Матю Кърби
Гробницата на хана (10)

9.

Кан не приличаше никак на баща й. Джъ го знаеше, но по време на обучението различията ставаха по-очевидни. Кан не прощаваше грешките и не търпеше недостатъците. Оуен я съжаляваше, наблюдавайки как се разгръща споменът. Усещаше тежестта на скръбта й. Баща й бе загинал неотдавна, пепелта от погребалната клада още не беше изстинала, а срещите със стария учител й напомняха какво е изгубила. Така се чувстваше и той след смъртта на баща си. Родителите на майка му и особено дядо му винаги го връщаха назад.

— Пак! — извика Кан.

Джъ изпълняваше маневра сред гората — тичаше, прескачаше препятствия, катереше се, намушкваше мишени със скритото острие или ги прострелваше с арбалета, закопчан на другата й китка.

От скалата над нея Кан я наблюдаваше и отмерваше секундите с тоягата си. Когато заданието приключи, той поклати глава.

— Пак! По-бързо!

Тя дишаше тежко, мускулите й трепереха. Втренчи се в него, изглеждаше й невъзможно да скъси времето.

Кан посочи дърветата зад нея.

— На три места можеше да спестиш секунда. Търси нови маршрути, използвай нови техники.

— Съжалявам, учителю.

— Ще искаш прошка от хана, задето си му нарушила съня. Преди да те подложи на мъчения и да те убие.

Джъ сведе глава.

— Така ли ще почетеш паметта на баща си?

— Не — прошепна тя.

— Тогава започвай пак. По-бързо!

Джъ заби нокти в свитите си длани и се върна в началото на трасето. По пътя събра стрелите за арбалета и насочи към упражнението целия гняв, който изпитваше към Кан.

Втурна се отново напред, прескачайки скали, корени и дънери. В промеждутъка между две вдишвания търсеше по-добри, по-кратки пътища. Острието й проблясваше, стрелите пееха и улучваха мишените. През цялото време тоягата на Кан отмерваше провала й.

— Беше само с една секунда по-бърза — извика той. — Пак!

На Джъ й се прииска да му кресне, че се старае, но се задоволи да го изгледа свъсено.

— Мразиш ме — отбеляза Кан с тънка усмивка, сякаш му е приятно да я измъчва. — Но аз не съм врагът. Мьонгке хан е врагът. Не го забравяй.

Лесно беше да сбърка.

— Искам да се върнеш жива — каза старецът. — Искам да заемеш мястото на баща си в Братството.

— И аз искам същото.

— Значи трябва да го заслужиш. Да докажеш, че можеш да бъдеш асасин. — Той посочи началото на трасето с върха на тоягата. — Пак!

Джъ изпълни упражнението още няколко пъти, преди да Кан да остане доволен от уменията й. Показа го с пестеливо кимване. Изцедена до краен предел от усилието, тя не изпита никакво удовлетворение. Искаше й се единствено да се строполи на земята. За щастие Кан й предостави рядка възможност да отдъхне.

Седнаха заедно на Рибарския скат и се нахраниха мълком със студена риба и ориз. Джъ наблюдаваше мястото, където трите реки се сливаха под тях, и околните хълмове, обагрени в оранжево от залязващото слънце. Топлите му лъчи оросяваха с пот челото й, ала не полъхваше ветрец да го изсуши.

— Не те ли изумява? — попита Кан.

— Кое?

— Оцеляването на империята ни зависи от този къс земя. — Той почука върху скалата, където седяха. — Едно възвишение. Една крепост.

— Един човек — добави Джъ.

— Да — кимна той. — Но се питам дали не хвърляме камъчета в реката.

— Защо?

— Наистина ли променяме течението? Има ли някой от нас такава сила? Или просто надипляме водата и си казваме, че потича в друга посока?

— Няма да ме обезсърчиш — отсече Джъ.

— И не искам. Неизбежността не е оправдание за бездействие. — Той се обърна към нея. — Кога си решила да действаш?

— Чакам да ми кажеш, че съм готова.

Той се разсмя. Въпреки изтощението ядът отново се надигна у нея.

— Забавно ли ти е?

Старецът поклати глава.

— Явно не ме познаваш. Смея се на двама ни.

— Защо?

— Защото аз чаках теб. Да ми покажеш, че си готова. — Засмя се отново. — Изглежда и двамата ще продължаваме да чакаме.

Тя се почуди как ли очаква да му покаже, че е готова, но не беше в настроение да се включва в игричките му.

Беше изморена след дългия ден. Стана и се накани да си върви.

— По-лесно е, отколкото си мислиш — изрече Кан зад нея.

Тя спря, понечи да отговори, после поклати глава. Може би утре щеше да събере сили да спори с него.

— Лека нощ — каза и се отдалечи.

— Утре по изгрев-слънце! — извика той. — Не закъснявай!

Джъ продължи да крачи напред. Мина край работилниците и езерото и навлезе в града. Стигна до дома си и влезе право в бащината си стая. Извади ръкавицата му изпод дъската, както правеше всяка нощ, откакто той бе отишъл на крепостната стена.

Сложи ръкавицата в скута си, усети мириса на кожа и смазан метал от острието и заговори на духа му. Разказа на баща си как се обучава и колко мрази Кан. Призна колко й липсва и обеща да почете паметта му, като убие Великия хан и стане асасин. После заспа. Очите й се затвориха и сякаш след миг се отвориха. Някак си бе дошло утрото и настъпваше поредният ден. Тя стана, готова всичко да се повтори наново.

Оуен й съчувстваше. Беше преживял същото. Ала изпитваше и възхищение. Въпреки упреците на Кан Джъ беше силна, способна и ловка. Оуен дори се надяваше Ефектът на преливането да пренесе у него част от способностите й през границата на „Анимус“. Вече бе придобил известни умения от времето, прекарано под тежестта на мислите на Вариус, ала искаше още.

В поредното горещо утро Джъ прекоси града. Спря да си купи закуска и разбра, че монголите не са предприемали нова атака след онази нощ. Мнозина бяха благодарни на баща й, приписваха победата на него, макар да не знаеха какво е истинското му призвание.

Джъ стигна до колибата на Кан и го свари да я чака, седнал отвън. Щом приближи, той вдигна поглед към небето.

— Закъсня. Слънцето изгря отдавна.

— Бях изморена.

— Не бой се. Ханът ще ти даде достатъчно време за почивка, когато те намаже с биволска мас и те завърже за кол, забит в земята, та мухите и мравките и…

— Стига толкова! — прекъсна го Джъ.

— Стига ли? Да не мислиш, че ханът…

— Стига! — изкрещя тя. — Знам какво ще направи ханът! Чувала съм историите. Мислиш ли, че им придавам някакво значение?

— Какво има значение за теб тогава?

Джъ присви очи разярена и отвратена.

— Не ми се подигравай, старче.

— Не ти се подигравам. — Той се изправи и закуцука към нея. — Какво има значение за теб?

Тя пристъпи към него и усети мириса на риба.

— Споменът за моя баща.

— И?

— Няма „и“. В момента това е всичко, от което се нуждая.

Кан поклати глава.

— Грешиш. Когато загърбиш желанието за мъст… Когато си предана на Братството, както на баща си… Когато почиташ Кредото, както почиташ паметта му… Тогава ще си готова.

— Не решаваш ти — отсече тя.

— О, напротив. — Той се върна пред колибата и седна отново. — Баща ти беше като теб. Поставяше честта пред Братството. Избра да не се крие. Отиде на крепостната стена, макар да го предупредих, че мястото му не е там. И ето какво се случи. Смъртта му не донесе много.

Оуен усети как гневът на Джъ изригва. Тя се спусна към стареца, но не успя да го удари. Тоягата му я халоса по слепоочието и я събори на земята. Джъ усети вкус на пръст, разискрени мълнии я заслепиха.

— По-импулсивна си от него — отбеляза Кан, който сякаш изобщо не беше помръднал. — Още нещо за шлифоване, преди да приключа с теб.

Джъ примижа и поклати глава; докосна мястото, където я беше ударил. Вече започваше да се надига цицина, ала болката не я разколеба — знаеше, че Кан греши.

— Смъртта му не беше напразна — каза, едва поемайки си дъх.

— Вярно е донякъде. Спечели битката, както всички твърдят. Но можеше да спечели войната.

Джъ не искаше да слуша повече пренебрежителни думи за баща си. Особено от устата на човек, комуто той се бе доверявал. Изправи се с усилие на крака. Главата й беше толкова замаяна, че дори Оуен се зашемети. Честта й принадлежеше само на нея, не на Братството. Никой не би заслужил по-дълбока преданост от него. Отмъщението беше по-важно от всякакво Кредо. Кан не можеше да я спре и тя осъзна, че не се нуждае от разрешението му. Обърна му гръб, готова да си тръгне.

— Обмисли думите ми — каза старецът.

Тя не отговори.

— Утре по изгрев-слънце! — извика той. — Не закъснявай!

Джъ обаче не възнамеряваше да се връща тук.

* * *

Късно през нощта, когато обсаденият град потъна в неспокоен сън, Джъ надяна черната си кожена ризница и мантията с качулка и се въоръжи с арбалета и стрелите. После влезе в стаята на баща си и подържа ръкавицата му.

Когато нощта отдавна бе изместила деня и бяха настъпили часовете на необятната черна пустиня преди изгрева, Джъ закопча скритото острие върху китката си и го пристегна. Прилегна й почти по мярка. Излезе от къщата и се запъти към пещерата Фейен. Прилепите, чието име носеше, бяха напуснали леговището си, за да ловуват в мрака. Тя се вмъкна в дома им, поела по дирите на своята плячка.

В каменния под бяха издълбани стъпала. Спускаха се от входа и се виеха успоредно на подземен поток, който изпълваше пещерата със звуци. Щом се потопи в непрогледна тъмнина, Джъ запали фенер и светлината разпръсна сенките от скалите и насекомите. Миришеше на глина и на влага, въздухът беше по-хладен.

Пещерата бе забранено място за нея и за другите деца от града. Говореха, че в нея живеела гигантска змия. Слизайки надолу, Джъ не видя змия. Стигна до равна естествена пътека, разширена от хората много отдавна, та войниците и пратениците да влизат и да излизат тайно от крепостта. Проходът се спускаше през недрата на планината и в долния му край бяха поставени знаци, че изходът наближава. Щом ги видя, Джъ изгаси фенера и измина пипнешком останалия път.

Ботушите й разплискваха леко бълбукащия поток, преди водата да се отклони в друг улей, издълбан, за да не издава местоположението на пещерата. Прокарвайки длани по хлъзгавата каменна стена, Джъ най-сетне зърна отпред резенче нощно небе, съвсем малко по-светло от тъмната пещера. Стигна до отвора и спря.

Този предел бележеше началото на истинската й мисия. Още не бе напуснала крепостта, но сега щеше да прекоси отвъд. Тя погледна към бащината ръкавица със скритото острие и прекрачи навън.

Въздухът миришеше на пепел в старо огнище, гората оживя около нея. Зад гърба й сенките на скалите заблуждаваха окото и скриваха пролуката в ската. Джъ се разтревожи дали ще успее да я открие на връщане. Ако успееше да се върне.

Надяваше се да успее, но това не засягаше мисията й.

Комарите, жегата и влагата бяха още по-неприятни в долините и деретата — поредното доказателство за издръжливостта на монголите. Джъ видя почернелите останки от дърветата, опожарени при последната битка, но хората от степите явно бяха прибирали мъртъвците си.

Тя се завтече като фурия на югоизток, търсейки прикритието на сенките. Сякаш чуваше тоягата на Кан да отмерва времето от крепостта над нея. Постара се обаче да прогони натрапчивия спомен и да се съсредоточи върху безшумното движение към лагера на монголите.

Измина бързо дългия път и скоро стигна до първите кръгли шатри на монголите. Имаше стражи, но щеше да ги избегне лесно — по-добре, отколкото да ги убие. Не биваше да рискува да вдигне тревога, преди да настъпи решителният момент.

Продължи напред, спираше, ослушваше се, оглеждаше се. Постовите бяха дисциплинирани и точни — за да се промъкне между тях, й беше нужно единствено търпение. Кожените шатри, скрепени с одялани колове, бяха разположени в строг порядък и навсякъде имаше коне. Джъ беше чувала за привързаността на монголите към бързоногите животни, ала се питаше дали конете обичат ездачите си, довели ги в летния зной с рояци мухи.

Размерът на лагера първо я впечатли, после я порази. Изуми я и великолепието на някои шатри. Стотици дървета бяха изсечени, за да освободят място за хилядите шатри, а ханът и приближените му явно бяха донесли малки дворци от севера. Суетата им щеше да улесни Джъ да определи коя шатра принадлежи на Мьонгке хан. Трябваше просто да открие най-голямата и най-разкошната.

Забеляза я не след дълго. Двама войници пазеха входовете, нямаше как да се прокрадне между тях. От сенките Джъ изстреля две стрели от арбалета почти едновременно и двама войници паднаха безшумно, стиснали вратовете си. Тя прескочи телата им и влетя в шатрата.

От дебелите греди над нея висяха фенери, пушекът от пламъците им и от благовонията закриваше като пелена високия таван. Стените бяха покрити с коприна и гоблени, бели дървени паравани, резбовани и украсени със скъпоценни камъни и благороден метал, разделяха пространството на коридори и зали.

Джъ разполагаше със секунди, преди да открият убитите постови отвън. Тя се промъкна до масивна дървена колона и се изкатери по нея като по дървесен ствол. Стигна до подпорните греди над параваните и огледа помещенията. От наблюдателницата си под тавана лесно щеше да открие хана.

Така се и оказа. Бързо различи трапезарията, тронната зала и покоите. Из шатрата имаше стражи, но горе имаше добро укритие, а по широките греди щеше да пропълзи незабелязана до постелята на хана.

Джъ застана точно над него, спря за миг и го погледна отвисоко. Беше едър, силен мъж. Колко ли живота бе погубил? Колко ли жертви лежаха в краката му и в нозете на неговите предци?

Отвън настана суматоха, гласове вдигаха тревога.

Тялото на Джъ се изопна. Трябваше да действа. Веднага.

Скочи от гредата право в леглото на хана и острието на баща й се заби мигновено в гърлото му. Очите му се отвориха рязко, устата му зяпна, но не издаде звук. Джъ задържа погледа на умиращия, докато кръвта спря да шурти от раната и духът напусна тялото като празна черупка. Джъ скочи от леглото и се изкатери отново върху гредите. В същия момент Оуен забеляза камата до ризницата на хана, близо до постелята. Джъ нямаше представа какво е това, но той позна оръжието. В спомените на Вариус бе държал в ръка двойника му. Второто острие от Райския тризъбец.

Джъ обаче се бе съсредоточила върху бягството. Трябваше да побърза, защото откриеха ли мъртвия хан, в шатрата нямаше да остане безопасно укритие.

Отвън се надигна още по-силна врява. Повечето стражи в шатрата се спуснаха към входа, откъдето долиташе шумотевицата, или към покоите на хана. Джъ пое в обратната посока.

Скочи на земята близо до изхода и излезе от шатрата. Двамата постови паднаха мигом, единият прострелян с арбалета, другият — с пронизан от ножа й врат.

Този път обаче имаше и други войници.

Сочеха я с крясъци и вадеха сабите си. Скоро щяха да полетят и стрели. Тя побягна между шатрите. Понякога се покатерваше върху тях и долавяше как кожата се огъва леко под стъпалата й, а дървените подпори проскърцват. Монголите се спуснаха подире й, разбуждайки целия лагер.

Стаен зад мислите й, Оуен се разтревожи за Джъ. Молеше я да побърза, както я пришпорваше Кан. Единственият й шанс бе гората на няколкостотин метра от обширния лагер — разстояние, наглед невъзможно, ала тя го пробяга, изострила сетива и насочвана от интуицията. Въпреки страха Джъ се усмихваше при всяка крачка и се смееше с всеки дъх. Бе отмъстила за баща си. Бе почела паметта му. Острието му бе изпълнило отредената задача.

Дори да я заловят, беше постигнала поставената цел.