Налини Синг
Архангелска целувка (31)

30

— Той няма право да те кара да му се извиняваш.

Тя рязко вдигна глава.

— Откъде знаеш?

— Вината е като петно върху душата ти. — Рафаел плъзна пръсти по лицето й, сключи ги под брадичката й и наведе главата й назад, докато само един удар на сърцата им разделяше устните им. — Няма да лазиш пред него.

Елена трепна.

— Но аз съм причината Слейтър да унищожи семейството ни.

Нищо не можеше да промени това.

— А баща ти е виновен онова, което е останало от семейството ви, да се раздели на две.

Тя не знаеше как да отговори, защото той бе прав. Джефри разби семейството им в деня, в който я изхвърли. Изхвърли и нещата й като купчина боклук в самия край на идеално поддържаната тревна площ около Голямата къща. Съседите им, живеещи на богатата модерна улица, бяха твърде добре възпитани, за да зяпат открито, но тя усещаше очите им, които наблюдаваха. Нея обаче това не я интересуваше. Единственото, което имаше значение, бе, че той разруши онова, което бе останало от връзката помежду им, когато се опита да я пречупи.

Застани на колене и се моли, тогава може би ще размисля.

— Това е незараснала рана, която е като преграда между нас — каза тя, като притисна ръката си до сърцето на Рафаел. — Сега знам, че ме мрази, защото Слейтър бе привлечен от мен.

Подобно на Дмитрий, Слейтър умееше да омайва ловците с аромати, но това не бе единствената му дарба.

— Дмитрий може ли да ме проследи? — попита тя, а нещо вътре в нея щракна, сякаш застана на мястото си.

— Да.

Никой смъртен, никой ловец не знаеше това.

— Слейтър е направил точно така. Открил е някъде миризмата ми и се е насочил към нашия квартал. — Слейтър не би трябвало да е развил способността да проследява мирис, беше прекалено млад. Но нищо у този вампир не бе нормално в нито едно отношение. — Усещах как приближава, миризмата му се носеше по въздуха.

Беше се опитала да убеди баща си, молеше го, настояваше, накрая дори започна да крещи.

— Достатъчно, Елеонора. — Стоманен поглед. — Никой от това семейство не е бил обикновен ловец. Никога. Ти няма да си първата и измислиците ти не ще ти помогнат.

По-късно майка й я беше прегърнала, полюшвайки я в ръцете си, казваше й, че ще говори с Джефри.

— Дай му, време, azeztee. Баща ти е бил възпитан в старите традиции, трябва му време да свикне с новите идеи.

— Мамо, чудовището…

— Може би ги усещаш, скъпа, но те просто си живеят живота. — Внимателни майчински наставления. — Ако си вампир, това не значи непременно, че си зъл.

На десет години тогава, Елена не успяваше да намери думи, с които да обясни, че може да направи разлика и че онзи, който идваше, бе от злите. Когато откри точните думи, вече бе твърде късно.

 

 

Останалите дни минаха като насън — повечето време тя прекара в тренировки с Рафаел. През всяка свободна минута, която й оставаше, обикаляше Убежището, учеше се, слушаше. Според информацията на Джейсън никой не знаеше къде са пребивавали нито Анушка, нито Дахариел по времето, когато са били откраднати камите на Гилдията, но нямаше начин да се стесни кръгът около единия от двамата. Добрата новина бе, че камите бяха спрели да се появяват и имаше сведения, че Анушка и Дахариел, както и Назарах са се отправили към собствените си територии, но Елена продължаваше да е нащрек.

Постоянната бдителност в съчетание с тежките тренировки по летене беше изтощителна, но тя се радваше на умората, която й пречеше да мисли за миналото, да приеме истината за ролята й, довела до смъртта на сестрите й и за нещастие — до тази на майка й. Така че Елена бе съсредоточена върху лова, наближаващия бал и редовните посещения при Сам. Всичко се обърна с главата надолу, докато вървеше по коридора след една от тези визити.

— Михаела.

Очите й се разшириха, когато видя телата, проснати на пода зад архангела. Поне един от тях беше ангелското съответствие на медицинска сестра, косата му бе сплъстена от нещо лепкаво, а върху стената, до която се беше свлякъл, имаше червена ивица.

— Ловецо.

Архангелът тръгна напред. Тялото й бе обгърнато в свободно падаща червена дреха, която обхващаше гърдите й като в прегръдка, преди да се раздели малко под левия хълбок, разкривайки гладката плът. Никой не би избрал за Михаела определение, по-слабо от „зашеметяваща“.

Но днес… Елена преглътна с усилие. Тази рокля не беше червена. Беше бяла, напоена с кръв. Отделни места от плата все още бяха толкова мокри, че прилепваха върху тялото на Михаела. Лицето на архангела беше чисто, косата й — гладка и блестяща от здраве, но ноктите на ръцете й също бяха обагрени в ръждивочервено. Цялата бе обвита в смърт.

— Дойдох да видя детето.

Елена не повярва нито за миг, че Михаела й обяснява с каква цел е там. Не, това, което чу, беше заповед. Би трябвало да остави архангела да прави каквото иска, но дори да пренебрегнеше безумно изглеждащата й дреха, точно в този момент Михаела предвещаваше нещо особено зло, нещо, заради което не би трябвало да доближава беззащитно дете.

— Посещенията разрешени ли са?

Пръстите й се свиха около дръжката на пистолета, който носеше в страничния джоб на панталона си.

Михаела махна с ръка към Елена както предишния път. Но сега Рафаел не беше тук, за да я спре. Влажна ивица се плъзна по бузата на Елена, плътта се отвори като разрязана с бръснач.

— Не се нуждая от ничие разрешение. — Бавна усмивка. — Знаеш ли, че има начин да оставиш белег дори върху безсмъртен?

Елена реши, че за секунда видя в онези очи нещо чуждо, мигновен червен отблясък. Но когато погледна отново, там беше само ослепителното яркозелено.

— Може да нямаш нищо общо с раните на Сам — каза тя, без да пуска пистолета, — но момчето е под закрилата на Рафаел. Ще го уплашиш до смърт, ако влезеш така при него.

Михаела не обърна внимание на последните й думи.

— Да не чакаш Рафаел да те спаси? — Звънлив смях. — Той е с Елижа, летят в другия край на Убежището. Очевидно са получили информация, че там е открито тялото на ангел.

— Така ли? — Елена пренебрегна гордостта си, като я повери на Хадес и изпрати мислен зов за помощ, надявайки се, че нейният архангел не е извън обхвата на мисълта й. Рафаел!

Леко свиване на раменете.

— Сега отивам да видя детето.

Елена бе отхвърлена към стената, зъбите й се забиха в долната устна, когато главата й се отметна назад, удряйки се толкова силно, че зрението й се замъгли. Тя се бореше с невидимите вериги, които я придържаха към стената, докато примигваше, опитвайки се да възвърне зрението си. Пистолетът падна на пода с глух удар.

— О, ти кървиш — Михаела притисна устните си към тези на Елена, противна целувка с вкус на зло… и на още нещо.

Мускус и орхидеи… докоснати от остра миризма на киселина.

Ужасът разпери криле в душата й. Защото тази последна киселинна съставка, наситена със слънчева светлина, не беше миризмата на Михаела. Тя принадлежеше на архангел, който бе екзекутиран над потъналия в катраненочерен мрак Манхатън. Но Юръм беше живял редом с Михаела толкова дълго, че бе успял да изтръгне сърцето й. Висеше въпросът какво е оставил у нея?

— Бих могла да те убия в този миг — прошепна женският архангел до устата на Елена, — но мисля, че ще е много забавно да те наблюдавам, след като Рафаел ти се насити.

Още една линия се вряза в другата буза на Елена, въздухът се изпълни с мирис на желязо, когато Михаела накара сърцето й да прокърви.

— Тогава ще бъдеш само парче месо, лесна плячка за всеки, който иска да вкуси Преобразуван ангел. Ще имаме много време за забавление.

След миг тя вече се бе отдалечила по коридора, обгърната от завихрилата се около нея ръждивочервена тъкан, а думите й отекваха в ума на Елена. Но сега най-важното бе да запази Сам, а женският архангел би могъл наистина да го нарани в сегашното състояние на ума си, когато у Михаела, изглежда, нямаше нищо трезво, единствено жажда за садистични удоволствия.

Обезумяла от страх за детето, Елена се бореше безуспешно с невидимите вериги, когато Гален и Венъм профучаха край нея с невероятна скорост.

— Ъъх! — издаде неблагозвучен вик тя, когато силата, задържаща я до стената, се изпари почти мигновено. Елена скочи на крака, грабна пистолета, спусна се след другите двама… и едва успя да спре на няколко крачки зад Михаела.

Гален стоеше пред архангела, а кръвта се стичаше от няколкото рани върху тялото и лицето му. Венъм се изправяше в един от ъглите, в който самите камъни бяха изпочупени от силата, с която тялото му се бе ударило в тях. По лицето му се стичаше кръв, но очите му бяха оцветени в хипнотично жълто-зелено, прорязано от тесните зеници на кобрата, която се надигаше у него.

Михаела се взираше в Гален.

— Мислиш, че ще нараня дете.

— Вече си го правила на местата за изцеление.

Дъхът на Елена секна при вида на бледото сияние около крилете на Михаела. Исусе.

— Ако тази сила се развихри тук — изрече тя с устни, които вече започваха да се подуват, — сигурно ще разруши цялата сграда и ще убие не само Сам, но и всички други деца вътре.

Михаела се обърна и прикова в Елена поглед, който представляваше само поток от светлина, без зеници, без ириси, без нищо човешко. Разбира се, Михаела никога не бе принадлежала към хората. Но днес, дори като ангел, Елена се бореше да устои на взора й, собствените й очи се пълнеха със сълзи.

Беше голямо изкушение да използва пистолета, но ако куршумът пронижеше тялото на Михаела, имаше вероятност да рикошира в стената и да строши стъклото на болничната стая, намираща се на няколко крачки от тях. Тя остави пищова и хвана ножа, без да откъсва очи от гърлото на Михаела.

— Няма да нараня детето.

Беше гласът на Михаела, задавен от силата й, отекващ яростно, сякаш събираше в себе си хиляди гласове.

Елена потисна подтика си да отстъпи, знаеше, че не може да се противопостави на подобна мощ, но осъзнаваше също, че трябва да помогне да забавят Михаела, докато пристигне някой по-силен.

— Ако не се успокоиш, ще го нараниш.

Женският архангел продължаваше да гледа Елена, главата й беше извита по плашещо неестествен начин. Елена чувстваше, че в ума й пълзят пръсти, които се опитват да си пробият път. Започна да й се повдига, но тя остана на място, защото знаеше, че ако Михаела прави усилия да намери път до ума й, значи Рафаел я закриля. Тя не беше толкова глупава, че да отблъсне това покровителство.

— Толкова слаба.

Каза го почти без злоба, сякаш Елена бе нещо, което не си заслужаваше дори да бъде забелязано. Това накара Елена да се страхува още повече. Защото въпреки всичко Михаела винаги бе показвала почти човешки емоции. Точно сега тя би могла да се намира в Тишината.

Михаела отново се обърна към Гален и вдигна ръка. Той се олюля, сякаш го бе ударила, но остана прав. Михаела се засмя и направи бързо разсичащо движение. Този път едрият, мускулест ангел отхвръкна към стената и успя да спаси крилете си в последния миг, като се извъртя така, че се удари с лице в камъка.

Кръв обагри стената, но вниманието на Елена вече се бе прехвърлило върху Венъм. Вампирът бе нападнал, докато Михаела се беше съсредоточила върху Гален. Впи зъби в шията на архангела миг след като Гален се удари в стената. Елена веднага замахна с ножа. Острието се заби в шията на Михаела.

Тя изпищя яростно, откъсна Венъм от себе си и го захвърли толкова силно, че той остана да лежи неподвижно със сгърчено тяло в другия край на коридора. После извади ножа от врата си, сякаш беше клечка за зъби, а артериите й започнаха да се затварят пред очите на Елена. Оръжието издрънча на пода, а Михаела вдигна пръст към Елена.

— Кой крайник искаш да изгубиш първо?

Исусе. Исусе. Елена знаеше, че няма начин да спре Михаела, след като много по-стари от нея безсмъртни същества се бяха провалили — архангелът можеше да разкъса сърцето й, преди тя да хване пистолета, да не говорим за натискане на спусъка. Къде си, Рафаел?

Морето нахлу в ума й като неудържима буря.

Идвам. Опитай се да я успокоиш. Ако се развилнее, ще унищожи цялото Убежище.

Елена взе решение на мига. Избърса уста с опакото на ръката си, сцепените й устни още кървяха.

— Ще те заведа при Сам.

Женският архангел спря в очакване.

Обзета от примитивен страх, космите по врата на Елена настръхнаха, когато се запъти напред, последвана от Михаела, чиято дреха тихо шумолеше. Тя надви Гален и Венъм. Гален бе отворил очи няколко секунди преди двете да тръгнат, но Венъм, изглежда, бе зле, много зле. Мисля, че е строшила гръбнака му, навярно и врата му. А един вампир можеше да умре, ако вратът му е счупен и има други наранявания.

Още е жив.

Последната дума прозвуча отсечено. Студ обви сърцето й. Никога не бе мислила, че ще тъжи за Венъм, но той бе готов да загуби живота си, за да защити едно дете. Това го правеше добър, много по-добър от архангела, който бе готов да сравни Убежището със земята в яростта си. Толкова й напомняше за друг архангел, онзи, преливащия от отрова. Колко от Юръм носеше Михаела?

С разтуптяно сърце Елена пристъпи пред стъклената преграда, зад която лежеше Сам, потънал в спокоен сън. Тя видя с крайчеца на окото си как Кеир се появява иззад ъгъла и отчаяно се опита да го отпъди, махайки с ръка, но той поклати глава.

— Сам си почива — обясни Кеир спокойно, сякаш до него не стоеше архангел, готов да се развилнее. — Подобрява се много успешно.

— И няма да останат белези?

Въпросът се стори странен на Елена, докато не осъзна, че Михаела не говори за телесните рани на момчето.

— Не, няма да има постоянни увреждания. — Кеир сложи длан върху ръката на Михаела, без да обръща внимание на горещината, която излъчваше кожата й. — Ще израсне точно както трябва.

Елена гледаше как Михаела поставя ръката си върху стъклото.

— Толкова е крехък. — Пламъкът утихна като вълна, която губи силата си. — Толкова раним.

— Всички деца са такива — изрече Кеир тихо. Върху младежкото му лице погледът му повече приличаше на този на много стар човек. — Това е риск, който поемаме.

— Прекалено е — прошепна Михаела. — Рискът е прекомерно голям.

Гледката се запечата в паметта на Елена — неописуемо красив архангел, облечен в кръв, с ръка върху стъклото, с треперещи от вълнение пръсти. Очите на Елена се насълзиха. Каква ли щеше да е Михаела, ако не бе изгубила детето си? Дали себелюбието, което диктуваше всяко нейно действие, щеше да се превърне в нещо по-зряло? Или щеше да стане втора Нейха, превръщаща детето си в свой образ, отразен в отровно огледало?

— По-добре е да им пречупват вратовете веднага щом се родят.

Елена измъкна пистолета от джоба си. Ако Михаела направеше и едно движение, щеше да изпразни пълнителя в крилете й, преди архангелът да успее да се обърне, да използва силата си, за да я обезоръжи. Защото, ако трябваше да избира между рикошет и сигурна смърт за Сам, тя би предпочела първото.

— Не мислиш ли така? — попита архангелът Кеир с глас, толкова натежал от мисли, че едва се чуваше.

— Ние не убиваме малките си.

Тишина. Когато Михаела се отдръпна от стъклото, лицето й бе такова, каквото го познаваше Елена — съвършено, но лишено от милост. Обърна се, като кимна на Кеир. Тръгна си с един размах на бронзовите криле, бялата коприна, оцветена в червено, също се развя. Красотата й остави отпечатък, който трудно се забравяше.

Елена въздъхна насечено.

Отиде си.

Заведи Кеир при Венъм.

Тя самата вече се бе отправила натам, а Кеир вървеше до нея. Когато пристигнаха, завариха Гален — лицето му представляваше кървава маса и разкъсана кожа — коленичил до падналия вампир.

— Ранен е лошо. Гръбнакът му е прекъснат, черепът е счупен, единият му дроб не функционира. Сърцето му може да е разкъсано от счупено ребро.

— Той ухапа Михаела — каза Елена, без да е сигурна дали това има някакво значение.

— Тогава вероятно е пуснал отровата от зъбите си. — Кеир започна да опипва тялото на Венъм с леки като перушина пръсти. — Така ще е по-лесно да работя с него.

— Отровата му може ли да нарани ангел?

— Но не с постоянен ефект — отвърна Гален. — Но ще предизвика много силна болка при повечето от тях.

— Той умира. — Кеир приклекна с побеляло от напрежение лице и кимна към Гален. — Ще го пренесеш ли в манипулационната?

Гален плъзна ръце под раненото тяло на Венъм. Елена прехапа устни, за да спре думите, които искаше да изрече. Осъзнаваше, че са резултат от разбиранията на смъртните, че някой с пречупен гръбнак не бива да бъде местен. Кеир със сигурност знаеше много повече за лечението на подобни наранявания при вампирите, отколкото тя някога щеше да научи. Когато пристигнаха в стаята, тя усети мирис на море, вятърът изпълни ума й. Облекчението я заля като вълна.

— Рафаел е тук.

Но би ли могъл дори един архангел да спаси толкова зле ранен вампир? Как щеше да се почувства Рафаел, ако загубеше един от своите Седем?