Андре Нортън
Паяжината (3)

3
Тъмната нощ

Търпение, главното е търпение… На търпение Лоиса се беше научила отдавна и сега дойде време да се възползва от него като оръжие против страха, който я сковаваше, както сковава студът и не й даваше да диша. Търпение и благоразумие — това беше всичко, с което разполагаше.

В стаята, където накрая тя остана сама, беше тихо. Знаеше, че е безсмислено да става от креслото и да се опитва да отвори прозореца или вратата. Завесата над ложето беше свалена. „Само да не посегна на себе си — помисли тя. Не, не съм стигнала още дотам. Само това не!“ — Лоиса се усмихна тъжно.

Чувстваше се съвсем разбита. Стаята плуваше и се люлееше пред очите й, а това не й позволяваше да се съсредоточи. Не й се ядеше. Гаденето, започнало на кораба, продължаваше. Интересно, колко време не е яла?

Лоиса започна по детски да свива пръсти, за да преброи дните. Три, четири… пет дни?

Отново и отново в паметта й изплуваше лицето на някаква чернокоса жена, дошла рано сутринта при нея в Ес, за да й разкаже някаква история. Що за история беше това?

Лоиса се мъчеше да си припомни срещата, колкото се може по-ясно. И страхът, който я душеше, стана по-силен, когато разбра, че празнотите в паметта й нямат нищо общо с неразположението и нервното сътресение. Паметта й беше блокирана насилствено. Онази жена се казваше… Бертора! Лоиса се зарадва, когато успя да си спомни името. Тази Бертора я изведе от Ес, като се позова на някаква важна вест. Каква вест и от кого? И защо Лоиса трябваше да крие от всички заминаването си? Изплуваха откъслечни спомени за пътя през гората и за бурята: за това, как се криеха под скалата, а в нощта над тях бушуваха дъждът и вятърът. Припомни си за спускащата се към морето поляна, където те чакаха някого.

Защо беше толкова спокойна, докато стоеше там с Бертора? Защо не изпитваше тревога или лоши предчувствия? Може би се намираше под влияние на магия или беше сляпо подчинена на чужда воля? Не, не й се вярваше — в Есткарп тя нямаше врагове. Като събираше в едно откъслечните спомени, Лоиса разбра, че Бертора прекалено много бързаше, беше прекалено предпазлива по пътя и въобще се държеше така, като че ли бяха сред врагове в чужда земя. Нима и в Карстен също има магьосници?

Лоиса притисна с ръце слепоочията си. Ако в Карстен наистина има магьосници, значи тя нищо не знае за своята родина. Не, не може да има, особено след като потомците на древната раса бяха поставени извън закона и в продължение на много години ги преследваха и убиваха. И все пак Лоиса беше уверена, че е била под въздействието на магия и въпреки волята й магьосническа сила я е довела в този залив, където стоеше корабът.

И имаше още нещо… нещо, свързано с Бертора. Като захапа кокалчетата на пръстите си и преодоля поредния пристъп на гадене, Лоиса напрегна паметта си и накрая видя отчетлива картина.

Бертора… някакви хора… жена, която им вика нещо. Лоиса не можеше да си спомни думите, но ясно чуваше гласа — отначало умоляващ, а после отчаян… Един от пристигналите с кораба спокойно се приближи и заби ножа си в гърдите на Бертора. Тя падна, впила здраво ръце в дръжката на оръжието. Собственикът така и не можа да си го вземе обратно. След това друг се наведе над убитата и започна неловко да претърсва блузата й. Измъкна нещо и го стисна в юмрука си…

И така Лоиса се оказа в Карстен благодарение на Бертора, която заплати за това с живота си. Но как, с помощта на какво и кого тази жена успя да я измъкне с измама от Ес?

Впрочем сега това не е най-важното. Лошото е, че се намира в Карстен, в замъка на Ивиан. И даже приятелите й в Есткарп да научат къде е, ще им трябва цяла войска, за да я измъкнат оттук. А сега Есткарп не може да изведе такава войска. Случвало й се беше да присъства на военни съвети и знаеше в какво сложно положение е сега древната страна. Беше ясно, че ако предприемат поход срещу Карстен, това ще отслаби отбраната на Есткарп. От това пък незабавно ще се възползва Ализон, за да й нанесе удар от север.

И по-рано й се беше случвало да противостои на Фалк. И тя успя да се измъкне от омразните й стени, където нямаше нито една близка душа. И ето, тя отново е сама против могъщия враг. „Да може да спре гаденето, да спре виенето на свят, за да мога добре да обмисля всичко“ — повтаряше си Лоиса. Но все още при всяко движение подът като че ли се изплъзваше изпод краката й също като на палубата на кораба.

Внезапно вратата се отвори и ярката светлина на лампата я заслепи. За миг замижа и когато отвори очи, видя пред себе си три жени: едната държеше лампа, другата — поднос с чинии, покрити със салфетка, а третата в очакване стоеше встрани. Лоиса не виждаше лицето, тъй като главата и раменете й бяха покрити.

След като поставиха на масата лампата и подноса, прислужничките си тръгнаха и затвориха вратата след себе си. Едва тогава жената, която остана, се приближи към масата и махна покривалото си.

Тя беше по-висока от Лоиса и толкова привлекателна, че дори не посмя да се сравни с нея. Златистите коси на жената, подредени в сложна прическа, бяха пристегната с мрежичка, обсипана със скъпоценни камъни. Скъпоценности блестяха и на шията й, на колана и по всички пръсти на ръцете й. Тънките й китки бяха украсени с гривни. Като че ли нарочно беше извадила на показ всичко от своята кутийка за скъпоценности, за да я порази с пищността и великолепието си. И едва когато срещна спокойния поглед на жената, Лоиса разбра, че целият блясък е маскарад.

Натежалата й от скъпоценности ръка се протегна към лампата, взе я и я вдигна по-високо. Лоиса видя очите, внимателно изучаващи лицето й, но не се смути и не наведе глава. Разбира се, че не може да се сравнява с тази красавица, но не се и готвеше да й съперничи. Несъмнено пред нея е Алдис, великолепната Алдис, отличаваща се не само с красота, но и с ум. На всички беше известна голямата й роля в мрачните игри в двореца на Ивиан.

— В тебе има нещо скрито, повече, отколкото се вижда на пръв поглед — наруши мълчанието Алдис. — Защо скриваш достойнствата си, госпожо херцогиньо?

Като продължаваше да държи в ръка лампата, Алдис грациозно направи реверанс, отмятайки ефектно полата си.

— Яденето е сервирано, госпожо херцогиньо. Заповядайте на масата. Сигурна съм, че си изгладняла от дългия път.

Тя постави лампата на масата и с пресилена услужливост приближи към нея креслото.

— Ах, аз още не съм се представила! Казвам се Алдис. На мен се падна честта да те приветствам първа в твоя град Карс, който се измъчи от дългото очакване на своята херцогиня. Ще благоволите ли да похапнете, госпожо?

— Нима Карс не е твой град? — с наивността на дете попита Лоиса. Тя все още не беше решила каква роля е по-добре да играе и реши засега да се преструва на глупачка. Надяваше се, че Алдис ще клъвне и по-бързо ще разкрие картите си.

Лицето на красавицата се разтегна в усмивка.

— Всичко това са сплетни! Съгласи се, че когато в двореца няма истинска господарка, все някой трябва да се грижи да бъде всичко както трябва… Надявам се, че не смяташ за нужно да променяш тук нещо?

Какво е това, заплаха или предупреждение? Във всеки случай беше казано съвсем небрежно. Лоиса не се съмняваше, че Алдис съвсем не се кани да се откаже от властта си в полза на новопоявилата се господарка, за която херцогът се беше оженил само от практически съображения.

— Известието за твоята смърт безкрайно огорчи господин херцога — продължи Алдис. — Той така очакваше срещата със съпругата си, а вместо това трябваше да изслуша разказа за отворения прозорец на кулата, за някакви си парцали от рокля върху скалите и за бушуващото под прозореца море. Човек може да помисли, че морските вълни са били за теб по-желани от обятията на херцога… Тези печални мисли го преследват всяка нощ. Затова пък как се зарадва, когато до него стигна вестта, че наследницата на Верлен е жива и само е била омагьосана от северните вещици. Те са я похитили и са я държали като заложница. Но сега всичко е наред, нали? Сега ти си в Карс. Воините му са готови да защитят своята господарка от всякакви врагове! Така че похапни, мила херцогиньо, а след това си почини. Не е далеч часът, когато ще трябва с цялата си прелест да застанеш пред съпруга си и да го покориш. — В насмешката й се долови грубост. Котката започна да показва ноктите си.

Алдис махна салфетката от подноса. Миризмата на храната предизвика остра болка в празния стомах на Лоиса и отново почувства гадене. Но тя се насили и реши да похапне. Разбираше, че не е време да се държи предизвикателно.

Тя прокара ръка през очите си като дете, уморило се да плаче, и стана с усилие, като се придържаше за стойката на завесата. Олюлявайки се, тя едва се довлече до креслото и почти падна в него.

— Бедничката ми, много ти се е събрало — каза Алдис, но не се мръдна от мястото си, за да й помогне. Лоиса й беше искрено благодарна за това. Изпитваше такава слабост, че трябваше да хване чашата с две ръце, за да не забележи любовницата на Ивиан как треперят.

Впрочем сега и това нямаше особено значение. По-важно беше да събере сили и да проясни разсъдъка си. Очевидно Алдис не е дошла току-така. Но засега Лоиса не разбираше целта на посещението й.

Приятна топлина се разля по тялото й и като че ли прогони страха й. Лоиса постави чашата с вино на масата, придърпа към себе си чинията със супа и започна да яде, опиянена от аромата на храната. Херцогът имаше отлични готвачи. Като се наслаждаваше на вкусното ядене, Лоиса забрави за известно време къде се намира.

— Прасенце с червено вино — промърмори изведнъж Алдис. — Деликатес, който често ще виждаш на масата, господарке, тъй като херцогът обожава това блюдо.

Лоиса отново поднесе към устните си чашата с вино.

— Превъзходно вино! — Тя се стараеше гласът й да звучи весело и непринудено. — Изглежда господин херцогът е тънък познавач на напитките. А да си призная, аз мислех, че е повече по вкуса му кръчмарското вино. Нали първата си войска, струва ми се, е събрал благодарение на бъчвите си с кръчмарско вино.

Алдис я дари с лъчезарна усмивка.

— Господин херцогът не се смущава от намеците за… как да кажа… за неговото объркано минало. Кой каквото ще да казва, едно е сигурно — той е завоювал Карстен със силата на своето оръжие.

— И с помощта на наемниците — добави Лоиса.

— С помощта на своите привърженици — поправи я Алдис, — с което между другото той се гордее и често разказва, стига да има кой да го слуша.

— Този, който се катери към върха, трябва да помни какво е оставил долу — Лоиса отчупи парченце хрупкащ хляб.

— Този, който е достигнал върха, винаги ще се погрижи долу да цари ред — усмихна се Алдис, — защото знае, че не трябва да разчита на съдбата — тя е капризна.

— А мъдростта е по-силна от меча — отговори Лоиса с поговорката на планинците.

Като похапна, тя се почувства по-добре и накрая успя да събере мислите си. „Този Ивиан сигурно съвсем не е тъп солдафон — помисли тя. — Нали все пак е станал стопанин на Карстен. Значи има не само сила, но и ум. А пък Алдис… Бъди нащрек, Лоиса, стъпвай внимателно. Не трябва нито една съчка да изпука под краката ти.“

— Нашият достопочитаем херцог е твърде талантлив и във владеенето на меча, и в управлението на страната, и в любовните работи. При това съвсем не е уродлив…

Лоиса трепна и за миг се вкамени. Но веднага се съвзе, като се надяваше, че Алдис не е забелязала. Уви, възлюбената на херцога се оказа прекалено наблюдателна.

— Носят се слухове, че на север се замислят велики дела и че начело стои някакъв незаконороден урод, който размахва открадната секира — ехидно подхвърли тя.

— Нима? — Лоиса се прозя. — Слуховете имат дълги крака. Е, аз хапнах, може ли сега да си почина?

— Госпожо херцогиньо, ти говориш така, като че ли се смяташ за пленница, а всъщност си първата дама в Карстен!…

— Ще го имам предвид. Колкото и да ме радва тази мисъл, все пак трябва да поспя. Всичко хубаво, госпожо Алдис.

Още една усмивка на сбогуване, лека насмешка и любовницата на херцога излезе от покоите. Лоиса чу щракането на ключа. Точно това и очакваше. Колкото и могъща владетелка на Карс да е тя според думите на Алдис, но във всеки случай тази нощ тя е само пленница в стаята. А ключът е в чужди ръце.

Лоиса внимателно се огледа. Както беше прието в богатите домове на благородниците, ложето беше поставено на подиум с две стъпала. Лоиса се приближи до единия прозорец, отвори вътрешния капак и видя желязна решетка, през чиито дупки можеше да провре само пръст. А към втория прозорец дори не й се искаше да се приближава. Защо? И без това всичко е ясно. До отсрещната стена имаше сандък с дрехи. Тя равнодушно го погледна и се отдръпна. Страшна умора я събаряше. Искаше й се по-бързо да се изтегне в леглото, но тя събра последните си сили и премести масата пред вратата. Надяваше се поне да си почине спокойно. Сега никой не може безшумно да влезе и да я изненада.

Кой знае защо, сънят й не идваше. Лоиса лежеше и разглеждаше покритата с резба рамка, на която закачаха завесата над ложето. Тя не намали лампата и най-отдалечените ъгли на стаята бяха осветени. Измъчваше я безпокойство. Кога й се беше случило нещо подобно?… Да… това беше в подземието, до олтара на отдавна забравения народ. Именно там тя почувства същата силна тревога. За миг й се стори, че над нея са надвиснали сводовете на пещерата, и с кожата си почувства влагата, която идваше от мрачните стени. Магия! Щом веднъж се сблъскаш с нея, то втория път безпогрешно я долавяш. Така е! Но такова безпокойство Лоиса никога не беше изпитвала. В края на краищата на нея не са й известни всички тайни на Есткарп. Беше време, когато те двете с Джелита прекараха много дни тук в Карс, за да събират сведения, необходими на Есткарп. Някой от север може и сега да е тук.

От досада Лоиса смачка с ръце покривалото. Ех, да имаше поне мъничко магьосническа сила! Ако можеха приятелите й да чуят нейния зов! Тя напрегна цялата си воля и безмълвно, неистово зави — не толкова за помощ, колкото за подкрепа, за дружеско участие. Стигаше й да знае, че не е сама! Някога тя беше съвсем самотна, но ето, появиха се Джелита и Саймън — високият чужденец, към когото веднага изпита доверие. И Корис… Спомни си присмеха на Алдис и кръвта нахлу в лицето й. Толкова ненавистна й беше тази жена. Незаконороден урод… Не е истина! И макар че в него се е смесила кръвта на торите, ниски и набити хора, с кръвта на благородното семейство на Повелителя, той не е урод! От деня, когато го видя за пръв път, когато заедно със Саймън дойдоха по зова на Джелита, той й стана по-скъп от всичко на света.

Зовът на Джелита… Но не, Лоиса не е магьосница. Тя няма да може! Никой няма да я чуе! И все пак тя продължаваше да зове приятелите си, почувствала досега с магьосническата Сила. Вече несъмнено тя се намираше под нейното въздействие. Мравки пролазиха по кожата й и цялата настръхна в очакване.

Без да съзнава защо го прави, тя слезе от ложето и тръгна към вратата, за да отмести масата. Като че ли я ръководеше някаква сила.

Тя се върна в леглото и втренчено се загледа към вратата. Скоро ключът щракна и тежката дръжка на вратата бавно се завъртя. Отново Алдис!… Лоиса затаи дъх и внимателно погледна лицето й — също така красиво, спокойно… И всичко е същото, но не е то…

Нещо неуловимо се беше променило в лицето на Алдис, но Лоиса още не можеше да разбере какво. Същата насмешлива усмивка върху извитите устни, същите умни очи. Но с цялото си същество Лоиса чувстваше, че пред нея не е тази Алдис, с която се беше разделила преди малко.

— Боиш ли се? — попита Алдис. Това като че ли беше нейният глас, а в същото време и не беше. — Няма от какво да се боиш, госпожо. Херцогът не обича да му се противят, а ти неведнъж се отнесе с него неучтиво. Разбира се, той иска ти наистина да му станеш жена, защото иначе не може да осъществи своите замисли. Само че аз мисля, че ти няма да бъдеш във възторг от неговите ухажвания и че в негово лице не ще откриеш нежния възлюбен, готов да ти угажда във всичко. И тъй като в известна степен ти ми пречиш, аз реших да ти дам ето това…

Проблясвайки във въздуха, на ложето падна кинжал. Той не приличаше много на кинжала, който Лоиса носеше на колана си, но все пак беше оръжие.

— Жило за пчеличката — гласът на Алдис премина в шепот и Лоиса едва разбираше думите. — Бих искала да знам как ще се възползваш от него, наследнице на Верлен!

Алдис внезапно изчезна. Лоиса гледаше тежката врата и недоумяваше как е могла да излезе толкова бързо. Алдис като че ли се разтвори, като че ли беше нещо безплътно, нереално като… като привидение.

Привидение! Оръжие и защита на магьосницата! Но не беше ли наистина Алдис? Или при нея беше някоя от магьосниците на Есткарп, която само така можеше да й помогне, на нея, пленничката на Ивиан? Само че не трябва много да вярва на призрачни надежди.

Лоиса се обърна, за да погледне в постелята и да се убеди, че там няма никакъв кинжал. Но той лежеше там. Тя го взе, поглади острието му, притисна дръжката към гърдите си. И така, тя трябва да се възползва от него. Само че за кого е предназначено това оръжие? На кого трябва да донесе смърт? На Ивиан или на нея? По всичко личи, че за Алдис или за двойника й, донесъл кинжала, няма особено значение.