Матю Кърби
Гробницата на хана (21)

20.

Скоро след като другите си бяха тръгнали, Исая влезе с агентите си в стаята на Шон. Той вече се беше прехвърлил в леглото; лежеше по гръб с ръце под главата и се взираше в тавана.

— Всичко наред ли е, Шон? — заговори Исая, без да включва лампите.

— Какво става навън? — попита Шон.

Исая приближи до него.

— Положението е овладяно. Виждал ли си другите?

Шон не искаше да ги предава, но не искаше също директорът да си помисли, че ги подкрепя.

— Не отговарям за тях и те не отговарят за мен.

Исая замълча.

— Звучи справедливо — рече след малко и се обърна към агента до него. — Провери другите стаи.

— Да, сър.

Агентът излезе. Исая пристъпи още по-близо до леглото на Шон.

— Тази нощ ще се окаже решителна в много отношения.

Шон зачака в тъмнината.

Исая продължи:

— Очертаха се граници между лагерите. Ти избра правилно, Шон.

— Мисля, че съм избрал отдавна. — Шон погледна към краката си. — Просто не знаех.

— Може би.

— Но не става дума за добро и зло — уточни Шон. — Те са ми приятели. Добри хора. Това не значи, че не грешат понякога.

— Съгласен съм.

Агентът се върна.

— Грейс е в стаята си, сър. Дейвид и Наталия ги няма.

Последва кратко мълчание, после Исая въздъхна.

— Имам неотложни задачи, Шон. Стой тук и не се тревожи. Всичко ще се нареди.

Шон кимна. Исая и агентът излязоха и в стаята и в цялата сграда отново се възцари тишина. Дъждът беше спрял, но вън се чуваха викове. Шон се постара да не им обръща внимание, ала и не се опита да заспи.

Не можеше да се сърди на другите, че го бяха оставили. Той не стоеше срещу тях и те не стояха срещу него. Ставаше дума за това докъде го бе довел животът. Бе открил отличен начин да създаде по-добър свят за себе си и за хората като него. Асасините имаха свои възгледи, но Шон смяташе, че методите им пораждат хаос. Насърчават метежниците и терористите, обръщащи наопаки света. „Абстерго“ и тамплиерите обещаваха нещо по-стойностно.

Някой почука по вратата.

— Да?

— Шон?

Беше Грейс.

— Влез — каза той.

Вратата се отвори и Грейс се появи на прага.

— Може ли да поседя при теб?

Шон се изправи.

— Разбира се.

Прехвърли крака през ръба на леглото, за да й освободи място.

— Дейвид си тръгна.

Грейс седна близо до него и двамата хлътнаха във вдлъбнатината на матрака.

— Разбрах. — Шон скръсти ръце в скута. — Съжалявам.

Тя заплака.

Шон се почуди какво да направи, но й съчувстваше и усещаше, че я познава достатъчно, за да я обгърне през рамо. Тя го погледна и закри очи с длани. Облегна лице върху гърдите му и той долови ухание на сладки бадеми.

— Може би Исая ще ги спре — предположи Шон.

Тя поклати глава.

— Не искам да ги спре. — Отдръпна се от него и прокара показалец под очите си, за да избърше сълзите. — Дейвид не искаше да остава тук, а и аз някак си вече не искам да нося отговорност за него.

Шон кимна.

— Мисля, че те разбирам.

— А мислиш ли, че съм лоша сестра?

— Не. Всички носим отговорност единствено за себе си. Дейвид също. Направил е избор, ти — също. Няма проблем, че сте взели различни решения.

Грейс кимна.

— Не знам какво ще кажа на татко.

— Исая ще се погрижи — успокои я Шон, после впи очи в пода. — Ще ми кажеш ли защо остана?

Грейс не отговори веднага. Шон зачака.

— Мисля… — рече най-сетне тя. — Мисля… че още не ми е ясно.

— Добре — кимна Шон. — Тук съм, ако искаш да поговорим.

После и двамата замълчаха. Агент на „Абстерго“ наруши тишината. Почука на вратата и съобщи:

— Исая иска да говори с вас. Чака ви в кабинета си. Грейс стана и отстъпи настрани. Шон се намести в количката и тримата тръгнаха по коридорите, но не към стаята, където обикновено се срещаха с директора. Агентът ги поведе към централната сграда и към асансьор в далечния край на атриума. Извика го, като сложи палец върху скенера и въведе код. Същото се повтори, когато влязоха в асансьора и поеха към четвъртия етаж.

Шон дори не знаеше, че има четвърти етаж. Погледна към Грейс и тя повдигна вежди и поклати глава.

Когато асансьорът спря, агентът излезе и посочи надясно.

— Исая ви чака.

Шон се изтъркаля в коридор, извит като пръстен високо над атриума. Отгоре се виждаше стъкленият таван, подът беше далеч под тях. Шон зави надясно и двамата с Грейс стигнаха до отворена врата. Чуха вътре гласа на Исая и влязоха.

Дългото помещение наподобяваше модерна църква. Писалището на Исая се издигаше като олтар в дъното, зад него имаше витраж с формата на кръст; подът бе облицован с полиран бледорозов мрамор. Множество столове бяха разположени пред писалището почти като църковни пейки; на предния ред седеше момче.

— Оуен? — отрони Грейс.

Шон погледна пак и откри, че е права. Беше Оуен — в кожено яке и камуфлажни панталони; ръцете му бяха вързани в скута.

Исая стоеше пред приятеля им и го наблюдаваше отвисоко.

— Шон, Грейс, благодаря ви, че дойдохте. Елате по-близо.

Шон се придвижи по пътеката между столовете. Грейс го последва и двамата застанаха до Оуен. Той вдигна глава.

— Какво правите тук, хора? — усмихна им се.

— Канех се да те попитам същото — отвърна Шон.

— Оуен нахлу в „Етера“ — обясни Исая. — Заедно с Хавиер и с асасин на име Грифин.

— Какво? — Шон поклати глава. Нима Оуен някак си бе станал асасин?

— Вярно ли е? — попита Грейс.

Оуен кимна.

— Абсолютно.

— Защо? — попита Шон с по-ядосан глас, отколкото възнамеряваше.

— Искахме да ви спасим — каза Оуен. — Очевидно сме си изгубили времето.

— Това пък какво значи? — повдигна вежди Шон.

— Вижте — намеси се Исая. — Не ви събрах заедно, за да предизвикам свада. Точно обратното. Надявах се Шон и Грейс да помогнат на Оуен да осъзнае, че ние не сме врагове.

— Кажи го на момчетата си, които стреляха по нас — сряза го Оуен.

— А какво очакваше да направят? — Исая наклони глава. — Не знаеха кои сте. Предположиха, и то с право, че намеренията ви са враждебни, а оръжията — смъртоносни. Не ги виня, че се защитиха.

— Нито пък аз — додаде Шон.

Вярно, не беше присъствал на схватката, но Оуен го бе ядосал и му беше все едно. Как му е щукнало, че се нуждае от спасител? С какво право си е присвоил тази роля, сякаш Шон е безпомощен?

Исая заобиколи писалището, отвори чекмедже и извади папка.

— Може би моментът е подходящ да покажа на Оуен късче истина.

Оуен се засмя.

— Истина? От теб? Май го наричат оксиморон, нали?

Исая не обърна внимание на хапливия тон. Върна се пред писалището и разтвори папката.

— Баща ти — рече. — Ужасен случай.

Думите му промениха коренно изражението на Оуен. Усмивката се стопи, заменена от гневен поглед изпод вежди.

— Този номер ли измисли?

— Да. — Исая размаха папката. — Не искаш ли да видиш какво има вътре?

— Какво е това? — намеси се Грейс.

— Улики — отговори Исая. — Съдът обяви бащата на Оуен за виновен в ужасно престъпление и го изпрати в затвора. Той почина там, но Оуен смята, че е невинен.

— Наистина е невинен! — изкрещя Оуен.

Част от гнева на Шон се изпари при мисълта през какво е преминал.

— Да. Невинен е — кимна Исая. — Натопиха го, че е извършил убийство.

При тези думи времето сякаш спря. Дори Шон го усети. Той затаи дъх и зачака, вперил очи в Оуен, чийто свят очевидно се беше разклатил.

— Какво каза? — прошепна Оуен.

— Разполагам с доказателство — каза Исая. — Не би помогнало пред съда, но може би ще те успокои донякъде.

— Покажи ми — настоя Оуен.

Исая затвори папката.

— Ако ти се доверя и ти развържа ръцете, ще ми се довериш ли и ти?

— Покажи ми доказателството — повтори Оуен. — После ще говорим.

Исая се поколеба.

— Явно аз ще трябва да направя първата стъпка…

Извади нож от джоба си и сръчно преряза пластмасовите ленти, пристегнали китките на Оуен. Сложи папката в скута му.

— Какво има вътре? — попита Шон.

Очите на Оуен сновяха трескаво по страниците. Той не продума.

Шон се обърна към Исая.

— Какво има вътре?

— Бащата на Оуен е бил марионетка на асасините — отговори Исая. — Принудили го да ограби клон на „Малта Банкинг Корпорейшън“, част от финансовия холдинг на „Абстерго“.

— Защо? — попита Грейс.

— За да си осигурят спокойствие — сви рамене Исая. — Да прикрият други свои планове. Асасините периодично атакуват авоари на „Абстерго“ в опит да омаломощят Ордена. В този случай бащата на Оуен е трябвало да ни отвлече вниманието от далеч по-сериозно посегателство. Подобна тактика използваха днес.

— Но как са го принудили да се съгласи? — попита Шон.

— Бащата на Оуен бил любител на хазарта. Асасините се възползвали от това. Изчакали да задлъжнее много и го заплашили, че съпругата и детето му ще пострадат, ако не плати. Той нямал достатъчно пари, разбира се. Предложили му да участва в банковия обир, за да си разчистят сметките.

Оуен затвори папката и поклати глава.

— Не ти вярвам.

— Защо? — повдигна вежди Исая.

— Защото си лъжец.

— Питай приятелите си. Шон, Грейс, лъгал ли съм ви?

— Не — отговори Шон.

Грейс се поколеба, но накрая рече:

— Не мисля.

— Какво доказва това? — Оуен вдигна папката. — Нищо.

— Какво доказателство би приел? — попита Исая.

Оуен бръкна в джоба на якето, сякаш да извади оръжие. Исая замахна с ножа си, рязко и застрашително, и спря на крачка от него.

— Доверих ти се, синко. Не ме разочаровай.

— Не съм ти син.

Оуен измъкна найлонов плик от джоба.

— Какво е това? — попита Грейс.

— ДНК проба от баща ми. Взели са я след ареста.

Исая се приведе.

— Разбирам. Искаш нещо, което Монро и Грифин не могат да ти дадат. Искаш да използваш „Хеликс“.

— Искам да видя тези спомени — отвърна Оуен. — Само на тях ще повярвам.

Исая протегна ръка.

— Мога да ти помогна. Но технологията е по-различна от „Анимус“.

Оуен се втренчи в директора, после му подаде плика.

— Кога?

— Утре. — Исая прибра уликата в джоба на сакото си. — Изисква време да се извлекат генетичните спомени, които ти трябват.

Оуен присви очи, но кимна.

Исая се оттегли зад писалището.

— Може би след това ще ми повярваш.

— Едва ли — каза Оуен.

— Шон и Грейс, ще отведете ли Оуен? Настанете го в стая близо до вас.

— Разбира се — кимна Шон.

— Благодаря. Ще се срещнем в трапезарията утре сутринта, след като се наспите и закусите.

Шон се пообърка от внезапното нехайство на Исая и от решението му да предостави на Оуен пълна свобода. Хрумна му обаче, че Оуен всъщност не е съвсем свободен. Директорът имаше точно това, което му беше нужно, и той не би рискувал да пропилее възможността.

* * *

На другата сутрин Шон се събуди изненадан, че изобщо е успял да заспи. Снощи се прибраха в стаите напрегнати и мълчаливи и той дълго се въртя неспокойно в леглото. Сега обаче се изправи бодро, отиде с количката в банята, изкъпа се бързо и се облече.

В салона Грейс си бе избрала за закуска поничка и кафе. Оуен седеше до нея и не ядеше нищо.

— Какво ти става? — попита го Шон. — Страхуваш се, че храната е отровна ли?

— Какъв ти е проблемът? — тросна се Оуен. — Просто не съм гладен.

Шон поклати глава.

— Все едно…

— Огледай се — каза Оуен. — Дейвид и Наталия избягаха. Това не ти ли говори нещо?

— Говори ми, че допуснаха грешка — отвърна Шон, но погледна към Грейс, разтревожен как ли се чувства.

Тя остави поничката, но иначе изражението й остана равнодушно.

Шон се обърна отново към Оуен.

— Мислиш си, че знаеш всичко, нали? Тамплиерите обаче не са такива, за каквито ги смяташ. Видя само симулацията в Ню Йорк. Представяш си Шефа Туид и Кормак. Но ние тук преживяхме съвсем различни неща.

— Вярно ли е? — попита Оуен.

— Да — кимна Грейс.

Оуен замълча. Исая влезе с Виктория. Тя изглеждаше изморена, със зачервени очи и усмивка, която явно изискваше усилие.

— Добро утро — поздрави Исая. — Надявам се да сте отпочинали след снощните вълнения.

— Готово ли е? — попита Оуен.

— Разбира се — отговори Исая. — Дадох дума. Лично ще те заведа в стаята за симулации.

— А ние какво ще правим? — попита Шон.

— Предвид всичко случило се, с доктор Бибьо смятаме, че е най-добре да се придържаме към рутината. Ако искате, може да се върнете в симулациите си. Но не настояваме.

— Аз искам — каза Шон.

— Разбирам. — Виктория се обърна към Грейс. — А ти?

— Не съм сигурна. Ще помисля… — отговори Грейс.

— Добре. Не бързай. — Виктория махна на Шон. — Да вървим ли?

Шон кимна и избута количката към нея. Спря обаче до Оуен и му каза:

— Не съм лошият герой. И не те смятам за лош. Надявам се в симулацията да намериш каквото търсиш.

Оуен явно се изненада, но Шон не дочака отговор. Излезе от салона и не след дълго се върна в „Анимус“, в спомените на Стюрбьорн, където от събитията през предишната нощ в „Етера“ го деляха векове.

Сега крачеше към мястото, където щеше да се проведе двубоят — беше предизвикал Палнатоке, вожда на йомсвикингите, да премерят сили. Подобно предизвикателство не можеше да бъде отхвърлено и не бе отправено с лека ръка. Въпреки страховете на сестра си обаче Стюрбьорн знаеше, че ще удържи победа.

Гирид вървеше до него, свела тревожно глава.

— Ами ако те убие? — прошепна тя.

— Палнатоке спазва традицията — отвърна Стюрбьорн. — Няма да се опита да ме убие, а ако изгубя, ще платя откупа и ще си тръгнем. Но няма да изгубя битката, Гирид.

Думите му не успяха да разсеят безпокойството й.

Стигнаха до кръстопътя, където се провеждаха двубоите. Наоколо вече се бе насъбрало множество. Границите на квадратния тепих бяха очертани с четири лескови пръта. Стюрбьорн свали кожената наметка и я подаде на сестра си. Протегна ръце и раздвижи гръб, за да се подготви.

Не след дълго донесоха покривалото за схватката и го разстлаха върху земята. Палнатоке се появи, придружен от десетина йомсвикинги, които се втренчиха в Стюрбьорн с неприкрита омраза. Стюрбьорн не се изненада и внимателно огледа лицата им, за да ги запомни.

После двубоят започна. Стюрбьорн повери трите си щита на един от своите бойци и излезе на тепиха, където вече го очакваше Палнатоке.

Палнатоке нападна пръв; бързото му острие нанесе тежък удар по дървения щит на Стюрбьорн и в ръката му сякаш отекнаха камбани. Той обаче захвърли раздробения щит, получи нов и този път беше по-добре подготвен.

Палнатоке връхлетя отново, но Стюрбьорн парира удара и нападна на свой ред. Палнатоке отскочи настрани и се сниши. Замахна към крака на Стюрбьорн, ала не улучи и двамата се изправиха пак.

Стюрбьорн не беше свикнал с церемониални битки, които се водят бавно, методично и твърде отблизо. Предпочиташе бойното поле, кално, кърваво и хаотично. Налагаше се обаче да се впусне в този древен ритуал. Ако просто бие Палнатоке, йомсвикингите нямаше да го последват.

Стюрбьорн се хвърли напред с рев и този път се натроши щитът на Палнатоке. Шон усети прилива на адреналин и ярост в жилите на предшественика си. Смениха щита и схватката продължи.

Удар, париране, отскок.

Удар, щит, париране.

Не след дълго и вторият щит на Стюрбьорн се разлетя на трески, после третият. Остана му само сабята. Обикновено това би сложило бърз край на двубоя, но Стюрбьорн умееше да се сражава майсторски с меч.

Палнатоке го нападна прекалено самоуверено. Стюрбьорн подскочи с все сили, ходилата му се вдигнаха чак до раменете на Палнатоке, острието му се спусна плавно и преряза ухото на вожда.

От раната потече кръв, ороси платното под краката им и този червен знак подпечата края на схватката.

Нито един воин в тълпата не се провикна възторжено, когато двамата излязоха от тепиха. Палнатоке притискаше ухо с окървавена кърпа, Стюрбьорн крепеше с длан ранената си ръка, но Шон усещаше опиянението му от победата.

— Йомсвикингите са под твое командване — обяви задъхан вождът. — Накъде ще ни заповядаш да тръгнем? Към Швеция? На война срещу чичо ти?

— Не — поклати глава Стюрбьорн.

Гирид застана до него и му подаде кожената наметка.

— А накъде тогава? — попита вождът.

— Към Дания — каза Стюрбьорн. — Искам флотилията на онзи християнин, Харалд Синия зъб.