Ники Френч
В очакване на сряда (41)

41

— Не разбирам.

Агнес, облечена с безформено долнище за джогинг и сив суитшърт с протрити ръкави, седеше до Фрида в едно такси. Изглеждаше уморена. Валеше дъжд и през тъмните мокри стъкла се виждаха само проблясващите фарове на колите и масивните очертания на околиите сгради. Фрида си помисли, че сега можеше да е в къщата си — най-после тиха и празна след толкова седмици на грохот, къртене и безпорядък. Можеше да си лежи блажено в новата си вана, или да играе шах, или да си седи в ателието, да рисува, да размишлява, или да гледа в тъмното нощно небе.

— Какво не разбираш? — попита тя меко.

— Бях си легнала, с роман и чаша чай, чувствах се прекрасно. И в този момент ми се обаждате изневиделица и аз неочаквано се озовавам на път към една малка смрадлива кръчма, пълна със замаяни от алкохол и дрога момичета и мъже с татуировки и празни погледи само защото Лайла е имала навика да се навърта тук. Защо?

— Питаш се защо отиваш ли?

— Не. Аз знам защо отивам. Лайла ми беше приятелка. Ако има някакъв начин да я открия, съм длъжна да го направя. Но вие защо отивате? Защо изобщо ви е грижа?

На Фрида й беше омръзнало да си задава същия въпрос. Тя затвори очи и притисна с хладните връхчета на пръстите си очните си ябълки, които горяха и я боляха. В съзнанието й се появи бялото лице на Тед Ленъкс, прилично на венчелистче върху тъмна вода, както и сърдитият, обвиняващ поглед на Клои.

— Както и да е, вече пристигнахме — въздъхна Агнес. Никога не съм си представяла, че кракът ми отново ще стъпи тук.

Фрида каза на шофьора да ги чака и излезе от таксито навън в дъжда. От „Котвата“ се носеше силна музика, а пред вратата се бяха струпали пушачи. Връхчетата на цигарите им мъждукаха, а около тях се виеха миризливи кълба от дим.

— Да приключваме по-скоро с това. Искате от мен да се огледам за хора, които евентуално съм виждала тук в компанията на Лайла.

— Да.

— Преди две години.

— Точно така.

— Защото ни трябва човек на име Шейн.

— Да.

— Сигурна ли сте, че сте наред с главата?

Те си проправиха път сред групата пушачи и влязоха в кръчмата, ако мястото наистина можеше да се нарече така. Фрида рядко ходеше в кръчми: тя мразеше мириса на бира, металния звук на музиката, светлините на джубокса. Когато се озоваха вътре, десетки очи се впериха в тях: не приличаше на място, където случайните минувачи се отбиваха да изпият халба бира. Беше тъмно помещение, което се простираше извън погледа, където множество хора, главно мъже, седяха край маси или стояха на бара и в ъглите. Някъде в далечния край няколко жени обикаляха насам-натам с бавни крачки. Фрида забеляза късите им поли и белите им бедра, обувките им с тънки високи токчета и дебелия слой грим на лицата им; чу и техния писклив, истеричен смях. В дългото сумрачно помещение беше задушно и миришеше на застояло. Един мъж се спъна и едва не се просна пред тях — нисък и трътлест, с размазана по бузата плюнка, с чаша питие в ръка, което се плискаше по пода.

— Да си купим ли нещо за пиене? — попита Агнес.

— Не.

Двете започнаха бавно да се промъкват през тълпата. През цялото време Агнес местеше поглед от едно лице на друго, очите й блестяха, от взиране беше сбърчила чело.

— Е? — попита нетърпеливо Фрида.

— Не знам. Може би онзи там.

Тя посочи с рамо към малка маса в дъното на залата. Една жена беше седнала в скута на мъж; двамата се целуваха и се опипваха без свян, а до тях друг мъж ги наблюдаваше равнодушно сякаш бяха животни в зоопарк. Той беше слаб като клечка, с перхидролено руса коса, бледа кожа и дребни червени пъпки като машинен бод по челото.

— Добре.

Фрида пристъпи напред и го потуша по рамото. Той я погледна. Зениците му бяха огромни и му придаваха вид на извънземно.

— Може ли да ви попитам нещо? — каза Фрида.

— Коя сте вие?

— Търся Шейн.

— Шейн — повтори той като ехо. — Кой Шейн?

Двамата до него спряха да се целуват и се отделиха един от друг. Жената се пресегна и отпи голяма глътка от чашата на масата. Лицето й беше безизразно.

— Шейн, който познаваше Лайла Дос.

— Не познавам никаква Лайла.

— Но сте познавали Шейн, нали?

— По-рано познавах един Шейн, но не съм го виждал отдавна. Вече не идва тук.

— Тикнаха го в затвора — обади се жената до него с равен глас. Тя си закопчаваше блузата — накриво, както забеляза Фрида. Мъжът, в чийто скут се беше настанила допреди малко, се опита отново да я придърпа към себе си, но тя го отблъсна.

— Значи, го познавате?

— А познавате ли Лайла? — додаде нетърпеливо Агнес с почти умолителен тон.

— Да не би да е била някое от момичетата, които се навързаха около Шейн?

— Защо изпратиха Шейн в затвора?

— Мисля, че беше ударил някого с бутилка — поясни блондинът.

— Още ли е там?

— Не знам. Питайте Стийви. Той познава Шейн.

— Къде мога да намеря Стийви?

— Точно зад вас — обади се един глас. Фрида и Агнес се обърнаха: зад тях стоеше набит мъж с бръсната глава и изненадващо нежно като на момиче лице.

— Защо ви е Шейн?

— Трябва ни.

— Защо?

— Познавал е приятелката ми — каза Агнес с леко треперещ глас. Фрида я хвана окуражително за ръката.

— Как се казва приятелката ви?

— Лайла. Лайла Дос.

— Лайла? Шейн имаше много приятелки.

— Той сводник ли беше? — Гласът на Фрида прозвуча ясно и уверено в горещия, спарен въздух на помещението.

— Трябва да внимавате как наричате хората — изръмжа Стийви.

— Шейн още ли е в затвора?

— Не, излежа само два месеца. Пуснаха го за добро поведение.

— Знаете ли къде мога да го намеря сега?

Стийви се усмихна, но не на Фрида, а на русия мъж до масата.

— Знаеш ли с какво се занимава сега нашият Шейн?

— Работи в един резерват за изоставени коне в Есекс. Грижи се за попита, чиито собственици са се отнасяли зле с тях. Щастливи попита, а?

— Къде по-точно в Есекс? — поинтересува се Фрида.

— Защо питате? Да не би да имате кон, от който искате да се отървете?

— Искам да поговоря с него.

— Мястото се намира до един главен път.

— Кой главен път?

— А12. Резерватът има тъпо име. „Маргаритка“. Или май че „Слънчоглед“.

— Кое от двете?

— „Слънчоглед“.

— Благодаря — каза Фрида.

— Върви на майната си.

 

 

 

Джим Фиърби беше стигнал до последното име в списъка си: Шарън Гибс от Южен Лондон, на деветнайсет години, видяна за последно преди около месец или може би пет седмици. Родителите и не бяха съобщили веднага за изчезването й — според полицейския доклад, който беше сложил пред себе си, тя е била малко или много скитница; може би едно от онези момичета, които нарочно бягат от вкъщи. Дори в бюрократичния език Фиърби долавяше безразличие, безнадеждност. Поредната задънена улица.

Но когато застана пред голямата географска карта и отново се взря в малките флагчета, които беше забол по нея, той усети познатия прилив на енергия и упорство, които му помагаха по пътя на това негово лично разследване. Защото пред очите му съвсем ясно се беше очертал конкретен модел. По-късно обаче, в края на деня, седнал в същата тази опушена и задушна стая с неизменната чаша уиски и димяща цигара, заобиколен от топчета смачкани листове, препълнени пепелници, картонени опаковки от храна за вкъщи, изпити до половината чаши с кафе, купчини книги, прелистени и след тона захвърлени — Фиърби усети, че енергията, която го крепеше, сякаш се оттече.

Той се огледа наоколо с очите на непознат. В стаята безспорно цареше безпорядък, който обаче беше сътворен от човек, обсебен са преследването на определена цел. Стените бяха покрити с карти, снимки на момичета и млади жени, залепващи се листчета с надраскани на тях телефонни номера. Отстрани изглеждате като преследвач, като психопат. Ако в този момент влезеха жена му или децата му… Можеше да си представи изражението, което щеше да се изпише по лицата им — на слисване, на отвращение. Беше облечен с раздърпани дрехи, лицето му беше брадясало, косата му имаше нужда от подстригване, пелият смърдеше на цигари и алкохол. Но ако той се окажеше прав, ако всички тези жени, чиито лица го гледаха безмълвно от стените, бяха убити от един и същи човек, тогава всичко това щеше да бъде оправдано и той щеше да се превърне в герой. Ако обаче се окажеше, че е сгрешил, щеше да си остане един самотен глупак, претърпял пълно поражение.

По-добре беше да ме се поддава на такива мисли: беше стигнал твърде далеч и беше направил твърде много. Трябваше да следва вътрешната си интуиция и първоначалните си предположения и да продължава напред, оставяйки съмненията си на заден план. Той въздъхна, взе пътната си чанта, ключовете за колата си, цигарите си и с облекчение хлопна след себе си вратата на непроветрената си и разхвърляна къща.

 

 

Брайън и Трейси Гибс живееха в апартамент на първия етаж в сграда в Южен Лондон, там, където гъсто населената градска част преминаваше в предградия. Още от пръв поглед се виждаше, че семейството е бедно. Жилището им беше малко, а всекидневната, в която го поканиха да влезе, имаше нужда от свежа боя. От вестникарската изрезка Фиърби знаеше, че са на четиресет и няколко години, но в действителност изглеждаха по-възрастни — и това вътрешно го разгневи. Хората от средната класа, които водят спокоен живот, успяват да надхитрят времето, докато за бедняци като семейство Гибс това е невъзможно и то ги изхабява и ги смазва. Брайън Гибс беше слаб и стеснителен. Трейси Гибс беше по-едра и отначало по-напориста. Тя държеше да увери Фиърби, че са дали всичко от себе си, че са били добри родители, че никога не са направили нещо, с което да заслужат това. Единственото им дете. Вината не беше тяхна. През цялото време съпругът й седеше до нея, безмълвен и съсухрен.

— Кога я видяхте за последен път? — попита Фиърби.

— Преди шест седмици. Плюс-минус няколко дни.

— Кога съобщихте за изчезването й?

— Преди три седмици и половина. Ние не знаехме — добави жената припряно с отбранителен тон. — Тя е пълнолетна. Живее при нас, но тръгва и се завръща, когато си поиска. Може да я няма дни наред… — Гласът й трепна. — Знаете как е.

Фиърби кимна. Да, знаеше.

— Може ли да видя нейна снимка?

— Ето. — Трейси Гибс посочи с пръст и той видя поставена в рамка фотография на Шарън: кръгло, бледо лице; тъмна лъскава коса, подстригана на черта; малка уста, усмихваща се за пред камерата. Напоследък Фиърби беше видял твърде много млади жени с усмихнати за снимка лица.

— Нали нищо лошо няма да й се случи? — попита Брайън Гибс сякаш Фиърби беше господ.

— Надявам се — отвърна той. — Смятате ли, че е отишла някъде по собствено желание?

— От полицията така смятат — каза майката с горчивина.

— Но, изглежда, вие не мислите така?

— Тя попадна в лоша компания.

— И по-конкретно?

— Най-лошият от тях беше Мик Дохърти. Казах й какво мисля за него, но тя не искаше да ме чуе.

Жената сплете длани. Фиърби забеляза, че брачната й халка се бе врязала в пръста й, а лакът на ноктите й беше олющен. Очевидно не полагаше грижи за външния си вид. Вехтият пуловер на Брайън Гибс беше прояден от молци. По чашата с чай, която му бяха дали, имаше тънка като косъм пукнатина, а горният й ръб беше нащърбен.

— Разбирам — каза Фиърби с възможно по-бодър глас.

— Знам къде работи. От полицията не проявиха интерес, но аз мога да ви кажа къде да го намерите.

— Добре.

Той си записа адреса. Какво пък, нямаше да му навреди, а и нямаше какво повече да направи, нито къде другаде да отиде.