Ники Френч
В очакване на сряда (25)

25

Единственият пациент, когото Фрида продължаваше да приема, беше Джо Франклин. Повечето от останалите я чакаха да се върне, изпращаха й имейли, в които я питаха кога смята, че ще бъде достатъчно добре, за да започне отново работа. За някои от тях Фрида силно се тревожеше. Те се блъскаха в съзнанието й със своята болка и своите проблеми. За други си мислеше, че едва ли ще ги види отново. Тя беше казала, че след две седмици, в началото на май, ще се върне към обичайните си задължения, независимо от това какво ще я посъветва лекуващият я лекар. Междувременно обаче два пъти седмично, а понякога и по-често, тя ходеше в малкия апартамент в Блумсбъри, който държеше под наем и в който приемаше частните си пациенти. Днес беше благодарна за възможността да излезе от вкъщи, защото в осем без петнайсет сутринта беше дошъл Джоузеф. Фрида го беше оставила да снове напред-назад, усмихвайки й се приятелски иззад купчините кутии, които разтоварваше от микробуса.

След сеанса с Джо, Фрида застана с гръб към уютната стая с червеното кресло, в което тя винаги сядаше, и с тъмносивата графика, окачена на стената. Загледа се в запуснатата строителна площадка отсреща, където се криеха лисици, а храсти и диви цветя си пробиваха път през напуканата почва. Тя размишляваше или поне позволяваше на мислите да населяват съзнанието й. Предишният й живот беше останал някъде далече, по-скоро призрачен, отколкото реален. Жената, която беше седяла в червеното кресло час след час и ден след ден, някак си се изплъзваше от въображението й. Винаги си бе мислила, че центърът на живота й е в тази стая, но сега, изглежда, се бе изместил: Хал Брадшо и неговите четирима участници в експеримента, Карлсън и неговите случаи на убийства и отвличания, Дийн Рийв, който дебнеше отнякъде и не я изпускаше от очи — всичко това бе нарушило житейското й равновесие.

Фрида се замисли за четиримата студенти по психология и техния дързък трик, опитвайки се да разграничи разказаната история от факта, че е била измамена и че унижението й е станало публично достояние. Не знаеше защо не може да ги разграничи. Историята напрягаше ума й, променяше смисъла си. Имаше нещо, което не й даваше покой, като конец, който се е омотал в пръстите й. Понякога нощем, когато лежеше будна, притисната от мрака, тя си мислеше за четиримата и за нещата, които й бяха казали. Остриетата, които се отваряха и затваряха; усещането за крехкост и опасно надмощие.

Мобилният й телефон иззвъня в джоба й и тя го извади.

— Фрида.

— Да, Карлсън.

— Включила си си телефона.

— Сега разбирам защо си станал детектив.

Той се засмя, а после каза:

— Ти беше права.

— О, добре. За какво по-точно?

— За Рут Ленъкс. Била е твърде изрядна, за да бъде истинска.

— Не мисля, че се изразих по този начин. По-скоро я оприличих на актриса, която в ежедневието си играе роля за пред хората.

— Точно така. Открихме, че е имала любовна връзка. В продължение на десет години. Всяка сряда. Какво ще кажеш за това?

— Че е много дълго време.

— Има и още нещо, но засега не мога да ти разкажа повече. Отивам да се срещна със съпруга.

— Той знаел ли е?

— Предполагам, че е знаел.

— Защо ми казваш всичко това?

— Мислех, че ще ти бъде интересно да научиш. Сгреших ли?

— Не знам.

— Може ли да дойда по-късно да пийнем по едно питие? Ще ти разкажа повече подробности. Ще ми е от полза да обсъдя случилото се с човек, който не участва в разследването.

Нещо в гласа му, който звучеше по-умолително от всякога, не позволи на Фрида да му откаже.

— Може би — каза тя предпазливо.

— Ще бъда у вас в седем.

— Карлсън…

— Ще ти се обадя, ако ми се наложи да закъснея.

 

 

Семейство Ленъкс се бяха настанили обратно в дома си. Килимът беше вдигнат; стените бяха измити, въпреки че петната от кръв все още се виждаха; парчетата счупено стъкло бяха изчистени, а разпилените по пода предмети бяха прибрани.

Когато Карлсън и Ивет пристигнаха, вратата им отвори жена с домакинска престилка. Отвътре се носеше аромат на печен сладкиш.

— Срещали сме се и преди — каза жената, забелязвайки изражението на Карлсън, — но сигурно сте забравили коя съм.

— Не, помня ви. — Той се сети за бебето в ластично кенгуру, за малкото момче, пребледняло от умора, което тя водеше за ръка, за малкото момиче, което возеше куклата си в количка, сякаш опитвайки се да подражава на майка си.

— Аз съм Луиз Уелър, сестрата на Рут. Бях тук в деня, когато се случи всичко. — С енергично движение тя ги покани да влязат.

— Вие тук ли живеете в момента? — попита Карлсън.

— Грижа се за семейството, доколкото мога — отвърна тя. — Все някой трябва да го направи. Няма да се случи от само себе си.

— Но вие също имате деца.

— Е, бебето, разбира се, е винаги тук. Сестрата на съпруга ми помага за другите две, когато не са на детска градина. Ситуацията е извънредна — добави жената с укор в гласа сякаш Карлсън беше забравил за това. После го огледа критично. — Предполагам, че сте дошли да се срещнете с Ръсел.

— Сигурно сте били близки със сестра си — подхвърли Карлсън.

— Защо казвате това?

— Помагате тук на семейството й, въпреки че вие самата имате малки деца. Не всеки би го направил.

— Това е мой дълг. Не е трудно човек да изпълнява дълга си.

Карлсън се вгледа в нея. Усети, че тя всъщност му казва кой контролира ситуацията в къщата.

— Виждахте ли се често със сестра си?

— Ние живеем във Фулам^[1]. Грижите за семейството ми запълват цялото ми време и начинът ни на живот е съвсем различен. Виждахме се, когато можем. И, разбира се, по Коледа и по Великден.

— Тя беше ли щастлива?

— Това какво общо има? Нали е била убита от взломаджия?

— Опитваме се да добием представа за живота на сестра ви. Интересува ме какви са били настроенията й, отношението й към различни проблеми. Какви са вашите наблюдения?

— Чувстваше се добре, живееше нормално — отвърна кратко Луиз. — При сестра ми всичко си беше наред.

— И беше щастлива в брака си?

— Нима не страдаме достатъчно? — каза тя, местейки поглед от Ивет към Карлсън. — Може би душите наоколо, за да изровите нещо гадно и непристойно?

Ивет отвори уста да каже нещо, но Карлсън й хвърли мълниеносен поглед и тя се спря. Някъде в къщата бебето започна да плаче.

— Току-що го приспах. — Луиз изпусна тежка въздишка. — Ще намерите зет ми на горния етаж. Там има собствена стая.

Стаята на Ръсел Ленъкс беше нещо като миниатюрно убежище в задната част на къщата, която гледаше към двора. Карлсън и Ивет с мъка се промъкнаха вътре. Ивет се облегна на стената до плакат на Стийв Маккуин, стиснал бейзболна ръкавица. Ленъкс беше седнал зад малко чамово бюро, на което имаше компютър. На скрийнсейвъра се виждаше семейна снимка. Всички позираха край синьо море и носеха слънчеви очила. Карлсън предположи, че снимката е била направена преди няколко години, тъй като децата бяха видимо по-малки.

Преди да пристъпи към разговора, Карлсън се вгледа внимателно в Ленъкс, преценявайки състоянието му. Очевидно се владееше, беше гладко избръснат, с изгладена синя риза, без съмнение дело на Луиз.

— Как я карате? — попита Карлсън.

— Не сте ли чули? Убиха жена ми — отвърна язвително Ленъкс.

— С въпроса си изразих загриженост. Интересува ме как сте, как са децата ви.

Ленъкс отвърна с нотки на раздразнение, но без да гледа Карлсън в очите. Беше вперил поглед в килима.

— Ако наистина ви интересува, Дора се страхува да ходи на училище, Джудит плаче през цялото време, а с Тед изобщо не мога да разговарям. Той не иска да общува с мен. Но вашата загриженост не ми е нужна. Искам всичко това да приключи с някакъв резултат. — Този път вдигна поглед към Карлсън. — Да не би да сте дошли да ми кажете, че в разследването има напредък?

— До известна степен — отвърна Карлсън. — Но наред с това трябва да ви задам няколко въпроса. — Той изчака за момент. Искаше да направи това постепенно, но Ленъкс мълчеше. Опитваме се да си изградим по-пълна представа за душевния свят на съпругата ви. — Той погледна към Ивет. — Някои от въпросите може да ви се сторят неудобни.

Ленъкс потърка очите си сякаш се опитваше да се събуди.

— Не ме е грижа — отвърна той. — Може да ме питате за всичко, което пожелаете. Може да направите всичко, което желаете.

— Добре — каза Карлсън. — Добре. И така, ето следния въпрос: бихте ли описали взаимоотношенията ви със съпругата ви като щастливи?

Ленъкс трепна леко, присвивайки очи.

— Защо изобщо ме питате за това? Бяхте тук в деня, когато се случи всичко. Видяхте ни. Видяхте как се чувствахме. Някакво безумно обвинение ли ми отправяте?

— Просто ви задавам въпрос.

— Добре, тогава ще ви дам съвсем прост отговор: да, ние бяхме щастливи. Това достатъчно ли е? А сета е мой ред да задам въпрос: Какво всъщност става?

— Разследването пое в неочаквана посока — започна Карлсън. Докато говореше, се заслуша в себе си и се почувства отвратен. Изричаше думите като робот, защото изпитваше напрежение заради това, което щеше да последва.

 

 

Фрида му подаде чаша чай и той отпи няколко глътки, след което остави чашата на масата.

— Боже, наистина имах нужда от това — въздъхна Карлсън. — Точно преди да му кажа, се почувствах като в сън. Сякаш бях застанал пред голям прозорец от шлифовано стъкло, а в ръката си държах камък, кръгъл и твърд като топка за крикет. Готвех се да хвърля камъка към прозореца и гледах стъклото — гладко и право, съзнавайки, че след няколко секунди ще лежи посипано на земята на едри остри късове. — Той замълча. Фрида седна отново срещу него със своята чаша чай, от която все още не беше отпила. — Ето, виждаш ли, започвам да ставам по-добър. Не ти казах да не анализираш този въображаем образ и да не търсиш в него скрито послание. Макар че аз самият го направих. Но ти разбираш какво имам предвид.

— Как реагира той? — попита Фрида.

— Питаш ме какво се случи, когато камъкът се удари в стъклото? То се разби, това се случи. Той беше напълно смазан. Беше загубил жена си и се получи така, че все едно аз отново съм му я отнел. Поне му беше останал споменът за нея, а аз го омърсих с моето разкритие.

— Говориш като психотерапевт — отбеляза Фрида.

— Казано от теб, това звучи като комплимент. Но как може някой да влезе в ролята на психотерапевт? — Той отпи от чая. — От друга страна обаче, колкото повече човек се доближава до мисленето на психотерапевта, толкова е по-наясно с чувствата си, а какво по-хубаво от това?

— Единствените хора, които трябва да мислят и да говорят като психотерапевт, са самите психотерапевти — каза Фрида. — И то само когато са на работа. А полицаите трябва да мислят и да действат като полицаи. Но да се върнем към моя въпрос: той реагира ли по някакъв начин, който би помогнал на разследването?

Карлсън остави чашата си.

— Отначало отказваше да повярва; каза, че винаги й е имал пълно доверие и че ние грешим. После Ивет му разкри в подробности онова, което сме научили за Пол Кериган, за любовната квартира, за дните, в които са се срещали, за това колко време е продължила връзката им. Накрая той разбра, че е безсмислено да оспорва фактите. Не се разплака, не се развика. Изглеждаше като изпразнен от съдържание.

— А ти остана ли с впечатление, че той е знаел?

— Не знам. Наистина не знам. Как изобщо е възможно? Десет години, единайсет години. През цялото време се е срещала с този мъж, правили са секс. Как съпругът й не е усетил мириса му върху тялото й? Как не го е забелязал в очите й?

— Смяташ, че най-малкото е подозирал?

— Фрида, ти всеки ден сядаш и разговаряш с хора, които споделят с теб дълбоко пазените си тайни. Някога замисляла ли си се, че познатите на всички ни клишета за човешките взаимоотношения в крайна сметка се оказват верни? Какво е да се влюбиш, какво е да имаш дете и какво е да прекратиш връзката си. Както и старото клише, че можеш да живееш с някого в продължение на години и накрая да се окаже, че не си го познавал.

— За кого говориш в момента? — попита Фрида.

— Донякъде за себе си, но най-вече за Ръсел Ленъкс. Това, на което се надявах, естествено, беше, че когато му разкажем за любовната връзка на жена му, това ще го пречупи, той ще си признае и случаят е приключен.

— Но той не го направи.

— Трябваше да те взема с мен.

— Говориш така, сякаш съм куче.

— Трябваше да те поканя да дойдеш. Малка услуга от твоя страна. Би било добре да си там и да видиш лицето му в момента, в който му казах. Ти забелязваш тези неща.

— Но нали Ивет е била там.

— В това отношение тя е по-зле и от мен, а аз самият съм истинско дърво. За това би трябвало да попиташ бившата ми съпруга. Тя ме обвиняваше, че изобщо не разбирам какво чувства, а аз й отвръщах, че ако иска да разбера какво чувства, трябва да ми каже и… Е, ясно ти е за какво говоря.

— Ако е можел да седи срещу теб в деня на убийството, без да се пречупи, днес това за него не би било проблем. И аз не бих могла да ти помогна.

— Липсва ли ти сътрудничеството ни? — попита я Карлсън. — Бъди честна.

Фрида дълго мълча.

— Не знам — каза тя накрая. — Може би. Понякога се улавям, че ми липсва, както когато ми разказа за тайния живот на Рут Ленъкс. Но се опитвам да не мисля за това.

— Исусе! — изрече Карлсън с извинителен тон. — В момента се възстановяваш, а аз се опитвам отново да те въвлека в нещо, което едва не те уби.

— Не! Изобщо не си прав. Приятно ми е да те видя и да разговаряме. Това е като посещение от външния свят. Някои посещения, които имам от външния свят, са неприятни, но твоето е различно. Наистина се радвам, че дойде.

— Това е добре — отвърна Карлсън. — Виж, Фрида, едва тези дни научих за онзи мизерен експеримент. Иска ми се да извия врата на този надут пуяк Хал Брадшо.

— Това едва ли би ми помогнало.

— Погодил ти е номер. Ти го изложи като професионалист, а той не може да се примири с това и никога няма да го забрави. Нищо чудно, че напоследък самодоволната усмивка не слиза от лицето му.

— Искаш да кажеш, че е организирал всичко това, за да ме уязви и унизи?

— Способен е да го направи. Ако зависеше от мен, никога не бих слушал отново глупавите му брътвежи за изкуството на престъплението. Но за съжаление, комисар Крофорд много държи на него. — Той се поколеба, а после добави: — Може би не бива да ти казвам това, но все пак ще го направя. В началото на разследването на убийството на Рут Ленъкс казах на комисаря, че не искам Брадшо да продължава да работи за нас. Мислех си, че разговорът ни ще си остане поверителен, но Крофорд повика Брадшо и ме накара в негово присъствие да повторя онова, което му бях казал. Той обожава да противопоставя хората един на друг.

— Това какво общо има с мен?

— Брадшо започна да злослови по твой адрес и аз те •защитих, като му казах, че той изпитва към теб професионална ревност, задето си го направила на глупак. Сега си мисля, че може би не биваше да го дразня по този начин. Ще ми се да можех да направя нещо.

— Това няма как да стане. А ако си намислил нещо, моля те, не го прави.

— Е, поне не бих му позволил да притеснява децата на Ленъкс.

— Смяташ ли да им кажеш?

— Да. Въпреки че баща им сигурно ще го направи вместо мен. Горките деца. Първо убиват майка им, а после целият им досегашен живот се срива. Ти вече познаваш сина, нали?

— Да, запознах се с него. Защо ме гледаш така?

— Имам едно предложение.

— Отговорът е „не“.

 

 

Райли беше този, който откри бутилките. Те бяха в малката барака в задния двор, в която бяха складирани малка електрическа косачка, лопати, гребла, градинарски ножици, голямо скъсано брезентово платнище, ръчна количка, наредени една в друга празни пластмасови саксии, стари буркани от конфитюр, кашон с плочки за баня. Някой се беше постарал бутилките да останат скрити, тъй като бяха набутани в един ъгъл зад полупразни кутии с боя и бяха грижливо покрити с полиетиленово фолио. Райли се загледа в находката, после отиде да извика Ивет.

Тя извади бутилките една по една и ги огледа внимателно. Водка, бял сайдер, евтино уиски: алкохол, с който да се напиеш, а не да пиеш за удоволствие. Дали бяха на децата, или на родителите, дали бяха стари, или нови? Изглеждаха нови. Изглеждаха скришни.