Ники Френч
В очакване на сряда (57)

57

Луиз Уелър и семейството й живееха в района на Клапам Джънкшън^[1] в тясна терасовидна къща от червени тухли, разположена малко навътре от дългата права улица, от двете страни, на която имаше чинари, а върху платното — „легнали полицаи“. На еркерния прозорец на долния етаж имаше дантелени завеси, за да не могат случайни хора да надничат вътре, а входната врата беше тъмносиня, с месингово чукче по средата. Фрида почука три пъти и се отдръпна леко назад. Пролетното време беше захладняло и тя почувства благодатни капки дъжд по горещата си кожа.

Вратата се отвори и на прага се появи Луиз Уелър с бебе в ръце. Зад нея антрето беше тъмно и чисто. Миришеше на пране и на перилен препарат. Фрида си спомни, че Карлсън беше споменал за болен съпруг и си го представи как лежи в някоя от стаите на горния етаж и подслушва.

— Да? О, това сте вие. Какво търсите тук?

— Може ли да вляза?

— Моментът не е удобен. Тъкмо се канех да нахраня Бенджи.

— Не съм дошла при вас.

— Не е редно да ги безпокоите. Сега имат нужда от стабилност и спокойствие.

— Тогава само за малко — каза учтиво Фрида, мина покрай Луиз Уелър и влезе в антрето. — Всички ли са тук?

— Къде другаде да са? Е, разбира се, малко е пренаселено.

— Питам дали всички са тук в момента.

— Да. Но не искам да ги тревожите.

— Бих искала да поговоря с Тед.

— С Тед? Защо? Според мен не е много подходящо.

— Съвсем за кратко.

Луиз Уелър я изгледа недоволно, после сви рамене.

— Ще го извикам — каза тя сухо. — Ако, разбира се, има желание да ви види. Влезте във всекидневната.

Тя отвори вратата до тях и Фрида влезе в стаята с еркерния прозорец. Вътре беше топло и задушно, претрупано с всякакви мебели, масички и столчета. До радиатора беше оставена количка за игра, в която имаше кукла с платиненоруса коса и сини очи. На Фрида й беше трудно да диша.

— Фрида?

— Дора!

Лицето на момичето беше бледо, със зеленикав оттенък, а в ъгълчето на устата й се беше появил херпес. Косата й не беше сплетена на плитки както обикновено, а беше увиснала около лицето й. Беше облечена със старомодна бяла блуза и Фрида си помисли, че изглежда като героиня от викторианска мелодрама: жалка, изоставена и отчаяна.

— Дошли сте да ни вземете ли? — попита я Дора.

— Не. Дойдох да се видя с Тед.

— Може ли да дойдем у вас? Моля ви, моля ви.

— Съжалявам. Невъзможно е — каза Фрида с колеблив тон, гледайки мършавата фигура на Дора и измъченото й, посърнало лице.

— Защо?

— Леля ви е ваш попечител. Сега тя ще се грижи за вас.

— Моля ви. Моля ви, не позволявайте да ни оставят да живеем тук.

— Седни — каза Фрида. Тя взе в дланите си слабичката ръка на Дора и се вгледа в очите на момичето. — Ужасно съжалявам, Дора. Съжалявам за майка ви, съжалявам и за баща ви. Съжалявам, че сте тук, а не с хората, които обичате — макар че съм сигурна, че леля ви, ви обича по свой начин.

— Не — прошепна Дора. — Не. Тя не ни обича. Ядосва ми се, ако нещо не е на мястото си и ме кара да се чувствам така, сякаш постоянно й преча. Дори не мога да поплача пред нея — тя просто цъка с език неодобрително.

— Някой ден — изрече Фрида бавно, подбирайки думите си — някой ден, сигурна съм в това, ще можете да осмислите по-трезво настоящия момент. Сега всичко случило се ви се струва като ужасен кошмар. Но знам, че тези тежки дни ще отминат. Не казвам, че болката ще изчезне, но ще стане по-поносима.

— Кога ще си дойде татко?

— Не знам.

— Погребението й е следващия понеделник. Вие ще дойдете ли?

— Да, ще дойда.

— Ще седнете ли до мен?

— Леля ти…

— Когато леля Луиз говори за нея, прави тази ужасна физиономия. Сякаш в устата й се появява неприятен вкус. А Тед и Джудит едва я понасят. Но… — Тя млъкна.

— Продължавай — каза Фрида.

— Знам, че е имала любовна връзка. Знам, че е постъпила зле и е мамила татко. Знам, че е лъгала всички ни. Но когато си мисля за нея, сякаш забравям за това.

— Разкажи ми какво си мислиш за нея.

— Когато бях болна, тя сядаше на леглото ми и ми четеше по цели часове. А сутрин, когато ме събуждаше, винаги ми носеше чай в любимата ми чаша, слагаше ръката си на рамото ми и чакаше, докато се разсъня напълно. После ме целуваше по челото. Сутрин винаги си взимаше душ и ухаеше на чисто и на лимони.

— Това е хубав спомен — отбеляза Фрида. — Какво друго си спомняш?

— Когато ме тормозеха в училище, тя беше единственият човек на света, с когото можех да говоря за това. Успяваше да ме окуражи, за да не се чувствам толкова засрамена. Веднъж, когато нещата наистина бяха много зле, тя ме накара да си остана вкъщи, самата тя си взе почивен ден и прекарахме няколко часа в цветната градина, където заедно почистихме розовите храсти от увехналите цветове. Не знам защо, но се почувствах по-добре. Тя ми разказа как и нея са я тормозили в училище. Каза ми, че трябва да продължа да бъда такава, каквато съм — мила и любезна.

Дора замълча. В очите й блестяха сълзи.

— Мисля, че е била добра майка — каза Фрида. — Жалко, че не съм я познавала.

— Толкова много ми липсва, че искам да умра. Искам да умра.

— Знам — каза съчувствено Фрида. — Знам, Дора.

— Но защо тя…

— Изслушай ме. Хората са сложно устроени същества. В един човек могат да живеят едновременно няколко души. Той може да причинява болка и в същото време да бъде мил, състрадателен, добър. Не позволявай спомените за майка ти да изчезнат. Ехо, такава е била тя за теб и е била истинска. Обичала те е. Може да е имала любовна авантюра, но това не е променило отношението и към децата й. Не позволявай на другите да ти я отнемат.

— Леля Луиз казва, че…

— По дяволите леля Луиз!

На вратата стоеше Тед. Косата му бе мазна и сплъстена, а лицето му имаше нездрав, пепелявоблед цвят; под очите му се бяха очертали виолетови кръгове, а на врата му беше избил обрив. По брадичката му бе набола рядка брада. Беше облечен с вчерашните си дрехи. Фрида се запита дали изобщо си е лягал. Когато се приближи към нея, тя усети тежка, застояла миризма на пот и цигари.

— Вие какво правите тук? Не можахте да се стърпите да не дойдете, а?

— Здравей, Тед.

Тед посочи с глава към Дора.

— Луиз те вика.

Дора се изправи, като все още държеше ръката на Фрида.

— Ще идвате ли да ни виждате? — попита тя настойчиво.

— Да.

— Обещайте ми.

— Обещавам.

Момичето излезе от стаята и Фрида остана насаме с Тед. Тя му показа портфолиото.

— Донесох ти това.

— Помислили сте си, че се тревожа къде е? В момента ме занимават други неща.

— Знам. Главен криминален инспектор Карлсън ми каза, че баща ти си е признал за убийството на Зак Грийн, като в същото време е заподозрян и за убийството на майка ти.

Лицето му се сгърчи и той извърна глава. Слабата му, мръсна и раздърпана фигура сякаш бе белязана от злочестина и страдание.

— Освен това разбрах, че Илейн Кериган си е признала за убийството на майка ти, въпреки че според мен се опитва да защити синовете си.

— Исусе! — изрече тихо той.

— Искам да ти кажа нещо, но може би е по-добре да излезем навън — предложи Фрида.

— Няма нищо за казване.

— Моля те.

Двамата излязоха от къщата. На Фрида й се стори, че видя едно лице, което ги наблюдаваше от висок прозорец, но реши, че си въобразява. Преди да започне разговора, тя почака, докато се отклониха от широката улица и тръгнаха по една тясна уличка, която минаваше покрай старо игрище и малка сива църква.

— Разгледах рисунките ти — обади се тя накрая. — Добър си.

— И мама все това казваше. „Тед, имаш дарба“. Вие това ли дойдохте да ми кажете?

— Видях натюрморта, който си нарисувал за предварителния изпит по приложни изкуства. Сутринта на същия ден, когато е била убита майка ти.

Тед не каза нищо. Те продължиха да вървят мълчаливо надолу по улицата. Сякаш всички бяха отишли някъде и бяха останали само двамата.

— На рисунката има странен предмет, който отначало не разпознах — каза Фрида. Гласът й беше сух и дрезгав. Тя прочисти гърлото си. — Нарисувал си го от интересен ъгъл, така че ми отне известно време да разбера какво точно е това. Отидох в помещението, където се съхраняват веществени доказателства, за да проверя на място.

Тед забави крачка, тътрейки краката си, все едно на тях бяха закачени тежести.

— Можеш да видиш зъбното колело по начина, по който изглежда на рисунката ти, само ако го наклониш встрани и назад. Тогава то става плоско и заприличва на линийка.

— Да — отвърна Тед така, сякаш целият трепереше отвътре. — Когато бяхме деца, имахме такива книжки — за разгадаване на зрителни илюзии. Страшно ми харесваха.

Фрида сложи ръката си на рамото на Тед и той я погледна.

— Баща ти е знаел, че онази сутрин си занесъл зъбното колело в училище. Когато е било посочено като оръдие на убийството, за него е било ясно, че то няма как да е било вкъщи, преди ти да си го донесъл обратно.

— Той изобщо не е споменавал за това — отрони глухо Тед. Мислех, че всичко ще бъде наред, че никой никога няма да разбере.

— Предполагам, че си открил, че майка ти има извънбрачна връзка.

— Подозирах го от доста време — отвърна мрачно Тед. През онзи ден я проследих с велосипеда си. Видях я, че отиде в онази кооперация, където един мъж й отвори входната врата. Останах да чакам, обикалях наоколо цяла вечност, без да виждам никого и нищо. Не можех да мисля ясно, повдигаше ми се. Мислех, че ще повърна. Прибрах се у дома и тъкмо слагах проклетото зъбно колело на мястото му върху камината, когато тя влезе. — За момент той докосна с длан лицето си. — Когато бях малък, мислех, че тя е най-добрият човек на света. Мила, закриляща. Всяка вечер ме завиваше преди лягане и от нея винаги се носеше един и същи аромат… Тя ме погледна и аз я погледнах, и тогава разбрах, че тя знае, че съм я разкрил. В първия момент не каза нищо, а после ми се усмихна леко. Стиснах зъбното колело, хвърлих го и то я удари силно, с тъп звук, от едната страна на главата. Още чувам онова глухо дрънчене. Отначало по нищо не личеше, че нещо е станало, тя продължаваше да ме гледа и аз продължавах да я гледам, онази странна усмивка беше все още на лицето й — а после тя сякаш се взриви пред очите ми. Всичко се оплиска с кръв и тя вече не приличаше на моята майка. Лежеше там на пода с размазано лице, а аз все още държах зъбното колело и всичко беше…

— И така, ти избяга.

— Отидох в парка и започнах да повръщам. Беше ми много зле и оттогава все ми е зле и все повръщам. Гадният вкус в устата ми не изчезва.

— А после Джудит ти осигури алиби, нали така?

— Щях да си призная. Какво друго ми оставаше? Но след това се оказа, че оръдието на убийството е изчезнало и се заговори за несполучлива кражба с взлом. Тогава Джудит започна да ме моли да кажа, че онзи следобед съм бил с нея. И аз се съгласих. Не съм го намислил предварително.

— Но си съвсем наясно, че баща ти е планирал убийството на Зак, нали, Тед? Не е било непредумишлено, а хладнокръвно убийство. Когато Джудит е отишла при него и му е казала за връзката си със Зак и че е била с него в деня на убийството на майка ви, той е осъзнал, че алибито ти ще се пропука. Зак е щял да каже на полицията, че онзи следобед е бил с Джудит.

— Убил е Зак, за да ме спаси — каза тихо Тед.

— Знаел е, че ако не го хванат, алибито ти ще бъде непоклатимо. А ако го хванат, винаги може да каже, че е убил Зак при разпра.

— Какво ще стане с него сега?

— Не знам, Тед.

— Дали ще каже, че е убил и мама, само и само да ме спаси?

— Мисля, че ако се наложи, ще го направи. В момента ситуацията е заплетена поради намесата на Илейн Кериган.

— Ще кажете ли на полицията?

— Не, няма — отвърна замислено Фрида.

— Защо?

Фрида спря и се обърна към него. Погледна го с черните си очи.

— Защото ти самият ще го направиш.

— Не — прошепна той. — Не мога… Не съм искал да я убия… Не мога…

— Помисли си за последните няколко седмици. Как ти се сториха? — напомни му Фрида.

— Все едно съм попаднал в ада — промълви едва чуто Тед.

— Ето там ще бъдеш винаги, ако не кажеш истината.

— Как бих могъл? Майка ми. Убих собствената си майка. — Той млъкна за момент, а после отново захленчи. — Убих собствената си майка. Виждам лицето й. Гласът му стана писклив. — Виждам лицето й, нейното размазано лице. Постоянно. Всяка минута.

— Това е единственият начин. Положението ти няма да се облекчи. Ти винаги ще бъдеш човекът, който е убил майка си. Винаги ще носиш този товар — чак докато умреш. Но трябва да си признаеш за това, което си извършил.

— Ще ме пратят ли в затвора?

— Има ли значение?

— Ще ми се да можех да й кажа…

— Какво би й казал?

— Че я обичам. Че съжалявам.

— Можеш да й го кажеш.

Стигнаха до място, където къщите бяха построени в полукръг, а оттам излязоха на улицата, където живееше Луиз Уелър. Тед се спря и си пое дъх на пресекулки.

— Не е нужно да се връщаме там — каза Фрида. — Можем да отидем направо в полицейското управление.

Той се втренчи в нея със сковано от страх лице.

— Ще дойдете ли с мен?

— Да.

— Защото едва ли бих го направил сам.

Фрида се беше разхождала из Лондон безброй пъти, но не си спомняше разходка, която да е била толкова призрачна и странна. Тълпите от хора сякаш се отдръпваха, когато двамата минаваха, а стъпките им отекваха силно в ефимерната тишина. След известно време тя хвана Тед за ръка и той се доближи до нея, все едно бе малко дете, което вървеше с майка си. Фрида си помисли за Джудит и Дора в онази тъмна, подредена и задушна къща, за баща им, който бе затворен в ареста, за брат им — този скован от ужас младеж, когото го очакваше същото. Всеки от тях сам със собствените си кошмари и душевна мъка.

Накрая двамата стигнаха до управлението. Тед се отдръпна от нея. По челото му бяха избили едри капки пот, а лицето му имаше отнесено изражение. Фрида сложи ръката си на кръста му.

— Е, това е — каза тя. И двамата влязоха вътре.

 

 

Карлсън току-що бе влязъл при Ръсел Ленъкс, когато Ивет подаде главата си през вратата и го извика навън.

— Какво има?

— Реших да ви съобщя веднага. Фрида е тук със сина на Ленъкс.

— С Тед?

— Да. Тя твърди, че момчето има да ви каже нещо важно.

— Добре. Кажи им, че идвам веднага.

— Впрочем, Илейн Кериган продължава да повтаря, че тя го е извършила.

Карлсън влезе обратно в стаята.

— След малко се връщам — каза той на Ръсел Ленъкс. — Доколкото разбирам, синът ви е дошъл да се срещне с мен.

— Синът ми ли? Тед? Не! Не! Той не може, той не бива…

— Господин Ленъкс, какво има?

— Аз го направих. Всичко ще ви кажа. Аз убих жена си. Аз убих Рут. Седнете. Включете касетофона. Искам да направя признания. Не си тръгвайте. Аз го извърших. Никой друг. Аз бях. Трябва да ми повярвате. Аз убих жена си. Кълна се в бога, че бях аз.

 

 

Тед вдигна възпалените си очи с парещи клепачи и впери погледа си в Карлсън. За пръв път Карлсън усети в него някакво спокойствие и забеляза пълната му съсредоточеност. Момчето си пое въздух и каза с ясен глас:

— Тук съм, за да си призная за убийството на майка ми. Която много обичах…