Ники Френч
В очакване на сряда (50)

50

Фрида вървеше бавно към гарата. Денят беше сив, но горещ, даже потискащ и дрехите, с които бе облечена вчера, сякаш бяха полепнали по нея. Тя си позволи да мисли за банята си — подаръка на Джоузеф за нея — която я очакваше в чистата й и сенчеста къща, най-после празна, освободена от присъствието на други хора.

Тя включи джиесема си и на екрана веднага започнаха да се появяват съобщения: пропуснати повиквания, гласова поща, есемеси. Рубен я беше търсил шест пъти, Джоузеф — дори повече. Джак й беше изпратил много дълго съобщение, изпъстрено със съкращения, което тя изобщо не разбра. Саша й бе изпратила два есемеса. Джудит Ленъкс й бе звъняла. Имаше и няколко пропуснати обаждания от Карлсън. Когато отвори гласовата си поща, чу гласа му — сериозен и загрижен — който я молеше да се свърже с него веднага щом чуе това съобщение. Тя се втренчи в телефона си и сякаш чу смесицата от гласове, които настояваха да им се обади, гълчаха я и я умоляваха, и което бе най-лошо — тревожеха се за нея. Накрая Фрида изключи джиесема. Сега нямаше време, нито сили, нито желание да отговори на тези обаждания. По-късно.

 

 

Когато накрая си влезе вкъщи, на изтривалката в антрето имаше писма. Наведе се да ги вземе и видя, че две от тях не бяха изпратени по пощата, а бяха пуснати на ръка. Едното беше от Рубен — тя веднага разпозна почерка му. „Къде, по дяволите, си, Фрида?, пишеше той. Обади ми се ВЕДНАГА“. Не беше си дал труд да го подпише. Другото беше от Карлсън и беше по-официално: „Скъпа Фрида, не можах да се свържа с теб по телефона, така че наминах с надеждата да те открия у вас. Аз наистина бих желал да те видя — като твой приятел и като човек, който е загрижен за теб“.

Фрида направи гримаса и мушна и двете писма в чантата си. После влезе навътре в къщата си. Тя беше прохладна и защитена от външния свят и Фрида се почувства така, сякаш бе влязла в църква. Толкова време бе минало, откакто за последно бе прекарвала времето си тук в усамотение, събирайки мислите си, седейки в таванското си ателие, откъдето наблюдаваше светлините на Лондон и центъра на града, без да бъде хваната в капана на трескавото му оживление, многолюдие и жестокост. Тя обикаляше ох стая в стая, опитвайки се да се почувства отново у дома, очаквайки да се завърне при нея усещането за спокойствие. Чувстваше, че е преминала през някаква буря и съзнанието й все още бе населено с лицата, които беше сънувала предишната нощ или за които си беше мислила, докато лежеше будна. Всички онези безследно изчезнали момичета.

Вратичката за котки изтрака и котаракът с окраска на костенурка влезе в кухнята, приближи се до нея и се отърка в крака й, мъркайки. Фрида го почеса по гушката и сипа още храна в купичката му, въпреки че Джоузеф очевидно беше идвал да го нахрани. Тя се качи горе в блестящата си нова баня, сложи запушалката и отвъртя крановете. За кратко мерна отражението си в огледалото: влажната й коса беше залепнала на челото, лицето и беше бледо и напрегнато. Понякога беше непозната за самата себе си. Тя спря крановете и извади запушалката. Днес нямаше да използва ваната. Вместо това стъпи под душа, изми косата си, изтърка тялото си, изряза ноктите си, но нищо не помогна. Една мисъл тормозеше съзнанието й. Бързо излезе изпод душа, загърна се с хавлиена кърпа и отиде в спалнята. Прозорецът беше леко отворен и тънките завеси се полюшваха от свежия бриз. Отвън долитаха гласове и се чуваше бръмченето на автомобилите.

Мобилният й телефон иззвъня в джоба й и тя го извади с намерението веднага да го изключи, защото още не беше готова за разговори. Но видя, че я търси Карлсън, и се обади.

— Да?

— Фрида. Слава богу. Къде си?

— Вкъщи. Преди малко се прибрах.

— Веднага трябва да дойдеш тук.

— Във връзка със семейство Ленъкс ли?

— Не. — Тонът му беше сериозен. Ще ти кажа, когато се видим.

— Но…

— Поне веднъж недей да задаваш въпроси.

Карлсън я чакаше отвън. Той крачеше напред-назад по тротоара и пушеше цигара. Това не беше добър знак.

— Какво има?

— Исках да те видя, преди да се качим при Крофорд.

— Комисарят ли? Но какво, за бога…

— Има ли нещо, което трябва да ми кажеш?

— Моля?

— Къде беше снощи?

— Бях в Бирмингам. Защо?

— Има ли кой да го потвърди?

— Да. Но не разбирам…

— А твоят познат, д-р Макгил?

— Рубен? Нямам никаква представа. Какво се е случило?

— Ще ти кажа какво се е случило. — Той угаси цигарата си и запали нова. — Снощи е изгоряла къщата на Хал Брадшо. Някой я е подпалил.

— Какво? Не знам какво да кажа. Имало ли е някой вътре?

— Той е бил на някаква конференция. Жена му и дъщеря му са били там, но са успели да излязат.

— Не знаех, че има семейство.

— Иначе не би го направила ли? — каза иронично Карлсън, усмихвайки се леко.

— Говориш ужасни неща.

— И аз самият бях учуден. Че някоя жена би се омъжила за него, а не че някой е подпалил къщата му.

— Не го казвай дори на шега. Но защо ме накара да дойда тук, за да ми съобщиш тази новина?

— Той не е на себе си и говори безумни неща. Че си била ти — или някой от твоите приятели.

— Това е абсурдно.

— Твърди, че е получавал заплахи.

— От мен ли?

— От хора, близки до теб.

Фрида си спомни за Рубен и Джоузеф по време на онази кошмарна вечеря, фантазиите за отмъщение на Рубен, изписаната на лицето му омраза — и сърцето й се сви.

— Те не биха го направили — каза тя твърдо.

— Има и нещо още по-тревожно, Фрида. Той е съобщил на пресата. Не е стигнал чак дотам да назове имена, но не е нужно да си гений, за да събереш две и две.

— Ясно.

— Те са вътре и те чакат. — Той докосна леко ръката й. — Но аз също ще присъствам. Няма да си сама.

 

 

Комисарят — едър мъж с изпъкнало чело и розово теме, което прозираше през оредялата му коса — се беше зачервил целият. Очевидно униформата му беше прекалено плътна за топлото време отвън. Брадшо беше с дънки и тениска и не се беше избръснал. Когато Фрида влезе в кабинета, той закова погледа си в нея, после бавно поклати глава, сякаш бе преизпълнен със съжаление и гняв, които го възпираха да говори.

— Наистина съжалявам за случилото се — каза Фрида.

— Седнете — покани я комисарят, посочвайки й дървен стол.

— Предпочитам да стоя права.

— Както желаете. Д-р Брадшо ми разказа някои неща за вас. Аз съм озадачен и не мога да си обясня защо изобщо сме имали професионални взаимоотношения с вас. — Тук той се обърна към Карлсън. — Трябва да ти кажа, че съм разочарован от теб, Мал, задето си проспал факта, че твоята позната не е сигнализирала за събеседването си с потенциален психопат.

— Но той не е бил психопат — отвърна спокойно Карлсън. — Всичко е било постановка.

Комисарят не му обърна внимание.

— Ударила с юмрук свой колега. Атакувала млада жена, която не била виждала преди и я съборила на пода само защото тя се опитала да защити приятеля си. Душила около горкия Хал. Да не забравим и убийството на младата шизофреничка.

— Направила го е при самоотбрана — уточни Карлсън. — Внимавайте какво говорите.

Крофорд погледна към Фрида.

— Какво ще кажете в своя защита?

— Срещу какво трябва да се защитя? Палеж?

— Фрида, Фрида — промърмори Брадшо. — Мисля, че имате нужда от професионална помощ. Наистина.

— Нямам нищо общо с това.

— Жена ми беше в къщата — добави Брадшо. — Също и дъщеря ми.

— Това утежнява ситуацията — каза Фрида.

— Вие къде бяхте? — попита Крофорд.

— Бях в Бирмингам. Мога да ви дам контактите на човек, който да го потвърди.

— А какво ще кажете за вашите приятели? — подхвърли Брадшо.

— Какво имате предвид?

— Те застанаха на ваша страна и са против мен.

— Вярно е, че имам няколко приятели, които смятат, че сте действали непрофесионално и неетично…

— Това вече е прекалено — обади се комисарят.

— … Но те не биха извършили подобно нещо.

Карлсън се изкашля.

— Този разговор няма да ни отведе доникъде — заключи той. — Фрида има алиби. Няма никакви улики срещу нея, само твърденията на д-р Брадшо, за които някой би си помислил, че са продиктувани от чиста злоба. А сега трябва да проведа разпит на господин Ленъкс, който е заподозрян в убийството на Зак Грийн.

Брадшо стана и се приближи до Фрида.

— Няма да се измъкнеш — закани й се той с нисък глас.

— Оставете я на мира — каза Карлсън.

 

 

Фрида тръгна пеша към вкъщи. Опита се да не мисли, просто поставяше единия си крак пред другия и се движеше уверено сред сгъстяващите се тълпи от хора, усещайки върху себе си топлината на деня. Трябваше да се стегне, преди отново да се срещне с децата на семейство Ленъкс. Скоро те нямаше да имат нито майка, нито баща, от когото да потърсят закрила.