Матю Кърби
Гробницата на хана (11)

10.

След вечерята Дейвид лежеше в стаята си, будуваше и мислеше. Нещо около „Етера“ го тревожеше още от ранния следобед. Не сподели с другите, но имаше връзка с въпроса на Грейс.

Какво би ти казал татко сега?

Тя едва ли предполагаше, че е взел думите й сериозно, ала той наистина се замисли. И осъзна, че какво би казал баща му, зависи от това какво знае, а в момента баща му не знаеше много. Всъщност никой от тях не знаеше, защото не бяха разпитвали. Бяха твърде заети да мислят за симулациите. Когато обаче той отдели време да поразмишлява, „Анимус“ внезапно му заприлича на средство за отвличане на вниманието. После си спомни как Монро бе описал „Абстерго“ и тамплиерите.

Запита се — ако хората от „Абстерго“ нарочно ги карат да се съсредоточат върху едно, „Анимус“, значи ли това, че има друго, за което тамплиерите не искат да ги разпитват?

И какво е то?

Първо му хрумна, че отговорът се крие в самия „Етер“, защото дори не бе зървал какво става в останалите сгради. Струваше му се странно, но Грейс и Шон, изглежда, не проявяваха никакъв интерес.

Дейвид обаче беше любопитен и реши да направи нещо. Скоро след един посред нощ той стана, облече се и се измъкна крадешком от стаята.

Никога не бе излизал по това време. „Етерът“ беше тих и тъмен, ала някак си жив — вдишваше въздух през вентилаторите, през стъклата дори долетя приглушен крясък на сова или на някаква друга птица в гората.

Дейвид прекоси тихомълком коридора, после втори и трети чак до остъкления мост към съседната сграда. Сигурно навсякъде имаше охранителни камери и нищо чудно да го хванат всеки момент. Искаше да види възможно повече, преди да го забележат.

Входната врата на моста бе затворена, но се оказа отключена. Той тръгна бързо по високия стъклен тунел сред гората, която го заобикаляше от всички страни.

В далечния край влезе в сграда, където не беше стъпвал преди. Приличаше много на мястото, където живееше със сестра си и другите. Почуди се дали в някои от стаите не спят деца като тях. Може би целият комплекс приютяваше участници в изследователските проекти на „Абстерго“.

Продължи напред и стигна до втори тунел. Той обаче не се отвори. Електронната ключалка имаше сензор за пръстов отпечатък и екран за въвеждане на код или парола. Дейвид пристъпи да огледа устройството отблизо и в същия момент в отсрещния край на коридора се чуха приближаващи стъпки.

Шмугна се бързо в странична ниша, събу си обувките и се залепи до стената. Вратата се отвори и през нея мина охранител. Човекът изобщо не се огледа. Дейвид се прокрадна на пръсти зад него и успя да се вмъкне, преди вратата да се захлопне със съскане и прищракване. Намираше се в по-дълъг стъклен проход, който сякаш се спускаше надолу и изчезваше в мрака сред гората. Дейвид се обу и погледна назад към заключената врата. Охранителят го накара да се замисли какво ли ще го сполети, ако го хванат да се промъква така. Вкъщи ли ще го изпратят? Баща му нямаше да остане доволен. Дрогата и кварталните банди го тревожеха. Честно казано, Дейвид също се страхуваше.

Но може би Исая ще направи нещо по-лошо, вместо просто да го изгони?

Реши, че щом е стигнал дотук, най-добре да продължи напред и да види повече, преди да го хванат. Тръгна бързо през тунела.

Наклонът, който бе забелязал, се оказа стълбище над планинския склон. Дейвид слезе по него и стигна до друг коридор. След няколко метра застана пред врата, която сякаш водеше към вътрешността на планината. Част от комплекса се намираше под земята.

Дейвид опря ухо във вратата и се ослуша, преди да я отвори. Не чу нищо. Побутна я и откри, че не е заключена. Ярки лампи осветяваха коридора, където влезе, и той замижа, докато очите му се приспособят.

Тази част от „Етера“ изглеждаше по-строго охранявана. Коридорът се разклоняваше в четири посоки и Дейвид реши да тръгне право напред. Всички врати, край които минаваше, бяха с електронни ключалки и нямаше как да надникне в стаите. Продължи крадешком напред, наострил слух.

Коридорът изведнъж стана по-широк и свърши пред двукрила врата. Дейвид мина през нея и влезе в грамаден гараж, пълен с коли, пикапи и миниванове като онзи, довел ги за пръв път в „Етера“. Един автомобил обаче привлече погледа му — черен като нощна сянка, с овална източена броня, под която явно се криеше малък реактивен двигател, и огромни гуми. Затъмнените предни стъкла опасваха сякаш пилотска кабина, а задната броня се повдигаше нагоре като хълбок на дебнеща пантера.

Колата беше невероятна. Дейвид пристъпи към нея, не се стърпя и пробва вратата. Отвори я, седна зад волана и се почувства като в космически кораб — командното табло бе осеяно с активиращи се с допир екрани и контролни бутони. Дейвид затвори вратата, хвана широкия волан и си представи, че управлява автомобила.

После реши да не се застоява повече. Понечи да излезе, но забеляза, че в далечния край на гаража се отваря масивна врата. Снишен на седалката, видя през нея да влизат няколко автомобила. Паркираха близо до него и фаровете им угаснаха. Жена в подобие на военна униформа слезе от първия ван. После Исая, както винаги в тъмен костюм, се появи иззад двукрилата врата. Тръгна към униформената жена и заедно приближиха до автомобила, където Дейвид се криеше разтреперан. Двамата заговориха и приглушените им думи се процедиха през стъклото на колата.

— Те са тийнейджъри, Коул — каза Исая. — Не разбирам какво ви е затруднило.

— Асасините очевидно са ги обучили — отвърна жената. — Особено единият, Хавиер, изглежда е много способен.

Дейвид усети как косъмчетата по врата му настръхват. Явно ставаше дума за Оуен и Хавиер. Би било невероятно съвпадение да говорят за други тийнейджъри, единият от които се казва Хавиер.

— Щеше да е по-лесно, ако задачата ни не беше да ги заловим — отбеляза Коул. — Както и да е. Скриха се на ново място, нямаме представа къде. А и вероятно имат достъп до „Анимус“.

— Точно това ме притеснява — кимна Исая — и задачата ти се променя. Сигурно ще ти олекне, защото целта вече не е задържане.

— Моля?

— Асасините в никакъв случай не бива да се доберат до тези генетични спомени, дори това да значи, че и аз няма да успея. За съжаление си упълномощена да отстраниш и двамата.

Дъхът на Дейвид секна. Не би могъл да сбърка смисъла на думите. Искаха да убият Хавиер и Оуен и внезапно всички предупреждения на Монро за тамплиерите се върнаха в ума му. Колко са опасни и безпощадни.

— Разбрано — каза жената.

— Непременно ги открийте. Дръжте ме в течение.

Исая се обърна и излезе от гаража, а Коул и другите агенти разтовариха автомобилите. Дейвид остана свит на седалката, потен и толкова неподвижен, че мускулите и ставите го заболяха. Най-сетне обаче гаражът утихна и опустя.

Дейвид чака дълго, преди да дръзне да вдигне глава и да се озърне. Увери се, че пътят е чист, излезе от колата, мина бързо през двукрилата врата и прекоси коридора и остъкления тунел над планинския склон. Входът към втората сграда отново беше заключен, само че този път не се чуваха ничии стъпки. Дейвид се притаи в сянката на най-близката ниша с надеждата отнякъде да се появи охранител. Чака цяла вечност, но търпението му бе възнаградено. Отново мина на косъм през пролуката, преди вратата да се затвори.

Прекоси тунела през дърветата и се върна в своята сграда. Почуди се дали да събуди Грейс, или да изчака още няколко часа до сутринта. И в двата случая обаче трябваше да се обадят на баща си и да се махнат оттук.

Вървеше към стаята си и мислеше какво да му каже, когато зад него се чу глас.

— Хей! Какво правиш?

Дейвид се паникьоса и импулсивно се обърна рязко надясно. Удари се в стената, после отново и отново, както муха се блъска в прозорец.

— Хей! Добре ли си? — извика охранителят.

Дейвид налетя още веднъж срещу стената, после охранителят го сграбчи за рамене и го обърна към себе си.

Дейвид се престори, че се събужда.

— Ъ? — Придаде си объркан и уплашен вид и разтърка очи. — Къде…?

— Насън ли ходеше? — попита охранителят.

— Сигурно… — Дейвид примигна и потри глава. — Не ми се е случвало отдавна. Дали е от „Анимус“?

— Не знам. — Мъжът сбърчи лице и мустаците му се накривиха. — Връщай се в стаята си, а аз ще уведомя доктор Бибьо.

— Добре. — Дейвид се прозя. — Благодаря, че ме събуди.

Обърна се и тръгна право към своята врата. Охранителят го съпроводи и му кимна, преди да влезе. Малката спалня, която дотогава му се струваше по-просторна от стаята му вкъщи, внезапно му заприлича на затворническа килия.

* * *

Не успя да заспи. Лежеше буден и обмисляше какво да каже на другите. Страхуваше се, че щом охранителят й спомене как се е разхождал насън, Виктория ще поиска записите от камерите, за да провери какво е вършил. Щом Исая беше готов да убие Оуен и Хавиер, не би пощадил и него.

Когато будилникът най-сетне иззвъня, Дейвид се изкъпа надве-натри, облече се бързо и отиде в общата зала. Наталия вече беше там, ядеше йогурт. Дейвид седна до нея и затупка с крак.

Минаха няколко минути.

— Какво? — попита Наталия.

Дейвид се намръщи.

— Какво какво?

— Изглежда искаш да кажеш нещо.

— Да — кимна Дейвид. — Но ще изчакам да дойдат Грейс и Шон.

Наталия се зае отново с йогурта.

— Добре.

Сестра му се забави много, но пък Шон се появи веднага след нея. Взеха си храна и седнаха. Дейвид се приведе към тях.

— Трябва да се махнем оттук.

— Защо шепнеш? — попита Грейс.

— Защото не искам да ме чуят — отговори Дейвид. — Очевидно. И съм сериозен. Трябва да се махнем.

— Къде ще отидем? — поинтересува се Шон.

— Вкъщи — отвърна Дейвид. — Но сигурно и там не е безопасно.

— Какви ги говориш? — повдигна вежди Грейс.

Дейвид им разказа всичко. Как е излязъл от стаята си да разузнае, как е открил черната реактивна кола и какво е казал Исая. Обясни им как на връщане е излъгал охранителя. Изслушаха го със свъсени вежди и сбърчени чела. Когато приключи, Шон поклати глава.

— Съчиняваш си.

— Не си съчинявам!

— Тогава си сънувал — предположи Шон. — Може наистина да си ходил насън.

— Не съм! — възрази Дейвид.

Тримата се спогледаха.

— Не съм сънувал — повтори Дейвид, вече притеснен не на шега.

— Помисли — подхвана Шон. — Тук сме от седмици и винаги можехме да си тръгнем. Отнасят се добре към нас. Изведнъж изтърсваш обаче, че искат да убият Оуен и Хавиер. Не ти вярвам. Тамплиерите не са каквито ги представяше Монро. Работят за доброто на света. Точно това правим с Исая в момента…

— Така иска да мислим! — Дейвид се обърна към сестра си. — Трябва да се обадим на татко.

— И какво ще му кажем? — попита тя. — Как зад „Абстерго“ всъщност се крие тайно общество и хората в него избиват деца?

— Да — кимна Дейвид.

— Знаеш ли какво мисля? — Грейс повдигна вежда и го изгледа отвисоко, както се полага на по-голяма сестра. — Мисля, че си прекалил с играта на световни войни.

— Това не са измишльотини! — възкликна Дейвид. — Сестра си ми! Защо не ме подкрепяш?

— Винаги те подкрепям — отвърна Грейс. — Няма ли ти да ме подкрепиш поне веднъж?

— Мислиш, че не те подкрепям?

— Да. Старая се да останем тук, а ти какво правиш? Промъкваш се нощем. Ще ни изхвърлят заради теб!

Дейвид се отдръпна назад. Единствено Наталия не бе продумала. Обърна се към нея.

— Ти какво мислиш?

Тя побутна настрани празната чаша йогурт.

— Определено нямам доверие на „Абстерго“. Но не съм убедена, че биха убили Оуен и Хавиер.

Дейвид се смая. И тримата бяха идиоти.

— Хей! — Наталия протегна ръка над масата към него. — Не мисля, че лъжеш. — Не знам обаче дали си чул правилно какво говорят.

Дейвид знаеше какво е чул и видял. Просто не можеше да ги накара да му повярват.

— Разбираш ли от какво се отказваме, ако си тръгнем? — попита Шон.

— Парите ли имаш предвид? — отвърна Дейвид.

— И те са важни — вметна Наталия.

— Но не са всичко — добави Шон. — Тръгнем ли си, отказваме се от възможност, каквато няма да намерим никъде. Не съм готов да я пропусна.

— И аз — додаде Грейс.

Нямаше, значи, никаква надежда. Дейвид искаше да си отиде, но не би оставил сестра си, а без подкрепата на Грейс не би успял да убеди баща си да дойде да ги вземе. Той се облегна назад с чувството, че се е плъзнал в някакъв паралелен свят, където просто се налага да забрави, че Исая иска да убие двама негови приятели, и да продължи със симулациите в „Анимус“, все едно нищо нередно не се е случило.

— Тръгвам — Шон избута количката назад. — Доскоро.

— И аз тръгвам — каза Грейс и стана.

Дейвид я погледна и тя почака малко. Обикновено излизаха заедно, но този път той скръсти ръце и нищо повече. Тя подбели очи и се отдалечи, оставяйки го сам с Наталия.

— Каза, че „Абстерго“ не ти вдъхва доверие — подхвърли Дейвид.

— Да.

— Защо?

— Защото знам, че имат таен план. Не ни казват всичко. Но това не значи, че са убийци.

— Монро обаче каза…

— Монро също имаше таен план. И на него вярвам колкото на „Абстерго“. Предлагам да почакаме и да видим какво ще стане. Съгласен?

Дейвид не отговори.

Наталия се изправи.

— Идваш ли?

— След малко.

— Добре.

Тя изхвърли чашката от йогурта и излезе от залата.

Дейвид поседя още няколко минути до масата. После, понеже не виждаше какво друго би могъл да направи, стана и последва другите. Прекоси коридора и свари Виктория да го чака в стаята с неговия „Анимус“.

— Дейвид — кимна му тя. — Радвам се, че дойде. Разбрах за малкото ти приключение снощи.

— Да…

Внезапно го обзе паника. Какво ли още беше разбрала?

— Охранителят ми каза, че си се блъскал в стената. Притеснена съм, защото ходенето насън и други проблеми със съня понякога се дължат на Ефекта на преливането.

— Така ли?

— Да. Ще те наблюдаваме внимателно. Може да се наложи дори да заключваме вратата на стаята ти нощем, докато се уверим, че си в безопасност.

Думите й му прозвучаха много зловещо, но Шон и Грейс сигурно щяха да кажат, че е за негово добро.

— Май не искам да заключвате вратата.

— Само временно — успокои го Виктория. — Разпоредих също да ми дадат записите от камерите, за да видя какво става.

Дейвид се паникьоса още повече и сърцето му заби трескаво.

— О…

— Не се смущавай — каза тя. — Просто не искам да ти се случи нещо лошо.