Брад Мелцър
Смъртоносно реми (3)

Глава трета

— И какво ще правим сега? — Сара седеше в кабинета си, вторачена в описанието на ареста на Козлоу.

— Какво искаш да кажеш? — попита Гъф. — Що за въпрос е това?

— Искам да кажа, че случаят е боклук и питам как ще се отървем от него. Можем ли да го върнем? Да отидем пак там и да си вземем друг?

— Не можеш да върнеш дело, щом веднъж си го взела. Все едно да си купиш панталони и да си ги скъсиш — щом си се бъзикала с тях, вече не можеш да ги върнеш.

— Но аз с тези панталони не съм се бъзикала. Само ги свалих от рафта — извика Сара, размахвайки листа с ареста на Козлоу. — Тези панталони са си съвсем наред!

— Е, пак не можеш да ги върнеш. Не могат да ти възстановят сумата, не можеш да ги подмениш за други.

— Защо?

— Защото ако така ставаха нещата, малките престъпления, които са най-много в този град, никога нямаше да се разглеждат. Всички щяха да чакат за нещо по-добро.

— Гъф, изобщо не ме интересува как стават нещата, трябва да се измъкна от тази каша. Чакай сега. Означава ли това, че не мога да се върна в ОРД, да оставя това на бюрото в приемната и да кажа: „Много съжалявам, но ми го доставиха по погрешка“?

— Предполагам, че би могла — замисли се Гъф. — Но ако…

Телефонът на Сара започна да звъни.

— Ако какво? — Сара не обърна внимание на телефона.

— Ако… не е разбрала, че случаят е изчезнал. Но ако разбере…

— Чакай малко — Сара вдигна слушалката — Сара на телефона.

— Сара, обажда се Евелин от ОРД. При теб ли е един случай за кражба с обвиняем на име Козлоу? Ако си го взела, трябва да знам. Важно е.

— Би ли изчакала за секунда? — Сара натисна бутона за изчакване и се обърна към Гъф. — Загазихме.

 

 

— Двеста и петдесет хиляди? — Лицето на Марти Любецки беше почервеняло от гняв. — Що за споразумение е това, по дяволите?

— Като се имат предвид фактите по делото, мисля, че се справихме добре. — Джаред се опита да представи в положителна светлина резултатите от преговорите с Хартли. — В началото той искаше седемстотин хиляди.

Марти Любецки беше партньорът от „Уейн и Портной“, който отговаряше за „Роуз Майкросистемс“.

— Изобщо не ми пука колко са искали в началото. Може да са искали и седем милиона. Твоята работа е да смъкнеш сумата дотолкова, че да е приемлива за клиента ти. А в това отношение се провали. И то жестоко.

Джаред се ядоса на себе си, че започна да обяснява. Знаеше, че Любецки не обича обясненията. Обичаше резултатите. И когато не получаваше резултати, обичаше да крещи. А когато крещеше, не обичаше да го прекъсват. Затова почти десет минути Джаред стоя мълчаливо.

— По дяволите, Джаред, ако си имал нужда от помощ, защо не си поискал? Сега стоя тук с пръст в задника и приличам на идиот. И дори не включвам факта, че си се съгласил на петдесет хиляди повече, отколкото „Роуз“ позволи.

— Казах им, че „Роуз“ трябва да одобри предложението.

— На кой му пука какво си им казал? Не можеш да върнеш духа в бутилката.

Джаред отново замълча.

— Не знам какво искаш да чуеш от мен — обади се накрая той. — Дадох всичко от себе си. Не бих допуснал споразумение, ако не мислех, че това е в интерес на „Роуз“. Ако искаш, аз ще им кажа.

— Разбира се, че ти ще им кажеш. Ако ще си празнят джобовете, нека знаят кой е виновен.

 

 

Сара нямаше сили да погледне Гъф и започна да си играе с един молив. Нарисува човече на бесилка. Отдолу направи четири чертички и ги попълни с името С-А-Р-А. След като написа и последната буква, прониза обесеното човече с молива и графитът се счупи.

— Свърши ли със самоизтезанията? — попита Гъф.

— Това дори не е мое дело.

— На никой не беше. И ако от това ще ти стане по-леко, в случаи, че Евелин наистина го искаше, щеше да си го каже.

— Не си го каза, само защото са разбрали, че случаят не струва.

— Работата е свършена, шефке. Сега спри да се риташ.

— Да, прав си. Трябва да се съсредоточим върху проблема какво ще правим по-нататък. Стига самосъжаление.

— Правилно. Това отноше…

— Чакай да ти кажа още нещо — прекъсна го Сара. — Знаеш ли кое е най-тъпото?

— Не, кажи ми кое е най-тъпото.

— Най-тъпото е, че дори не мога да си запазя работата с този случай! Ето колко съм глупава! Откраднах единственото дело, което няма никаква стойност! И не само, че не струва нищо, ами ще ми докара и неприятности! — Сара пое дъх и бутна документа за арест на Козлоу настрани.

— Един на нула за делото — обяви Гъф.

— Не е смешно — отвърна тя. — С един глупав замах си навредих на кариерата и си създадох невероятен враг.

— Не се безпокой за Евелин — няма да ти се сърди дълго.

— На кой му пука за Евелин. Говоря за Виктор.

Гъф се стресна.

— Виктор знае ли?

— Предполагам. Евелин каза, че Виктор е попитал за случая. Защо? Толкова ли е лошо това?

— В списъка от хора, които искаш да са ти сърдити. Виктор е на последно място.

— Трябва ни помощ. Мислиш ли, че можеш да намериш някой, който е гъст с Виктор? Да ни разкраси пред него?

— Чакай да се обадя тук-там. — Гъф тръгна към вратата.

Когато той излезе, кабинетът изведнъж стана тих. Очите на Сара се стрелкаха по почти празната стая и й се зави свят. Почувства, че стените се приближават към нея и положи глава на бюрото си, като се опитваше да не мисли за нищо. Успя почти за минута. След това звънът на телефона върна всичките й проблеми.

— Сара на телефона — отвърна тя. — И ако новините са лоши, не искам да ги чувам.

— Като че ли следобедът ни протича по един и същи начин — отговори Джаред.

— Мисля, че моят стана още по-лош, ако това изобщо е възможно. — След като му разказа как е откраднала делото на най-известния помощник областен прокурор. Сара добави: — И сега си лепнах този скапан случай, с който дори не мога да си осигуря работата.

— Едно нещо не разбирам — каза Джаред. — Ако случаят не струва, защо е бил пратен за звездата на прокуратурата?

— Някое ченге сигурно е искало той да го поеме.

— Сигурна ли си, че това е причината?

— Какво искаш да кажеш? — вдигна глава Сара.

— Ченгетата не са толкова тъпи. Знаят, че тежкарите никога не поемат незначителни дела.

Сара се замисли.

— Не бях погледнала на нещата така. — В гласа й се прокрадна вълнение. — Ами това може да се окаже златна мина.

— Сара, внимавай. Не се надяв…

— Ти сам го каза — прекъсна го тя. — Трябва да има причина делото да е пратено на Виктор.

— Чакай малко. Виктор? Виктор Стокуел?

— Да, познаваш ли го?

— Чувал съм за него.

— Добре, в такъв случай знаеш за какво говоря — името на Виктор е било там с причина.

— Но това не означава, че делото е страхотно — отбеляза Джаред. — Ако беше, той щеше да си го поиска.

— Само защото не е достатъчно добро за Виктор, не означава, че не е достатъчно добро за мен.

— Унасяш се — отвърна Джаред. — Разпитай помощника ти. Може би той има някакви идеи.

— Тук е другият проблем — въздъхна Сара. — Казах на Гъф, че съм откраднала случая, но не съм му казала, че беше отбелязан за Виктор.

— Защо?

— Не знам.

— Хайде, Сара. Ясна си ми като книжка с картинки.

— Ами той така ми повярва, не искам да изгубя доверието му.

— Чудесно, но обърни нещата. Поеми делото, дай най-доброто от себе си и го спечели. Доколкото разбирам, само така ще си запазиш работата.

— Да, съвсем прав си. Оттук нататък ще се стегна.

Когато затвори телефона, Сара още веднъж почувства тишината в стаята. Но вместо да се усеща като в капан, тя стисна зъби. Ето това е, каза си. Обърни нещата или ги остави да те забият в земята. Сара се изправи, излезе от кабинета и се приближи до бюрото на Гъф.

— Излезе ли ни късмета?

— Още не — отвърна той. — Ти държиш ли се?

— Мисля, че най-накрая съм готова за бой.

— Наистина ли? И кое предизвика тази внезапна промяна?

— Само малко реализъм. И колкото и откачено да ти звучи, започвам да имам добро предчувствие за това дело.

 

 

Стиснал здраво с юмруци решетките на килията си, Тони Козлоу с усилие сдържаше гласа си.

— Какво искаш да кажеш с това, че е откраднала делото?

— Това, което ти казвам — Виктор стоеше на ръка разстояние от килията. — Откраднала го е. Делото е било внесено, тя е имала достъп до него и го е взела. Предполагам, че като ми е видяла името отгоре, е решила, че случаят е бомба. А това изобщо не е така.

— Не ме занасяй — каза Козлоу. Тони беше това, което в прокуратурата наричаха уличен пес. Имаше тъмна коса, гъста брада и бе облечен в черно кожено яке. Невъзпитан и избухлив, той бе очевидно раздразнен от тона на Виктор. — Господин Рафърти знае ли?

Виктор трепна.

— Още не. Не мога да се свържа с него. Всъщност, само затова съм тук. Реших, че може да те посети.

— Той да посети мен? — Козлоу присви очи. — Я да ти дам един съвет да му звъннеш отново.

Виктор спокойно се приближи до килията провря дясната си ръка през решетките, сграбчи Козлоу за врата и залепи лицето му за тях.

— Не ми казвай какво да правя. Не обичам.

Вбесен, Козлоу на свой ред провря ръце през решетките, сграбчи Виктор за ушите и удари лицето му в железните пръчки.

— А това как ти се струва? — изкрещя той. — Пипнеш ли ме отново и ти късам главата!

След секунди един от пазачите дотича и освободи Виктор. Сръга с палка Козлоу в стомаха и той падна на колене.

— Добре ли сте? — обърна се пазачът към Виктор.

Без да отговори, Виктор се обърна и излезе от помещението.

 

 

— Що за споразумение е това? — изкрещя Джоуел Роуз.

— Най-доброто, което можахме да направим — отвърна Джаред със затворени очи, докато притискаше телефонната слушалка към рамото си. От момента, в който се обади, Джаред знаеше, че ще трябва да се подготви за най-лошото. Любецки не хареса договорената сума, но Джоуел Роуз, президент и изпълнителен директор на „Роуз Майкросистемс“, трябваше и да я плати — а това означаваше, че ще я хареса още по-малко. Като полагаше големи усилия, за да звучи доволен от постигнатото. Джаред продължи: — И като се имат предвид алтернативите, сумата не е чак толкова лоша.

— Така ли? — попита Роуз. — Я пак ми кажи цифрата. Джаред.

— Двеста и петдесет хиляди.

— Чуй ме сега, Джаред. Тази цифра има девет срички. Колкото повече са сричките, толкова повече са парите, а девет срички са много пари. Още веднъж те питам, малко ли ти се вижда това?

— Господин Роуз, знам, че не искахте да плащате толкова много, но наистина споразумението е добро. Повярвайте ми, можеше да бъде много по-лошо.

— Да ти повярвам? — прогърмя от гняв гласът на Роуз. — Това да не са ти проклетите бойскаути, това е… знаеш ли? Я ми дай Любецки. Писна ми да се разправям с идиоти.

 

 

— Сигурен ли си, че ще ни помогне? — попита Сара, докато сядаше зад бюрото си.

— Когато Конрад казва, че ще направи нещо, значи ще го направи — отвърна Гъф.

— Разкажи ми за него.

— Конрад Мур е невероятен обвинител — един от най-уважаваните в прокуратурата. Още по-важното е, че когато постъпих тук, работих за него. Попитах го дали ще те посъветва нещо и той каза, че с удоволствие ще го направи.

— Прекрасно — каза тя. — Благодаря ти, Гъф.

— Недей още. Чакай да го видиш. Малко е емоционален.

— Какво искаш да кажеш?

— Последните четири години Конрад е имал най-много дела в цялата прокуратура. Ходи в съда най-често от всички останали.

— Защо?

— Много просто — никого не жали. Ако си извършил престъпление, ще те прати в затвора. Точка. Няма да преговаря, няма да се моли за по-леко наказание, няма да ти прави никакви услуги. И тъй като взима добри дела, може да си го позволи.

— Ако е толкова зает, откъде намира време да ми помага?

— Само знам, че току-що е приключил да наставлява някой друг и когато се съгласи, улових възможността.

— Както и да е, съгласна съм. Кога започваме?

Гъф погледна часовника си.

— Каза, че ще се обади към…

Телефонът на Сара звънна.

— Бих казал към сега — Гъф сключи ръце с усмивка.

— Сара на телефона — вдигна слушалката тя.

— Така не се отговаря по телефона — каза един глас. — Каква ти е работата сега?

— Кой сте вие? — попита Сара.

— Конрад Мур. Гъф каза, че имаш нужда от помощ. Кажи сега какво работиш.

— Областен прокурор съм — запелтечи Сара.

— Не си — отвърна Конрад със строг глас. — По телевизията всички са областни прокурори. По филмите също. Но в истинския живот има само един — Артър Монаган. Шефът ни. И в истинския живот ти си помощник областен прокурор. И когато вдигаш телефона, казваш на този, който се обажда, с кого си има работа. Ясно?

Конрад затвори. След пет секунди телефонът звънна отново. Тя се поколеба и го вдигна.

— Кабинетът на помощник областния прокурор. Аз съм Сара.

— Не! — извика Конрад. — Това е първото им впечатление за теб. Да не искаш да си помислят, че е вдигнала секретарката? Как ти е фамилията, Сара?

— Тейт.

— Тогава им казваш само това. Тук си имаме работа с престъпници. И за разлика от адвокатската кантора, в която си работила, не искаме повече клиенти, а по-малко. Затова не е необходимо да сме любезни, а гадни. Искаме хората да се плашат, когато са извършили престъпление. Затова недей да ги коткаш. От сега нататък си помощник областен прокурор Тейт. Това е. — И Конрад отново затвори.

Пет секунди по-късно телефонът на Сара звънна пак. Тя вдигна слушалката и изкрещя:

— Помощник областен прокурор Тейт! Кой се обажда, мамка му?

— Така е добре — заяви Конрад. — Ето така трябва да ги стряскаме.

— Радвам се. Сега ще ви видя ли лично или цял ден ще си говорим по телефона?

— Елате веднага. — Гласът на Конрад стана по-мек. — Аз съм в дъното на коридора, отдясно. Стая 755.

Сара затвори телефона, обърна се към Гъф и пое дълбоко дъх.

— Готово. Искаш ли да дойдеш?

— Майтап ли си правиш? Цял ден само това чакам — каза Гъф. — И какво мислиш?

— Определено е агресивен. — Сара излезе в коридора — Само се надявам да ни измъкне от тази каша.

 

 

Виктор вървеше бързо по Сентър стрийт, искаше да се прибере в кабинета си. Събитията от следобеда бяха отнели повече от предвиденото време и още не бе успял да се свърже с Рафърти. Но докато пресичаше пред сградата на стария федерален съд, клетъчният му телефон звънна. Този номер не беше вписан в указателя на прокуратурата и се използваше само в спешни случаи. Той го отвори.

— Кои е?

— Кои е? — Козлоу имитираше дълбокия глас на Виктор. — Как си, Вик? Отдавна не съм ти залепял лицето за решетките.

Виктор спря малко преди да се качи на тротоара.

— Как така ми звъниш?

— Всеки има право на едно телефонно обаждане, задник такъв. Дори и аз го знам. И ако господин Рафърти направи едно бързо дарение, получавам неограничен достъп… нали ме разбираш?

— Защо ще ти дава този номер?

— Никак не е доволен от теб, Вик. Нещата не вървят по план.

Виктор огледа пешеходците около съда. Никой не беше достатъчно близо, за да го чуе.

— И защо той не ми се обади?

— Не му пука дали ще говори с теб. Просто иска да знае какво трябва ние да правим.

— Не „ние“ — Виктор едва сдържаше гнева си. — Аз свърших. Оставате сами, момчета.

— Не така стават нещата.

— Всъщност точно обратното. Исках да направя услуга на нашия общ приятел, ама сега ви оставям.

— Но още можеш да поемеш делото.

— Казах ти. Свърших. Имам достатъчно работа, няма защо да си поставям кариерата под въпрос, за да си създавам още. Разбираш ли какво аз ти казвам, дребен психопат такъв?

От другата страна последва ледено мълчание.

— Само още нещо ми кажи — промърмори Козлоу. — Каква е най-добрата ни възможност?

— Лесна работа — отвърна Виктор. — Трябва така да стане, че да те изкарат невинен. Ако не стане, шефът ти губи. Ако бях на негово място, щях да разбера всичко за новия помощник областен прокурор, който е поел случая. С нея трябва да се оправяте.

— Как й е името?

— Сара — каза Виктор — Сара Тейт.