Налини Синг
Архангелска целувка (9)

8

Елена се събуди сама, но на нощното шкафче, точно до Розата на Съдбата, я чакаше чашка кафе. Рафаел й бе дал безценното съкровище — скулптура, изваяна от един-единствен диамант — скоро след първата им среща. Все правеше опити да му го върне, но само за да го намери на нощното си шкафче отново на следващата сутрин.

С очи, приковани в подаръка, който, не можеше да се отрече, бе невероятно романтичен, тя седна с усилие в леглото и вдъхна опияняващата миризма на прясно кафе. Но едва бе отпила глътка, когато я усети — хладната ласка на сатен, примесена с обещанието за болка, която щеше да е толкова добре дошла.

— Дмитрий. — Гласът й бе дрезгав. Остави чашката и дръпна чаршафа над гърдите си.

Точно навреме.

Вампирът влезе, като почука само от приличие.

— Закъсняваш за тренировки.

Погледът й се спря на плика в ръцете му.

— Какво е това?

— От баща ти е. — Подаде й го. — Бъди долу след половин час.

Едва го чу, не откъсваше очи от плика. Какво ли искаше сега Джефри Деверо?

— Ще бъда там. — Думите излязоха въпреки заседналата в гърлото й буца.

Дмитрий я остави с целувка от диаманти и сметана, чувствена закачка, която накара дъха й да секне, а бедрата й, реагирайки неволно, да се допрат едно до друго. Но разсейването бе мимолетно. Прекалено скоро се оказа сама, втренчила поглед в плика така, сякаш можеха да му пораснат зъби и да я ухапе.

— Не бъди страхливка, Ели — каза си и протегна ръка с намерението да го отвори. Видя, че е адресиран до нея чрез Гилдията.

Изкриви устни. Как не бе възненавидял този начин да се свърже с нея — посредством мръсната й и нечовешка професия. Отвратителна. Така я бе нарекъл последната нощ, която бе прекарала под неговия покрив. Не беше забравила и никога нямаше да забрави.

Едва не скъса писмото, докато го издърпваше от плика. Стисна го здраво. За миг не си даваше сметка какво вижда, а когато то стигна до съзнанието й, чувствата й се надигнаха и се разбиха в мощна вълна.

Писмото не беше от баща й, а от адвокатите на семейство Деверо. Пишеха, че са платили таксите за складовото помещение от уважение към бизнеса на баща й, макар че неговите неща сега принадлежаха единствено на нея.

Смачка хартията в юмрука си. Почти бе забравила… не, това бе лъжа. Преднамерено бе изтласкала спомена вън от ума си. Наследството й от майка й, както разбра. Маргарите Деверо бе оставила на Елена половината от малкото си лични притежания, а другата част отиваше при Бет.

Но нещата в онова помещение… бяха от детството на Елена.

Кап.

Кап.

Кап.

— Ела тук, малки ловецо. Вкуси.

Отметна одеялото с ръце, които не й се подчиняваха. Вдигна се от леглото, като остави писмото да лежи изоставено на чаршафите, и отиде, препъвайки се, в банята с намерението да вземе душ. Кранчето се изплъзна от пръстите й. Прехапа устната си достатъчно силно, че да я разкървави. Опита отново. Накрая, слава Богу, водата тръгна, напомняща нежен и топъл дъждец. Отми съня, но нищо не можеше да заличи спомените сега, когато бе будна.

Ариел бе най-добрата по-голяма сестра, която всяко момиче би искало. Никога не каза на Елена да се разкара, макар същата да признаваше, че сигурно е била голяма досада с тези свои постоянни настоявания да знае какво става в живота на сестра й, тийнейджърката. Мирабел, най-голямата, бе готова винаги да й се сопне, но я бе научила да играе бейзбол, като часове наред търпеливо й показваше как да хвърля и хваща.

Майка им наричаше двете най-големи деца Йин и Йанг. Ари беше сладостта, Бел — подправката.

— Бел, къде си мислиш, че отиваш, облечена така.

— О, хайде, мамо. Такава е модата.

— Модата може и да е такава, mon ange, но ще бъдеш наказана цял месец, ако баща ти те види с тези къси панталонки.

— Мамо!

Елена си спомни как седеше до кухненската маса и се кикотеше, а нейната дългокрака петнайсетгодишна сестра сърдито се качи горе да се преоблече. Бет, която наблюдаваше от другата страна на масата, но бе прекалено малка, та да разбере нещо, се смееше с нея.

— А вие, две малки чудовища, си изяжте плодовете.

Сърцето й се сви при спомена за неподражаемия акцент на майка й. Елена допря пръсти до бузата си, сякаш се надяваше да усети като едно време съприкосновението от целувката на Маргарите.

— Мама. — Думата прозвуча като накъсан шепот, детска молба.

По-късно имаше толкова много кръв. Елена се бе подхлъзнала и паднала тежко. Беше чула предсмъртното хъркане на Бет, а погледът й бе срещнал изпълнените с ужас очи на Ари. Дори тогава сестра й се бе опитала да я защити, да й каже да бяга, но от гласа й бе останало само едно бълбукане, тъй като кръвта изпълваше гърлото й. Слейтър Петалис обаче не искаше да убие Елена. Имаше други планове за нея.

— Сладки малък ловецо.

Елена излезе изпод душа и внимателно се подсуши. Разпери криле, както бе виждала да прави Рафаел. Болката, която се разпростря по целия й гръб, я накара да ахне. Приветства с радост болезнените пулсации, защото те накъсаха безкрайната примка на спомените. Сложи си тренировъчно облекло — доста свободно долнище на анцуг с бели кантове отстрани и строго черно потниче със сутиен към него.

Подобно на всички дрехи, които бе намерила в гардероба, и тези очевидно бяха ушити съобразно обстоятелството, че ще ги носи някой с криле на гърба. Горнището бе стегнато по врата и се състоеше от три части — по една от всяка страна на крилете, а третата се спускаше по средата на гърба й. Трите части се събираха в широка презрамка, която Елена уви около кръста си и закрепи от двете страни с регулиращи се катарами. Допълнителна поддръжка осигуряваше твърдата подплата под гърдите. Доволна, че тялото й няма да отвлича вниманието й от онова, което трябваше да научи, тя сплете мократа си коса на плитка.

После, тъй като не бе свикнала да оставя бъркотия след себе си, оправи леглото. Пъхна писмото в едно чекмедже и излезе. Спалнята със стъклените стени бе съединена с огромната дневна, която вече бе използвала. От другата страна на коридора като отделни помещения имаше офис и малка, но добре оборудвана библиотека. И двете бяха с прозрачни стени, които сякаш вкарваха планината вътре. Книгите изпълваха долните лавици — някои стари, други нови. Също така видя компютър, последна дума на техниката. Всичко гореописано се намираше на върха на крепостта, над извисяващата се централна част. Долу се простираше още жилищна площ, стаи за Седемте, други ангели и вампири. Но горното крило бе частно, притежание на Рафаел.

Коридорът, който водеше към стълби, издълбани отстрани на централната част, представляваше симфония от чисти линии, внезапно нарушавани от неочаквани решения. На лявата стена проблясваше закачен ятаган, на чийто дяволски остър връх бяха прогорени древни руни. Докато си представяше как Дмитрий го държи, се запита дали някога не е бил негов. Защото Дмитрий беше стар, един от най-старите вампири, които бе срещала.

Няколко стъпки по-надолу ръчно изработен гоблен покриваше по-голямата част от дясната стена. Вчера бе прекарала почти половин час, втренчила поглед в него. Вниманието й прикова нещо, което не разбираше. Сега, въпреки че изпитваше нужда да излезе и чрез тежки физически упражнения да се пребори с поривите за гадене в стомаха си, краката й се поколебаха. После Елена спря. Конците разказваха някаква история и тя отчаяно искаше да я научи.

Гобленът изобразяваше ангел, чийто златен силует се очертаваше на фона на слънцето. Лицето му беше потънало в сянка, докато той навлизаше в гората, спускайки се към селце, погълнато от пламъци. Друг женски ангел се издигаше към него. Косата й падаше като черен водопад по гърба й. Крилете й — най-чистото бяло, което Елена бе виждала. Лицето й бе закрито от кичури коса. Тя също бе в сянка. Всяко едно от лицата на селяните, които се гърчеха в агония, бе изящно изтъкано до последния детайл. Изобразен беше дори ужасът, който крещеше в очите на жена, уловена в капана на пламъците, ближещи полата й, а кожата на ръцете й беше вече цялата покрита с мехури.

Кои бяха двата ангела? Опитваха ли се да помогнат на селяните? Или бяха причина за бедствието? И най-важното, помисли си Елена и по кожата й пробягаха тръпки — защо Рафаел държеше подобна покъртителна сцена на място, където не би могъл да не я вижда всеки ден?

 

 

Рафаел сведе поглед към пострадалия вампир, ясно осъзнаващ, че и нападението, и нанесените рани са внимателно премислени; че атакувалият го се е погрижил лицето му да представлява просто пихтиеста смес, но едното око да остане непокътнато. Тъмносин кръг опасваше подутината, причинена от другите наранявания. Второто око беше чисто и просто една безформена маса. Носа му го нямаше, но устните му бяха недокоснати, съхранили съвършената си форма.

От врата надолу тялото му бе потрошено. Повечето му кости бяха раздробени на множество парчета, а някои — буквално смлени на прах. Преди известно време Рафаел беше счупил костите на вампира Джърмейн — наказание за нелоялност. С едно-единствено движение на ръцете бе натрошил всяка костица поотделно. Наказанието бе брутално и Джърмейн щеше да го помни до края на живота си, но въпреки това Рафаел не бе получил удовлетворение.

Нападателите на Ноел със сигурност бяха извлекли удоволствие от стореното. Те бяха продължили със зверствата дълго след като съобщението им е било предадено. Дамгата беше като злокачествен рак на гърдите на Ноел, но Кеир, лечителят им, бе открил също следи от ботуши по гърба и лицето му. Камата при това не бе единственото, което бяха оставили в тялото на вампира. Парченца стъкло бяха забити дълбоко в раните — там, където плътта щеше да израсте и да се затвори около тях. За да бъде наранен, бяха използвани и други средства. Тялото му бе малтретирано с някакъв режещ и разкъсващ предмет. Единствената проявена милост бе, или поне така изглеждаше, че бяха приложили тези мъчения, след като бе изгубил съзнание.

На Рафаел щеше да му хареса, ако можеше да бъде абсолютно сигурен, че самият той не е способен на подобна преднамерена жестокост. Част от него обаче не бе така уверена. Някога Надиел също бе смятан за най-великия от архангелите.

Едно обаче бе сигурно — Рафаел нямаше да допусне хората му да бъдат клани и измъчвани.

— Кой ти стори това? — запита.

Здравото око на вампира остана безизразно. Щеше да оцелее, но дали умът му щеше да бъде същият…

— Не знам. — Отговорът бе изненадващо ясен, толкова ясен, че Рафаел преразгледа позицията си относно шансовете на Ноел да се възстанови напълно. — Нахвърлиха се отгоре ми.

— Не си млад — каза Рафаел, научил историята на Ноел от Дмитрий. Изглеждаше, че вампирът е доверен член на екипа, който действаше директно под Седемте, и Дмитрий имаше намерение да привлече вниманието на Рафаел върху предаността и интелигентността му. — Не трябваше да те победят така лесно.

— Бяха повече от един. Криле. Чух криле.

Рафаел беше екзекутирал архангел. Нямаше да се поколебае да накаже ангел, пожелал да си спечели име, като третира жестоко онези, които се грижат за него.

— Нещо характерно?

— Не можах да видя. — Здравото му око се спря на Рафаел. — Извадиха ми очите, преди побоят да започне.

Изведнъж разбра защо погледът му е така мътен. Окото му все пак не бе оставено здраво, а просто бе започнало да се възстановява преди другото.

— Долови ли нещо у нападателите си?

— Казаха, че съм съобщение от Елижа. — Дрезгава кашлица, изтръгнала се от гърдите му.

Рафаел не наричаше нито един архангел свой приятел, но не смяташе Елижа за враг.

— Мъже или жени бяха?

— Вече почти бях изгубил съзнание. — Каза го така, сякаш се подразбираше. — На мен това ми се стори като съвършеното зло. Но поне един от тях намираше болката за забавна. Докато ме жигосваха… някой се смееше и се смееше, и се смееше.

 

 

Елена се връщаше в стаята си, за да вземе душ и да се преоблече след тренировката с Дмитрий, когато нещо проряза въздуха със смразяващо свистене. Тя легна на земята, като удари болезнено единия си лакът в каменните павета и ожули дланта на другата си ръка. Крилете й останаха невредими, но само защото се сети да се претърколи. Резултатът от това щеше да бъде огромна синина на левия й хълбок и болка в ръката, стигаща чак до костта.

Вдигна глава с предпазливостта на ловец в мига, в който тялото й докосна земята, изпълнена със съзнанието, че ще бъде прекалено лесна мишена, ако остане неподвижна. Не усети нищо и взе решение да се изправи. Но долови единствено абсолютна тишина. В тази част от територията на Рафаел беше пълно с дървета, които, изглежда, разцъфтяваха в условията на свежия планински въздух. На разстояние от трийсетина метра нямаше друго ангелско жилище.

Питайки се дали не бе направен опит да я ударят без никаква причина, започна бавно да се върти в кръг. Онзи свистящ звук беше прозвучал съвсем като… Погледът й попадна на дръжката на нож, който все още потрепваше, забит в ствола на дърво, разположено на една и съща линия с нея. Като понакуцваше заради леко изкълчения си глезен, тя подуши ножа, преди да го докосне.

Козина и диаманти… и всички онези неща, които добрите момичета не трябва да пожелават.

— Проклет вампир. — Беше така ядосана на себе си, задето не го бе забелязала да я дебне, че трябваше да направи два опита да издърпа късчето хартия, увито около дръжката и завързано с ластиче.

Съобщението бе написано от силна мъжка ръка с тъмно мастило, почеркът бе смел.

За теб това не е Убежище. Ти си плячка. Не го забравяй.