Ники Френч
В очакване на сряда (30)

30

— Мисля, че и аз трябва да присъствам — каза Илейн Кериган.

— Той е на осемнайсет години — отвърна с твърд тон Ивет. — Според закона е пълнолетен.

— Звучи нелепо. Да ви покажа ли стаята му? — Последва мълчание. — Почакайте тук. Ще го доведа.

Ивет и Мънстър седнаха във всекидневната и зачакаха.

— Хрумвало ли ти е някога — попита го Ивет — че обикаляме тук и там и правим нещата по-лоши? Намесваме се в реда, по който животът ги е подредил. И накрая, след като приключим, нивото на щастие е по-ниско, отколкото е било преди?

— Не ми е хрумвало подобно нещо — отговори Мънстър.

— Аз пък често се замислям за това.

Вратата се отвори и се появи Бен Кериган. Първото нещо, което Ивет видя, бяха краката му, обути с два различни чорапа, единият червен, а другият на зелени и жълти райета, през който се подаваше палецът му. Следваха избелели панталони от сиво кадифе, синя риза на цветя, дълга тъмнокестенява коса, която се спускаше небрежно по лицето и врата му. Той се тръсна на дивана и вдигна до себе си единия си крак. Отметна косата от лицето си.

— Вече знаеш за връзката на баща ти с онази жена — започна Ивет, след като с Мънстър се представиха.

— Донякъде.

— Как се почувства, когато научи?

— Вие как смятате?

— Ти ми кажи.

— Не бях особено щастлив от новината. Това учудва ли ви?

— Ни най-малко. Разгневи ли се?

— Защо? Трябваше ли?

— Защото баща ти е изневерявал на майка ти.

— Няма значение какво изпитвам.

— Би ли ни казал къде беше в сряда, на шести април?

Бен ги изгледа учудено, после му стана забавно.

— Ама вие сериозно ли?

— Да.

— Добре тогава. Аз съм ученик. Бях на училище.

— Можеш ли да го докажеш?

Той сви рамене.

— Аз съм в последния гимназиален клас. Понякога излизаме от училище, ако имаме свободен час. Ходим да пием кафе или се разхождаме.

— Но не през целия ден — отбеляза Ивет. — Освен това, когато пиеш кафе, го пиеш с някого. Когато се разхождаш, си заедно с някого. Могат ли тези хора да го потвърдят?

— Не знам. Може би да. Може би не.

— А сега нека да се разберем — намеси се Мънстър. — Първо, ще трябва да приемеш нещата сериозно. Убита с жена. Три деца са загубили майка си. Нямаме намерение да си губим времето с фалшиви догадки. От теб искаме, първо, да се отнасяш към нас с нужното уважение и второ, да положиш усилие и да прегледаш работния си дневник или телефона си, да поговориш с приятелите си и да ни представиш убедителна история за това какво си правил във всяка една минута през въпросната сряда. Защото, ако трябва ние самите да се заемем с всичко това, изобщо няма да сме щастливи. Разбра ли ме?

— Добре, както и да е — измърмори Бен. — Само мен ли искахте да разпитате? Или ще тормозите и Джош?

— Доколкото ни е известно, брат ти е бил на сто и петдесет мили оттук, но ще проверим и него.

— Сега свободен ли съм? — попита Бен. Имам да пиша домашно.

Когато се качиха обратно в колата, Ивет помоли Мънстър да се отклонят през „Уорън стрийт“.

— Това има ли връзка с Фрида?

— И какво, ако има?

— Само питам.

Когато Фрида отвори вратата, Ивет видя през рамото й, че вътре имаше хора. Разпозна единствено Джоузеф. В продължение на няколко секунди двете жени стояха и се гледаха мълчаливо, после Фрида отстъпи назад и покани Ивет да влезе. Тя поклати отрицателно глава.

— Защо ми се обади за въпросното обвинение? — попита Ивет.

— Ако за теб това е проблем, просто кажи — отвърна Фрида.

— Нямах предвид това. — Ивет се огледа, за да види дали Мънстър не подслушваше, но той седеше на предната седалка със слушалки на ушите, без да им обръща внимание. — Откакто те раниха, почти не сме разговаряли.

— Изобщо не сме разговаряли.

— Всъщност да. — Ивет захапа устната си. — Така и не изрекох нещата, които исках да ти кажа. Затова, когато ми позвъни, не знаех как да изтълкувам обаждането ти.

— Не е необходимо да го тълкуваш. Вече ти обясних по телефона. Опасявам се, че на Карлсън му е дошло до гуша да ми оправя бъркотиите.

— И сега мой ред ли е?

— Както вече казах, ако това за теб е проблем…

— Обадих се в полицейското управление в Уотърлу. Виж, Фрида, това, което си направила, е неразумно. Разбирам, че онзи негодник Брадшо е искал да те унижи. Ако това ми се беше случило на мен, щях да отида и лично да се разправя с него. Но ти не трябва да вършиш такива неща. В противен случай можеш да си навлечеш големи неприятности.

— Значи, смяташ, че съм си навлякла неприятност?

— Говорих с полицая, който се е срещал с теб. Обясних му за сътрудничеството ти с нас, за нещата, с които си ни помогнала. Мисля, че случаят няма да има последствия.

— Ивет, всичко около този случай с абсурдно преувеличено.

— Вярвам на думите ти. Но ако тези неща стигнат до съда, не се знае в каква посока ще поемат. И още нещо: по-добре е да не се конфронтираш с влиятелен човек като Брадшо.

— Благодаря — каза Фрида. — Надявам се, че ти самата не си се изложила на риск, като си се застъпила за мен. Но искам да знаеш, че моето посещение при Иън Ярдли нямаше нищо общо с Брадшо.

— Тогава каква беше причината да се срещнеш с него?

— Не знам — изрече Фрида. — Просто интуитивно усещане.

— Притесняваш ме с твоите интуитивни усещания.

Фрида се готвеше да затвори вратата, но се поколеба.

— За какво друго искаше да поговорим, освен за така нареченото „сбиване“?

Ивет погледна групичката от хора зад Фрида.

— Някой друг път — каза тя.