Матю Кърби
Гробницата на хана (23)

22.

Оуен стоеше пред банката и гледаше часовника. Имаше точни разпореждания и ако ги изпълнеше, щеше да изплува от дъното и да погледне спокойно в очите съпругата и сина си. Не успееше ли, щяха да изгубят къщата си и живота, който толкова усърдно се стараеше да им осигури. Независимо от изхода обаче, те нямаше да пострадат. Дадоха му дума.

Секундите се точеха, стана 16:23 и той влезе в банката. Помая се няколко минути. Преструваше се, че попълва вносна бележка, и се бореше със страха, който вече го обливаше в пот и пресушаваше устата му. После тръгна към тоалетните, влезе в средната кабинка, притвори вратата и се покачи върху тоалетната чиния.

Зачака.

Чакаше търпеливо.

Бедрата го заболяха, прасците му горяха, мирисът на белина и освежител с аромат на череша полепна по ноздрите и по езика му. Ала продължаваше да чака.

В 17:03 чу как в тоалетната влиза някой и по дрънченето на ключове разбра, че е охранителят. По протокол трябваше да провери кабинките, но понеже всички врати бяха отворени, той пропусна тази стъпка, както Оуен се молеше да направи.

Охранителят изгаси лампите и излезе.

Оуен слезе от тоалетната чиния и опипом се измъкна от кабинката, осветена единствено от червената лампичка на знака „Изход“ над вратата.

После зачака отново.

В 17:17 излезе от тоалетната и тръгна надясно към задните офиси. Отвори аварийния изход и пусна съучастника си, вече деактивирал алармата. Мъжът носеше черно дънково яке с качулка, прикриваща отчасти лицето му.

Двамата се насочиха към предното крило на банката, където касиерите още брояха, преди да заключат сейфа.

В главния салон съучастникът на Оуен размаха пистолет и закрещя.

Нямаше значение какво казва. Оуен не го слушаше. Гледаше касиерите в опит да прецени дали назряват неприятности; по лицата им обаче се четеше само изненада и ужас. Мислеше, че щом работят в банка, ще са по-добре подготвени за подобни случаи. Някак по-смели. Ала те вдигнаха ръце и се снишиха, с изключение на служителите, които пълнеха торбите с пари. Оуен се помоли отново — този път да не направят нещо глупаво.

После изневиделица се появи охранителят.

— Не мърдайте! — извика той.

Оуен тутакси разбра какво ще последва и се почувства безсилен да го спре.

Съучастникът простреля охранителя в гърдите и всички запищяха. Един от мъжете, тъпчещи пачки в торбите, буквално замръзна на място. Друг го изруга, изтръгна торбите от ръцете му и пое щафетата.

Охранителят лежеше на земята и помръдваше минута-две. Локвата кръв под него растеше, после той се отпусна безжизнен и Оуен се вцепени. Това не беше предвидено. Грабна обаче колкото торби можа, съучастникът му направи същото и двамата хукнаха към задния изход, където чакаше кола.

Видя ли нещо? — попита Исая.

— Да — отговори Оуен.

Симулацията се разпадна на късове като древен пергамент, изложен внезапно на светло и на въздух, и Оуен се върна в Коридора на паметта.

— Не беше баща ми — изрече той.

Ограбил е банка, Оуен, каза Исая.

— Да, но са го принудили. Нямал е избор. Другият застреля охранителя. Татко не е убил никого.

Пак щяха да го пратят в затвора.

— Може би — съгласи се Оуен.

По-важното обаче беше, че е разбрал какво се е случило през онзи ден, защото така всичко си идваше на мястото. Баща му беше жертва също както охранителя. Никой не би повярвал, особено баба му и дядо му, но все едно. Оуен знаеше истината, а от самото начало искаше точно това.

— Асасин ли беше съучастникът? — попита той.

Може би.

— Готов съм да изляза.

Добре. Три, две, едно…

Раздираща светлина заличи Коридора на паметта и Оуен отвори очи. Надвесен над него, Исая го освобождаваше от машината. Оуен се подвоуми дали да благодари на тамплиера, но не успя да изрече думата. Още не.

— Искам да видя Монро — настоя вместо това.

Исая кимна.

— Ще го уредя.

— Какво му направихте?

— В смисъл?

— Къде е?

— В килия.

— Направихте ли му… нещо?

— Какво?

Оуен знаеше, че Монро разполага с информация, необходима и на тамплиерите, и на асасините. Монро бе декодирал нещо в ДНК-то на Оуен и на другите, свързващо ги помежду им и с Райския тризъбец. Оуен не знаеше обаче докъде е готов да стигне Исая, за да изтръгне въпросната информация от Монро.

— Измъчвахте ли го? — попита той.

Исая повдигна вежди.

— Моля те. Ядосан съм на Монро, но мъченията винаги са непродуктивни. Увреждат мозъка, а за моята работа е важно умът да е непокътнат. Скоро ще се убедиш сам, че Монро е невредим. Хайде. Ще те придружа до салона.

Исая поведе Оуен по лабиринта от коридори в „Етера“ към мястото, където Грейс и Шон закусваха сутринта. Грейс още беше там; разговаряше тихо с жената, Виктория. Исая си тръгна и Оуен седна по-далеч от Грейс, с лице към големите прозорци, за да не я смущава.

След дъжда през предишната нощ светът отвън бе окъпан в лъчисто зелено сияние. Дърветата, ефирните храсти, тучната трева, поникнала на туфи по огрените от слънцето места… Струваше му се странно, че само преди часове се е прокрадвал сред тази гора, за да нахлуе в „Етера“, а сега седи тук и гледа отвътре навън.

— Оуен — подвикна Грейс.

Двете с Виктория се взираха в него.

— Получи ли се? — попита тя.

— Да — отговори той.

— Как се чувстваш? — поинтересува се Виктория и Оуен предположи, че е нещо като психолог.

— Добре. Днес беше ли в симулация, Грейс?

Тя поклати глава.

— Всички преживяхме тежка нощ — каза Виктория. — И всеки се справя по свой начин.

Психолог несъмнено. Оуен бе разговарял с неколцина след смъртта на баща си.

— Да отида ли вече при Шон? — попита Виктория.

Грейс кимна и жената ги остави сами. Оуен се изправи и приближи до масата, където седеше Грейс.

— Може ли? — попита я.

— Разбира се.

Той дръпна стол, обърна го и седна наопаки, скръстил ръце върху облегалката.

— Е? Асасините наистина ли са натопили баща ти?

Раменете му се напрегнаха.

— Така изглежда.

— Съжалявам.

Досега нямаше кого да вини за смъртта на баща си. Не знаеше обаче доколко и дали изобщо е замесен Грифин, и това го тревожеше най-много.

— Не е изненадващо, предполагам.

— Защо?

Оуен й разказа за Джъ, как я раниха и Братството й обърна гръб, въпреки че съвсем сама спаси империята.

— Явно така действат — заключи той. — Използват хората.

— Нечестно е — каза Грейс.

— Както много други неща.

— Успяла е поне да почете паметта на баща си, нали? И ти правиш нещо подобно.

Вярно беше. Оуен всъщност имаше чувството, че е длъжник на Джъ. И на Хавиер. Без открадната проба ДНК щеше да е там, където беше преди — объркан, самотен, без отговори. Прииска му се да разкаже на Хавиер какво е научил току-що, но нямаше представа кога ще види отново приятеля си.

— И какво? Тамплиер ли си сега? — подсмихна се Грейс.

Той изсумтя.

— Ти как мислиш?

— Не знам. Исая е доста убедителен.

Оуен все още му нямаше пълно доверие, а и трудно щеше да забрави какви поражения бяха нанесли тамплиерите в Ню Йорк, независимо какво мислеше Шон за организацията сега.

— Не съм тамплиер.

— Но не си и асасин.

— Не съм. Но май съм вървял по този път.

— И аз. Ако си спомняш.

Помнеше. Предшественикът му в Ню Йорк обучаваше нейната сродница да бъде асасин. Вариус и Илайза бяха прекарали доста време заедно и се бяха сближили. Повей от някогашната близост и доверие все още витаеше между Оуен и Грейс.

Тя се облегна назад.

— Доста е объркваща тази ситуация.

— Да — съгласи се Оуен. — Като мисловен лабиринт. Трудно наместваш нещата. Спомените. Кой какъв е. Лесно е да се изгубиш.

— Трябва да намериш едно истинско нещо — каза Грейс. — Виктория тъкмо ми обясняваше това. Намираш едно истинско нещо и се улавяш за него.

Оуен се замисли над думите й.

— За мен това е баща ми. А за теб?

— Дейвид.

Оуен сведе очи. Не разбираше какво точно се е случило между брата и сестрата и как са се оказали от двете страни на сблъсъка, но усещаше, че не бива да разпитва. Ако поиска, Грейс щеше да сподели.

После неколцина служители в „Етера“ донесоха поднос със сандвичи, кесийки с пържени картофки и плодове.

— Обядът — каза Грейс. — Не е чак толкова хубав както обикновено.

— Добре е — сви рамене Оуен. — Споменах ли, че се криехме в склад?

— Наистина ли?

— Да. — Оуен стана и си взе сандвич с печено говеждо. — Повярвай ми, това е страхотно.

Докато се хранеха, Шон се върна в трапезарията. Поздрави ги и седна до масата, но изглеждаше отнесен и разсеян. Никак не приличаше на момчето, с което Оуен се бе запознал преди седмици в убежището на Монро.

— Как си? — попита Оуен.

— Ъ?

— Как си?

— О, добре — кимна Шон. — Спечелих викингски двубой.

Оуен повдигна вежди.

— Сега командвам йомсвикингите и ще нападна датския бряг.

— Яко! — Оуен остави сандвича си. — Но как си ти?

Шон спря да дъвче и го погледна объркан, сякаш не разбира въпроса.

— Аз ли?

— Да, ти.

— Ами… нормално. По-добре от нормално.

Оуен погледна към Грейс и тя сви рамене. Шон явно се беше залутал из мозъчния лабиринт и май не искаше да го намерят.

* * *

На другата сутрин Виктория ги чакаше в салона сама. Погледна таблета и предложи на Шон да се върне в симулацията с викинга. Грейс все още не беше сигурна дали иска да преживява спомени на предци. Накрая Виктория попита Оуен дали би им съдействал с участие в симулация, ала у него се породи съмнение, че се опитват да му отклонят вниманието.

— Няма да ви помагам, докато не видя Монро — каза той.

— Не знам дали е възможно.

— Защо не? Исая ми обеща.

Виктория пак погледна към таблета.

— Нищо не ми е споменал.

Тамплиерът го беше излъгал.

— Доведи го тогава.

— Зает е, опасявам се.

— Зает ли? — Оуен надигна леко глас. — С какво?

— Не е твоя работа — сряза го Виктория.

Напрежението явно бе пропукало професионалната й фасада.

— Заминава, нали? — попита Грейс. — Да търси Тризъбеца.

Виктория поклати глава.

— Не съм казала…

— Значи заминава за Китай. Или за Монголия — прекъсна я Оуен.

— Откъде знаеш? — намеси се Шон. — Не си говорил с Наталия.

Оуен се втренчи във Виктория.

— Защото бях там.

При тези думи принудената й сърдечност се стопи съвсем.

— Знаеш ли къде е Райската реликва?

— Не — отговори Оуен. — Моето ДНК се оказа задънена улица. Иначе асасините вече щяха да са се добрали до нея.

Виктория го изгледа с присвити очи.

— Срещата ти с Монро ще почака, докато Исая се върне. Междувременно аз ще наблюдавам симулациите ви. Исая ми каза да ти предам, Шон, че възлага надежди на твоя предшественик.

Шон вдигна рязко глава.

— Така ли?

Виктория отново прокара пръсти по таблета.

— Да. Мислим, че в Ню Йорк сте открили птолемейското острие. В Монголия се надяваме да открием селевкидското. Остава македонското. Учените ни разчертаха няколко хипотетични маршрута, по които може би се е придвижвало в древността. Един от най-вероятните води до Скандинавия.

По лицето на Шон се изписа предоволна усмивка. Идиотска. Приличаше на наркоман.

— Кога тръгва Исая? — попита Грейс.

Виктория се обърна и закрачи към вратата. Отвори я и подхвърли през рамо:

— Сигурно вече е тръгнал. Коул го замества.

Оуен я изчака да затвори вратата и веднага се обърна към другите.

— Монро е някъде в „Етера“. Знаете ли къде може да е?

— Защо? — попита Шон, но Оуен не му обърна внимание.

— Има пет сгради — каза Грейс. — Не сме били във всичките.

— Снощи минах през три. — Оуен забарабани с пръсти по масата. — Предполагам, че Монро е в някоя от другите две.

— Чакай! — Шон се приведе напред и попита с нескрито безпокойство: — Какво си намислил?

— Спокойно — рече му Оуен. — Ти си гледай екскурзиите във времето.

— Моля?

— Нищо. — Оуен се обърна към Грейс. — А ти?

Тя го погледна право в очите, но дълго не проговори.

— Искаш да го измъкнеш оттук ли? — попита най-после.

— Нещо такова — кимна Оуен. — Щом Исая заминава за Монголия, нямам работа тук.

Грейс задъвка устна и Оуен се усмихна.

— Вече знаем, че сме добър отбор.

— Илайза и Вариус бяха добър отбор — уточни Грейс. — Ти и аз? Въпросът е открит.

Оуен обаче долавяше, че и тя е на тръни. Прочете го по лицето й, когато Виктория им каза, че Исая сигурно е тръгнал.

— Знам, че и на теб не ти се остава. Освен това Грифин вероятно също е заминал и Дейвид ще е с него. Притесняваш се за брат си, нали?

— Това беше удар под пояса.

Оуен разпери ръце.

— Истина е.

Грейс го гледа цяла минута, а Оуен чакаше търпеливо, сложил картите на масата.

— Добре — рече най-сетне тя. — С теб съм.

Оуен кимна и се обърна към Шон, който ги наблюдаваше мълчаливо.

— А ти?

— Оставам — отговори той.

— Разбира се. — Оуен не очакваше да чуе друго. — Може ли поне да ти се доверим, че няма да ни издадеш?

Шон сви рамене.

— Не говоря за вас. И вие — за мен.

Оуен реши, че трябва да се задоволи с този отговор.

— Добре.

Грейс се облакъти на масата.

— Имаш ли план?

— Да.

— И как ще ми се стори планът?

Оуен се усмихна отново.

— Няма да ти хареса.