Ники Френч
В очакване на сряда (19)

19

— Всички бяхме толкова шокирани — каза седящата срещу Мънстър и Райли жена. — Наистина не мога да повярвам. Защото Рут беше толкова… — Тя млъкна, търсейки точната дума. Лицето й се сгърчи. — Земна — каза тя накрая. — Весела. Практична. Не знам… Не беше човек, на когото би се случило такова нещо. Разбирам, че това звучи глупаво.

Те се намираха в неколкоетажната модерна сграда, където Рут Ленъкс беше заемала длъжността „здравен асистент“. Седяха в малка стая недалеч от огромната работна зала без прегради и разговаряха с нейната пряка началничка Надин Солтър.

— Не звучи глупаво — отвърна Крис Мънстър, след като Райли не си направи труда да реагира. Тази сутрин той изглеждаше леко замаян, със следи от възглавницата по лицето си, сякаш току-що се бе събудил. — Това е, което повечето хора казват за нея. Че е била дружелюбна и свястна жена, с открит характер. Колко време е работила тук?

— Около десет години. През повечето време беше извън офиса, ходеше на посещения, срещаше се с различни хора.

— Бихте ли ни показали бюрото й?

— Разбира се.

Те влязоха в огромната зала, съпроводени от любопитните погледи на хора, които се преструваха, че работят. Бюрото на Рут Ленъкс беше безупречно подредено, което изобщо не изненада Мънстър и Райли — папките й, бележниците й, работният й дневник, кореспонденцията й и канцеларските й материали бяха прибрани в чекмеджетата. Освен малко стария компютър, единствените предмети върху бюрото бяха малка керамична вазичка с химикалки, малка купа с листчета и телбод, и снимка в рамка на трите й деца.

— Ще се наложи да вземем компютъра и кореспонденцията й — обясни Мънстър. — Но в момента ни интересува срядата, когато е била убита. Шести април. Тя беше ли тук тогава?

— Да. Но само до обяд. Винаги си освобождаваше сряда следобед. По традиция в сряда сутрин около единайсет правим общо събрание на персонала, след което тя си тръгна.

— Значи, тогава е била в офиса, а не на посещения?

— Точно така. Дойде около девет и си тръгна по обяд.

— Забелязахте ли нещо необичайно в поведението й?

— Говорихме си за това. Изглеждаше и се държеше както обикновено.

— Да е споделила нещо, което я притеснява?

— Не. Разговаряхме за това колко е трудно за младите хора да си намерят работа, но нищо по-конкретно — нейните деца са още тийнейджъри и този проблем не стои пред тях. Горкичките! И ми даде една готварска рецепта.

— Видяхте ли я, когато си тръгваше?

— Не. Но Вики — онази жена там, пушела цигара навън. Видяла я да се качва в такси.

— В черно такси?

— Не. В такси с предварителна заявка^[1].

— Знаете ли на коя фирма е било таксито?

— Не.

— Почакайте — каза Райли. Той отиде обратно до бюрото на Рут Ленъкс и се върна с малка визитна картичка, която подаде на Мънстър. — Беше забодена на таблото й.

Мънстър разгледа визитката. „Таксита C & R“. Показа я на Надин Солтър.

— Тя би ли използвала такси за своите служебни посещения? — попита той.

Тя му отправи неодобрителен поглед.

— Не е предвидено в бюджета ни.

 

 

Офисът на „Таксита C & R“ се намираше в малко помещение с мръсни прозорци, в съседство с пункт за залози за конни надбягвания на „Камдън Хай стрийт“. На един диван дремеше възрастен мъж. Друг, доста едър мъж, беше седнал зад едно бюро с три телефона и лаптоп пред себе си. Той вдигна поглед към двамата полицаи, когато Мънстър го попита за Рут Ленъкс.

— Рут Ленъкс? Миналата сряда? — Със сръчно движение на късите си дебели пръсти той придвижи мишката по екрана. Да, ето. Взели сме я миналата сряда. Ахмед я е закарал. Да видим къде?

Те очакваха да каже, че Ахмед я е закарал до „Маргаретинг стрийт“, но посоката се оказа съвсем друга.

— „Шокрос стрийт“ №37, Югоизточен Лондон, пощенска зона 17. Не, не сме я взели обратно. — Единият от телефоните иззвъня оглушително. — Трябва да се обадя.

Навън, на улицата, Мънстър и Райли се спогледаха.

— „Шокрос стрийт“ — измърмори Мънстър.

Улицата, която търсеха, беше еднопосочна, затова паркираха до огромен жилищен блок, строен през трийсетте години. В момента го подготвяха за събаряне и прозорците и вратите бяха запечатани с метални листове.

— Чудя се какво е правила тук Рут Ленъкс — каза Мънстър, излизайки от колата.

— Посещението на хора не е ли основното задължение на един здравен асистент? — попита Райли.

— Това не е нейният район.

Двамата свиха зад ъгъла и тръгнаха по „Шокрос стрийт“. В единия край имаше цял ред големи къщи близнаци във викториански стил, но №37 не беше сред тях. Търсената сграда беше стара и олющена, в стил от петдесетте години, с плоска фасада и заковани с ламарина прозорци. Състоеше се от три етажа, въпреки че последният етаж изглеждаше необитаем. Един от прозорците му беше счупен и през него се ветрееше дрипава червена завеса.

Мънстър натисна най-долния звънец и почака. После натисна средния звънец. Тъкмо щяха да си тръгнат, когато външната врата се отвори и дребна чернокожа жена надникна подозрително.

— Какво има? — попита тя.

Крие Мънстър й показа служебната си карта.

— Може ли да влезем?

Тя отстъпи встрани и ги пусна да влязат в общото входно антре.

— Искаме да проверим кои са обитателите на тази сграда. Вие тук ли живеете?

— Да.

— Сама?

— Не. Със съпруга ми, който лежи в момента, и с двамата ми синове, които са на училище, ако ще ме питате за това. Какво друго ви интересува?

— Съпругът ви болен ли е? — попита Райли.

— Той загуби работата си. — Жената ги погледна втренчено, лицето й беше напрегнато. — Получава социална помощ за инвалидност. Имам всички документи.

— Това не ни интересува — каза Мънстър. — Познавате ли жена на име Рут Ленъкс?

— Никога не съм чувала за нея. Защо?

— Миналата сряда е идвала на този адрес.

Той извади от джоба си снимката на Рут Ленъкс и й я показа.

— Виждали ли сте я?

Жената разгледа внимателно снимката, бърчейки чело.

— Не обръщам особено внимание на хората, които влизат и излизат — каза тя накрая.

— Станала е жертва на престъпление. Смятаме, че е идвала тук в деня, когато е била убита.

— Убита? Какво намеквате?

— Нищо. Абсолютно нищо. Просто искаме да разберем дали е била тук същия ден и защо.

— Във всеки случай не е била у нас. Не познавам никаква Рут Ленъкс. Не познавам тази жена. — Тя върна с рязко движение снимката. — Вижте, ние сме граждани, които спазват законите, а в днешно време това понякога е доста трудно.

— Знаете ли кой живее в другите апартаменти?

— Над нас не живее никой. Изнесоха се преди месеци. А за долния етаж не съм сигурна.

— Но някой все пак живее там, нали?

— Не бих казала живее. Има наематели, но не съм ги виждала.

— Наематели?

— Наематели. Наемател. Наемателка. Не знам. — Тя смекчи тона си. — Понякога чувам, че свири радио. През деня.

— Благодаря. А миналата сряда видяхте ли някого там?

— Не. Но и не съм поглеждала навън.

— Може би съпругът ви е видял нещо, щом през деня си е вкъщи?

Тя погледна ту единия, ту другия, повдигна леко рамене и въздъхна уморено.

— Той спи през повечето време или просто се унася. Това е от хапчетата.

— Ясно. Разбирам. Бихте ли ми казали кой е собственикът на сградата?

— Той рядко се появява.

— Как се казва?

— Господин Рийдър. Майкъл Рийдър. Може би сте чували за него. Навсякъде има билбордове с неговия образ. Дядо му е купил огромен брой от тези къщи след войната. А внукът е истински мошеник.