Налини Синг
Архангелска целувка (26)

25

Джейсън стоеше срещу Рафаел на балкона пред кабинета. Сградите на Убежището се разстилаха под тях.

— Какво научи? — попита Рафаел главния си шпионин.

Татуировката върху лицето на Джейсън изглеждаше недокосната, но Рафаел знаеше, че оцветяването е временно, направено, за да не личи, че ангелът е слаб, докато плътта на лицето, разкъсана от един от Преродените на Леуан, не се възстановеше напълно. Истинската, постоянна татуировка биваше нанасяна отново върху лицето му стъпка по стъпка — бавно и болезнено.

— Тя пази тайна.

Рафаел замълча в очакване. Всички безсмъртни имаха тайни, но ако Джейсън го споменаваше, значи зад това се криеше нещо повече.

— Това е тайна, която тя, изглежда, не е споделяла с никого, но мисля, че Сянката знае всичко — каза Джейсън, като имаше предвид Филип, вампира, който живееше в двора на Леуан още преди Рафаел да се роди. — Той е като неин домашен любимец — не му забранява да влиза дори в запечатаната стая, където не допуска никого другиго.

— Мислиш ли, че ти или някой от твоите хора би могъл да надникне в онази стая?

Джейсън поклати глава.

— Помещението денонощно е обградено от Преродени. — Той докосна лицето си. — Сигурен съм, че биха направили на парчета всеки натрапник.

Ако тялото бъде разкъсано на части, това би могло да причини смъртта на ангел на възрастта на Джейсън. Ако главата обаче останеше непокътната, имаше шанс за възстановяване.

— Успя ли да разбереш колко от Преродените на Леуан се хранят с плът?

— Вече не само старите го правят. Видях група нови Преродени да пируват с телата на току-що умрели — отвърна ангелът. — Гуляеха открито навън.

— Значи е преминала още една граница. — Това бе ново доказателство, че умът й вече не функционира както трябва. — Разкажи ми за запечатаната стая.

— Намира се в центъра на планинската й крепост, скрита в самото й сърце. Коридорите наоколо са пълни с Преродени и те са от онези, чиито очи светят и които се хранят с плът.

— Имаш ли представа какво може да крие там?

Не беше нещо добро, това поне бе сигурно.

— Още не. Но ще разбера. — Джейсън намести крилете си. — Направих както ме помоли и накарах Мая да проникне във владенията на Дахариел. Нещо става там, но още няма как да се каже дали е свързано със събитията в Убежището. Има слухове, че напоследък Дахариел е убил неколцина от неговите вампири, но това може да е законно наказание.

— Нека Мая остане, където е. Имам хора в домовете на Назарах и Анушка.

— Ако се окаже, че е Назарах?

— Ще го екзекутирам. — Назарах управляваше Атланта, но само по милостта на Рафаел. — Дахариел е най-силният от тях.

И с най-студения ум. Онази отрязана глава върху възглавницата на Анушка представляваше добре пресметната заплаха, каквато Дахариел би отправил.

— Ако е бил той — допусна Джейсън, — значи е започнал да действа по-близо до своите земи. Една от любимите наложници на Астаад е била намерена изкормена вчера. Тялото й било жигосано отвътре. Всичко сочи, че по това време е била жива.

— Значи… — Изглежда вече нищо, освен смърт — жестока, безмилостна — не би задоволило този кандидат архангел. — Астаад не е уведомил Десетимата.

— Гордост — беше единственият коментар на Джейсън.

— Да. — Архангелът, управляващ Тихоокеанските острови, сигурно бе вбесен от факта, че някой е успял да проникне през стените на харема му. — Още един архангел, превърнал се за смях.

Ангелът, който стоеше зад убийството, сигурно виждаше подлото си престъпление по този начин, опивайки се от злобна наслада. Рафаел бе сигурен, че той или тя го смятаха за истинска победа.

— Сир, има и друго.

— Да?

— В гърдите й са намерили още една кама на Гилдията.

 

 

— Малки ловецо, малки ловецо, къдеееееее си?

Игрив, напевен, ужасяващ глас.

Тя обви присвитите си колене с ръце и приведе глава надолу, като се опитваше да стане колкото се може по-малка. Бюфетът миришеше на кръв. Кръвта на Ари и Бела. По краката й, косата й, дрехите й.

Върви си, мислеше тя, моля те, върви си. Моля те, моля те, моля те… Беше като молитва в главата й — немощен, едва доловим глас. Къде бе татко? Защо не се връщаше? И защо мама я нямаше в кухнята, както всяка сутрин? Защо това чудовище бе тук?

— Къде се криеш, малки ловецо?

Дебнещите стъпки спряха за миг. Веднага след това се чу още по-смразяващ звук — мляскане на устни, които се допират една до друга.

— Сестрите ти са толкова вкусни. Извини ме, отивам за още една хапка.

Тя не му вярваше. Ужасът и раздиращата я, безсилна ярост я държаха вцепенена на мястото й. След три секунди до слуха й достигна грозният кикот.

— Умен малък ловец.

Чу се дълбоко поемане на дъх, сякаш той си набавяше необходимия му най-свеж въздух.

Нейните ноздри горяха от острия аромат на подправка, чието име не знаеше, смесен с мириса на джинджифил… и чиста, златна светлина. Повдигаше й се от мисълта, че това отвратително същество, това чудовище ухаеше на летен ден и топла майчина прегръдка. Трябваше да мирише на гнило, на разлагаща се плът. Това бе нова мъка, още болка, прибавена към онази, която вече й бе причинил. Сърцето й сякаш бе раздрано от остри нокти.

Ари. Бела. Мъртви.

Тя захапа юмрука си, за да спре риданията си. Знаеше, че сестрите й никога повече няма да танцуват с нея върху кухненския под. Краката на Бела, красивите й дълги крака бяха пречупени така, че лежаха на земята, извити по неописуем начин. А Ари… чудовището бе притиснало лице в онова ужасяващо нещо, което някога представляваше шията на сестра й, преди Елена да намери смелост да изпълни предсмъртното й нареждане да бяга. Но кръвта, кръвта щеше да я издаде.

Тя чакаше и слушаше. Той се разхождаше наоколо. Елена помисли, че може би се е качил на горния етаж, но сърцето й биеше толкова шумно, че заглушаваше всичко друго. Нямаше как да е сигурна какво чува, не можеше да избяга. Не и ако той я чакаше, притаен в коридора. После вече беше късно. Стъпките му се върнаха в стаята.

— Имам за теб изненаааааада.

Мамещ, стържещ звук, дръжката на вратата на бюфета, зад която тя се криеше, се завъртя. Тя се отдръпна още по-назад, така че гърбът й се притисна в дървото, но нямаше накъде повече да отстъпва, нямаше как да избяга.

— Бау! — Едно съвършено кафяво око се взираше пакостливо в нея през дупката, останала на мястото на дръжката. — Намерих те.

Тя заби в окото иглата за плетене, която бе взела от кошничката за ръкоделие на майка си във всекидневната стая, улучвайки центъра на зеницата. Течност изпръска ръката й, но това нямаше значение. Беше важно, че чу писъка му — висок, пронизителен, пълен с болка. Тя се усмихна — лека, жестока усмивка, после блъсна вратата и докато той се свличаше на земята, изтича покрай него, после продължи нагоре по стълбите.

Трябваше да излезе навън, да потърси помощ. Но тя искаше да открие майка си, да види, че е жива, че диша. Втурна се в спалнята на родителите си, блъсна вратата след себе си и завъртя ключа.

— Мамо.

Никой не отговори.

Но когато се огледа, я обля вълна на облекчение. Защото мама просто спеше. Краката й все още оставяха избледняващи вече червени следи, когато пресече тичешком стаята и разтърси рамото на майка си.

И тогава видя, че устата й е запушена, забеляза ножовете, приковали китките и глезените й към леглото.

— Мамо. — Долната й устна трепереше, но тя вече посягаше да освободи устата на майка си. — Ще ти помогна. Ще ти помогна.

Ужасеният поглед на жената я накара да се обърне.

— Лош малък ловец.

Чудовището подрънкваше ключа на спалнята в едната си ръка, а с другата вадеше иглата за плетене от окото си. После любопитно я огледа с единственото си око, другото се стичаше в кървава каша по бузата му.

— Мислиш ли, че майка ти би се радвала да получи подарък?

 

 

Събуди се, Елена!

С едно движение тя коленичи и посегна за ножа, който по стар навик държеше под възглавницата си. Рафаел гледаше нагоре, докато тя се взираше надолу в него, стиснала здраво ножа в ръка, готова да забие острието в гърлото на архангела.

Сякаш се взираше през червена мъгла, мускулите на крайниците й трепереха от нуждата да нанасят удар след удар.

Елена. Миризма на море, на вятър. В безопасност си.

— Никога няма да бъда в безопасност. — Думите отекнаха като сдържан писък, толкова напрегнат и болезнен, че почти не се чуваше звук. — Той ме преследва насън.

— Кой?

— Знаеш кой.

Тя се опита да остави ножа. Мускулите й отказваха.

— Изговори го. Направи го истински, не призрак.

Устата й се изпълни с вкуса на горчива ярост.

— Слейтър Петалис. — Най-презираният вампир убиец в съвременната история. — Ние бяхме последната му закуска.

— Записите твърдят, че ловците са успели да го хванат, защото ти си го обезвредила.

— Спомням си, че прободох окото му, но това не би го спряло.

Пръстите й най-после се отпуснаха и ножът падна от ръката й. Щеше да се забие в крака й, ако Рафаел не беше го хванал във въздуха. Той го остави на нощното шкафче и каза:

— Спомняш ли си всичко?

— Все повече неща. — Тя се взираше в стената, но не виждаше нищо, освен кръв. — Винаги съм си спомняла отделни епизоди, но сега знам, че са били някакви объркани парчета от цялото. Това, което видях тази нощ…

Очите й горяха, ръцете й се свиваха в юмруци, притиснати към бедрата.

— Чудовището пречупи краката на майка ми, ръцете й, прикова я към леглото и я принуди да слуша как то убива Бела и Ари.

Рафаел разтвори ръце.

— Ела при мен, ловецо.

Тя разтърси глава, отказваше да се предаде на слабостта си.

— Дори безсмъртните имат кошмари — изрече тихо Рафаел.

Елена знаеше, че той не говори за нея. Това някак си правеше нещата по-лесни. Тя се притисна в прегръдката му, зарови лице в топлата извивка на врата му, чистата му силна миризма изпълни дробовете й.

— После видях дирите по килима, разбрах, че се е опитвала да дойде при нас дори след като я е наранил така жестоко. Но той се бе върнал, беше я сложил отново в леглото.

— Майка ви се е борила за вас.

— Тя изгуби съзнание скоро след като я открих. Тогава се страхувах толкова много да остана сама с него, но сега мисля, че за нея е било истинска милост. — Стомахът на Елена се сви, защото в най-дълбоките кътчета на ума си тя знаеше, че Слейтър бе наранил майка й и по друг начин и беше я накарал да гледа. — Аз останах будна, защото Бет скоро щеше да се върне от дома на приятелката си, където бе гостувала предния ден и през нощта. Знаех, че не мога да оставя чудовището да я хване. Но то си тръгна преди това.

— Значи най-малката ви сестра не е видяла този ужас.

— Не знам — отвърна Елена, припомняйки си неразбиращото личице на Бет на погребението на Ари и Бела. — За пръв път й беше разрешено да спи в чужда къща и не мисля, че оттогава е прекарвала и една нощ извън дома. Сигурно дълбоко в себе си се бои от това, което би намерила, когато се върне.

— Ти също имаш скрити страхове — каза тихо Рафаел. — От какво се опасяваш толкова, че дори не смееш да говориш за това?

— Мисля — отвърна Елена през мъглата от сълзи, които не оставяше да се стекат по бузите й, — че ми е направил нещо.

После бе оставил нея и Маргарите живи, докато Ари и Бела лежаха мъртви на плочките в кухнята.

— Разкажи ми.

Гласът на Рафаел бе като леден вятър. Тя посрещна студа с радост, загърна се в него като в спасително одеяло.

— Тази част от спомена за онзи ден още не е изплувала в съзнанието ми. — Сърцето й бързо заби, уплаши се при мисълта за онова, което засега не знаеше, но се хвана здраво за Рафаел, усети силното му тяло до своето и се изправи очи в очи с кошмара. — Каквото и да се е случило, било е толкова лошо, че не съм го допуснала в съзнанието си през всичките тези години.

— Възможно е Преобразуването ти да е съживило спомените. — Ръцете му изграждаха нещо като гранитна преграда около нея — непоклатима защита на нещо, което е негово. — Комата, в която беше, може би е задействала същата част от мозъка, която се отключва при безсмъртните в състояние на аншара.

Рафаел бе потънал в дълбокия целебен сън по време на преследването на Юръм. Бе се върнал в света на детството си и сърцераздирателната красота на майчиното му лице, сведено към него, докато той кървеше, паднал върху тревата в ливадата.

— Това отключва спомени, избледнели с времето, докато започнем да вярваме, че са си отишли завинаги.

— Нищо не си отива завинаги. — Топъл дъх, погалил врата му, пръсти, които се свиват върху гърдите му. — Залъгваме се, че преживяното избледнява, но то си остава същото.

Рафаел погали с ръка блестящата почти бяла коса, която бе висяла преметната като знаме върху ръката му, докато двамата падаха към земята в Манхатън. Някои спомени, помисли си той, оставаха като изсечени в камък.

— Какво сънуваш, когато си в аншара?

— Не говорим за това. Пътуването на всеки ангел е само негово преживяване.

Елена разпери пръсти над сърцето му.

— Сигурно се изправяш срещу демоните си.

— Да. — После той взе решение, до което мислеше, че никога не би прибегнал, не и от деня, в който бе гледал как Калиане върви през искрящата роса в тревата. Стъпките й бяха толкова леки, гласът й така чист, докато тихо си тананикаше стара приспивна песен. — Сънувам майка си.

Елена застина.

— Не баща си?

— Баща ми беше чудовище, за което всички знаеха. — С майка му бе свързан ужасът, таящ се в мрака — непознат, неразбираем. — Калиане ме целуна за сбогом, докато лежах окървавен след битка, която знаех, че никога няма да спечеля.

Но той трябваше да опита, трябваше да спре лудостта, разпростряла тъмната си пелена върху очите на майка му.

— Тогава я видях за последен път.

— Десетимата ли са я убили?

— Никой не знае какво е станало с нея. — Това бе загадка, която го преследваше от стотици години и може би щеше да го терзае още хиляди. — Тя просто изчезна. Нито следа от нея не бе открита след деня, в който я видях да си тръгва.

Той самият бе намерен след… много време. Беше прекалено млад и толкова зле ранен, че не успя да извика помощ, бе останал да лежи като птица с пречупени криле.

— Мислиш ли, че тя е знаела? — попита Елена с тъга в гласа. — Че сама е отнела живота си, за да ви спести това задължение?

— Някои смятат, че така е станало.

Рафаел плъзна ръка по крилете й, завладян както винаги от преливащите се цветове, които правеха неговия ловец неповторим дори сред ангелите.

— Ти как мислиш?

— Когато ангелите станат на хиляди години, понякога избират да Заспят, докато почувстват нужда да се събудят.

Тайни места, скрити места — там ангелите спяха, когато вечността се превърнеше в бреме.

— Мислиш ли, че Калиане Спи?

— Докато не видя тялото й, мястото, където е погребана… да, мисля, че майка ми Спи.

Шшш, скъпи мой, шшш.