Матю Кърби
Гробницата на хана (25)

24.

Грейс не хареса плана на Оуен.

Като за начало претършува салона, спалните им помещения и една от стаите за „Анимус“. Търсеше неща, с които да изработи подобие на „болезнена граната“.

— Нали няма да правиш истинска граната? — попита Грейс.

Бяха в банята в нейната спалня — надяваха се от „Абстерго“ да не са инсталирали камери там.

— Не. Просто трябва да прилича на граната — каза Оуен.

Вдигна изделието, изработено от консервна кутия с енергийна напитка, жички и изолирбанд. Изглеждаше точно каквото беше.

— Сериозно ли мислиш, че ще заблудиш някого с това?

— По-хубаво няма да стане. Хайде, да вървим — махна с ръка Оуен.

Пъхна кутийката в джоба си и двамата излязоха от банята. Ако някой някъде в „Етера“ ги бе видял да влизат вътре, какво ли би предположил? Този въпрос изплува в ума на Грейс почти едновременно с отговора — беше й все едно.

Тръгнаха по коридора. Беше късно, доста след полунощ, и не срещнаха никого по пътя до главната сграда. Вече знаеха докъде се стига в другата посока, но се почудиха дали има по-лесен достъп до една от двете постройки, където все още не бяха влизали.

Откриха стъклен проход, прекосиха го крадешком и се озоваха в просторен атриум. В отсрещния му край има коридор. Засега не се натъкваха нито на заключени врати, нито на охранители.

— След случилото се не би ли трябвало да затегнат режима? — запита се гласно Грейс.

Оуен погледна през рамо.

— Може би всички са заминали с Исая в Монголия.

— Може би — съгласи се Грейс. — Но все пак… Изглежда странно.

Стигнаха до втори стъклен тунел, който се отвори без пръстов отпечатък и код. Пристъпиха предпазливо вътре, несигурни къде ще ги отведе. Дърветата тук растяха по-близо до стените и засенчваха прохода. Сградата в далечния му край изглеждаше по-различна от другите. Имаше по-малко врати и прозорци, през които се виждаха големи лаборатории, пълни с компютри и всякаква електроника.

— Явно тук е кухнята на „Абстерго“ — каза Оуен.

— Казали на Шон, че ще му изработят специални протези.

Оуен се намръщи.

— Нищо чудно, че Исая го е зарибил.

— Защо?

— Ти не би ли поискала да ходиш отново?

— Бих поискала, разбира се, но не това е проблемът.

— А какво?

— Шон трябва да разбере, че и в двата случая си е добре. Не го определят краката му или способността да ходи.

— Това от Виктория ли го взе?

— Не. От себе си.

Продължиха тихо напред през коридори с още лаборатории и стигнаха до следващ стъклен проход. Вероятно водеше до петата сграда, но вратата имаше скенер за пръстов отпечатък и изискваше отключващ код.

— Фалшивата граната отваря ли врати? — попита Грейс.

— Ще претърсим лабораториите за нещо, с което да отключим — отвърна Оуен.

— Няма да намерите нищо — рече женски глас зад тях.

Грейс се извърна рязко с пламнал врат. Тамплиерката им препречваше пътя за бягство, откъдето бяха дошли.

— Коул… — каза Оуен.

Жената насочи пистолет към тях и съдейки по изражението й, Грейс не се усъмни, че е готова да го използва.

— Наблюдавам ви, откакто излязохте от спалнята — уведоми ги Коул. — Какво правите тук?

— Разглеждаме — отговори Грейс.

— Помниш ли ме от онази нощ? — попита Оуен.

Коул присви очи.

— Мислиш ли, че е умно да ми опресняваш паметта?

Оуен извади фалшивата граната и я вдигна, прикривайки я с длан.

— Ще ти я опресня с това — рече той.

Коул се взря в гранатата и Грейс зачака как ще реагира.

— Не ми напомня нищо — каза Коул най-сетне. — Може би защото си я направил преди малко.

На Грейс й се прииска да наругае Оуен. Целият план беше глупав и нелеп от самото начало, но тя се върза с мисълта, че един почти-асасин може би е понаучил нещо през изминалите седмици.

Оуен погледна фалшивата граната, после я пусна на пода.

— И какво сега?

— Първо вземи този боклук.

— Сериозно?

— Вземи го!

Оуен се наведе и вдигна изобретението си.

— Сега тръгвате право по коридора към килиите.

Насочила пистолета към тях, Коул ги подкара към вратата, натисна скенера с палец и въведе код. Ключалката изщрака.

— Напред!

Оуен мина пръв, Грейс го последва. Влязоха в коридора между дърветата, който се спускаше надолу по планинския склон, както прохода към гаража в другия край на „Етера“.

— Ще ни арестуваш ли? — попита Грейс.

— Върви! — отсече Коул.

— Трудно ще обясниш на татко — добави Грейс.

— Не е мой проблем — отвърна Коул. — Можем да накараме баща ти да мисли каквото поискаме. Записани сте как се промъквате наоколо. Мога да ви убия и да кажа, че е било самозащита.

Грейс замълча. Изведнъж „Етерът“ й се стори съвсем изолиран, нощта — много студена.

До нея Оуен вървеше с наведена глава, но тя долавяше, че умът му щрака. И тя би желала да измисли изход от това, само дето още не беше сигурна какво е това. Какво биха направили тамплиерите всъщност? Знаеше какво са вършели някога, в Ню Йорк, но в съвременния свят подобни неща не биха им се разминали безнаказано. А и бе започнала да се доверява на Виктория и смяташе, че тя не би им навредила. За Коул обаче не знаеше нищо.

Стигнаха до подножието на хълма. Коридорът свърши до врата, също с електронна ключалка. Коул я отвори и влязоха в петата сграда. В тази част на „Етера“ атмосферата бе по-различна. Беше студено, липсваха предразполагащите и впечатляващи елементи в другите сгради. Грейс предположи, че мястото е достъпно за малцина.

— Вървете напред — разпореди Коул.

Минаха край няколко заключени врати. Коул спря, отвори с кода си врата без обозначение и надникна вътре.

— Време е — каза на някого.

Монро излезе в коридора.

— Радвам се да ви видя — усмихна се той на Грейс и Оуен.

— Монро? — Оуен пристъпи към него. — Какво…?

— Млъкни и върви напред — прекъсна го Коул. — Право напред.

Монро кимна, погледна Грейс в очите и пак се усмихна. Тримата поеха по коридора, следвайки заповедите на Коул, докато стигнаха до сводеста стая с каменни стени и таван, високи етажерки и няколко големи контейнера, каквито Грейс беше виждала да товарят на кораби. Коул ги поведе към единия.

— Готово ли е всичко? — попита Монро.

— Да. Вътре има прецизно оборудване и контейнерът е климатизиран и снабден с кислород. Заредих с вода, храна и фенери. Има и една кофа… за други нужди.

Грейс погледна към Оуен. Какво, по дяволите, става?

— Сигурно ли е, че си в безопасност? — попита Монро.

— Да — отговори Коул. — Камерите не работят, все едно някой ги е изключил от стаите за „Анимус“. — Тя се обърна към Оуен. — Дай ми тази щуротия.

Оуен се усмихна и подаде фалшивата граната.

— Ти си Ротенберг.

Грейс вече беше разбрала, че Коул е двоен агент, къртица, и им помага да избягат. Не знаеше защо и не знаеше кой е Ротенберг, но в момента нямаше значение.

— Влизайте — махна им Коул. — Камерите ще се включат скоро. Трябва да се върна на поста си. Най-трудно ще ги убедя, че съм се хванала на това. — Вдигна фалшивата граната.

— Длъжник съм ти — каза Монро.

— Квит сме — рече Коул. — Провизиите са в далечния ляв ъгъл.

Монро кимна и влезе в контейнера. Оуен го последва, Грейс вдиша дълбоко и пристъпи вътре. Обърна се назад към Коул, която вече затваряше вратите.

— Настанете се удобно — каза тя. — До Монголия са двайсет и четири часа път.

Вратите се затвориха и настана непрогледна тъмнина. Грейс чу как резето се захлопва. После изтрополиха стъпки, в далечния ъгъл на контейнера нещо издрънча и блесна светлина.

— Готово. — Монро сложи фенера върху сандък.

— Тя ли е Ротенберг? — попита Оуен.

— Коул е стара приятелка — отговори Монро. — Веднъж й помогнах. Обеща да ми върне услугата. Свързах се с нея преди седмици. Ако искаше да научите повече за нея, щеше да ви разкаже. Няма да навлизам в подробности, за да не я изложа на опасност. Рискува живота си за вас двамата.

Думите му накараха Грейс да се усъмни в теорията за ограниченията пред съвременните тамплиери. Огледа се къде да седне и избра кашон. Въздъхна дълбоко и се облакъти върху коленете си.

— Къде беше досега, Монро? — попита Оуен.

— Криех се — отговори той. — Подготвях се. Съдейки по това, което видях в гаража, с Хавиер сте се обучавали някъде.

Оуен кимна.

— Бяхме с Грифин. Той е асасин.

— Аха. — Монро погледна към Грейс. — И вие бяхте тук в „Етера“.

Грейс кимна.

— Какво знае Исая? — попита Монро.

— Знае за Райската реликва в Монголия. И току-що разбрахме, че може би има една в Скандинавия.

Монро седна върху сандък и фенерът освети наполовина лицето му.

— А камата в Ню Йорк?

— Мислех, че е у теб — разпери ръце Оуен.

Грейс предполагаше същото.

— Не е у мен — поклати глава Монро. — Не я ли открихте?

— Разбрахме къде е скрита, но някой ни беше изпреварил — обясни Оуен.

— Надявам се това да не значи, че има трети играч. — Монро подръпна посребрялата си коса, прибрана на опашка, и се почеса по главата. — Както и да е… Остават две липсващи остриета, ако предположим, че ще открият монголското.

— Ще ги спрем, нали? — попита Оуен.

— Ще пробваме — отговори Монро. — Знае ли Исая за Потомственото събитие?

— Спомена го — каза Грейс. — Но не мисля, че тамплиерите разбират какво представлява.

Монро кимна.

— Добре.

Грейс зачака, но Монро не продължи.

— Ние също не разбираме, между другото — рече тя.

Монро се вгледа във фенера и светлината обля цялото му лице. Сиянието очерта по-дълбоко бръчиците около очите, устните и по челото му, сякаш изведнъж се е изморил и остарял.

— Не знам дали сега му е времето…

— Ще сме затворени в това нещо двайсет и четири часа — намеси се Оуен. — Има ли по-добро време?

Монро кимна. И продължи да кима замислен.

— Добре. Добре, може би си прав. Ще ми се и другите да бяха тук, но… Важно е да разберете, че макар да съм открил Потомствения ефект, не знам точно какво произтича от него. Исая смята, че носи могъщество. Нещо като оръжие. Аз обаче не съм убеден. Мисля, че е източник на мъдрост. Прозрение.

— Но какво е всъщност? — попита Грейс.

— Вече знаете за генетичната памет. В „Абстерго“ я разучавах, декодирах, анализирах, за да я използваме по-пълноценно. При изследванията обаче се натъкнах на нещо необикновено. Втори код в ДНК, скрит под основния. Като фонов шум в главния сигнал. Няма го у всеки, но според мен навремето всички са го притежавали.

— Разбра ли какво представлява? — попита Оуен.

— Предполагам. Мисля, че е колективното несъзнавано на човешката раса.

— Като в психологията? — намеси се Грейс.

— Да — кимна Монро. — Карл Юнг е въвел термина. Смятал, че всички хора споделят едни и същи фундаментални образи, символи и архетипове, предавани още от появата на хомо сапиенс през палеолита.

— Вярваш ли, че е така? — попита Оуен.

— Мисля, че теорията е интерпретирана неправилно — отговори Монро. — Някои виждат мистика в нея. Мислят, че символите са магически, притежават езотерична сила. Аз обаче съм учен. Не търсех мистика. Исках да проумея механизма на този подкод. Зарових се по-надълбоко и започнах да провеждам протосимулации с него, за да видя какво ще се случи.

— Какво е протосимулация? — попита Грейс.

— В лабораторията понякога използвахме рудиментарен изкуствен интелект за… симулирани симулации. Така проверявахме дали симулацията ще се получи и как изглежда в общи линии. И този нов генетичен подкод… — Той потри брадичка. — Страхувате ли се от паяци?

— Не особено — отговори Грейс.

— Да — каза Оуен. — Защо?

— Колективното несъзнавано е нещо такова. Някои хора по рождение се страхуват от паяци — обясни Монро. — Изпитват подсъзнателен страх.

— Нещо като инстинкт? — предположи Грейс.

— Донякъде, но е по-сложно. Питали ли сте се защо толкова много хора се страхуват от паяци? Според мен причината е следната — в далечното минало сме научили, че паяците могат да са смъртоносни, и наученото се е предало през поколенията. Като генетичен спомен, който не принадлежи само на един род. Е, всъщност го дължим на неколцина предци, но толкова древни, че идеята за потеклото губи значение. Милиони години по-късно обаче някои хора са запазили страха от паяци, а други са го изгубили.

— И какво общо има това с Потомствения ефект? — попита Оуен.

— Ще стигна и дотам. — Монро се изправи и се отдалечи на няколко крачки от тях. — Започнах да анализирам всички генетични проби, с които разполагахме в „Абстерго“. Търсех нови фрагменти. Признавам, че се вманиачих. Исках да пресъздам целия генетичен подкод на несъзнаваното. Нещо като връщане към момента на раждането на човека. Споделих обаче с Исая и това се оказа грешка. Идеята обсеби и него. Както споменах обаче, той ламтеше за власт. Нещо, което да използва, а не да се учи от него.

— Ние имаме ли част от този код? — попита Грейс.

Монро се обърна към нея.

— Не е част. Шестимата заедно имате целия код. Това е Потомственото събитие. Вие сте средоточие на колективното несъзнавано.

Грейс погледна към Оуен. Той изглеждаше объркан, свил вежди. Явно споделяше чувствата й.

— Добре. Но какво значи всъщност това? Как ни засяга? — попита тя.

— Иска ми се да можех да ти отговоря — рече Монро, превръщайки объркването й в смут. — Това правех в училищата ви. Напуснах „Абстерго“, но не се отказах от изследването. Събирах части от кода. Интересът ми беше чисто научен. Но след като ви открих, разбрах, че съвместимостта на генетичната ви памет надхвърля очакванията ми, че е свързана с Райските реликви. Още не съм разбрал обаче как се съотнасят реликвите със скрития код.

— Исая също не знае — отбеляза Грейс.

Отвън се чу бръмчене на мотор. Звукът приближи и тримата замълчаха, наострили слух. После целият контейнер се помести внезапно, Монро залитна и се тръшна върху близкия сандък.

— Тръгваме — прошепна той.

Оуен се престори, че поглежда часовник на китката си.

— Остават двайсет и четири часа.