Андре Нортън
Паяжината (7)

7
Замъкът Ил

Саймън седеше до прозореца с гръб към хората, които се намираха в залата. Той чуваше как Корис нервно ходи напред-назад, как му докладват обстановката, как дават заповеди. Те все още се намираха в самото сърце на Карс, което дръзко завладяха и съумяха да задържат. Това, че продължават да го удържат, беше безумие, но Саймън се съмняваше, че Корис разбира това. Сенешалът беше готов да разруши до основи стените на замъка и крепостта, само и само да намери своята любима, но той не вярваше, че тя е тук.

Можеше ли Саймън да вини Корис за упорството му, макар то да застрашаваше делото им? Ако разсъждаваше безпристрастно — да. Преди половин година Саймън не би могъл да разбере страданията на приятеля си. Но през това време самият той преживя нещо такова и затова се стараеше да не го съди строго. И все пак на мястото на Корис той не би се мятал от ъгъл на ъгъл, не би се спускал към всеки от влезлите с един и същ въпрос.

Впрочем на Корис сигурно му е по-трудно. Неговата любима беше похитена от враговете, а Джелита се раздели с него по своя воля. Просто си тръгна и не се върна. За него това означаваше само едно — между тях е настъпил разрив. Но ако тя не беше открила, че е съхранила в себе си магьосническата Сила, би ли била щастлива с него? Да, добре би било да го знае! Саймън тръсна глава, за да прогони натрапчивите мисли. Отдръпна се от прозореца, застана пред Корис и сложи ръка на рамото му.

— Лоиса не е тук. Трябва да я търсим на друго място. Какъв смисъл има да се побърква човек от мисли? — Саймън постави ударението на последните думи, като се надяваше, че те ще го отрезвят — както шамарът кара изпадналия в истерия човек да дойде на себе си.

Корис се обърка. Мръдна рамо, за да се освободи от ръката на Саймън, но не се отдръпна.

— Ако беше избягала… — започна той.

— Тогава биха я видели — продължи Саймън. — По-добре да помислим защо са я отвлекли от Карс. Ние заварихме тук пълна неразбория. И тя като че ли беше устроена, за да бъде убит Ивиан или…

— Или заради още нещо. — Гласът зад гърба им ги накара да се обърнат. Беше беловласата магьосница, пристигнала с отряда от защитници на границата. — Да, и заради още нещо — повтори тя, размишлявайки на глас. — На всички е известно, че след смъртта на херцога Лоиса получава определени права над Карстен. При това е роднина на знатните семейства и аз мисля, че те ще направят всичко възможно да я обявят за управител, но действителната власт ще вземат в свои ръце. Изчезването на Лоиса е част от нечии замисли. Но чии? Кой липсва сред убитите и пленените? А може би трябва да се помисли не кой е убит и защо, а кой и защо е изчезнал?

Саймън се замисли. Възможно е магьосницата да е права. Някому е било нужно да закара Лоиса в Карс и да я утвърди като съпруга на херцога. А самия Ивиан да заблуди, като го убеди, че това е необходимо за укрепване на властта му. След това е трябвало само да се премахне херцогът от сцената и да се използва Лоиса като марионетка за установяване на новата власт. Но кой от местните аристократи е толкова коварен? И кой от тях разполага с възможности, които биха му позволили да осъществи плана си? Според сведенията на разузнаването нито едно знатно семейство в Карстен не е способно да приведе в изпълнение такъв сложен план. При това Ивиан не е изпитвал доверие към нито един от могъщите кланове и не е допускал да се ползват в крепостта му от свобода на действията.

— Фалк не беше съвсем Фалк — каза магьосницата. — Би могло в Карс да има хора, подобни на него.

— Колдери! — Корис удари с юмрук по разтворената си длан — отново тези колдери!

— Да — уморено подхвърли Саймън, — но ние и не мислехме, че с падането на Сиппар те ще ни оставят на мира. Не е ли така? Може би те не съобщават явно за себе си поради недостатъчната си жива сила. В Горм им беше нанесен сериозен удар. Не е изключено да са решили да заменят количеството с качеството и сега да превръщат в подвластни автомати влиятелни мъже…

— И жени — неочаквано допълни сенешалът. — Ние непременно трябваше да срещнем в Карс Алдис, а никъде я няма. Къде ли е?

Припомняйки си, магьосницата се намръщи.

— Алдис… тя беше под властта на Силата — тогава, пред щурма на Горм? Вероятно й се е наложило да напусне Карс. Оттогава мина много време.

— Това може да се изясни. — Саймън тръгна към масата, на която седеше Ингвалд и записваше последните донесения. Той използваше мъничкото устройство на соколарите. Това беше подобрен вариант на онези устройства, които прикрепяха към краката на соколите по време на разузнавателен полет.

— Споменава ли се в отчетите името Алдис?

— И още как! — Ингвалд се усмихна. — Тази дама три пъти е давала на офицерите от крепостта заповеди, които са ги накарали да се счепкат един с друг. Те са приемали думите й за чиста монета, защото знаят колко й се доверява Ивиан.

Магьосницата премина през залата след Саймън и спря, като потриваше в дланите си тъмния камък — атрибута на нейната Сила.

— Бих искала да огледам личните покои на тази жена — каза тя.

Всички заедно — магьосницата, Саймън, Корис и Ингвалд — влязоха в богата и изящно обзаведена стая. Отворените прозорци гледаха към балкон. Копринената завеса над ложето леко се люлееше от вятъра. В стаята се чувстваше миризмата на мускус. На Саймън започна да му се повдига и той се приближи до прозореца.

Магьосницата стисна камъка, протегна напред ръце и тръгна по стаята. Саймън не разбираше смисъла на извършваното тайнство, но знаеше, че тя се занимава със сериозна работа. Магьосницата прекара ръце над леглото, над двойката сандъци, над тоалетната масичка с металното огледало. На тоалетката имаше различни кутийки и кутийчици, изработени от камък. Изведнъж стиснатите й ръце замряха. След това бързо описаха дъга надолу, като че ли посочваха нещо, макар че Саймън не забелязваше там нищо.

Магьосницата се обърна към мъжете.

— Тук е имало някакъв талисман — символ на Силата, от който са се ползвали много пъти. Но това не е нашата Сила, не е тази, към която се обръщаме ние. Това е черната Сила на колдерите!… — магьосницата с отвращение плю. — Този талисман е служил за промяна на външността…

— За превъплъщение?! — възкликна Корис. — Значи онази, която се е представяла за Алдис, може съвсем да не е била Алдис!

Магьосницата поклати глава.

— Не, това не е превъплъщението, към което често прибягваме ние. Тук се е променял не външният вид на човека, а неговата същност. Нали вие ми казахте, че Фалк не е бил истинският Фалк, но не е бил и подчинен на чужда воля. Той се е държал необичайно: напуснал е мястото на боя, макар че е бил длъжен да остане с хората си до края. Бягал е, за да запази у себе си това, което са му внушили. Под влияние на внушението е предпочел смъртта пред пленничеството. Жената, на която е принадлежала тази стая, е подобна на него. Сега съм повече от уверена в това.

— Колдерите — произнесе през зъби Корис. — Къде ли е последната крепост на тези нечовешки същества? Крепостта Ил? Всичко разбрах! Алдис е похитила Лоиса и сега те са на път за Ил…

— Но това е само предположение… — възрази Саймън. — А може би ти си прав? Тогава може да успеем да ги задържим. Ил не е далеч оттук.

„Във всеки случай, това е отличен повод да те приберем от Карс, докато не ни е сполетяла катастрофата“ — добави той на себе си.

— Ил? — замислено произнесе магьосницата.

Саймън чакаше какво ще каже още. Магьосниците на Есткарп бяха добри стратези. Техните думи заслужаваха внимание. Но тя мълчеше. Само прехвърляше поглед от Саймън на Корис, като че ли знаеше нещо, което нито един от двамата не подозираше. Но да й се задават въпроси беше безполезно.

 

 

Като стигнаха до извода, че не е необходимо да остават повече в Карс, участниците във внезапното нападение напуснаха крепостта. Отправиха се към пристанището. Там намериха големи лодки с много весла. Трябваше да се спуснат по реката и да стигнат до морето. Всяка от командите на карстенци се командваше от кормчия сулкарец.

Ингвалд и Саймън стояха на кърмата на последния кораб и гледаха града, в който за два дни се случиха толкова трагични събития.

— Оставяме след себе си кипящ котел — забеляза Ингвалд.

— И тъй като ти си от Карстен, би искал да наглеждаш чорбата? — попита Саймън.

Ингвалд мрачно се усмихна.

— Когато воините на Ивиан изгориха моя дом и убиха баща ми и брат ми, аз се отказах от тази страна. Ние нямаме нищо общо с новото население на Карстен. Ние, хората от древната раса, предпочитаме да служим на Есткарп. А чорбата нека наглежда този, който трябва. И тук аз съм напълно съгласен с владетелките: Есткарп не е властен над тези, които се намират извън неговите предели. Помисли сам. Защо трябва да завоюваме Карстен? Ако това стане, из цялото херцогство ще избухнат веднага метежи, а за да ги потушим, ще трябва да отслабим защитата на северните си граници. Ализон сигурно само това чака… Ние избавихме Карс от Ивиан. Сега трябва да се очаква пет-шест души от благородниците да си прегризат гърлата за властта. А това значи, че известно време на Карстен няма да му е до нас. Общо взето, безпорядъкът в херцогството за нас е много по-изгоден от завоюването му.

— Капитане — обърна се към Саймън кормчията, — един карстенец уверява, че може да ти разкаже нещо много интересно.

Той бутна към Саймън един човек в доста износена и омаслена моряшка дреха. В знак на почитание, мъжът падна на колене пред Саймън, както е било прието в армията на Ивиан.

— Какво има? — попита Саймън.

— Ето каква е работата, капитане. Тук в реката, стоеше един морски съд. Приличаше на кораб за крайбрежно плаване, но изглеждаше някак странно. Екипажът не слезе на брега… И не го разтоварваха, макар че престоя в пристанището два или три дни — не помня точно. Като че ли нямаше и никакъв товар. Не беше достатъчно нагазил във водата, когато се появи в пристанището. Ние с ортака го наблюдавахме, но не забелязахме нищо особено, освен това, че там всичко беше прекалено спокойно. А после, когато в града започна битката, на кораба изведнъж се размърдаха. Екипажът се хвана за веслата и отплуваха. И в това като че ли няма нищо подозрително — по това време много кораби напуснаха пристанището. Но всички се отправиха нагоре по реката…

— А онзи кораб? — Саймън не виждаше смисъл в разказа на матроса, но все пак реши да го изслуша докрай.

— А онзи кораб се насочи направо през реката. — Матросът кимна към отсрещния бряг. — И стояха на място, задържайки се с веслата, като че ли чакат някого. А след това се появи лодчица… Малка лодка. Тя плаваше по течението като откъсната от буксирното въже. Изведнъж корабът направи завой, приближи се до лодката с левия си борд и я закри от нас. Повече не видяхме малката лодка. След известно време корабът се понесе по течението, пак не като всичките…

— И на теб това ти се стори странно — подсказа му Саймън.

— Да. Още повече че от другата страна настъпваше вашата войска. И ние си помислихме, че тези от кораба бягат от вас…

— В лодката е имало някой — каза Ингвалд.

— Възможно е — съгласи се Саймън. — Но кой?

— А в тази лодчица… — намеси се в разпита сулкарецът, който командваше баркаса, — видя ли някого в нея?

— Там е работата, че не видях. Над борда стърчеше само парче рогозка.

— Може някой да се е крил под нея.

— Някой ранен? — изказа предположение Ингвалд.

— А може би не — каза Саймън. — Значи корабът се насочи към морето?

— Да, надолу по реката… И още нещо удивително — на веслата, както е редът, седяха хора, но не налягаха, а гребяха като на шега. Само направляваха кораба да не попадне на плитчина. Няма спор, че течението в реката е силно, но да се плава така бързо, и то срещу вятъра — трябва здраво да се работи с веслата.

Кормчията погледна Саймън.

— Аз не знам друг начин на плаване, освен с помощта на веслата или вятъра — каза той. — Нито аз, нито моите събратя са виждали някога кораб, който да се движи с помощта на нещо друго. Това е някаква магия. Повярвайте ми!

— Но не такава, каквато познават в Есткарп — отговори Саймън. — Дайте сигнал на кораба на сенешалите. Искам да се прехвърля там заедно с този човек.

Матросът трябваше да повтори разказа си.

— Какво ще кажеш, капитане? — обърна се Корис към Еннер Осберик, който командваше флота на сулкарците. — Според теб това измислица ли е или истина?

— Не ни се е случвало да се срещаме с подобни кораби. Но аз вярвам, че този човек разказва това, което е видял. Ти знаеш, че в морето се появиха кораби, които приличаха на нашите.

— Ако съдим по разказа, това не е било подводница — възрази Саймън. — Е, и какво? Ако колдерите, както нашите магьосници, могат да променят облика на хората, то сигурно нищо не им струва да променят и вида на предметите, например на корабите. И по време на бъркотията, която стана на реката, докато прехвърляхме войската си през нея, те са решили да рискуват. Само и само да спечелят време.

— Което им е било нужно, за да се спуснат към морето и се отправят към Ил. — Корис нервно гладеше дръжката на секирата.

„Отново бърза с изводите — помисли си Саймън. — Макар че… Ако това действително е бил баркас, превърнат от колдерите в подводница, то защо да не допуснем, че се е отправил към Ил? Може би колдерите са поели курс към своето отвъдморско свърталище, което се намира кой знае къде.“

През това време Корис взе решение.

— Осберик, подбери най-бързоходния кораб. Ако трябва, постави на веслата моите хора. За да настигнем колдерите, ни е необходима голяма скорост!

Саймън не каза нищо. Но се усъмни във възможността да се осъществят тези намерения, тъй като въпросният кораб отдавна беше на път.

Надвечер задуха попътен вятър. Корабът, избран от Осберик, се носеше надолу по реката с голяма скорост. Далеч зад себе си остави акостиралите на северния бряг малки корабчета. От тях слизаха участниците във внезапното нападение, които се връщаха обратно в Есткарп. Корабът на Осберик се съпровождаше само от два баркаса. Екипажите им бяха от сулкарци.

Завит с наметалото на Фалк, Саймън успя да поспи около три часа. Той, както и всички подложени на превъплъщение, беше приел отново своя истински образ. Върху него останаха само дрехата на Фалк и оръжието му. Измъчваха го сънища. Щом се събудеше, те сякаш се разпадаха на части, но на него му се струваше, че нещо ги обединява. Накрая той съвсем се разсъни. Лежеше, гледаше звездите, прислушваше се в шума на вятъра и тихите гласове на вахтените. Корис беше някъде наблизо. Саймън се надяваше, че съсипан от умората, сенешалът също е заспал поне за малко.

Ил… Сега нищо не можеше да спре Корис — никакви доводи, никаква сила. Разбира се, трябва да се превземе Ил. Но нима не се опитаха няколко пъти през последните месеци да строшат този костелив орех? Те надвиха Горм само защото Саймън се оказа случайно там пленник и успя да открие слабото място в отбраната им. Освен това срещу колдерите работеше и тяхната самоувереност, че никой не е способен да им противостои.

Поражението в Сиппар беше добър урок за колдерите. Магьосниците на Есткарп не можеха да преодолеят силовата бариера, с която беше обкръжена тяхната крепост — замъкът Ил.

Саймън си припомни и съмненията, които изказа преди няколко месеца, когато застана пред Върховната Владетелка. „Забравете за това, което открихме в Горм. Отнасяйте се много внимателно към тайните на врага, за да не извикате към живот силите, които не се поддават на разбиране, а значи — и на подчиняване.“ Може тогава да не е бил прав? Той и сега не е съвсем уверен в своята правота. Но вътрешният му глас твърдеше: щом се възползваш от това, което са владели колдерите, ти самият ще им се подчиниш.

Саймън знаеше, че магьосниците на Есткарп внимателно изучават откритото в Горм. Това не го безпокоеше, защото не се съмняваше в мъдрата предпазливост на тези жени. При това собствената им Сила е непроницаема бариера за колдерите. Единственото, което не трябваше да се допуска, беше — машините на колдерите да се окажат в ръцете на невежи…

И все пак имаше начин да се проникне в Ил. Саймън отдавна си го мислеше, но засега на никого не беше казал и дума. Може би още веднъж ще му се отдаде да пробие бронята на колдерите? Не, разбира се, не с помощта на техните подводници. Досега никой не можа да обясни каква сила движи тези кораби. Той ще проникне там по въздуха. Като шперц за проникване в Ил ще му послужи някой от самолетите, които останаха на покрива на цитаделата на Сиппар.