Матю Кърби
Гробницата на хана (5)

4.

Грейс се чувстваше като Шон. Или поне по същия начин, както предполагаше, че се чувства той. Всъщност не знаеше, защото не бяха разговаряли за това. Мислеше обаче, че двамата са в „Етера“ по една и съща причина, макар външен човек да не би открил лесно връзката.

Тя го проследи с поглед как излиза от стаята, после Дейвид започна да разказва преживелиците си в спомените на прадядо им, летял с „Мустанг Р 51“ в 302-ри отряд, съставен от афроамериканци.

— Под върха на дясното крило има три цветни лампички за предаване на кодирани сигнали до земята. Червена, зелена и кехлибарена. — И за петдесети път добави с широка усмивка: — Най-яката летателна симулация.

— Червена, зелена и кехлибарена? — повдигна вежди Грейс. — Това да не ти е компютърна игра? Не сме дошли тук за забавление.

— Но е забавно — настоя Дейвид. — Защо разваляш всичко, Грейс?

Грейс го слушаше с половин ухо. Мислеше за Шон и наблюдаваше Наталия, която бе вперила поглед във вратата и вероятно също мислеше за Шон. Грейс не знаеше какво точно се е случило помежду им, но Шон се изнервяше и смълчаваше в присъствието на Наталия. Очевидно я харесваше, но Грейс се чудеше какво изпитва Наталия към него. Момичето бе затворено като костенурка. Виждаш главата и краката и толкова.

Закуската продължи в същия дух. Грейс отпиваше от кафето, Дейвид бръщолевеше и яйцата в чинията му изстиваха.

— Как се отнасят с чернокожите летци? — включи се най-сетне Наталия.

Дейвид замълча.

— Вбесяват ме — призна той. — Белите ни гледат отвисоко, макар да сме по-добри от тях. Някои пилоти на изтребители отказват да ги прикриваме. Мислят, че щом сме черни, не може да сме добри летци.

— Съжалявам — каза Наталия.

Дейвид кимна безмълвно.

Грейс не посочи, че брат й употребява „ние“ и говори в сегашно време. Случваше се на всички. И тя продължаваше да се обърква понякога, ако не внимава. Предполагаше, че донякъде това е причината за ежеседмичните им терапевтични сеанси с Виктория.

Наталия се обърна към Грейс.

— А твоята нова симулация?

Дейвид изпуфтя.

— Грейс е златотърсач.

Веждите на Наталия подскочиха нагоре.

— Така ли?

— Всъщност продавам злато — поясни Грейс. — В Западна Африка през четиринайсети век. През Средновековието сродниците на търговеца са били влиятелни хора в Гана и Мали. Така поне казва татко.

— Еха! Може ли да си сменим предшествениците? — попита Наталия.

— Разбира се — кимна Грейс; все пак се предполагаше, че предшественикът на Наталия е имал допир с Райската реликва. — Предпочитам да върша работата, заради която сме тук.

Наталия помълча, преди да отговори.

— Аз предпочитам да не убивам хора.

Грейс разбра, че думите й не са упрек лично към нея. Представата да убива хора в симулация наистина не притесняваше Грейс толкова, колкото вероятно би трябвало. Но пък поне един от предшествениците й — Илайза — бе асасин. Виктория не бе позволила на Грейс да припари повече до онези генетични спомени.

— Наистина ли им вярваш? — попита я Наталия.

— На кого?

— На Исая и Виктория.

— Знам, че ни дават възможност да направим нещо важно — отговори Грейс.

— Затова ли се върна? — полюбопитства Наталия.

Отговорът на този въпрос беше по-сложен от едносричното „да“, но Грейс каза само толкова.

В началото, с Монро, единствената цел на Грейс бе да се върне невредима вкъщи с брат си. После тамплиерите ги заловиха или спасиха — зависи от гледната точка. Агентите ги доведоха в тази централа на „Абстерго“ и им обясниха всичко. Как от памтивека водят тайна война с асасините. Мисията на тамплиерите била да създадат стабилен, мирен и прогресивен свят.

После родителите на Грейс и Дейвид дойдоха, разбира се, и баща им веднага ги прибра у дома. Дейвид възрази, Грейс също — слабо. Но баща им си беше такъв. Беше оксиженист и неведнъж го бяха уволнявали. Не вярваше на корпорации, грамадни и могъщи като „Абстерго“. Веднага след връщането им пак избухна гангстерска престрелка — този път на две пресечки от дома им. Родителите на Грейс се стараеха да опазят семейството, Грейс също полагаше усилия да държи Дейвид далеч от неприятностите, но попаднеш ли на грешно място в грешен момент, нищо няма значение. Ето защо баща им ги изпрати обратно в „Етера“, където ще бъдат на сигурно място. Ако обаче Дейвид не започнеше да взема нещата сериозно, Грейс се опасяваше, че „Абстерго“ ще изрита и двамата от програмата.

— Тръгваме ли? — попита Дейвид, след като изпразни чинията.

— Да — кимна Грейс.

Дейвид се обърна към Наталия:

— Идваш ли?

Тя поклати глава.

— След малко.

Казаха й довиждане и се запътиха по стъкления коридор към крилото, където се помещаваше „Анимус“. Грейс остави Дейвид в стаята му, където го чакаше техник, и влезе в своята. И там завари техник, но не и Виктория.

Грейс зачака.

Чака дълго.

Най-сетне Виктория влезе позапъхтяна.

— Съжалявам, Грейс. Беше натоварена сутрин. Готова ли си за Западна Африка?

Чакането бе раздразнило Грейс.

— Райската реликва не е там.

— Прекара само няколко часа в тези спомени — каза Виктория. — Тимбукту е голямо търговско средище.

— Губим време — възрази Грейс.

Виктория въздъхна и разтърка чело с палец и показалец.

— Знам, че си нетърпелива. Но няма друг начин. Данните от файловете на Монро са недостатъчно. Ако разполагахме с неговия „Анимус“, щяхме да знаем къде точно да ви изпратим.

— Значи не сте го открили?

— Да.

— А Оуен и Хавиер?

— Щяхме да ви уведомим, ако ги бяхме намерили. Информацията, с която разполагаме обаче, подсказва, че някои от предшествениците ви са се натъквали на Тризъбеца. Правим каквото ни е по силите — съпоставяме исторически свидетелства, анализираме данните от приятелите ти, опитваме се да стесним търсенето. Но всичко изисква време.

Грейс влезе в металния пръстен.

— Ще ми се да заема мястото на Наталия. Тя дори не иска да участва. А в момента е най-близо до находката, нали?

— Би било добре, признавам, ако можехме да те изпратим в нейните спомени. Но този „Анимус“ е по-бърз, по-стабилен и по-надежден от „Хеликс“.

— Значи трябва да чакам и да бездействам.

— Не бездействаш.

— Така изглежда.

— Защо?

Грейс забеляза промяна в позата на Виктория в момента щом превключи от учен на психотерапевт. Сега главата й бе леко наклонена, очите — топли, искрени и сериозни. Грейс обаче не бе в настроение за психологически сеанси.

— Няма значение. Хайде! Към Западна Африка право напред.

Виктория се поколеба.

— Сигурна ли си? Не искаш ли да поговорим?

— Няма нужда. — Грейс се подготви за предстоящото. — Може би ще открия нещо този път.

— Щом смяташ. — Виктория се обърна бавно към компютрите. — Ще те върна там, където вчера прекратихме симулацията.

Закопча ремъците на Грейс, измери основните й жизнени показатели в момента, сложи й каската.

Готова ли си?

— Да.

Включвам Коридора на спомените след три, две, едно…

Ярки искри избухнаха в главата на Грейс и в следващия миг стоеше в познатата празнота от мъгляви форми, влизащи и излизащи от полезрението, без да очертаят нещо познато.

Как се чувстваш?

— Нормално.

Симулацията е готова. Само дай знак.

Грейс затвори очи и зачака електромагнитният стабилизатор да пробие стената на съзнанието й като таран.

— Готова съм.

Включване на електромагнитен стабилизатор след три, две, едно…

Таранът я блъсна и сякаш разцепи черепа й, но чувството отмина постепенно, сменено от особено усещане, че плува, намира се навсякъде и същевременно никъде. Между нея и света сякаш нямаше разлика. Границите между мислите, тялото и материята, съставляваща вселената, бяха размити и разлети.

Активиране на генетична идентичност след три, две, едно…

Стените около съзнанието на Грейс се върнаха и светът се стовари на място с цялата си тежест. Тя залитна леко и погледна към тялото на предшественика си.

Масире беше строен мъж. Носеше кепе, сандали и роба с пояс на кръста и кама. Стоеше пред прага на ума й. Усети го как чака там и макар все още да й беше трудно, вече свикваше да отваря вратата и да го пуска в мислите си.

Улесняваше я запознанството им вчера. Познаваше съпругата и децата му. Търговията и светът му. Всъщност той доста приличаше на баща й.

Изчакай няколко секунди да…

— Готова съм.

Добре. Активиране на пълна симулация след три, две, едно…

Сивотата на Коридора на паметта се насити с кафеникави нюанси, вятърът навя пясък в очите и устата на Грейс. Ситните песъчинки напълниха бръчиците в крайчеца на клепките й. После се озова на улица в Тимбукту.

Постройките около нея сякаш бяха изваяни от лоното на пустинята — с гладки стени от кирпич и пясък и покриви от палмови листа и трева. Над тях Грейс виждаше джамията, чиято кула със стърчащи дървени греди наподобяваше кактус. Бяло слънце притискаше всичко с горещина на нажежена ютия и Грейс едва дишаше.

Зад нея измуча камила и тя отскочи бързо от пътя й. Животното носеше товар сол — изключително доходоносна стока, макар и не колкото златото на Масире.

Грейс му предаде властта и той тръгна към гостилницата, където щеше да се срещне с търговец от Маракеш. Масире се надяваше двамата да се споразумеят и така да получи достъп до испанците и другите немохамедански царства на север. Някои се въздържаха да търгуват с евреи и християни, но Масире съчетаваше вярата с прагматизъм.

По пътя той мина през пазара за луксозни стоки и спря да се възхити на топ изящна коприна от Персия. Червената тъкан се плъзна между пръстите му като вода и той реши на връщане да купи плата.

Търговецът от Маракеш се бе настанил в хан в края на града. По-редно би било да се представи на Масире в дома му, но простъпката бе пренебрежима в името на деловия интерес.

Ханджията упъти Масире към шатра в задния двор, където се бяха настанили търговецът и хората му.

— Познаваш ли го? — попита гостилничарят, присвил лявото си око.

— Чувал съм за него — отговори Масире.

Търговецът го посрещна с „добре дошъл“ и му посочи да седне върху изящна възглавничка.

— За мен е чест. Разбрах, че ви тачат и заради качеството на златото, и заради почтеността ви.

— Ласкаете ме — отвърна Масире.

Хората на търговеца се отдръпнаха към краищата на шатрата и се разположиха в кръг около тях. Това явно не обезпокои Масире, но Грейс се поразтревожи.

— Моля. — Търговецът посочи чайник върху мангал с дървени въглища. — Пийнете чай.

Масире сведе глава.

— Благодаря.

Търговецът напълни чаша и Масире отпи. През следващия час разговорът заобикаляше в широк кръг истинската причина за срещата; двамата обсъждаха какви места е посетил търговецът наскоро, как е минало пътуването от Маракеш. Едва след като кипнаха три пъти чаените листа, подхванаха главната тема.

— Имаш ли редовни купувачи? — попита Масире.

— Да — кимна търговецът. — Искат да им доставям твоето злато.

— И аз искам да търгувам с тях.

— Поставиха само едно условие.

Масире се приведе напред.

— Какво е то?

Търговецът се поколеба.

— Аз ти вярвам, Масире. С мъка поставям въпроса, но купувачите ми искат уверение, че доставките ти ще задоволят нуждите им. Искат да са сигурни, че мините ти няма да се изчерпят набързо, и да се наложи да търсят други източници на злато.

— Не ме обиждаш — отвърна Масире. — Давам ти дума, че златните ми мини ще просъществуват дълго след като си отида от този свят, и внуците ми ще сключват сделки с твоите внуци.

— Вярвам ти, но купувачите ми настояват да видя мините със собствените си очи.

Грейс пак усети тревога; този път и Масире се смути. Помести се върху възглавницата, която вече не изглеждаше толкова удобна. Въздухът в шатрата се бе сгорещил.

— Невъзможно е — каза Масире. — Уангарите пазят в строга тайна местоположението на мините. Това ти е известно, предполагам.

Търговецът кимна.

— Да. И не бих те молил, ако купувачите ми не бяха толкова неотстъпчиви.

— Значи ще останат разочаровани — каза Масире и примижа; зрението му се бе замъглило, яркото слънце явно го заслепяваше.

Грейс разбра истинската причина и ако можеше, щеше да накара Масире да се изправи и да побегне, преди да е станало късно. Знаеше обаче, че това ще промени спомена, ще я десинхронизира и ще я изхвърли от симулацията. Под бомбардировката на електромагнитния стабилизатор десинхронизацията беше изключително неприятно преживяване.

— Няма ли начин да те убедя? — попита търговецът.

— Няма. — Масире имаше чувството, че някой е увил одеяло около главата му и макар на Грейс да й се прииска да изкрещи, неговите думи се провлачиха: — Надявам… се… това… да не… е непреодолима… пречка.

Търговецът му се усмихна.

— Мисля, че ще се споразумеем.

Масире погледна празната си чаша и едва тогава разбра, че са го отровили. Свлече се върху килима, видя как хората на търговеца сключват кръг от сенки около него и после сенките го погълнаха.

* * *

— Той е в безсъзнание — каза Грейс, плувайки в по-тъмна празнота от Коридора на спомените.

Да, прозвуча непознат глас.

— Кой говори?

Аная. Техник съм. Срещали сме се. Доктор Бибьо е при Наталия. Добре ли си?

— Да. Просто трябва да почакаме — каза Грейс.

И преди се беше случвало. Когато предшественикът спи или е в несвяст, симулацията се плъзва в някакво небитие. В „Анимус“ обаче времето течеше по-бързо и това никога не продължаваше дълго. Ала сега Грейс наистина се тревожеше за Масире и искаше да разбере какво е последвало.

Изглежда се свестява, каза Аная.

Грейс се съсредоточи върху спомена и звездното нощно небе разпръсна тъмната сивота. Млечният път се простираше горе като пясъчна буря в небосвода и Грейс разбра, че Масире лежи по гръб. Отново отвори вратата на съзнанието си и го преотстъпи на него.

Масире опита да седне, но ръцете и краката му бяха вързани. Движението му обаче явно доведе някого. Пустинният пясък прошушна под нечии сандали и след миг търговецът се надвеси над него.

Ядеше нещо и продължи да дъвче.

— Знаеш какво следва — каза най-сетне той.

— Ще ме освободиш и ще се върнеш с подвита опашка в Маракеш при недоволните си купувачи.

Търговецът се засмя.

— Няма купувачи. Знаеш.

Масире му се усмихна в отговор.

— Да, знам.

— Ще ме заведеш да видя мините ти.

— Няма.

— Тогава ще те убием.

— Няма да съм първият уангар, когото е застигнала такава смърт. Няма да съм и последният.

Грейс усети колко бързо бие сърцето на Масире, макар външно да изглеждаше спокоен. Нямаше представа къде са, но съдейки по тъмното небе, от часове бе в несвяст и сигурно се намираха далеч от Тимбукту. След като го бяха отровили, просто го бяха увили в килим и го бяха метнали върху камила. Съпругата му сигурно се чудеше къде е. Синовете му навярно го търсеха из целия град.

— Не би дръзнал да си покажеш лицето в Тимбукту — каза Масире. — Къде ще продадеш златото?

— Имам съдружници. Лесно ще стане.

— Питам се дали знаят, че имат вземане-даване с отровител.

— Няма значение — отвърна търговецът. — Златото е злато. А ти ще ни покажеш мините си. Няма да те моля дважди.

— Не е и нужно — отсече Масире.

Търговецът извади нож изпод робата си. Масире позна своето острие. Търговецът се наведе и го прокара по бузата му. Бърз, нехаен разрез. Масире усети горещата, лепкава кръв, а после и болката.

— Няма да ти отредя лека смърт — обеща търговецът.

— Има ли лека смърт? — Масире облиза крайчеца на устната си, където кръвта се беше стекла. Грейс също усети вкуса на желязо.

— По-смел си, признавам, отколкото предполагах — каза търговецът.

Масире не продума. Всъщност не се мислеше за смел и Грейс долови ужаса му, макар да се опита да си вдъхне увереност, че предшественикът й ще оцелее. Сигурно се беше спасил, иначе нямаше да предаде този генетичен спомен. Но какво ли щеше да преживее дотогава?

— Ще поспя — каза търговецът. — Ти обаче няма да заспиш. Ще мислиш какво ще ти сторя утре, а на сутринта ще те сполети нещо още по-лошо, ако не ме заведеш до мините.

— Колко време имам за размисъл? — попита Масире.

— Пет часа до зазоряване. Много време.

Преди Масире да успее да каже още нещо, похитителят му се отдалечи и разкри отново обзора към звездите. Масире се вгледа в тях. Понеже хитро бе научил часа, успя да определи къде се намира. Никой не броди из менливите пясъци без мислена карта. Изглежда бяха на десет мили западно от града на път към великото речно корито, където се криеха земните богатства.

Масире пробва отново въжетата, но те не поддадоха — клуповете се впиха още по-силно в китките му. Завъртя врат във всички посоки и откри, че е овързан към колове, забити в земята. Нямаше как да избяга.

Търговецът и хората му се бяха разположили на десетина метра встрани, но не бяха разпънали шатри. Лежаха около огъня, говореха и се смееха, заслонени на завет до камилите. Масире погледна отново към небето, помоли се на Аллах и поведе Грейс из мислите си, сновейки в дълбините на нейния ум.