Налини Синг
Архангелска целувка (14)

13

Рафаел беше ядосан. Но Елена си помисли, че може да се справи с този чист и неподправен гняв. Страхуваше се за душата му, когато станеше такъв, какъвто бе по-рано с Михаела.

— Разкажи ми за детството си — рече. — Опиши ми какво е да си дете и да израснеш в света на ангелите?

— Ще ти разкажа, но първо ще си легнеш, а аз ще ти дам нещо за ядене.

Осъзнала, че това е битка, която не изпитва особено желание да води, тя свали хавлията и облече една от ризите му, а той отиде в другата стая да й донесе храна. Отворите на гърба обгърнаха крилете й, но не можа да намери нищо, с което да ги хване в краищата. Реши, че не може да се занимава с това сега. Седеше си тихо в леглото, когато той се върна.

Рафаел се поколеба за секунда.

— Изненадан съм да открия, че си се подчинила на заповед.

— Не съм неразумна… щом заповедта е разумна.

Весели искрици в арктическото синьо. Той остави чинията с лакомства на матрака между тях, а чашите с вода — на нощното шкафче. После се настани на леглото по диагонал срещу нея. Бяха седели така и преди, но този път и двамата бяха от нейната страна на леглото.

Осъзнавайки ясно малкото разстояние, той взе един сандвич, приготвен обилно с тънки резенчета краставица.

— Да бъдеш дете сред ангели е радост. Децата са обичани и глезени. Дори Михаела не би наранила сърцето на дете.

На Елена й бе трудно да повярва. Но пък, от друга страна, някога Михаела бе станала от леглото, за да позволи на попадналата в стаята птичка да излети свободно. Не беше завършена Зла вещица от Запада, колкото и да се искаше на Елена да й припише тази роля.

— Имам обикновено детство, ако се изключи това, че баща ми беше Надиел, а майка ми — Калиане.

Всичкият въздух излезе от дробовете й.

— Син си на двама архангели?

— Да. — Обърна се и погледна към планините, но тя знаеше, че не вижда покритите със сняг върхове и обсипаното със звезди небе. — Което не е толкова добре, колкото изглежда.

Елена остана мълчалива, в очакване.

— Надиел бе съвременник на Леуан. По-стар само с хиляда години.

Хиляда години. А Рафаел говореше за това с такава лекота. На колко беше Леуан в такъв случай?

— Бил е един от вашите древни.

— Да. — Обърна се към нея. — Не съм забравил как говореше за отдавна отминали битки и обсади, но предимно си спомням как го гледах да умира.

— Рафаел.

— А сега съжаляваш мен. — Поклати глава. — Това се случи в зората на съществуването ми.

— Но е бил твой баща.

— Да.

Обходи с очи това неподражаемо красиво, сурово мъжко лице и премести подноса с храната на пода. Той я гледаше мълчаливо, а тя отметна одеялата и седна пред него, поставяйки длан на бедрото му.

— Майките и бащите — каза — оставят следа, независимо дали сме ги познавали цял живот или само един ден.

Той погали индиговочерните й криле.

— Не съм говорил за родителите си от векове. — Отново бавно погалване. — Майка екзекутира баща ми.

С безмилостна прецизност думите разрязаха мъглата на удоволствието.

— Екзекутирала го е? — картини на пречупени и гниещи тела изпълниха ума й, когато мислено се върна назад във времето на перверзните забавления на Юръм.

— Не — изрече Рафаел, — не беше Роден от кръвта.

Не усещаше мириса на вятър, нито на дъжд в ума си.

— Откъде знаеш?

— На лицето ти е изписан ужас. — Очите му добиха цвят, който си нямаше име, така бяха натежали от спомени. — Юръм уважаваше това, което баща ми представляваше.

— Защо?

— Нима не можеш да се досетиш, Елена?

Не беше трудно, не и след като си спомни какво знаеше за Юръм.

— Баща ти е мислел, че ангелите трябва да се почитат като богове — каза бавно. — Че смъртните и вампирите следва да се кланят пред теб.

— Да.

Преди да е формулирала отговора си, на вратата на терасата се почука. Погледна натам, но видя само мрак.

— Джейсън ли е?

— Да — отговори Рафаел и със сериозно изражение стана от леглото. — И Наазир чака долу.

Проследи как излиза. Мислеше за това, че макар да знаеше за присъствието на Джейсън на терасата, пак не можеше да види ангела с черните криле.

Елена, облечи се.

Стресната от настоятелната заповед, стана от леглото и обу чифт памучни бикини, без да обръща внимание на натъртените места по гърба и бедрата си, които вече добиваха отвратителен лилав оттенък. Навлече отгоре чифт черни панталони от някаква здрава, подобна на кожа материя и горна дреха, състояща се от презрамки, които се кръстосваха около нея по сложен начин, но покриваха гърдите й, докато ръцете и по-голямата част от гърба й оставаха голи. Беше удобна дреха, която й позволяваше да прави движения, без да се тревожи, че излишният плат ще й попречи.

Досещайки се, че ще стане студено, облече и дълга, прилепнала по нея дреха без ръкави, която се закрепваше под раменете — така щеше да й осигури топлина, без да ограничава движенията на ръцете й. Грабна ботушите си и насочи мислите си към Рафаел, осъзнавайки, че вече не е на терасата.

Къде?

Дмитрий ще те придружи.

Вампирът я чакаше в коридора и поне веднъж нищо у него не намекваше за секс — освен ако не предпочитате сексът да е смъртоносен. Облечен в черни кожени панталони, в черна тениска, обгръщаща плътно слабото му мускулесто тяло, и в дълго черно палто, което стигаше до глезените му, Дмитрий бе готов да сее смърт, наточен като нож с блеснало острие. На гърдите му се кръстосваха каишки и тя разпозна двоен кобур.

— Оръжия? — запита той.

— Пистолет и ножове. — Ножовете бяха отстрани на всяко от бедрата й, но пистолетът бе затъкнала в ботуша, след като дълго се бе чудила дали да не го запаше на кръста. Накрая бе решила, че все още не е достатъчно сръчна, та да го вземе бързо въпреки крилете.

— Да вървим. — Дмитрий вече крачеше.

Излязоха навън. Небето беше обагрено в искрящо, екзотично черно, а звездите толкова ясни, сякаш щеше да ги докосне, ако протегнеше ръка. Под краката им блестеше първият паднал над Убежището сняг, навалял плахо и тихо, след като бе влязла вътре.

— Колко зле си пострадала? — Студен поглед, който я преценяваше сякаш Елена не бе нищо повече от поредния инструмент.

— Функционирам — отвърна, знаейки, че може да раздвижи схванатите си мускули и да победи тъпата болка в гърдите. — Нищо не е счупено.

— Може да се наложи да търсиш следи.

— Тази част от мен никога не е преставала да работи. Както много добре знаеш.

— Не искам да губиш навиците си. — Небрежно подхвърлени думи, но очите му бяха като на хищник, поел по дирите на плячката си. Широките му крачки стопяваха разстоянието до семейните жилища със средни размери, към които вървяха.

Всички прозорци, покрай които минаваха, светеха, но иначе наоколо бе странно тихо.

— Тук. — Дмитрий тръгна по тясна пътека, осветена от лампи, които изглеждаха като онези, разпространени в Англия в средата на деветнайсети век. В ума й изникваха различни възможности, но погледът й бе твърдо прикован в пътеката, която се извиваше насам-натам и накрая ги изведе до малка къща на самия ръб на една скала.

Съвършеното място.

Скалата щеше да им осигури лесно излитане, а площта отпред беше достатъчна за приземяване. Но като се имаше предвид теренът, изглежда, съществуваше само един вариант за онези, идващи пеш — пътеката, по която току-що бяха дошли. Твърде лесно бе да се премине по нея. Защо тогава Рафаел се нуждаеше от някой, който може да проследява миризми?

Елена.

Следвайки мисълта на Рафаел, тръгна към къщата… към мириса на желязо, което се превръща в ръжда. Тялото й замръзна на прага, краката й отказаха да го прекрачат.

Кап.

Кап.

Кап.

— Ела тук, малки ловецо. Вкуси.

Шокът от спомена, така брутално и бързо върнал я в миналото, бе толкова силен, че не можа да се пребори с него.

Бел, още жива при влизането й. Но само за части от секундата смъртта замъгли погледа й — точно когато Елена протегна ръка към нея…

Миризмата прииждаше на вълни. Най-безсрамната наслада от шоколад и шампанско, обещания за удоволствие и болка. У нея се надигна възбуда, която бе толкова неуместна, че сложи край на кошмара. Пое си леко дъх и прекрачи прага, застави се да влезе в още един дом, опетнен от целувката на злото.

Миризмата на Дмитрий започна да изчезва почти веднага, и то много бързо. Осъзна, че си тръгва, защото знаеше, че тя не може да хване следата, ако въздухът е наситен с друга миризма. Но бе останал достатъчно дълго, за да й удари онази мисловна плесница, когато се бе поколебала на прага.

Беше му длъжница.

Този факт я накара да смръщи вежди, но успя да се концентрира върху заобикалящата я среда. Това тук очевидно бе най-често използваната стая, таванът бе сводест и създаваше усещане за пространство. Лавиците покрай стените бяха пълни с книги, а под краката й имаше синьо персийско килимче, тъкано на ръка. От лявата си страна видя порцеланова чаша, поставена върху малка маса, украсена със сложна дърворезба. Под нея забеляза някаква плюшена играчка. При вида й в сърцето й нахлу студ. Както сега знаеше, ангелите имаха деца.

Изправи рамене, подготвяйки се за ужаса, който можеше да я връхлети. Подмина вратите от двете си страни и тръгна по коридора към стаята в задната част.

Бели стени, опръскани с кръв.

Женски ридания.

Преобърната чаша, червена ябълка на плота.

Части от образи и мисъл, които прииждаха като парченца стъкло. Гърлото й се сви, гръбнакът й се скова, но Елена застави себе си да не избяга и да види. Първото, което съзнанието й регистрира, бе Рафаел, коленичил пред друг ангел — дребна жена с лъскави синьо-черни къдрици и пепелявокафяви криле, изпъстрени с бели пера. Рафаел бе отпуснал своите криле на пода, равнодушен към течността, която превръщаше златото им в мътно кафявия цвят на нощна пеперуда.

Намери го. Заповед, натежала от силни чувства.

Тя кимна и си пое дълбоко дъх… и бе пометена от лавина от миризми.

Свежи ябълки.

Топящ се сняг.

Нашепване за потопени в шоколад портокали.

Вече не я изненадваше как сетивата й възприемат миризмите на вампирите. Попи последната миризма, след което я разгради до основните й съставки. И накрая успя да изолира особената комбинация, която би доловила и сред тълпа от хиляди души.

Другата миризма обаче, тази на пресни ябълки и сняг, не беше на вампир. Съчетанието бе уникално, не приличаше на нищо друго, което бе вкусвала. Провери два пъти. Не, категорично не беше на вампир. И не ставаше дума, както си бе помислила първия път, просто за засилване на миризмите, които се носеха във въздуха. Беше на някого другиго.

Свежото и ободряващо въздействие на морето. Брулещ бузите й вятър.

Вкус на пролет, слънчева светлина и прясно окосена трева.

И под всичко това познатият вкус на кожа на езика й.

Обаче този път не беше Дмитрий, който си играеше с нея.

— Кой живее тук? — успя да запита сред хаоса от впечатления. — Сняг, ябълки, кожа и пролет. — Нямаше смисъл, но Рафаел беше в ума й почти преди да е спряла да говори. Пребори се с инстинктивния порив да го отблъсне, защото трябваше да знае какво е доловила.

Сам е снегът и ябълките, баща му — кожата, а майка му — пролетта.

Сърцето й се смръзна в гърдите, когато срещна искрящите му сини очи.

— Къде е Сам?

— Взеха го.

Дребната жена ангел вдигна ръка към устата си, дланта й бе толкова малка, че би могла да бъде на дете.

— Намери сина ми, ловецо. — Същите думи, произнесени от Рафаел, щяха да прозвучат като заповед. Но от устата на тази жена бяха молба.

— Ще го намеря. — Това бе обещание и клетва. Клекна и отново попи миризмите, после се изправи и наклони глава като хрътка, каквато си беше.

Най-слабата следа от портокали.

Следвайки я, мина покрай Рафаел и майката на Сам и постави длан на бравата на задната врата. Миризмата премина през нея.

— Да — прошепна. Сетивата й на ловец запяха, като я разпознаха. Отвори вратата и пристъпи… в нищото.