Матю Кърби
Гробницата на хана (12)

11.

Оуен отново беше в центъра на събитията, а Хавиер бе принуден да си кротува и да гледа как Грифин наблюдава симулацията на приятеля му в лъскавия нов „Анимус“. Но все едно. Така стояха нещата и точно затова се бе отдръпнал от Оуен. На него самия му се бяха струпали достатъчно неща, та да се разправя и с проблемите на Оуен. Сега обаче беше друго. Не можеше да се сърди на приятеля си. Чувстваше, че му е длъжник.

Това обаче не значеше, че не се отегчава до смърт да седи и да чака до втръсване.

Ребека си беше тръгнала преди няколко часа. В порутената плевня, видите ли, били паркирани две коли. Тя бе поела с едната, вероятно на поредната асасинска мисия. Другата обаче си стоеше в плевнята и Хавиер сериозно се изкушаваше да я подкара нанякъде.

Но накъде?

Неслучайно се криеха насред нищото. Тамплиерите бяха по петите им и разполагаха със значително числено превъзходство. Хавиер започваше да си мисли, че в основни линии това е да си асасин — постоянно бягаш и се криеш, най-често сам.

Донякъде точно така се бе чувствал и той през почти целия си живот. В трети клас разбра, че е различен. В седми клас му даде име. После дълго криеше почти от всички, че е гей, и се чувстваше много, много самотен. Положението се подобри, когато разкри истината пред родителите и брат си, а след като сподели и с Оуен, още частица от самотата си беше отишла. Мислеше обаче, че никога няма да се освободи напълно от нея. Детето у него винаги щеше да му нашепва, че играе роля. Просто се преструва, че е като другите.

— Гладен ли си? — попита Грифин, седнал пред компютърния екран, където следеше симулацията на Оуен.

— Да — отговори Хавиер.

— В онзи ъгъл има малък хладилник. Ребека сигурно го е заредила.

Хавиер стана от щайгата, която му служеше като стол. И отиде да провери. Отвори вратата, усети как отвътре го лъхва студ и откри зеленчуци и пакети с тофу, гръмко оповестяващи, че има вкус на пуйка и кашкавал.

— Ребека случайно да е вегетарианка? — осведоми се той.

— Да, защо? — Грифин го погледна през рамо.

Хавиер кимна към хладилника.

— А! Ужас! — каза Грифин.

Пазарски плик върху хладилника съдържаше хляб с пшеничен зародиш. Волю-неволю Хавиер си направи сандвич от не-пуйка и не-кашкавал и подвикна на Грифин:

— Искаш ли?

Асасинът се позамисли, после кимна неохотно. Хавиер направи още един сандвич и му го подаде.

— В момента е в монголския военен лагер. — Грифин посочи кода, нижещ се по екрана, и предшественицата на Оуен, която се прокрадваше край шатрите. — Искаш ли да дръпнеш стол и да гледаш?

— Тук съм си добре — отговори Хавиер и седна пак върху щайгата.

Не искаше да гледа. Искаше да прави нещо. Нещо реално, а не преиграване на стар спомен в „Анимус“.

— Колко още ще е там? — попита той.

— Нямам представа — отвърна Грифин, вече преполовил сандвича. — Приятелят ви Монро не ни остави пътна карта.

Картата би свършила работа, преди Монро да ги въвлече в тайния подземен свят. Хавиер си спомни онзи пръв път в „Анимус“, когато Оуен се надяваше да докаже невинността на баща си с помощта на генетичната памет. Съдът едва ли би приел подобно доказателство, но пък Оуен едва ли очакваше точно това. По-скоро искаше да докаже нещо на себе си.

Тази мисъл даде идея на Хавиер какво би могъл да направи. Как наистина да помогне на Оуен и същевременно да постигне нещо важно. В коженото му яке имаше доста снаряжение, останало от бягството им по-рано през нощта.

— Искам да се поразходя — каза той.

Грифин му хвърли кос поглед през рамо.

— Не е добра идея.

— Ще полудея, човече. Трябва да подишам чист въздух.

Грифин изсумтя.

— Наоколо няма нищо.

Хавиер стана от щайгата.

— Няма да се отдалечавам.

Грифин най-после се обърна към него, погледна го в очите и рече:

— Добре. След двайсет минути да си тук. Не ме карай да те търся. Трябва да следя симулацията.

Хавиер кимна и се изкачи по стълбите от асасинското високотехнологично убежище до призрачната къща горе. Не възнамеряваше да се връща след двайсет минути, но Грифин беше с вързани ръце. Сигурно щеше да се ядоса, ала не би оставил Оуен без надзор в „Анимус“. Ядосан или не, все едно. Така или иначе цялата работа засягаше Оуен, а не него.

Навън беше тъмно както преди, къщата все още беше скърцащ скелет от ръждиви пирони, трески и прахоляк.

Хавиер излезе през предната врата, затвори я грижливо, увери се, че електронната ключалка прищраква, после тръгна право към плевнята.

Беше излязъл вятър, повеите люлееха дърветата и високата трева. Хавиер вдигна качулката, пъхна ръце в джобовете си и поприведе глава. Широката врата на плевнята се отвори е пискливо стенание. Зад нея бе паркиран най-обикновен седан. Следващият проблем бяха ключовете. Хавиер нямаше представа как се пали кола с жички и се надяваше асасинският протокол за бягство да изисква ключовете да са в автомобила.

Оказа се точно така — бяха под постелката под краката му.

Той включи двигателя и потегли полека без фарове, докато излезе от плевнята и подмине къщата. Очакваше Грифин да изскочи навън, но асасинът не се появи. На стотина крачки от къщата Хавиер пусна фаровете, даде газ и пое по обратния път към града.

* * *

Полицейският склад дори не беше под строга охрана. Двамина в сини униформи стояха на пост пред вратата, но Хавиер не смяташе да влиза през главния вход. Не беше сигурен дори дали не си губи времето. Искаше обаче да направи нещо за Оуен, за да компенсира годините, когато го бе изоставил без обяснение.

Телена ограда с шипове отгоре опасваше склада; охранителни камери в ъглите на мрежата и на сградата обхождаха района. С по една стрела от арбалета Хавиер извади от строя най-близките камери. После се изкатери по оградата и се прехвърли над шиповете, приземявайки се леко на крака.

Втурна се към стената на склада и запълзя нагоре. Отначало имаше чувството, че се е върнал в спомените на Кормак и се катери по нюйоркските сгради. После обаче, в реалния свят, нещата станаха по-трудни. Пръстите му отмаляха, мускулите затрепериха. Той застина, вкопчен във вертикалната повърхност, и вдигна поглед. Най-близкият прозорец се намираше чак на двайсет стъпки над него. Нямаше да успее.

След миг ръцете му се плъзнаха и падна тежко на земята. Явно Ефектът на преливане имаше граници. Десният глезен го заболя, но Хавиер не мислеше да се отказва. Прокрадна се покрай стените на склада и откри товарна рампа и заден вход. Задейства електромагнитна граната, възстарата електронна ключалка изщрака и вратата се отвори. В склада се озова сред безброй високи рафтове, по които се редяха кашони с всевъзможни размери и форми. Обходи бързо етикетите и разбра, че са подредени по дата и номер на делото. Знаеше горе-долу кога се е провел процесът срещу бащата на Оуен, но не и номера на делото.

Сведе търсенето до определен период от време и зачете етикетите по кашоните, катерейки се нагоре-надолу по етажерките. Едва след четиресет и пет минути откри каквото му трябваше и издърпа кутията от рафта.

Остави кашона на пода и го отвори. Вътре имаше оранжеви пликове с улики — видеозаписи от охранителни камери, гилзи — и цял куп папки и протоколи. Надяваше се сред тях да има нещо, което да закрие случая за Оуен — по един или друг начин.

— Ще проверя там — чу се женски глас от отсрещния край на помещението.

После проехтяха стъпки.

Хавиер грабна кашона и побягна безшумно в обратната посока, снишавайки се зад рафтовете: Стигна до товарната трампа, но на пътя му се изпречи полицай. Хавиер се спусна към него, блъсна го с рамо и двамата паднаха на земята. Кашонът се смачка, но Хавиер не го изпусна. Скочи на крака, излетя през вратата и се втурна към оградата.

— Натам! — изкрещя полицаят зад него.

Хавиер хвърли поглед през рамо и видя, че мъжът тича след него с ръка на хълбока.

Бръкна в джоба на якето, извади пушечна граната и я метна назад. Експлозията замъгли въздуха на петнайсетина стъпки, давайки възможност на Хавиер да спре и да зареди арбалета със сънотворни стрели. Щом полицаят се появи, той го простреля и след секунди мъжът се строполи на земята.

Оградата се намираше на десетина метра, но нямаше да успее да я изкатери с кашона. Трябваше да мине през нея.

Зад него пак се надигнаха викове — другите полицаи го настигаха.

Хавиер извади граната, каквато не бе използвал преди. Нямаше представа дали ще му свърши работа, или ще го вдигне във въздуха, но я хвърли отдалеч към оградата и се просна на земята.

Ушите му писнаха от взрива, обсипаха го чакъл и прах, дребни камъчета се забиха в темето му. Щипеха, но не бяха болка за умиране. Той скочи пак на крака, щом пушекът се разнесе. Тесен нащърбен отвор зееше в оградата, може би щеше да мине, може би — не. Хукна към него — единственият му изход — метна кашона през пролуката, после се провря. Разкъсаната тел захвана якето му, но той го освободи и побягна към колата. На няколко крачки от нея хвърли още една пушечна граната, за да се скрие от погледа на полицаите, и измина последните метри на спринт.

Отвори вратата на автомобила, запрати кашона вътре и скочи зад волана. След секунда запраши по пътя, хвърляйки поглед към огледалото за задно виждане. Не забеляза кръжащи сини светлини, но чу вой на сирени. Не го преследваха, явно се бяха насочили към склада.

Въпреки това сърцето му не забави ход и дишането му не се успокои, докато не стигна до магистралата извън града. Докато караше, небето на изток просия от първото зарево на изгрева. Върна се в призрачната асасинска къща три часа след като бе тръгнал. Слънцето вече се издигаше над хоризонта.

Докато паркираше колата в плевнята, се запита какво ли ще му стори Грифин, но грабна решително кашона и отиде да разбере.

Грифин вече стоеше на верандата със скръстени ръце и гневен поглед.

— Тук ли ме чакаше през цялото време? — попита Хавиер.

Грифин изглеждаше готов да избухне в пламъци.

— Следя те, откакто тръгна, дребосък. Мислиш, че можеш да ми откраднеш колата ли?

На Хавиер му хрумна, че този човек редовно убива хора и навярно е разумно да продължи с помирителен тон.

— Съжалявам — каза той и пристъпи към асасина. — Не съм…

Грифин го сграбчи за яката и го придърпа по-близо.

— Не знаеш по колко тънък лед стъпваш. Ще ми кажеш ли какво надроби в полицейския склад?

— Отидох заради Оуен. — Хавиер разклати кашона. — Това са уликите срещу баща му.

Думите му сякаш поохладиха гнева на Грифин. Той го пусна и изръмжа:

— Влизай вътре. По-късно ще се занимаем с това.

Хавиер го последва и двамата слязоха по стълбите в мазето. Оуен седеше отпуснат в стола за „Анимус“ и Грифин се върна безмълвно пред компютърния екран. Хавиер сложи кашона върху масата, за да разгледа по-внимателно какво съдържа.

Извади всичко и го подреди върху стъкления плот. Пликовете с улики бяха лесни, но папките изискваха четене и подреждане. Имаше доклади от местопрестъплението, снимки, резултати от аутопсията на охранителя в банката, свидетелски показания, стенограми от разпити, финансови извлечения. Хавиер разстла всички книжа и отстъпи назад, потривайки брадичка.

— Да постъпиш грешно, воден от правилни подбуди, си остава грешка — изрече Грифин зад него.

— Казва го човек, който убива хора. И всъщност бих направил същото.

Грифин кимна.

— Знам. Това е проблемът. Ами ако те бяха заловили? Арестували? Ако те бяха проследили дотук?

— Не ме проследиха.

— Достатъчно умен си да разбереш какво искам да кажа.

— И съм достатъчно умен да не ме хванат.

Грифин приближи до масата и огледа уликите.

— Асасините имат Кредо — рече тихо той.

Бяха тайно общество. Имаха Кредо, разбира се. Хавиер обаче преглътна саркастичния отговор, защото долови колко е сериозен Грифин.

— Три правила — продължи асасинът. — Дръж острието си далеч от плътта на невинните. Оставай скрит пред очите на хората. Не подлагай на риск Братството.

— Хубаво — кимна Хавиер. — Звучи… просто.

— Явно не е чак толкова просто, след като днес наруши третото правило.

— Не съм член на Братството.

— Още не — съгласи се Грифин. — Но участваш в тази война, независимо дали ти харесва, или не. Рано или късно ще се наложи да избереш страна. Иска ми се да избереш нас.

— За твое сведение — рече Хавиер, — Монро ни предупреди какво ще стане.

— И по-точно?

— Каза ни, че вие и тамплиерите ще се опитате да ни привлечете в своя лагер.

— Прав е бил.

— Каза ни също да не вземаме страна.

— Е, може би нямате избор.

Хавиер се подсмихна.

— А уж асасините се застъпвали за свободната воля…

— Схванах иронията. Но още не си готов за това.

Грифин не отговори. Върна се пред компютъра. Хавиер поклати глава и пак заоглежда уликите. Оуен винаги повтаряше, че някак си са натопили баща му. Поставили са му капан или нещо такова. Трудно беше обаче да се обясни как така пистолетът, с който е убит охранителят, се е оказал в колата на баща му. Как можеха да се оспорят пръстовите отпечатъци на местопрестъплението? И хазартните дългове, снабдяващи баща му с мотив в размер на сто хиляди и шейсет и седем долара. Хавиер не искаше да повярва и не би го казал никога на Оуен, но истината бе, че той вероятно също би гласувал „виновен“.

Тръсна глава да прогони тази мисъл, огледа пак масата и си кимна доволно. Щом приключи със симулацията, Оуен ще прегледа всичко. Все ще открие нещо пропуснато — и от него, и от съдебните заседатели.

Взе една комбуча от малкия хладилник на Ребека и седна пак върху щайгата, втренчен в темето на Грифин.

След минути въпросната обръсната глава се приведе към монитора.

— Твоето момче загази — рече асасинът.

Хавиер стана.

— Той ли?

— Предшественицата му.

Хавиер прекоси стаята и погледна над рамото на Грифин. Видя китайката да тича през лагер с грамадни шатри, следвана буквално от цяла монголска армия.

— Някаква следа от Тризъбеца?

— Да — процеди през зъби Грифин.