Брад Мелцър
Смъртоносно реми (4)

Глава четвърта

Застанала пред вратата на кабинета на Конрад, Сара се зачете в двата цитата, залепени на нея. „Crimine ab uno disce omnis“ — „От едно престъпление разбираш държавата“ на Вергилий и „Славата е нещо, което трябва да се спечели, честта е нещо, което не трябва да се губи“ — Артур Шопенхауер.

Сара погледна Гъф и вдигна вежди.

— Как го нарече? Емоционален?

Гъф се усмихна и почука по матираното стъкло.

— Влез — изръмжа един глас зад вратата. Те влязоха.

Конрад седеше зад бюрото си и подреждаше листовете хартия върху него. Беше по-нисък, отколкото си го представяше Сара, среден на ръст, слаб, но силен. Блестящата му черна коса и пронизващите кафяви очи го правеха да изглежда толкова заплашителен, колкото и звучеше. Но топлата и любезна усмивка смекчаваше впечатлението от външния му вид.

— Конрад, това е Сара Тейт.

Сара протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем.

— Моля, седнете и двамата. — Конрад се отпусна в собствения си стол.

— Сара, ето го непрекъснатият кошмар на всички престъпници.

— И аз така чух — каза Сара. — Гъф ми каза, че имате доста работа.

— Не се оплаквам и не се извинявам — облегна се назад Конрад. — Стане ли въпрос за системата на криминалното правосъдие, Америка може и да е влюбена в скъпите адвокати, но ако питате мен, не те ще отидат в рая.

— А ние? — обади се Сара.

— Естествено. Всеки път, когато спечелим някое дело, махаме един престъпник от улицата. Звучи смешно, но това означава, че правим обстановката по-сигурна за теб и за останалите хора в този град. Това е единствената причина. — Конрад скръсти ръце зад главата си и добави: — Кажи ми, Сара, защо напусна адвокатската фирма? Отказала си се от шестцифрена заплата, за да дойдеш тук.

— На кой му пука за заплатата ми? Мислех, че ще ми помогнете да спечеля делото.

— Ще го направя — отвърна Конрад. — След като ми отговориш. Е, защо напусна адвокатската фирма?

— Ами нека да кажем, че парите бяха страхотни, а работата — ужасна. За шест години бях само два пъти в съда. Останалото време прекарвах в библиотеката, правех проучвания и съчинявах съдебни искове.

— Значи просто ти писна и дойде да работиш при добрите?

— Не съвсем. Не бях очарована, но след година-две щях да стана партньор. И тъй като това означаваше, че ще бъда възмездена, реших да поостана. За да съкратя максимално тази сълзлива и дълга история, ще ви кажа направо, че отидох на срещата, която организират на всеки две години, и ми казаха, че не съм вписана за партньор. Според тях не съм имала качествата, необходими за тяхната фирма.

— Но не те уволниха заради това.

— Не, уволниха ме, когато… — Сара млъкна. — Откъде знаете, че съм уволнена?

— Девета година карам в този кабинет — отвърна Конрад сериозно. — Имам приятели във всяка фирма в този град, включително и в твоята.

— Проверявали сте ме?

— Виж, Гъф ме помоли да ти помогна. По някаква причина те харесва. Но ако ще уча някого на хватки, можеш да си сигурна, че първо ще искам да го опозная.

— Тогава защо ме разпитвате за неща, които знаете?

— За да видя дали ще излъжеш — каза с равен глас Конрад. — Но още искам да разбера защо те уволниха.

— Като познавате толкова хора, защо не знаете отговора? — попита Сара.

Конрад се усмихна.

— Казаха, че обичаш да се биеш.

— Така значи — обади се Гъф.

— И за да ти отговоря на въпроса — добави Конрад, — искам да чуя твоята гледна точка.

— Хайде да го оставим за друг ден — помоли Сара. — Достатъчно се срамувах днес.

— Добре — съгласи се Конрад. — Нека поговорим за твоя проблем. Чудиш се какво да правиш с делото.

— Знам какво да правя с него — трябва да го внеса в съда. Само не знам дали Виктор ще ми позволи.

— Ако и Виктор и Евелин знаят, че делото е в теб и още не са си го поискали, значи е твое. Независимо дали ти харесва, мърдане няма.

— Мислите ли, че Виктор ще ми отмъсти?

— Бесен ще е. Но аз не бих се притеснявал. Всички началници си пазят територията.

— Щом казвате — Сара продължаваше да се чуди защо случаят беше отбелязан за Виктор.

— Ами какво относно това, че делото не струва? — попита Гъф. — Мислиш пи, че е твърде дребно, за да й спаси работата?

— Може и да е дребно, но само него имам — отбеляза Сара.

— Точно така — съгласи се Конрад. — И ако искаш да направиш впечатление, това е по-добро от нищо. — Той се изправи и тръгна към вратата. — Хайде да се махаме оттук.

— Време е да те научим как да се бориш с престъпността — обяви Гъф.

— Да си взема ли наметалото и джаджите? — обърна се Сара към Конрад.

— Моля? — попита той.

— Няма значение — отвърна Сара и тръгна след Конрад. — Къде отиваме?

— Пак в ОРД — отговори Конрад. Погледна й ръката и продължи: — Между другото, нека те посъветвам още нещо, махни венчалната халка.

— Какво?

— Чу ме добре. Махни хапката. Сега си обвинител и ще си създадеш врагове сред лоши хора. Колкото по-малко знаят за теб, толкова по-добре. И повярвай ми — каквато и информация да докопат за теб, колкото и малка да е, ще намерят начин да я използват срещу теб.

 

 

Джаред си взе шоколадче от барчето на фирмата и се върна в кабинета си. Нямаше търпение да дочака края на този ден. От Хартли, през Любецки, до Роуз, целият му следобед беше изпълнен с отрицателни емоции. Докато вървеше по извитите коридори, облицовани с черешово дърво. Той се помъчи да забрави последното си фиаско и се концентрира върху най-скъпото, което имаше — Сара, единственият човек, който винаги му помагаше да погледне нещата в перспектива. Мислеше си какво би казала тя на Роуз и се засмя наум. Никога не би позволила да се държат така с нея. Когато Роуз млъкнеше, тя щеше да го разкъса. Щеше да съжали, че си е отворил устата. Джаред я обичаше заради това. Тя правеше онова, което той не можеше. Джаред й осигуряваше предвидимост и организация, а тя задоволяваше нуждата му от непосредственост и спонтанност. Бавно, но сигурно, Джаред се отпусна, докато не почувства ръка на рамото си.

— Може ли да говоря насаме с теб? — Томас Уейн посочи кабинета си. Той бе един от партньорите, основали „Уейн и Портной“, и рядко някой под ранга на партньор говореше насаме с него. Уейн беше висок почти метър и деветдесет и се извисяваше над повечето си подчинени, което бе довело до слуха, че във фирмата не назначавали никой по-висок от него. Естествено, това не беше вярно, но Уейн се наслаждаваше на тези приказки и не направи нищо, за да ги спре. Според него от подобни слухове се създаваха легендите, а Томас Уейн искаше да се превърне точно в това.

— Чух, че денят ти бил лош. — Уейн затвори вратата на кабинета си.

— Не беше от най-добрите — отвърна Джаред.

— Може и така да се каже. — Уейн седна зад голямото, но семпло бюро от орехово дърво. — Но не такива дни са построили тази фирма. Трябва да разбереш, Джаред, тази фирма е построена със сериозна, съсредоточена, всеотдайна…

— Разбирам какво казвате, господине — прекъсна го Джаред — Но трябва да съм откровен с вас. „Роуз Майкросистемс“ може да са платили много пари, но искрено вярвам, че ги спасихме от нещо много по-лошо. Колкото и да вдигат пара, заставам зад работата си и зад получените резултати.

— Джаред, чувал ли си за Пърси Форман?

— Познато ми е името, но не знам кой…

— Пърси Форман защитаваше Джеймс Ърл Рей, когато уби Мартин Лутър Кинг. И независимо от това какво си мислиш за моралната страна на въпроса, Пърси беше един от най-великите адвокати на всички времена. В един момент от кариерата си защитавал богата светска дама, обвинена в убийството на съпруга си. За да поеме делото, Пърси й взел пет милиона долара. Пет милиона. Дори и по днешните стандарти това е прекалено. Но жената платила и Пърси се захванал за работа. По време на процеса извъртал, отбивал и преиначавал всички аргументи на обвинението и накрая я оправдали. Но пресата не могла да преглътне факта, че жената платила тези чудовищни хонорари. Затова, когато сгащили Пърси на стълбището на съда, го попитали защо й е взел пет милиона. Най-сериозно Пърси ги погледнал и отговорил, че й е взел толкова, защото само толкова имала.

Уейн погледна Джаред.

— Ето от такива адвокати имаме нужда тук. Чудесно е, че си умен, че си честен, дори, че си агресивен. Но за да вкараш истинския бизнес тук, най-важното качество е да си уверен в способностите си да печелиш. Клиентите следват успеха — ако почувстват, че ти си уверен и те ще са уверени в теб. И ако имат тази увереност, винаги ще ти вярват и никога няма да оспорват решенията ти.

Точно такъв проблем си имал този следобед, Джаред — продължи Уейн. — Ако Роуз ти вярваше напълно, щеше да напише този чек с усмивка. Вместо това заплашва, че ще си тръгне и ще си отнесе сметката с трите милиона долара. Ако водеше нови клиенти, нямаше толкова да ни пука за Роуз. Но като ти погледна нещата, излиза, че развитието на клиентелата не ти е силна страна.

— Зная — отвърна Джаред. — Но правя всичко, което…

— Това не е достатъчно, за да водиш нови клиенти. От теб се изисква да убеждаваш хората да ти доверяват живота си. Ако това доверие липсва, не можем да пазим старите клиенти и със сигурност не можем да привличаме нови. И ако не можем да привличаме нови, фирмата не може да расте. И ако не можем да се разрастваме, не можем да създаваме нови партньори. Разбираш ли какво се опитвам да ти кажа, Джаред?

— Абсолютно, господине. — Джаред отчаяно се стараеше да звучи оптимистично. — Но не трябва да се безпокоите. Зная стойността на старите клиенти, зная и тази на новите и, спор няма, зная стойността на това да си партньор в тази фирма.

— Прекрасно — отвърна Уейн. — Тогава се радвам, че си поговорихме.

 

 

В ОРД Сара, Конрад и Гъф се запътиха направо към един от кабинетите в задната част на стаята. Сара седна зад бюрото.

— Добре — каза Конрад. — Питай я.

— Мъж, който твърди, че притежава окултни способности, обещава на една симпатична стара дама да прочисти малкото й котенце на име Шърли от обладалите го зли духове. Какво можеш да му тръснеш?

— А?

— Престъплението — обясни Гъф. — В какво можеш да го обвиниш?

Сара погледна към сборника със законите на Ню Йорк, който лежеше на бюрото, а Конрад се обади:

— Не използвай книгата, а това, което знаеш.

— Не съм сигурна — отвърна Сара. — Предполагам, че ще е измама.

— Предполагаш? — попита Конрад. — Не можеш само да предполагаш. Ти си помощник областен прокурор. Когато едно ченге арестува някого, документацията идва при теб и ти решаваш какво е престъплението. Това означава, че трябва да знаеш елементите на всяко престъпление, както и законите.

— Да, напълно си прав — каза Сара. — Трябваше да…

— Недей да се обвиняваш. Просто продължавай — използвай сборника и намери престъплението.

Сара разгърна страниците. Започна да чете по диагонал многобройните престъпления и да търси отговор на хипотетичния въпрос на Гъф. Почти три минути Конрад и Гъф я наблюдаваха мълчаливо. Накрая тя вдигна поглед:

— Гадателство.

— Обясни — нареди Конрад.

Сара зачете от книгата:

— В Ню Йорк, ако претендирате, че използвате окултни сили, за да прогонвате или влияете на зли духове, може да ви обвинят в гадателство.

— И защитата е?

— Може да го правите с цел забавление. — Тя избърса чело.

— Точно така — каза Конрад. — Ето защо не сме окошарили Великия Замбони и цялата останала пасмина.

— Какво общо има това с моята кражба?

— Сигурна ли си, че е кражба? — засече я Конрад — Може да е влизане с взлом. Може да е обир. Ами грабеж? Ще разбереш само като разгледаш отделните факти. Фактите ще ти кажат какво е престъплението. Например, ако вземеш на някой парите и след това го удариш, това е грабеж. Но ако му вземеш парите и когато той се разпищи, му ги върнеш, това вече не е грабеж, защото неговата собственост не е в теб. Важното е да знаеш всички подробности.

— Възприемай го като филм — вметна Гъф. — Раздели го на отделни кадри. И един кадър да ти липсва, нямаш пълната картина.

— Добре. — Сара се стараеше да се държи на ниво. — Това мога да го направя. — Тя зачете документа за извършен арест. — Полицаят получава обаждане по радиовръзката за влизане с взлом и описание на извършителя, след което го хваща на две пресечки от мястото на престъплението. При завръщане на Източна осемдесет и втора улица, номер 201, жертвата идентифицира нарушителя като крадеца. След претърсване на джобовете му са открити часовник с диаманти „Ебел“, сребърна топка за голф и 417 долара, всички притежание на жертвата.

— Сега — каза Конрад, — имаш около три процента от това, което се е случило в действителност.

— Защо? — Сара бе объркана.

— Защото така се правят арестите — всички гледат да се изкарат герои. — Конрад се наведе и грабна листа от ръцете на Сара. — Ето, то си пише. Ченгето използва думите „влизане с взлом“. Не му е работа да идентифицира престъплението. Това ти трябва да го свършиш. И откъде да знаем, че описанието по радиовръзката съвпада с дрехите, които Козлоу е бил облякъл? И кой е съобщил за кражбата? Жертвата или анонимно обаждане? Ако е било анонимно…?

— Съдията е в правото си да отхвърли доказателствата, ако източникът не може да бъде потвърден — прекъсна го Сара. — Значи казваш, че трябва да поговоря с ченгето?

— Точно така — Конрад посочи малката видеокамера върху монитора. — Очи в очи по видеофона.

— Страхотно оборудване — Сара приближи лице към камерата.

— Жестоко е — обади се Гъф. — Подобни неща ни приближават до научно фантастичните филми.

Без да му обръща внимание, Сара каза:

— Добре, значи му звъня на полицая и получавам всички подробности. След това пиша официалната жалба и започвам отначало.

— Какво искаш да кажеш с това „отначало“?

— Искам да кажа, че ако съм решила да си запазя работата, ще ми трябва повече от един кокошкарски случай, нали?

— Казах ти, че е ненаситна — усмихна се Гъф.

— Дума да няма, трябва да сграбчиш всяко дело, до което успееш да се докопаш — започна Конрад. — Но не забравяй едно нещо. Докато Виктор е главен, ще получаваш само отпадъци. Ще заведеш в съда всички манхатънски джебчии.

— И има ли начин да се избегне това?

— Като се има предвид, че вече си ядосала и Евелин, едва ли.

— Добре. Чудо голямо. Затова му казват плащане на сметките — опита се да звучи бодро Сара. — Както дойде, готова съм.

— Така те искам — кимна Конрад. — Но като свършиш да ловиш дела, прибери се и си почини малко. Обвиненията ще са около единайсет тази вечер.

— Тази вечер? — попита Сара. — Не знаех, че ги правят толкова късно.

— Тук е Ню Йорк — обясни Конрад. — Шестнайсет милиона жители, които се мразят. Обвинения се раздават по всяко време.

— Там съм. — Сара грабна телефонната слушалка и набра номера на полицай Майкъл Макейб. Конрад стана от стола. — Къде отиваш? — попита тя.

— И аз си имам работа. Ще се видим довечера — на първия етаж в тази сграда. Ела по-рано за всеки случай.

— До после — каза Сара, докато Конрад излизаше.

Когато полицаят вдигна телефона. Сара обясни, че се обажда за ареста на Козлоу и че иска да говори с него по видеотелефона. Затвори и изчака полицаят да я набере. Две минути по-късно телефонът звънна.

— Вдигни и натисни „Receive“ — Гъф посочи електронната иконка на монитора.

Цветното изображение на лицето на полицай Макейб се появи на екрана.

— Чувате ли ме? — Сара се наведе към малката видеокамера.

— Браво — полицаят завъртя очи. — Новобранец.

— Спестете си оплакванията. Знам какво правя.

— Шест години е работила в адвокатска фирма. — Гъф завря лице пред камерата.

— Кой, по дяволите, беше това? — попита Макейб.

— Никой. — Сара бутна Гъф. — Хайде да започваме. Разкажете ми всичко, което се случи.

 

 

Оскар Рафърти седеше в креслото от мароканска кожа с висока облегалка зад античното френско бюро и спокойно разгръщаше договора за немските права на „Котка върху горещ ламаринен покрив“. Нужно бе само едно обаждане. Всъщност не беше точно така. Едно обаждане и едно отиване до офиса му. И сделката бе готова. Рафърти знаеше как да прави впечатление от момента, в който влезе в света на интелектуалната собственост. Затова беше стигнал дотук. Като се започне с ръчно ушитите килими и се свърши с униката на „Калдър“ в ъгъла на стаята, той винаги правеше най-доброто, за да покаже най-доброто И ако искаше още доказателства за това, че се справя, трябваше само да погледне изсъхващото мастило на договора пред него. За по-малко от четирийсет и пет минути направи четири милиона долара. Дори и по стандартите на банкерите, това си беше страхотна печалба на час.

По същата причина Рафърти винаги държеше три телефонни апарата на бюрото си. Със съвременните технологии лесно можеше да ги обедини в един, но ефектът върху клиентите си заслужаваше загубата на място. Когато звънна средният телефон — личният, — той го вдигна веднага.

— Гледай новините да са добри.

— Не знам дали са добри, но си е информация — отвърна частният детектив. — Казва се Сара Тейт. На трийсет и две години е, родена и отраснала в Манхатън. Преди шест месеца е уволнена от старата й адвокатска фирма, което й се е отразило доста зле и току-що е започнала работа в прокуратурата. Според някои от старите й колеги е агресивна, пряма и доста навита. Един каза, че е твърде неуверена в себе си и че може да бъде избухлива, но в никакъв случай не е глупава.

— Какво друго казаха? — Ричард търсеше слабите места. — Как е в съда?

— Само един я е виждал. Правела впечатление на човек от плът и кръв, което трудно се удава на повечето адвокати днес.

— Мислиш ли, че е заплаха?

— Всеки нов обвинител е заплаха. Всички се опитват да спечелят първото си дело. Но Сара е опасна не заради успеха — работата й трябва, за да оцелее и това означава, че ще направи всичко възможно, за да не се провали.

— Така казва Виктор.

— Разбира си от работата.

Рафърти се замисли.

— Знаем ли защо са я уволнили?

— Не, но ще разбера. Предполагам, че е навлязла в чужда територия. На никой не му се говореше за това, но по гласовете им го усещах. Ако я притиснеш, ще ти отвърне — силно.

— Ами семейството?

— Средно заможни. Таткото е бил продавач. Майката — секретарка на адвокат. И двамата са започнали от нищо, въпреки че не би го казал, ако съдиш по Сара. Загинали при автомобилна катастрофа преди години, но според старите й колеги това все още е болна тема за нея.

— Добре. Това е единият начин. Други роднини?

— Дядо и съпруг.

— Кажи за съпруга.

— Казва се Джаред Линч. От богатите квартали в Чикаго, но е работил много. Баща му е пенсиониран брокер, майката още си играе на домакиня. Има двама по-млади братя, всичките живеят в Чикаго. Двамата имат малък пенсионен фонд, създаден от родителите на Джаред, но що се отнася до налични средства, едва се справят. Лошо им се е отразило, когато Сара са я уволнили. Доколкото знам, през последните шест месеца са изтеглили всичките си спестявания.

— Така става като те изритат от скъпо платена работа — обади се Рафърти. — Какво работи Джаред?

— От шест години е адвокат защитник в една фирма. Тежка работа — казва се „Уейн и Портной“.

— Адвокат?

— Нали? Двама в едно семейство. Да не повярваш.

— Всъщност това не е лошо.

— Какво имаш предвид?

— Нека кажем, че започвам да виждам някои добри възможности.

 

 

Апартаментът им се намираше в Ъпър уестсайд, на една пресечка от Музея по естествена история. Сара взе по две стъпала наведнъж и отключи входната врата. Дневната беше тъмна.

— По дяволите — каза тя. Джаред още го нямаше. Светна лампите и пусна телефонния секретар, за да прослуша съобщенията си. Имаше само едно.

„Сара, Тифани е. Там ли си?“ Сара се заслуша в гласа на младото момиче, което наставляваше чрез програмата „Големи сестри“. „Искаш ли да чуеш как ще ти звучи името, ако беше рок звезда? — попита Тифани. — Са-а-а-а-а-ара! Са-а-а-а-а-ара! — Последва по-дълга пауза. — Не мислеше, че пак ще го направя, нали? Както и да е, обади ми се. Не забравяй, че имаме планове за четвъртък вечерта. Здрасти, Джаред. Чао“.

Сара се засмя и тръгна към кухнята да приготви вечерята. Лесно си разпределяха домакинските задължения. Който се прибираше първи, готвеше, вторият почистваше след това. Сара предпочиташе да чисти, а Джаред — да готви. Беше го наследил от баща си, които обичаше да експериментира в кухнята.

Апартаментът на Сара и Джаред заемаше втория етаж на пететажната сграда. Имаше отделна трапезария и просторна спалня, но най-голямото помещение беше дневната. Напълненото до пръсване канапе и огромният фотьойл във винен цвят създаваха условия за отпускане и почивка.

Апартаментът бе обзаведен в стил, който Сара наричаше „Фънки богаташки“ — нещо средно между свежестта на Сара и колекционерските страсти на Джаред. По време на следването Джаред бе събирал карти от хотелски фоайета и редки кино плакати. Когато завърши, се премести на истински филмови декори. И щом платиха точно половината от университетските дългове на Сара, които възлизаха на осемдесет хиляди. Джаред го отпразнува, като си купи първата скъпа колекционерска рядкост — един от щитовете на Кърк Дъглас от филма „Спартак“, който висеше от стената над канапето. Оттогава беше добавил пакетче царевични пръчици от „Хедърс“, солница и пиперница от „Дайнър“, свитък с орнаменти от „Мъж за всички сезони“ и гордостта му — ножът, с който Роман Полански наряза Джак Никълсън в „Чайнатаун“. В колекцията си Джаред виждаше възможност да запази поп историята, а Сара — възможност да доставя щастие на Джаред.

От друга страна Сара имаше слабост към шестте картини в рамки на стената отдясно. През последните шест години на всяка годишнина от сватбата Сара рисуваше портрет на Джаред. Не беше професионалистка, но винаги бе обичала да рисува. Не харесваше бои, никога не скицираше, а когато рисуваше, го правеше с мастило — никога с молив. Не искаше рисунката да е съвършена, а просто да отразява правилно обекта.

Сара счука чесън, наряза ситно лук и чушки и добави останалите продукти за доматения сос. Честно казано, нямаше нищо против да яде доматен сос направо от буркана, но надеждата, че може би ще спаси работата си, я накара да изненада Джаред с нещо домашно приготвено. Петнайсет минути по-късно Джаред се прибра. Погледна Сара и се усмихна.

— Май денят ти не е завършил, както започна.

— Беше невероятно! — Сара се втурна да го прегърне, като не можеше да сдържа вълнението си. — Току-що започнах да работя по тях, но те са си мои дела. Мои факти, мои обвиняеми, всичко си е мое.

— Чакай малко, не е ли само едно?

— Пет! Кражбата, двама крадци от магазини, един джебчия и едно притежание на наркотици. Кражбата единствена си заслужава съда, но това няма значение. Най-накрая се случва — точно както каза.

— Невероятна си, знаеш ли? Наистина.

— А твоите преговори как минаха? Всичко оправи ли се?

— Страхотно беше. — Джаред остави куфарчето си и разхлаби възела на вратовръзката. — Няма какво да разправям.

Сара внимателно го погледна. Познаваше този тон.

— Я опитай още веднъж, красавецо.

Джаред се обърна с гръб към нея. Искаше да й разкаже за преговорите и за това как му триха сол на главата. Но не днес Не, когато най-накрая тя се чувстваше добре. Нямаше да й провали вечерта, най-накрая й каза.

— Наистина, нищо няма.

— И мислиш, че ще ти повярвам?

— Надявах се.

— Е, не стана. Затова ни спести времето и ми кажи истината.

Джаред хлътна в канапето и положи глава на големите възглавници.

— Няма много за разправяне. Целия следобед се опитвах да ги спася от рискован процес и купища лоши неща, които щяха да пишат в пресата. След това за благодарност Любецки ми крещя половин час, после и Роуз, а накрая и Томас Уейн — големият шеф.

— Отвърна ли им нещо?

— Прави бяха. Какво да им кажа?

— Ами например: „Спрете да ми крещите, дебели, задръстени невестулки такива — направих каквото можах“?

— Мисли си каквото искаш, но нямам чувството, че това би била най-подходящата реакция.

— Я да позная — значи си реагирал както обикновено. Стоял си и…

— Стоях си и ги оставих да ми викат — Раменете на Джаред увиснаха. — Мислех, че така най-добре ще ги успокоя.

— Миличък, дори да са прави, не можеш да им позволиш така да ти говорят. Ти си човешко същество. Знам, че не обичаш сблъсъците, но не можеш винаги да се движиш по пътя на най-малкото съпротивление.

— Не че мразя сблъсъците…

— Просто обичаш нещата да са съвършени и чисти, и спретнати — прекъсна го Сара. — Знам защо го правиш. И ми харесва, че го правиш — бих искала и аз да се владея така. Но стане ли въпрос за шефовете ти, не можеш винаги да избягваш сблъсъците с всички, които имат някаква власт.

— Слушай — Джаред разтърка слепоочията си, — хайде да спрем да говорим за работа. Стига ми напрежение за днес.

— Добре — отвърна Сара, — защото е време да си отвориш подаръка.

— Купила си ми подарък?

— Нищо екстравагантно — просто исках да ти кажа, че те обичам. Тази сутрин ми помогна повече, отколкото можеш да си представиш.

— Не трябваше да…

Той не довърши, защото Сара скокна към спалнята и се върна с коженото си куфарче.

— Заповядай — подаде го тя на Джаред.

— Подаряваш ми твоето куфарче?

— Подаръкът е вътре. Нямах време да го увия, затова реших да се преструвам, че куфарчето е кутия. Хайде — използвай въображението си.

— Каква прекрасна кутия — възхити се на куфарчето Джаред. Бързо го отвори и извади метална въртележка в червено, бяло и синьо.

— Казах ти, че не е нищо специално — обади се Сара. — Едно от бездомните деца ги продаваше в метрото. Но трябва да прочетеш на лепенката — пише: „Добре дошли в Пуерто Рикото“.

— Харесва ми. — Джаред започна да духа, въртележката се завъртя и усмивката се върна на лицето му. — Страхотно е. Наистина. Давай. Пуерто Рикото!

Сара се засмя, хвана го за ръка и му помогна да се изправи. Завлече го в кухнята и каза:

— И чакай да видиш какво съм сготвила за вечеря. — Застанаха до печката и тя добави: — Затвори си очите.

— Знам какво си сготвила. Помирисах го още, когато…

— Тихо. Затвори си очите. — Той се подчини, а Сара продължи: — Изплези език. — Когато Джаред изплези език, тя натопи пръст в сготвения сос и погали езика му. — Вкусно ли е?

— Държа да отбележа, че това е най-очевадната сексуална покана, която някога си използвала.

— Е? Свърши ли работа?

— Винаги върши — усмихна се Джаред. Продължи да стои със затворени очи и почувства дланите на Сара около врата си. Тя го придърпа към себе си и го целуна. Първо по устата. После по връхчето на брадичката. След това по врата. Междувременно разхлаби вратовръзката му и разкопча горните копчета на ризата. Той направи същото.

— Искаш ли да останем тук или да отидем…

— Тук — притисна го към кухненския плот Сара. — Точно тук.