Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орденът на асасините: Потомци (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tomb of the Khan, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Еми (2018)
Корекция и форматиране
sqnka (2020)

Издание:

Автор: Матю Кърби

Заглавие: Гробницата на хана

Преводач: Емилия Карастойчева

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ера

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: май 2017

Редактор: Евгения Митрева

ISBN: 978-954-389-431-4

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6120

История

  1. — Добавяне

1.

Китай, 1259 н.е.

Наталия затаи дъх в очакване на експлозията.

От високите крепостни стени над нея артилеристите на император Сун изстреляха поредния залп от железни гюлета. Огненочервените кълба, изригнали от металните им топове фей юн пи-ли пао, описаха дъги в нощното небе и връхлетяха върху ордата на Великия хан.

Тя закри уши с длани и се сниши зад бойниците, дело на строители от Дзин. Глинените стени се разтърсваха при всеки удар и сипеха пръст върху й, грохотът заплашваше да раздроби ушите й, все едно са от порцелан, ала защитният вал удържаше на напора. Засега.

Въздухът — горещ и влажен, впримчен в хватката на лятото — стихна, сгъстен от черен барутен пушек, смъдящ в очите и носа на Наталия.

Не, в неговите очи и уши.

Очите и носа на далечния й предшественик Баян — бурятски воин от северните степи. Да преживява спомените на мъж обаче далеч не бе най-объркващото в тази симулация. Чувстваше съвсем чужда монголската култура на Баян, а завоевателните походи из Азия и Европа я ужасяваха до дън душа. И все пак именно нашествията бяха влели монголска кръв в руско-казахското родословно дърво на Наталия. Историята на монголските военни походи в известен смисъл бе преплетена със семейната й история.

Пред Баян бе застанал разтреперан млад воин с вдигната нагоре глава, сякаш се бои защитните валове да не рухнат върху тях. Всички в армията на хана бяха видели какви поражения нанасят оръжията на Сун, как разкъсват хора и коне с желязо и огън.

Наталия усети как Баян заема сцената на ума й и се оттегли в сенките, позволявайки на спомена да се разгърне.

— Спокойно, това е представление — каза Баян на младия войник. — Не искат да забравим днешното поражение при Синдунската порта.

Младият воин сви устни и кимна.

— Добро представление.

По произношението и чертите му личеше, че е тангут и вероятно не е водил битки. Не беше монголец от степите. Не бе участвал във великия лов нерге. Баян си спомни своя първи лов — строени в страховита линия, дълга осемдесет мили, воините маршируваха и яздеха в строг порядък; десният и левият фланг бавно се придвижваха напред, докато сключат грамаден кръг около ужасените обречени животни. Обучението бе продължило месеци, докато Баян и степните племена се подготвят за война.

Младият войник щеше да открие храброст в сърцето си или да загине — да падне в ръцете на врага или на Ордата, обвинен в малодушие. Баян щеше да обърне внимание на командира му да го държи под око.

— Как ти е името? — попита той.

— Чън Лун.

После Баян се осведоми как се казва командирът на арбана — бойния му отряд. Накрая добави:

— Както Угедей хан завладя Дзин, така и Мьонгке хан ще победи Сун. Ще сразим този град и ще убием всеки мъж, жена и дете в него.

Воинът сведе глава.

— Да, командире.

Баян се отдалечи. Тръгна по крепостния вал да нагледа своите войници и остана доволен от неумолимия им кураж въпреки обстрела на сунската артилерия, зноя и болестите на това място. На запад, отвъд окопите на хана, планината се издигаше висока и черна в нощта. На върха блещукаха светлините на Рибарския град. Дори Аламут, асасинската крепост в Персия, не бе устоявала на обсадите, както този бастион. Местонахождението му — между широки реки и стръмни скатове от трите страни — му предоставяха естествено предимство, подсилено от военните стратези на Сун.

Пред планината обаче се открояваше друга сянка — вал над Седловия хълм, издигнат по заповед на хана. Баян предполагаше, че ще го използват при атака или за по-добър обзор към града. Някои го смятаха за глупава проява на гордост от страна на хана, но дали думата „гордост“ описваше уместно делата на Божия бич, Императора на света?

В уречения час Баян се насочи на изток към лагера върху Лъвския хълм. Предводителят на минханската военна част го бе привикал заедно с още деветима командири. В просторната кръгла шатра, подплатена с кожа, въздухът бе нажежен до бяло. Неколцина командири кашляха, други изглеждаха изпосталели, макар да се стараеха да го прикриват. Баян се запита колко ли войници ще покоси чумата, преди да вдигнат обсадата.

— Има нова заповед — каза пълководецът Кьоке. — Уан Дъчън ще атакува портата Ху Гуо. Тази нощ.

— Уан Дъчън? — попита един от командирите.

— Да — кимна Кьоке.

Уан Дъчън бе най-довереният генерал на Великия хан, неговата дясна ръка. При обсадата на Рибарския град той ръководеше четири полка на Ордата, всеки наброяващ по десет хиляди войници, разположени край реката и по възвишенията. Щом той щеше да застане начело на хората си, значи нападението бе от жизнено значение.

Кьоке продължи:

— След поражението при портата Син Дун, Сун няма да очаква нова атака толкова скоро, и то по тъмно. Уан Дъчън иска само най-жилавите воини да застанат редом с него. Всеки от вас знае дали подчинените му са здрави телом и духом.

— Моите са подготвени. — Баян изтри потта, струяща по челото му изпод шапката и шлема. — Всичките ми мъже са готови за битка.

Кьоке се озърна.

— Другите?

Още неколцина командири предложиха целите си отряди. Други, чиито войници бяха пострадали от болестта, предложиха арбани — по-малки части от десетима бойци. Кьоке прие всички.

— Съберете хората си и след час и половина се явете до южния крепостен вал. Там ще получите заповеди — каза той.

Командирите се разпръснаха и Баян тръгна бързо към своя лагер. Докато крачеше натам, Наталия усети как у нея пак се надига страх и я обзема изтощение. Това бе петата битка, в която щеше да участва с предшественика си в симулацията на „Анимус“. Трябваше да си отдъхне от кръвта и от смъртта.

— Не мога — изрече тя, изплувайки над повърхността на съзнанието му. — Не мога, Виктория.

Мина миг; битката наближаваше.

— Виктория?

Добре ли си, Наталия, попита в ума й глас с лек френски акцент.

— Не съм. Искам да си почина.

Жизнените ти показатели са наред, само пулсът и кръвното налягане са леко завишени.

„Нима“, понечи да отвърне Наталия. Какво ли би могло да бъде кръвното й точно преди средновековна ръкопашна схватка?

— Искам да си почина, доктор Бибьо — повтори тя по-твърдо.

Сигурна ли си? Знаеш колко тежко ще го понесеш.

— Сигурна съм.

Миг тишина. Наталия си представи лъх на раздразнение.

Разбира се. Момент.

Наталия се подготви за изпитанието, както Баян си вдъхваше кураж да устои на вражеската канонада. Само дето тя очакваше съвсем различна експлозия.

Прекратяване на симулацията. Три, две, едно…

Светът около Наталия — лагерът на монголите, звездите, лепкавата жега върху кожата й, миризмата на пушек и кръв, всичко лумна в пламъци, които бушуваха в нея няколко мъчителни секунди. Болката най-сетне стихна, оставяйки след себе си изпепелени мисли, и тя се озова в безформената пустота на Коридора на спомените — преходно място зад кулисите, улесняващо приспособяването към симулацията. Наталия не можеше да си представи какво ли би било, ако е още по-трудно.

Изчакай малко. Отпусни се.

Не би могла да се отпусне напълно, преди да излезе от симулацията, но опита да се отърси от спомените на Баян, връщайки се към своите. Мисли за семейството и за живота й, преди Монро да я въвлече в тази каша. Виктория я бе обучила да се улавя за определени спомени — камбаните на руската православна църква, посещавана от баба й и дядо й, уханието на апетитни пелмени, врящи в тенджерата. Те бяха част от нея, помагаха й да се открие отново, след като се е изгубила в друг живот.

Няколко секунди по-късно тя си пое дълбоко дъх, за да се подготви за най-лошото.

— Време е да изляза.

Добре. Извеждане след три, две, едно…

Мозъкът на Наталия, коремът, кожата, цялото й тяло се преобърна наопаки, сякаш голите й нерви са изложени на въздуха. Вече не крещеше, но стенеше, докато усещането отмина. После Виктория свали каската за „Анимус“ от главата й. Препасана с колани, Наталия стоеше в средата на висок до кръста метален цилиндър. Ремъци с метални закопчалки прикрепяха ходилата й върху малки платформи под нея; ръцете и дланите й бяха свързани с нещо като външна рамка — съвършено подобие на скелет, уподобяващо и най-дребните движения. За разлика от приспособленията на Монро, този вид „Анимус“ позволяваше на тялото да се движи свободно по време на симулацията, без всъщност да отива където и да било. Виктория й помогна да разкопчае всички ремъци и да излезе от цилиндъра.

— Не забравяй да дишаш — напомни й тя.

Наталия се олюля леко. Новият „Анимус“ я изтощаваше — повече или по-малко, в зависимост от това колко и как се е движила по време на симулацията. В гърлото й се надигна горчилка и заглуши болката.

— Дай ми кофа — процеди тя и затвори очи.

Ставаше по-зле, ако ги държи отворени.

— Ето.

Наталия се извърна към гласа на Виктория и отвори леко дясното си око, колкото да види кофата през клепки. После повърна — пак и пак, докато стомахът й се изпразни и дъхът й секна.

Виктория приглади нежно косата й. Наталия се добра до кушетката в ъгъла на стаята. Задъхваше се, главата й тежеше.

Чу как асистент в „Абстерго“ отнася плискащата се кофа и съжали човека, но само за миг. Все пак тя минаваше през ада. Заслони очи и опита да ги поотвори.

— Колко останах вътре този път?

— Три часа и единайсет минути — отговори Виктория и седна до нея.

— Стори ми се повече — каза Наталия; нищо ново всъщност — винаги изглеждаше по-дълго.

— Искаш ли да поспиш?

Наталия отвори очи малко по-широко и се обърна към жената. Щръкналата й във всички посоки къса коса бе поизраснала през седмиците, откакто Наталия и другите бяха в „Етера“, но едрите зъби и усмивката не бяха променени.

— Да — кимна Наталия.

— Добре. По-късно ще говорим.

Наталия си пое дъх през зъби и се протегна. Виктория стана и извади светлосиньо пухкаво одеяло от модерен стъклен шкаф. Зави Наталия и прошепна:

— Почини си. Ще те наглеждаме.

Наталия кимна или си помисли, че кимна — така и не разбра, защото сънят я обори и очите й пак се затвориха.

* * *

Когато се събуди, беше сама, но знаеше, че някъде някой я наблюдава. Седна в леглото, обляна от меката светлина в стаята. Главата й туптеше. Очакваше да продължи така поне ден, макар че в началото главоболията се задържаха повече. Другите също страдаха от главоболие. Виктория ги увери, че машините им „Анимус“ са съобразени и кодирани спрямо особеностите на нервната им система и в крайна сметка главоболията би трябвало да престанат.

Би трябвало, а не сигурно.

Наталия разтри тила си на мястото, където теменният стабилизатор бе бомбардирал мозъка й с електромагнитни импулси, предназначени специално за нея. Електрическите вълни не я смущаваха ни най-малко по време на симулацията. Проблеми й създаваха включването и изключването и затова другите обикновено прекарваха по-дълго време в „Анимус“ от нея. Шон навярно би живял там, ако може, но пък той преживяваше неща, каквито тя не би могла дори да си представи.

Един техник веднъж подхвърли, че има втора, още по-обсебваща версия на „Анимус“, но в „Абстерго“ не я използвали при деца. Наталия се радваше, че е така. Компютърната томография, магнитният резонанс и стабилизаторът бяха достатъчно вмешателство.

Вратата се отвори с тихо съскане. Влезе Виктория, носеше бялата си лабораторна престилка и вечния таблет. Лампите в стаята грейнаха с пълна сила при появата й и Наталия примижа.

— Как се чувстваш? — попита Виктория.

— По-добре — отговори Наталия. — Но по темето ми все едно са танцували степ.

— Така ли? — намръщи се Виктория. — Би трябвало да намалява с времето.

Би трябвало.

— Готова ли си да поговорим?

Наталия огледа стаята — отвсякъде бяла ламперия, стъкло и компютърни монитори; металният цилиндър напомняше морска находка, лежала столетия на дъното и изгладена до съвършенство от вълните.

Изправи се на крака.

— Да, готова съм.

— Добре. — Виктория посочи отворената врата. — Отиваме ли?

Излязоха от стаята с „Анимус“ и тръгнаха по широк коридор с редица врати отдясно и стъклена стена срещу тях с изглед към гъстата борова гора около „Етера“. Наталия харесваше дърветата. Стигаше само да излезе навън и да вдиша уханието им, за да се почувства малко по-добре.

Виктория я поведе към съвещателна зала в дъното на коридора. Отвъд лабораториите и стаите с „Анимус“ сградата ставаше по-просторна и златистата вечерна светлина нахлуваше вътре през стъкления таван, прозрачните стени и прозорците. Петте еднакви сгради, съставляващи „Етера“, на места създаваха призматичен ефект.

В съвещателната зала Исая стана, за да я поздрави. Зелените му очи сияеха, русата му коса бе пригладена назад.

— Радвам се да те видя, Наталия. Разбрах, че симулацията продължава да ти създава проблеми.

— Така да се каже.

— Справяш ли се?

— Засега.

— Седни, моля. — Исая посочи стол до масата, която изглеждаше като издялана от огромен къс обсидиан. — Да поговорим.

Наталия се настани срещу него, а Виктория седна до нея.

— Монголските владетели често са били безпощадни — подхвана Исая, облегнат удобно назад. — Особено по време на завоевателния поход в Южен Китай.

Наталия не искаше да се разпростират върху това, но монголите наистина водеха психологическа война и умееха да всяват ужас. Първо предлагаха да пощадят града, ако управниците му се подчинят на Великия хан и се съгласят да му плащат дан. Приемеха ли обсадените условията, наплашени от историите за непобедимостта на врага, монголите обикновено не отвръщаха с кръвопролития. Откажеха ли обаче, следваше опустошителна касапница, от която стомахът на Наталия се преобръщаше.

— Разбирам защо ти е тежко — продължи Исая.

— Всички разбираме — додаде Виктория.

Исая сплете дългите си, тънки пръсти върху масата.

— Ще ми се да имаше друг начин да научим това, което искаме.

Наталия бе на същото мнение.

— Ще се обадиш ли на родителите си? — попита Исая.

Наталия непрекъснато си представяше как говори с тях, но обикновено си позволяваше да им се обажда през два-три дни. Освен това я посещаваха през уикендите. Никога обаче не им разказваше какво преживява. Не искаше да ги тревожи.

— Добре съм. Няма нужда.

Виктория сложи ръка върху нейната.

— Може ли тогава да ти зададем няколко въпроса?

— Разбира се.

Най-добре да приключват бързо.

— Как ти се отразява симулацията? — попита Исая. — Доктор Бибьо ми каза, че все още изпитваш болезнени странични ефекти.

Наталия кимна.

— Може да се очаква — отбеляза Исая. — Електромагнитните вълни временно потискат теменните дялове на мозъка, отговорни за пространствената и времевата ориентация. Потапяш се по-дълбоко и бързо в симулацията, но пък объркването е по-силно.

Всеки път й обясняваше същото, почти дума по дума, сякаш никога не са водили подобен разговор.

— Главоболията не са чак толкова нетърпими — каза Наталия с надеждата да минат нататък.

— Радвам се. — Исая наклони едва забележимо глава наляво. — Да си виждала следа от него?

— Не.

— Сигурна ли си?

Не й харесваше как винаги очаква второ потвърждение.

— Бих познала кама, способна да унищожи света.

— Вероятно — каза Исая. — Или пък не.

Наталия разбираше, че е нетърпелив, а всъщност и нейното търпение се изчерпваше. Беше тук само заради Райската реликва. Тя бе единствената причина всички да са тук в „Етера“, а Оуен и Хавиер — незнайно къде. Трябваше да я открият. Наталия обаче все още не беше сигурна кой е по-добре да я намери.

— Знаем, че е попаднала в ръцете на Баян през някой етап от живота му — намеси се Виктория. — Въпрос на време е.

— Ами ако е било на старини? — попита Наталия. — Доста години остават.

— Ако разполагахме с данните на Монро, щяхме да търсим по-целенасочено. — Очите на Исая проблеснаха, устните му се присвиха. — За съжаление още не знаем къде е и се налага да проследяваме живота на Баян част по част.

— Битка по битка — уточни Наталия.

Исая и Виктория не бяха споменавали скоро за Потомственото събитие. Знаеха, че Монро е открил нещо уникално в тяхното ДНК. Ала не знаеха какво точно.

— Какво е положението в настоящата симулация? — попита Исая.

Наталия му разказа за обсадата и за небивалото поражение, претърпяно от монголската орда.

— Всички са болни — добави тя. — Холера, малария или нещо такова.

Виктория плъзна пръст и почука върху екрана на таблета.

— Според някои източници Мьонгке хан е умрял от заразна болест по време на обсадата.

— Още не е — каза Наталия.

Исая забарабани с пръсти по обсидиановата маса, ноктите му потракваха ритмично.

— Можеш ли да се върнеш тази вечер?

Наталия поразмисли, разтърквайки слепоочия.

— Не. За днес приключих.

Исая погледна косо към Виктория, тя задържа погледа му за миг и после поклати глава, сякаш Наталия я няма и не ги вижда. Както и да е. Не можеха да я принудят, а сега не би се върнала там за нищо на света.

Исая прокара кокалчетата на пръстите си по масата, веднъж.

— Добре. — Изправи се в цял ръст. — Надявам се да си отпочинеш през нощта. А утре…

— Утре отивам на война — довърши Наталия.