Матю Кърби
Гробницата на хана (9)

8.

Грейс разбра, че Масире няма да успее да се освободи от въжетата. Налагаше се да дочака утрото, когато търговецът ще го развърже.

Това обаче нямаше да стане, ако Масире не му разкрие къде се намират златните мини — нещо, което честта не би му позволила. Би могъл, разбира се, да излъже, но те щяха бързо да разкрият измамата, да го убият и да умре още по-далеч от дома и семейството си. Масире трябваше да върне търговеца обратно в града, където имаше съюзници, и начинът да го направи беше само един.

Нощният въздух стана по-студен, но пясъкът под гърба на Масире продължи да излъчва дневната топлина. После Масире усети с кожата си насекоми и всевъзможни пълзящи неща да излизат на лов в хладния мрак. Не им обърна внимание. Посрещна невъзмутимо и студа, който постепенно се просмука в кожата му и го накара да затрепери. Не заспа.

Когато зората сипна бледия си светлик над пустинята и капките роса се събраха и изчезнаха почти в един и същи миг, търговецът пак застана над Масире. Прозя се, протегна се и попита:

— Добре ли спа?

— Достатъчно добре и за двама ни — отвърна Масире.

— Ще ми кажеш ли къде са мините ти?

— Не мога — отговори Масире.

Търговецът извади ножа.

— Предупредих те. Бях търпелив, но търпението ми се изчерпа.

— Недей да се кориш — успокои го Масире. — В случая дори неизчерпаемо търпение не би помогнало.

— Защо?

— Защото не мога да отговоря на въпроса ти.

Търговецът насочи ножа към него.

— Как така?

— Казах ти. Не знам отговора. Не знам къде са мините.

— Лъжеш.

— Иска ми се. Заради мен, не заради теб.

Ножът трепна колебливо.

— Обясни ми — каза търговецът.

— Така се договорихме с брат ми. Той да се занимава с мините. Аз — с търговията. Той е в безопасност, аз поемам риска, ако някой ме принуди да издам къде са мините ни. Изгодно е за брат ми.

— И не толкова за теб. — По лицето на търговеца се изписа гняв. Мнимото му добродушие се изпари и Масире зърна студенината в непресторения му поглед. — Също и за мен. Смъртта ти няма да ми донесе нищо.

Замахна надолу с ножа.

— Грешиш! — изрече Масире, останал почти без дъх от внезапната паника, и в спомена Грейс мислено се заслони от острието.

Ножът застина, преди да стигне до врата на Масире.

— Вече ти казах, че търпението ми е изчерпано…

— Има карта.

Търговецът се изправи, но ножът остана в ръката му.

— Карта ли?

— Карта на мините. За мен, ако нещо се случи с брат ми.

— И къде е картата?

— Пази я доверен приятел в града. Запечатана е. Той не знае какво съдържа.

Търговецът повъртя върха на ножа върху палеца си, после го прибра.

— В града значи?

— Близо до дома ми.

— Все ми е едно къде ще те убия. Там или тук…

— Не се съмнявам. Но ако получиш картата, ще ми обещаеш ли нещо?

— Мислиш ли, че си в положение да преговаряш? — Търговецът се засмя, надянал отново добродушната маска. — Интересно ми е обаче. Какво искаш?

— Да пощадиш брат ми, когато се добереш до мините.

Търговецът извърна глава.

— Зависи от брат ти.

Не след дълго хората на търговеца дойдоха и измъкнаха коловете, приковали Масире към земята. Не разхлабиха въжетата около китките му. Дадоха му да пийне вода и го подкараха на изток, притиснали острие на сабя в гърба му. След десет мили първите сгради се появиха на хоризонта сред дюните и търговецът застана до Масире, извадил отново ножа.

— Знам, че си намислил нещо, но ме чуй. Зърна ли дори най-дребен знак, че ме лъжеш или се опитваш да ме предадеш, ножът няма да заиграе по теб. Ще отида в дома ти и ще намеря семейството ти. Разбираш ли ме?

Масире разбираше отлично и гневът му се нажежи до червено. Но той го задържа у себе си — гърне с капак, което видимо не вреше.

Търговецът пристъпи по-наблизо.

— Разбираш ли?

Масире кимна.

Търговецът го изгледа втренчено, после му развърза китките.

— Води ме. И знай, че дори да не го виждаш, ножът е опрян в гърба ти.

— Натам — посочи Масире и тръгна към града.

Минаха край шатрата до гостилницата, където се беше срещнал с търговеца и го бяха отровили. Минаха и през пазара с топа коприна, който бе решил да купи. По пътя мнозина спираха да го поздравят. Той кимаше и се усмихваше, сякаш няма нищо нередно, макар да го разпитваха къде е бил, защото близките му го бяха търсили. Масире се стараеше да ги убеди, че всичко е наред. Търговецът с лекота приспиваше подозренията на всички срещнати.

По пладне стигнаха до къщата, където се намираше картата.

— Помни — просъска търговецът. — Твоят живот и животът на семейството ти са в моите ръце.

— Не съм забравил — отвърна Масире.

Мъжът, който го посрещна на прага, явно се изненада да ги види, но преди да проговори, Масире каза: — Идваме с мир, приятелю, ала нося ужасна новина. В мините е станала злополука и брат ми е загинал.

— О? — възкликна мъжът пред вратата.

— Придружителите ми ще се закълнат, че говоря истината — добави Масире.

— И какво искаш от мен?

— Картата, поверена ти преди години. Картата за семейните мини. Дойдох да я взема.

— Разбирам — кимна мъжът, отвори широко вратата и покани посетителите да влязат. — Почакайте в двора, ще я донеса.

Масире влезе вътре с търговеца и хората му. Озоваха се в красив двор с фонтан и овошки. Въздухът бе прохладен и благоуханен.

— Ще се позабавя, докато я намеря.

— Ще чакаме — увери го Масире, хвърляйки поглед към търговеца, който, изглежда, се подразни, ала не каза нищо.

Следващите няколко минути минаха много бавно и в пълна тишина, нарушавана единствено от бълбукането на фонтана. Търговецът държеше ръката си под робата, несъмнено стиснал дръжката на ножа. И той, и хората му се взираха неотклонно в Масире, докато мъжът не се върна с картата, навита на руло и запечатана.

— Трябва да изпълня условие, преди да ви я дам — каза мъжът.

— Какво условие? — Търговецът проговори за пръв път, откакто бяха влезли в къщата.

— Думата ви не е достатъчна. Трябва да се уверя, че братът на Масире е мъртъв.

— Как? — попита търговецът.

— Като видя тялото, разбира се.

— Ще отидем да го донесем — отвърна търговецът. — Но за това ни е нужна картата.

— Вярно е. Ще ви дам картата, но вие ми оставете гаранция.

— Колко? — попита търговецът.

— Не искам пари. Ако отвън няма керван със злато, не бихте могли да дадете достатъчно. Искам нещо далеч по-ценно.

— Какво? — настоя търговецът.

— Живот — отговори мъжът. — Животът на Масире. Оставете го при мен. Върнете ли се с тялото на брат му, ще го освободя. Ако ли не, съдбата му ще зависи от мен.

Търговецът скръсти ръце и обмисли предложението. Погледна към хората си, после към Масире, който се постара да си придаде уплашен вид. Най-сетне търговецът кимна.

— Споразумяхме се.

— Отлично — каза мъжът и му подаде картата.

Търговецът се обърна с усмивка към Масире.

— До нови срещи — рече.

Даде знак на хората си и заедно излязоха бързо от къщата.

След като се скриха от поглед, мъжът се обърна към Масире.

— Как се забъркаш в такива неприятности, братко? — попита той.

Масире въздъхна.

— Лош късмет.

Откритието смая Грейс. Бе допуснала Масире в ума си и въпреки това той някак беше успял да скрие истината от нея. Сякаш за да заблуди търговеца, бе скрил истината дори от себе си. Масире се отличаваше с остър ум, самообладание и храброст. Всички качества, които Грейс би желала да притежава. Фактът, че е наследила гените му, я обнадежди. Прииска й се също да има брат, на когото да разчита, както Масире разчиташе на своя.

— Някой ден късметът ще ти изневери — каза братът на Масире.

Масире приседна върху ръба на фонтана и натопи пръсти във водата.

— Каква карта им даде?

Брат му махна нехайно с длан.

— Отбелязах място на петдесет мили от града. Няма нищо там.

— Ще се върнат.

— Разбира се. Но ние ще сме подготвени. — Обърна се към къщата. — Ял ли си?

— Не съм. От вчера.

— Влез тогава. Трябва да обсъдим как да се подготвим.

Грейс? — Гласът на Аная се чу сред ромона на фонтана. — Споменът явно приключва. Вероятността този предшественик да е виждал Райската находка е минимална.

— Мисля, че си права — съгласи се Грейс.

Ала дори без Райската реликва, симулацията все пак не бе прахосано време за нея. Преживяването беше приятно и имаше чувството, че е извлякла някаква полза от него.

Все още не разбираше точно каква, но лека-полека щеше да проумее.

Готова ли си за излизане?

— Да.

Добре. Исая иска да говори с теб.

* * *

Грейс почука на вратата и Исая й подвикна да влезе. Това беше кабинетът му, но тя подозираше, че не е истинският му кабинет. Предполагаше, че има по-голям и по-изискан някъде другаде в „Етера“. Тук обаче се срещаше с нея и с приятелите й. Седеше зад бюрото, върху което нямаше нищо. В стаята липсваха всякакви лични вещи. Дори стандартните черно-бели снимки по стените изглеждаха преднамерено безлични. Мост, обвит в мъгла. Листа по земята. Стара дървена ограда сред поле.

— Седни, моля — подкани я Исая.

Грейс се настани в един от четвъртитите столове с хромирани крака.

— Аная ми каза, че искаш да говориш с мен?

— Да. Виктория спомена, че нещо те потиска.

— О…

— Мога ли да ти помогна?

— Как?

— Защо не ми обясниш какво те тревожи?

Грейс се поколеба. Тази сутрин искаше просто да участва в мисията и да открие Райската реликва, да докаже, че двамата с Дейвид са ценни за програмата. След като преживя спомените на Масире обаче, процесът на проба и грешка в „Анимус“ вече не я изнервяше толкова.

— Да започнем с това, което си казала на Виктория — подхвана Исая. — Искаш да си смените местата с Наталия?

— Виктория всичко ли ти казва?

— Само каквото е нужно да знам. — Той се облегна удобно назад и кожената тапицерия проскърца. — Така ли се чувстваш наистина?

— Понякога.

— Защо?

— Тя ще открие едно от остриетата на тризъбеца.

— И?

— Затова сме тук.

Исая стана и заобиколи бюрото. Седна по-близо до нея, скръсти ръце и златният часовник проблесна върху китката му.

— Баща ти първо отхвърли предложението ми и прибра теб и брат ти вкъщи.

Грейс кимна.

— После ви върна.

Очевидно.

— Чудя се какво ли го е накарало да размисли. — Исая изглеждаше искрено заинтригуван. — Не ми обясни, а и не попитах. Но се съмнявам да са парите.

— Не са парите — потвърди Грейс.

— А каква е причината тогава?

Грейс се поколеба. Столът беше гъвкав и поместеше ли се, подскачаше леко. Тя се постара да не помръдва.

— Той иска да ни осигури най-доброто.

— И кое е най-доброто за теб и брат ти?

— Образование. Възможности. Сигурно място, където да не ни сполитат неприятности.

— И ти не искаш да го разочароваш?

По-сложно беше, защото всъщност не ставаше дума само за баща й. Тя също си поставяше цели. Ала се задоволи да кимне в отговор.

— Уверявам те, Грейс, че правиш нещо изключително важно. Може би чувстваш, че няма да те оценим по достойнство, ако не откриеш острието на Тризъбеца. Не е така обаче. Останеш ли с нас, резултатът няма да закъснее.

— Какъв резултат?

— Велики открития. И някой ден ти ще си в центъра на събитията. Умна си, уверена, находчива.

— Благодаря.

Грейс се почувства поласкана, макар да не беше сигурна, че Исая е съвсем искрен.

— В „Абстерго“ работят много хора като теб. Целеустремени, усърдни. Те ще променят света, Грейс. Доволен съм, че си готова да заемеш мястото на Наталия, но на твое място не бих го искал. Ти си имаш свое място, отредено единствено за теб.

— Благодаря — повтори тя, вече по-убедена в откровеността му. Исая обаче не спомена Дейвид. — А брат ми?

— Зависи от него — отвърна Исая. — А сега върви.

Грейс стана и с кимване излезе от кабинета. Затвори вратата след себе си и се запъти към помещението за почивка, където Дейвид и Шон пиеха кока-кола. Виктория често им напомняше след „Анимус“ да пийнат нещо, за предпочитане със захар или фруктоза.

— Къде беше? — попита Дейвид.

Грейс извади портокалов сок от хладилника.

— Исая ме извика да говори с мен.

— Искаше да говори и с мен — каза Шон.

Дейвид се престори на сърдит и свъси вежди.

— Мен не ме е викал.

Грейс си каза, че това не бива да я тревожи.

— Какво обсъждахте?

— Симулацията.

Тя загълта сока, осъзнала колко е жадна всъщност.

— Какво преживя?

Шон погледна през прозореца, към дърветата, но сякаш се взираше в нещо много по-надалеч.

— Несправедливост, предполагам. Анархия срещу порядък. — Той погледна отново към Грейс. — А с теб за какво говори?

Тя допи сока и взе бутилка вода.

— Пита ме дали се чувствам добре тук.

— Е, аз се чувствам добре — вметна Дейвид. — Днес се бихме с италианците. Беше…

— Ние? — прекъсна го Грейс.

Дейвид я погледна.

— Да, ние. Или те, все едно. Важното е, че беше страхотно. Най-добрата пилотска симулация на…

— Не е игра — подчерта Грейс. — Колко пъти да ти го казвам?

— Не е игра, но това не значи, че не може да е забавно — възрази Дейвид.

Тя поклати глава. Не чуваше за пръв път този довод. Ако Дейвид не започнеше да взема по-сериозно поставените му задачи, щеше ли Исая да го задържи в „Етера“? Грейс не искаше да си помисля какво може да му се случи в квартала им, ако тя не го наглежда. Обърна се към Шон.

— Имаш ли малък брат?

— Имам малка сестра.

— Усложнява ли ти живота?

— Защо да не се позабавляваме, докато сме тук? — обади се Дейвид. — Никой друг няма такъв шанс.

Шон сви рамене.

— Прав е.

Грейс се облегна назад и скръсти ръце.

— А какво би ти казал татко сега?

Отбранителното изражение на Дейвид се промени. Той отвори уста, сякаш ненадейно му е хрумнало нещо.

— Чудите ли се какво друго става тук? — попита.

— В смисъл? — повдигна вежди Шон.

— Влизаме само в две сгради. — Дейвид посочи прозореца. — Там има още три. За какво ли служат?

— Защо не попиташ? — подхвърли Грейс, все още раздразнена от нехайството му.

— Може би няма нужда. — Дейвид побутна нагоре очилата си.