Ники Френч
В очакване на сряда (8)

8

— Може ли да получа чаша чай? — попита Били Хънт. — Искам чаша чай, а също и адвокат. Чай с мляко и две пакетчета захар и адвокат, който да седи до мен, докато ме разпитвате.

Мънстър се обърна към Райли.

— Нали го чу?

Райли излезе от стаята за разпити.

— И адвокат — напомни Хънт.

— Почакай.

Те поседяха мълчаливо, докато Райли се върне. Той сложи полистиренова чаша на масата пред Хънт заедно с две пакетчета захар и пластмасова бъркалка. Бавно и съсредоточено Хънт отвори пакетчетата, изсипа съдържанието им в чая и го разбърка. Започна да пие глътка по глътка.

— И адвокат отново напомни той.

На масата имаше цифрово записващо устройство. Мънстър се пресегна и го включи. Докато съобщаваше датата и имената на присъстващите в стаята, той наблюдаваше устройството и следеше светлинния индикатор. Винаги съществуваше притеснението, че техниката може би не работи както трябва. Цели дела се сриваха заради такива малки подробности.

— Провеждаме този разпит във връзка с подозрения, че си боравил с откраднати вещи. Длъжен съм да те предупредя, че имаш право да не отговаряш на въпросите, но че всичко, което кажеш, може да бъде използвано като доказателствен материал. Също така, ако предпочетеш да мълчиш, този факт ще бъде представен в съда.

— Сигурен ли сте? — подхвърли Хънт.

— Да, сигурен съм — отвърна сухо Мънстър. — Може би се занимавам с това доста по-често от теб.

Хънт забарабани с пръсти по масата.

— Предполагам, че няма да ми разрешите да пуша.

— Точно така, тук не можеш да пушиш.

— Не мога да мисля, когато не пуша.

— Не е нужно да мислиш. Просто трябва да отговориш на някои въпроси.

— А адвокат?

— Тъкмо щях да те информирам, че имаш право на правен консултант и че ако нямаш такъв, можем да ти осигурим.

— Разбира се, че нямам свой шибан правен консултант. Така че, осигурете ми такъв. Искам адвокат, който да седи плътно до мен.

— Вече не се прави така — каза Мънстър. — Бюджетът е ограничен. Това ни повтарят постоянно. Можем да ти дадем телефон и телефонен номер.

— Това ли е всичко? — Хънт изглеждаше объркан. — Няма цигари, няма адвокат?

— Можеш да говориш с адвокат по телефона.

— Добре — каза Хънт. — Донесете ми телефон.

Минаха двайсет минути, преди Били Хънт да приключи разговора си по телефона. Мънстър и Райли се настаниха отново в стаята и записващото устройство заработи.

— И така — започна Мънстър — ти вече разговаря с адвоката си.

— Връзката беше лоша — оплака се Хънт. — Не успях да разбера повечето от нещата, които тя говореше. Освен това имаше акцент. Очевидно английският не й е матерен език.

— Но нали ти даде правни съвети?

— Това ли наричате „правни съвети“? Защо не ми осигурите истински адвокат?

— Ако това за теб е проблем, оплачи се на представителя в парламента за вашата община. Но в момента системата работи по този начин.

— Защо този прозорец е закрит с шперплат?

— Защото някой счупи стъклото с тухла.

— Защо не го поправят?

— Смятам, че това изобщо не е твой проблем.

— А онази стая отпред е като строителна площадка — не млъкваше Хънт. — Вие ще сте следващите. Ще започнете да си търсите работа като всички нас.

— Вече официално разполагаш с правен консултант — прекъсна го Мънстър. — Сега прочети това. — Той плъзна по масата лист хартия.

Хънт го разгледа с недоумяващ поглед.

— Какво е това?

— Инвентарен списък.

— Нищо не разбирам.

— Списък на нещата, които са били откраднати. Включително, както виждаш, сребърните вилици, които си продал. За нещо друго да се сещаш по този списък?

Той поклати глава.

— Съжалявам. Тези вилици бяха всичко, което получих.

— От Дейв? — уточни Мънстър.

— Да, от Дейв.

— И така — продължи Мънстър — предметите, които успяхме да открием в оказионния магазин, са били част от по-голяма плячка, която ти изобщо не си виждал.

— Самата истина.

— И връзката ти с тази продажба е бил Дейв, чието фамилно име не знаеш, за когото смяташ, че живее на юг от реката и с когото не можеш да се свържеш по никакъв начин.

Хънт се размърда неспокойно на стола си.

— Това е положението — смотолеви той.

— И единственият, който би могъл да потвърди алибито ти за деня на обира, е някой си Иън, също без фамилно име, който постоянно пътува. И нямаш връзка с него.

— Съжалявам — измънка Хънт.

— С други думи — заключи Мънстър — не можеш да ни кажеш нищо, което да сме в състояние да проверим, освен това, което вече знаем.

— Полицаите сте вие — отвърна Хънт. — Аз не знам какво можете да проверите и какво не можете.

— Разбира се, ако можеш да ни свържеш с онзи, от когото си получил това сребро, сериозно ще си помислим дали да не свалим обвинението срещу теб.

— Много бих желал да ви свържа с него.

— С Дейв ли?

Аха. Но не мога.

— А има ли изобщо нещо, което можеш да ни кажеш?

— Не знам. Питайте.

— Къде прекара миналата нощ? Това поне можеш да ни кажеш.

— Бях в движение. Нямам постоянно жилище — каза Хънт.

— Човек винаги спи на конкретно място. Ти къде спа снощи?

— В една от онези жилищни кооперации близо до Чок Фарм. Там живее един приятел на мой приятел. В момента отсъства. Пуска ме да преспивам в жилището му.

— Какъв е адресът?

— Не си спомням.

— Тогава ни заведи там.

След кратко пътуване със служебната кола, тримата — Мънстър, Райли и Хънт — влязоха във вътрешния двор на една запусната и олющена сграда и се качиха нагоре по стълбите. На третия етаж Мънстър се спря и се облегна на перилата на терасата, загледан към къща, в която бе живял Уилям Морис. В сградата, в която те се намираха, бе живял Джон Ръскин. Недалеч се виждаха къщи, които, дори сега, струваха повече от един милион лири, но тук наоколо прозорците на всеки три-четири сгради бяха закрити с метални или дървени плоскости, в очакване на инвеститор, който да се заеме с ремонта им. Хънт тръгна по терасата и спря пред една врата. Извади ключ от джоба на якето си и я отключи.

— Стой, не влизай! — каза Мънстър. — Почакай тук заедно с детектив Райли.

Той влезе вътре и в него нахлуха спомени от първите му дни в полицията, когато често му се налагаше да посещава подобни места. Те миришеха на влага и мухъл и на развалена храна. Мирис на запуснатост и непукизъм. И това място не беше по-различно. Зацапаният линолеум, мръсните канапета и столове във всекидневната всичко това беше старо и неподдържано, с изключение на новия голям телевизор с плосък екран. В кухнята мивката беше пълна с неизмити съдове, а на котлона на печката беше оставен загорял тиган. Мънстър се оглеждаше за нещо, което да не се вписва в общата картинка, нещо различно от обичайните боклуци, но като че ли нямаше никаква надежда да го намери. Нима Хънт се беше отървал от всичко? Може би трябваше да изпрати двама-трима полицаи за щателен оглед, ако, разбира се, можеше да ги осигури. Хънт беше прав. След орязването на правната помощ, идваше ред на полицейските кадри. Разсъждавайки върху това, Мънстър влезе в банята и ето че най-после откри нещо. Той си сложи латексовите ръкавици. Предметът беше доста голям и не се побираше в плика за съхраняване на улики. Мънстър повика вътре Райли и Хънт.

— Какво прави това тук?

— Това е зъбно колело и най-естествено би било да се намира в някоя голяма стара машина — заключи Райли.

Настъпи мълчание.

— Какво му пречи да е в баня? — попита невинно Хънт. — Вижте колко е хубаво. Лъскаво. Служи за украса.

— Едва ли си се любувал на лъскавината му — каза остро Мънстър. — По-скоро си се опитал да го измиеш. Откъде си го взел? Зъбни колела не се намират толкова лесно.

— Даде ми го онзи…

— Дейв ли?

— Да.

— Защо не ни каза за това?

— Не беше в инвентарния списък.

— Защо си го мил?

— За да е хубаво и лъскаво, когато го продам.

— Ще видим — рече сухо Мънстър.

 

 

Когато Мънстър се върна със зъбното колело, Карлсън го взе и го повъртя в ръцете си, преценявайки размера и теглото му. После посети Ръсел Ленъкс, който седеше отпуснат и безразличен в едно кресло, вперил в една точка погледа на кървясалите си очи.

— Господин Ленъкс — каза той, държейки в ръка зъбното колело, чиято хладина се усещаше през латексовите ръкавици. — Виждали ли сте този предмет?

Ръсел Ленъкс се взря в зъбното колело и постоя така няколко секунди. Устните му бяха бледи, без капчица кръв.

— Да не би… — Той млъкна и притисна гърбицата на носа си е палеца и показалеца си. — Да не би с това да са я убили?

— Да. Така смятаме. Но вие не го споменахте, когато изброявахте откраднатите вещи.

— Не, защото не бях забелязал, че го няма. Държахме го за украшение върху полицата над камината. Рут го беше намерила в един контейнер за непотребни вещи преди две-три години. Каза, че може да се изтърка до блясък, макар че ние с Тед не вярвахме. — Лицето му се сгърчи и той направи видимо усилие да овладее емоциите си. — Сигурен ли сте?

— По него имаше следи от кръвта на съпругата ви.

— Разбирам — Ръсел Ленъкс извърна глава. — Не искам да го гледам повече.

 

 

Мънстър включи отново записващото устройство.

— Бяхме заети — каза той. — Нещата се промениха. Това е последната ти възможност да ни сътрудничиш. Откъде взе зъбното колело?

Очите на Хънт се стрелнаха между него и Райли.

— Казах ви. От Дейв.

— Достатъчно. Стига празни приказки! Мънстър стана и излезе от стаята.

Хънт погледна Райли.

— Какво толкова казах?

— Ядоса го — отвърна Райли. — Гледай да не го ядосваш.

— Я си затваряй шибаната уста — изрепчи се Хънт. — Някакъв номер ли ми играете? Да ме накарате да си мисля, че си ми приятел?

— Просто ти отговорих.

След няколко минути Мънстър се върна в стаята заедно с Карлсън. Придърпа един стол и двамата седнаха. Мънстър постави една кафява картонена папка на масата и погледна към Хънт.

— Нека бъде отбелязано за протокола, че от този момент на разпита присъства и главен криминален инспектор Карлсън — каза той. — Уилям Хънт; следващия път, когато поискате да измиете кръвта от оръдието на убийството, по-добре го сложете в съдомиялната машина. Ако го миете под течащата вода на крана, винаги ще останат следи от кръв. Както сте постъпили в случая.

— Не знам за какво говорите.

— Ръсел Ленъкс разпозна зъбното колело. Държали са го като украшение на полицата над камината. Плътно и тежко украшение. Преди три дни с него е била фатално нападната госпожа Рут Ленъкс. Доказано е, че сте се отървали от предмети, откраднати от мястото на убийството. Оръдието на убийството беше намерено в жилище, в което сте пребивавали. Признахте си, че сте се опитали да го почистите. Върху него има вашите отпечатъци. Ще ви бъде предявено обвинение за убийството на Рут Ленъкс и за кражбата с взлом в дома й. И така, господин Хънт, имате ли нещо да добавите? Ще бъде по-лесно за всички ни, ако си признаете какво сте извършили и представите писмени показания — така съдията ще прояви към вас известна доза снизхождение.

Последва дълго мълчание.

— Няма никакъв Дейв — каза накрая Хънт.

— Разбира се, че няма никакъв Дейв — повиши глас Мънстър. — И?

— Е, добре — каза Хънт. — Аз извърших кражбата с взлом.

Отново мълчание.

— И? Как се случи това с Рут Ленъкс?

— Едва ли ще ми повярвате — измънка Хънт.

— Да ти повярваме ли? — сряза го Мънстър. — Лъжеш нахално от мита, в който се срещнахме. Просто си признай.

Настъпи ново, още по-дълго мълчание. На Райли му се стори, че Хънт трескаво премисля нещата.

— Аз извърших кражбата с взлом — повтори той накрая. — Но не съм я убил. Признавам си, че проникнах в жилището и взех среброто от кухнята. Но това отне не повече от минута. Алармата се беше включила и трябваше да побързам. Отидох в другата стая и я видях да лежи на пода. Тогава просто избягах.

— Не съвсем — възрази Мънстър. — При теб намерихме предмета, с който е била убита.

— Взех го на излизане.

Карлсън се изправи.

— Били сте на сцената на местопрестъплението. През цялото време говорите лъжи. Ще си понесете последствията. — Той кимна към Мънстър. — Подгответе необходимите документи.