто да присъства на отварянето на завещанието.

— Мислиш, че е взел участие в убийството?

— Само така може да се обясни откъде е знаел за килера за вино — посочи Сара. — Той и Рафърти сигурно са съставили плана за убийството на Донигър. Рафърти ще получи парите, а Елиът ще си отмъсти. Но когато арестуват Козлоу и планът се разпада. Елиът разбира, че може да постигне много повече, освен отмъщението. В този момент изоставя Рафърти и започва да ме натиска да спечеля. — Сара се отпусна с отвращение назад в креслото. — Което означава, че Елиът е планирал убийството на собствения си баща.

— Знам, че е трудно за възприемане, но непрекъснато се случва — каза Конрад.

— Но той му е баща — чудеше се Сара. — Как можеш да убиеш собствения си родител?

— Като наемеш Тони Козлоу да му даде свръхдоза инсулин.

— Има само един проблем — обади се Гъф. — Ако Елиът е замесен, не го ли засяга и него онзи закон за убийците?

— Разбира се — потвърди Сара — Което не означава, че не е малък и алчен боклук. Освен това единственият, който може да каже, че Елиът е замесен, е Рафърти. А ако го направи, Рафърти ще натопи и себе си.

— Значи никога няма да го направи, защото няма да види и цент от парите на Донигър — добави Конрад.

— Точно така — тропна по масата Сара.

— Мислите ли? — попита скептично Гъф. — Малко ми се струва невероятно.

— Не съм съгласна — поклати глава Сара. — Ще се учудиш, ако разбереш какво правят хората, когато са замесени семействата им.

— Или какво не биха направили — допълни Конрад. — Като например да си държат езика зад зъбите.

— Но пък цял комплекс на Електра? Каква е вероятността…

— И в двата случая няма значение — прекъсна го Сара. — Каквото и да си мислиш, ние търсим Елиът.

— И какво ще правим? — попита Гъф.

— Лесна работа — каза Сара. — Никога ли не си чувал за затворническата дилема?

 

 

В девет часа същата вечер Сара, Конрад и Гъф събираха нещата си.

— Наистина ли мислиш, че ще се получи? — попита Гъф, докато си обличаше якето.

— Няма начин. — Сара се опитваше да натика два бележника в куфарчето си.

— Естествено, че има начин да се провалим — заяви Конрад. — Ако кажеш на Джаред, а Джаред каже на Виктор…

— Не започвай.

— Тогава не му казвай. Планът ще проработи, ако си затваряме устата. Никой не трябва да разбере — особено съпругът ти.

— Защо си толкова убеден, че Джаред е свързан с Виктор? Защо ще иска да ми навреди по този начин?

— Казах ти и преди. Може би не го познаваш толкова добре, колкото си мислиш. Ами ако двамата с Виктор заедно потулват дела? Ако Виктор го прави за пари, ще му трябва някой, който да му води богати обвиняеми — а Джаред е съвършен за тази работа. Затова няма клиенти, всичките са покрити.

— Невъзможно е.

— Така ли? Сигурна ли си? Помисли си, Сара. Мисли внимателно. Хората непрекъснато остават без сили. Трябва само да го бутнат малко. Не е доволен от работата си, писнало му е да живее в тесен апартамент, има нужда от пари, не може да докарва нови клиенти…

— Не искам да те слушам — прекъсна го Сара, докато се мъчеше да натика и една папка при бележниците. Като разбра, че няма да успее, тя добави: — По дяволите, какво му има на това куфарче?

— Спокойно — притече й се на помощ Гъф.

— Сара, ако кажеш на Джаред, а той е от противниковата страна, ще изгорим. Ще си седим, ще си мислим, че всичко се нарежда и изведнъж БУУУУМ! — Сара стреснато подскочи. — И след това край с нас. — Конрад драматично замълча.

— Но ако Джаред не знае…

— Той ще се оправи. Не те моля за нещо голямо. Не искам да го лъжеш, просто си мълчи. Иначе рискуваме цялото ни бъхтене да отиде на кино.

Сара се обърна към Гъф.

— Ти какво мислиш?

— Не зная. Разбирам Конрад, но си мисля, че щом веднъж почнеш да се съмняваш в Джаред, връщане назад няма.

— Не ставай толкова мелодраматичен — каза Конрад. — Това е просто една малка тайна. Какво ще кажеш?

— Не съм сигурна — въздъхна Сара. — Дай да видя как ще мине тази вечер.

 

 

Половин час след като се прибра, Сара седна пред компютъра и се загледа в празния екран. Когато влезе, очакваше да завари Джаред да готви в кухнята или да стои пред монитора. Но го нямаше. Решена да се възползва от отсъствието му, тя съблече работния си костюм, облече анцуг и тениска и придърпа един стол до компютъра. Сега трябва да реша, помисли си. Преди той да се е прибрал.

Внимателно претегли всички аргументи в главата си и се опита да намери най-доброто решение. Дълбоко в себе си искаше да му повярва. Това беше единственият избор. Но колкото повече седеше сама в притихналия апартамент и колкото повече гледаше часовника си и се чудеше къде е Джаред, толкова повече започваше да се съмнява в него, да вижда логиката в аргументите на Конрад. Не се налагаше да лъже Джаред — просто трябваше да си мълчи.

Сара се зачуди какво би направил дядо й в подобна ситуация. Би казал истината, помисли си тя. Ами родителите на Джаред? Те биха излъгали. Ами нейните родители? Какво биха направили те? Сара се приближи към снимките на тоалетната й масичка, взе тази на родителите си и седна на леглото. Беше стара снимка от деня, в който Сара бе приета в колежа „Хънтър“. Баща й беше толкова горд, че когато отидоха в един малък ресторант наблизо да го отпразнуват, той взе писмото от колежа да го покаже на сервитьора. След това снима Сара с писмото. Снима и майка й с писмото. Снима дори и сервитьора, пак с писмото. Тогава Сара грабна апарата и каза: „Хайде да заснемем още хора!“ Баща й веднага скочи, прегърна майка й и толкова уверено постави ръка на рамото й. Сара преброи до три и щракна.

Повече от дванайсет години по-късно Сара продължаваше да обича тази снимка, не защото снимката си беше хубава и не защото родителите й бяха излезли добре. Обичаше я, защото всеки път, когато я погледнеше, си спомняше за този ден — писмото, с което й съобщаваха, че е приета, гордостта, сервитьора, храната и най-важното, останалите хора там.

Щракването на ключалката на входната врата откъсна Сара от спомените й. Джаред се беше прибрал. Тя прокара палец по стъклото, което покриваше лицата на родителите й и разбра, че е време да се раздели с уроците на смъртта и да започне да обръща внимание на тези, които й даваше животът.

Когато Джаред влезе в стаята, тя веднага позна, че е подготвил извинението си. Той забърза към компютъра, за да обясни защо е закъснял и къде е бил, и защо тя трябва да му повярва за Виктор. Но преди да стигне дори до леглото, Сара го изпревари. Джаред хапеше долната си устна. Изглеждаше притеснен, почти нервен. Лесно е да запазиш тайната, помисли си тя. Просто не казвай нищо. После седна пред компютъра, отпусна свитите си в юмруци длани и се пребори с колебанието си. Не поглеждай назад, каза си тя. Само напред. И когато пръстите й затанцуваха по клавиатурата. Сара рискува. Над рамото й, Джаред прочете думите: „Ето какъв е планът“.

 

 

Той седеше на една празна щайга в мазето и напрегнато се взираше в монитора, който бе поставен на две други щайги и къпеше тъмното помещение в изкуствена синя светлина. Когато видя първите изписани думи, се усмихна на собствената си изобретателност. Не беше трудно да прикрепи устройството към монитора, но малко се озори, докато намери разположението на отдушника. След това просто трябваше да пусне отвесна жица от дупката в стената им до мазето. Наложи се само да издебне, когато ги няма вкъщи, което за него бе точно толкова лесно, колкото да разбере за срещата им в Бруклин. Просто беше необходимо да знае къде да търси. И с кого да говори. Бавно на екрана се изписа планът на Сара. Той внимателно четеше всяка дума и кимаше. Нямаше за какво да се притеснява Сара, Рафърти, всички останали — нямаше дори да разберат откъде им е дошло.