Ники Френч
В очакване на сряда (27)

27

Ивет и Карлсън тръгнаха заедно пеша от дома на семейство Ленъкс към дома на семейство Кериган. Отне им по-малко от десет минути. Ивет подтичваше, за да се изравни с дългите крачки на Карлсън. Тя имаше силна настинка: гърлото й беше възпалено, вратните жлези я боляха, а главата й пулсираше. Дрехите й сякаш бяха отеснели, тялото я сърбеше.

Къщата беше по-малка от тази на Рут и Ръсел, терасовидна сграда с червени тухли, разположена на тясна странична уличка, с малка градинка отпред, застлана с чакъл. Илейн Кериган отвори входната врата, преди още звънецът да беше затихнал. Тя застана пред тях — висока жена с бледо продълговато лице и коса, изгубила блясъка си, прихваната на хлабав кок; от врата й надолу се спускаше верижка със закачени на нея очила. Беше облечена със свободна карирана риза, падаща над широки памучни панталони. Слънцето блесна в очите й и тя си направи сянка с длан, на чийто безименен пръст носеше брачна халка и годежен пръстен.

Тя знае, помисли си Ивет. Съпругът й сигурно я е накарал да седне и й е казал.

Жената ги покани във всекидневната. Силната слънчева светлина нахлуваше през големия прозорец и огрявате зеления килим и раирания диван. На полицата на камината имаше натопени жълти нарциси, чието отражение в огледалото ги правеше да изглеждат двойни. Ивет мярна в него собственото си лице — едро и зачервено, със сухи устни. Тя ги облиза с език. Илейн Кериган седна и ги покани с жест да направят същото. Тя постави дългите си, деликатни длани в скута си и изправи гръб.

— Мислих си как точно трябва да се държа — каза тя с плътен и приятен глас и с едва доловим гърлен акцент, който Ивет не можа да определи. — Всичко изглежда толкова абсурдно. Знам, че съм измамената съпруга, но още не мога да го почувствам. Толкова е… — Тя впери поглед в дланите си, после отново вдигна очи. — Пол не е от типа мъже, с когото някой би завързал любовна връзка.

— Той кога ви каза? — попита Ивет.

— Вчера, когато се прибра вкъщи. Почака, докато стана готов чаят му, след което изрече всичко на един дъх. Отначало си помислих, че се шегува. — Тя направи гримаса. Всичко това е толкова безумно. Възможно ли е да ми се случва на мен? И се оказва, че онази жена е била убита. Той спомена ли ви, че аз бях тази, която му каза за убийството? Прочетох новината във вестника. Забелязах, че лицето й е симпатично. Питам се тя дали е мислила за мен, когато са се срещали?

— Разбираме, че признанието му и всичко останало е шокиращо за вас — каза Ивет. Нашата задача е да установим кой къде е бил и какво е правил в деня на убийството на Рут Ленъкс.

— Вероятно имате предвид съпруга ми? Не си спомням. Прегледах работния си бележник, но страницата е празна. Била е просто поредната сряда от месеца. Пол е категоричен, че си е бил вкъщи, но аз не си спомням кой от двама ни се прибра пръв от работа. Не си спомням и дали си е дошъл по-късно от обикновено. Сигурна съм, че щях да забележа, ако се беше случило нещо необичайно за всекидневието ни.

— А синовете ви?

Тя извърна глава. Проследявайки погледа й, Карлсън и Ивет видяха до вазата с нарцисите снимка на две момчета, по-скоро младежи, и двамата с тъмна коса и с широкото лице на баща си. Единият имаше белег над устната, от което усмивката му бе леко изкривена.

— Джош следва в университета в Кардиф. До онзи момент не си беше дошъл за Великден. Другият, Бен, е на осемнайсет и му предстои да се яви на гимназиалните изпити от ниво „А“, за да може да продължи образованието си. Той живее у дома. Не помни дати, както и много други неща. Още не съм им казала за любовната афера на баща им. След това ще им кажа за убийството. Ще бъде забавно. За колко време е било?

— Моля?

— Колко време е продължила връзката им?

— Съпругът ви не ви ли каза?

— Каза ми, че е било нещо повече от краткотраен секс, но че все още ме обича и се надява да му простя.

— Десет години — каза Ивет с равен тон. — Срещали са се всяка сряда следобед. В апартамент под наем.

Илейн Кериган изпъна още по-силно гърба си. Очевидно се замая от чутото, кожата на лицето й сякаш увисна.

— Десет години. — Чу се как шумно преглътна.

— И вие не сте знаели?

— Десет години. В апартамент под наем — повтори като ехо тя.

— Ще се наложи да претърсим жилището ви — каза делово Ивет.

— Разбирам. — Гласът на Илейн Кериган звучеше все така любезно, но едва се чуваше.

— Нищо необичайно ли не сте забелязали в поведението му?

— През последните десет години ли?

— По-скоро през последните няколко седмици.

— Не.

— Не е бил раздразнителен, нито разсеян?

— Не бих казала.

— И не сте знаели, че от банковата сметка на съпруга ви всеки месец изчезват по няколкостотин лири, с които е плащал наема на апартамента?

— Не.

— Никога ли не сте я срещаш?

— Другата жена ли? — Тя се усмихна уморено. — Не мисля. Но знам, че е живеела наблизо. Може и да съм я срещала.

— Ще ви бъдем благодарни, ако се опитате да уточните по кое време вие и съпругът ви сте се прибрали вкъщи в онази сряда — може да попитате колегите си в службата.

— Ще се постарая.

— Довиждане. Не ни изпращайте.

— Да. Благодаря.

Тя не стана, когато те си тръгнаха, а продължи да седи на дивана с изправен гръб, без всякакво изражение на продълговатото си лице.

— Искате ли да пийнем по нещо? — попита Ивет, Карлсън, опитвайки се да звучи естествено — сякаш й беше все едно какво ще й отговори. Чу стържещите нотки в гласа си.

— Ще си освободя останалата част от деня, а утре няма да съм на работа, така че…

— Добре. Беше просто предложение. Исках да ви кажа нещо. Фрида ми се обади по телефона.

— По какъв повод?

Докато Ивет разказваше на Карлсън за полицейския разпит на Фрида, той отначало се усмихна, но накрая на лицето му се изписа умора.

— Отговорих й, че трябва да поговоря с вас за това, но тя каза, че сигурно ви е дошло до гуша от нея. Имаше предвид онзи скандал с Ръндел.

— Какво й става? — зачуди се Карлсън. — В нощните клубове има побойници, които доста по-рядко от нея се забъркват в скандали.

— Тя едва ли си поставя това за цел.

— Да, но човек би казал, че където се появи тя, все по нещо се случва. Както и да е, обадила ти се е. По-добре проведи някой и друг телефонен разговор, с когото трябва.

— Извинете, не исках да ви притеснявам с това.

Карлсън се поколеба, забелязвайки избилата по лицето й гъста червенина.

— Не исках да бъда груб. Ще прекарам малко време с децата си — каза той меко. — Те скоро заминават.

— Не знаех — за колко време?

Карлсън осъзна, че не може да й каже.

— За доста дълго време — отрони с мъка той. — Затова, не искам да губя нито миг.

— Разбира се.

На Майки му бяха подстригали много късо косата и сега беше като мека четина; кожата на главата му прозираше през нея, а ушите му стърчаха. Косата на Бела също беше подстригана и сега лицето й бе обрамчено от гъсти къдрици. Заради късо подстриганите си коси и двамата изглеждаха по-малки и по-беззащитни. До тях Карлсън се почувства прекомерно висок и едър. Сърцето му се изпълни с нежност и вълнение, той се наведе и ги притисна до себе си. Но те се изплъзнаха от прегръдката му. Бяха възбудени, телцата им пулсираха от нетърпение. Искаха да му разкажат за жилището, в което щяха да живеят — с балкони отвсякъде и с портокалово дърво в двора. С вентилатор във всяка стая, защото през лятото ставало много горещо. Бяха им купили нови летни дрехи, къси панталонки, роклички, сандали и джапанки. Там рядко валяло — дъждът в Испания вали най-вече в полето^[1]. На няколко преки имало открит басейн, а през уикендите можело да ходят с влак до морето. В новото си училище щели да носят униформи. Вече знаели някои думи на испански. Можели да казват: Puedo tomar un helado por favor1!^[2] А също и gracias^[3] и mi nombre es Mikey, mi nombre es Bella^[4].

Карлсън се усмихваше през цялото време. Искаше му се никога да не заминават; в същото време му се искаше вече да са заминали, защото му беше трудно да издържи до момента, когато щяха да си кажат „довиждане“.