Андре Нортън
Паяжината (4)

4
Фалк

Саймън стоеше на стълбата и се ослушваше. Долу се водеше битка. Гвардейците на Есткарп отблъскваха противника от централната зала на крепостта, носеха се бойните викове на сулкарците. Но Саймън се мъчеше да чуе някакви звуци отгоре. Той беше сигурен, че там се крие Фалк. Принуден да се укрива, Фалк все още беше в много по-изгодно положение от всеки, който би се осмелил да го преследва.

Така е! Той е там! Но какви са тези звуци? Като че ли стържат по камък с метал… Каква ли изненада още готви Фалк на преследвачите си? Независимо от замислите му трябва да го пленят, за да могат да осъществят плановете си.

Притискайки се до стената, Саймън крадешком се изкачваше по стълбата. До този момент събитията протичаха така, както се надяваха. Щом корабът на Осберик заседна на рифа, крепостните врати към брега се отвориха и хората на Фалк се втурнаха към брега на морето. През това време воините на Есткарп успяха да завладеят по-голямата част от замъка, преди поданиците на Фалк да открият присъствието им.

Но се оказа, че победата няма да е лека. Грабителите на Верлен се защитаваха до смърт. Те се сражаваха като хора, които няма накъде да отстъпват. В главната зала на крепостта се завърза отчаян бой. В един момент внезапен мощен удар изхвърли Саймън от групата на сражаващите се. И само благодарение на това той успя да види как един висок човек без шлем се мъчи да избяга от замъка. Буйната рижа коса подсказваше без съмнение, че това е Владетелят на Верлен. Но за разлика от Фалк от легендите, стигнали до Саймън, този шопар не се опитваше даже да събере своите хора, за да ги поведе в бой. Напротив, той бягаше, изоставил воините си като последен страхливец. Без да мисли много, Саймън се втурна след него… Отново се чу стъргането на метал по камък.

Може би там подготвяха за боя някакво по-страшно оръжие от меча и секирата. От мястото, където стоеше Саймън, се виждаше само горната площадка на стълбата, върху която падаше бледа светлина.

Светлината премигна и Саймън затаи дъх. Той помисли, че светилникът ще изгасне съвсем… Но той не изгасна, а започна да пулсира, като че ли енергията, която го захранваше, периодично се губеше. Саймън направи една крачка, след това втора… Ако продължава да се изкачва, той ще излезе на откритата площадка, а там е невъзможно да се укрие в случай на нужда.

Отново последва бледо проблясване, още едно… Саймън се улови, че ги брои. Всяко проблясване се дължеше на идваща от някъде енергия. За него тези кълбовидни светлини оставаха загадка. Знаеше, че могат да се регулират с помощта на подвижните пластини, разположени над стената под всеки светилник. Никой в Есткарп не можеше да обясни как работят, тъй като кълбата никога не се подменяха. Тайната на устройството и действието им беше неизвестна, тъй като са били поставени на стените на крепостта преди много векове. Саймън с рязък скок се прехвърли през площадката и се притисна до стената, като държеше самострела готов за стрелба. За да стигне до коридора, трябваше да преодолее още седем-осем стъпала. Но като изтича по стълбата, той изведнъж се натъкна на барикада, направена набързо от мебели. Нима Фалк се е притаил някъде наблизо, готов да срази първия, който се опита да я преодолее?

Саймън почувства смътно безпокойство. Поведението на Фалк противоречеше на всичко, което му бяха разказвали за него. Може би действаше по този начин, за да печели време. В такъв случай — защо? Всички негови воини бяха долу, където се водеше битката. Нима той разчита на някакво подкрепление? Това е малко вероятно. По-скоро Фалк иска да се измъкне по някакъв начин оттук, и то сам!

А ако е узнал за тайните ходове и сега търси изход към тях? Отдолу вече не се чуваше никакъв шум. Вероятно с гарнизона на крепостта беше свършено.

Светилникът мигаше все по-често, като че ли беше готов да изгасне съвсем. След това Саймън чу някакъв приглушен звук и веднага залегна. Но блесналата светлина все пак го освети за миг.

Само блясък. Нищо повече. Каква ли енергия го породи? Саймън търкаше очите си, но все още не можеше да различи нищо наоколо. Разяждащият дим го задушаваше и не можеше да стане.

— Саймън, какво става?

— Фалк. Скрил се е някъде наблизо. Бъди внимателен, Корис!

— Фалк? — Корис протегна ръцете си на Саймън да стане. — Какво е намислил?

— Готви ни някакъв капан — чу се гласът на Ингвалд.

— Тогава е закъснял — каза Корис.

— Бъдете по-внимателни с него — забеляза Саймън. Зрението му се беше възвърнало и като изпревари Корис, се спусна на долната площадка на стълбата. От барикадата не беше останало почти нищо. Видя само димящи главни и обгорените стени. Зад вратата не се чуваше никакъв звук. Изведнъж се дочу шум и Саймън внимателно се придвижи напред, но преди да разбере какво е, секирата на Волт се стовари върху вратата и я изкърти от пантите. Нахлуха в малка зала и точно пред себе си видяха широко отворен прозорец, от който беше спуснато въже, привързано към тежък сандък.

Корис сложи секирата на пода, хвана въжето и започна със сила да го тегли обратно в стаята. Саймън и Ингвалд се приближиха до прозореца.

Нощта беше тъмна, но те успяха да видят какво става долу. Владетелят на Верлен се спускаше по въжето на покрива под прозореца. Но когато Корис започна да го тегли назад, Фалк се смути и обърка, изпусна момента, когато можеше да се пусне и скочи долу.

Саймън различи в тъмнината бяло петно — лицето на Фалк, който гледаше нагоре. С всяко дърпане на въжето от Корис, Владетелят на Верлен се издигаше все по-високо, гърчейки се на края на въжето като риба на въдица. Изведнъж Фалк разтвори ръце и полетя надолу със страшен вик.

— Може би все още е жив? — Саймън хвана въжето и го задърпа нагоре, за да се спусне на покрива. Той не осъзнаваше какво го кара да прави това. Кой знае защо, му се искаше да погледне Фалк в лицето. Той започна да връзва въжето около кръста си.

— Ти мислиш, че зад това се крие нещо? — попита Корис.

— Да, мисля.

— Щом си решил, спусни се, но помни — ранената змия е двойно по-опасна. Фалк не е от тези, които оставят жив врага си, когато умират.

Саймън се промуши през прозореца и започна да се спуска надолу, като се отблъскваше от стената с крака. Накрая той стъпи на покрива, отвърза се и отново задърпаха въжето нагоре, а Саймън се приближи до неподвижно лежащия Фалк.

Походното фенерче освети проснатото тяло. Когато Саймън се надвеси над него, разбра, че въпреки тежкото си нараняване Фалк е жив. Бавно, с голямо усилие умиращият обърна глава към Саймън и погледите им се срещнаха.

Саймън се стъписа, когато видя очите на Фалк. В тях имаше болка, люта ненавист и още… нещо друго, съвсем нечовешко…

— Пак колдерите! — въздъхна Саймън.

Да, без съмнение, пред него лежеше изпълнител на злата воля на пришълците колдери. Странното беше, че Фалк не е превърнат в човек автомат, подчинен изцяло на чужда воля! Саймън вече беше виждал достатъчно ходещи мъртъвци, за да може веднага да разбере, че този роб на колдерите не прилича на другите, Фалк не беше лишен от душа. Болката и ненавистта в очите му ставаха все по-силни, а това, което издаваше у него волята на колдера, като че ли изчезваше с всяка негова въздишка.

— Фалк! — Корис, който беше се спуснал на покрива, дотича до тях. — Фалк това съм аз, Корис…

Фалк с усилие разтвори устните си.

— Аз умирам, но ти също ще умреш… негоднико.

Корис сви рамене.

— Както и всички хора, Фалк.

— И като тези, които не са хора. — Саймън се наведе по-ниско над умиращия, надявайки се, че той ще чуе тези думи.

Фалк отново размърда устни, но този път по тях изби кръв. Той се опита да повдигне глава, но не успя. Очите му се изцъклиха.

Саймън погледна Корис.

— Това беше пак човек на колдерите — каза спокойно той.

— Но не може да се каже, че беше превърнат в автомат.

— Не може, но все пак това беше техен роб.

— Ти уверен ли си в това?

— Така, както съм сигурен, че аз — съм аз. Той си оставаше Фалк, но в същото време беше и колдер.

— Ето ти новост… — Корис помръкна. — Излиза, че освен хората автомати, колдерите използват и такива помощници?

— Точно така — сурово отговори Саймън, — а аз мисля, че за това трябва да се предупредят владетелките, и то колкото се може по-бързо.

— Но нали Колдер не е способен да подчини хората от древната раса — забеляза Корис.

— Да се надяваме. Както и да е, но те са успели вече да проникнат тук. Напълно възможно и някъде другаде… Какво става с пленниците?

— Те не са чак толкова много. След схватката в залата останаха не повече от дузина. Това са редови войници. Едва ли на колдерите са нужни такива. Фалк е друга работа. Той наистина можеше да бъде крупна фигура в тяхната игра.

 

 

Слънчевите лъчи падаха върху масата на широка ивица. Саймън се бореше със съня. Само кипящата злоба не му даваше да заспи седнал. Той добре познаваше жената с властно лице и посребрени коси, която седеше пред него, облечена в сива рокля и с матов камък на гърдите — символ на Силата. Той стотици пъти я беше виждал, но не знаеше името й, както не знаеше името на нито една от другите магьосници на Есткарп, освен на…

— Значи това е последната ти дума, господарке? — Саймън не смекчи гласа си, когато зададе въпроса.

Стори му се, че се усмихна, но не. Все същият безчувствен поглед.

— Това не е моята дума, Пазителю на границата, и въобще не е ничия. Това е закон, който ние не можем да нарушим. Джелита… — Саймън долови в гласа й нотки на презрение. — Джелита вече направи своя избор и няма връщане.

— А ако Силата все още не я е напуснала? Не е ли твърде самонадеяно от твоя страна да твърдиш, че това е невъзможно?

Тя прие думите му равнодушно. Дори веждите й не трепнаха.

— Ако някой е притежавал Силата, това усещане се запазва за известно време. Аз не отричам, че за Джелита това може да е достъпно. Но то е само бледа сянка на предишните й възможности. Тя няма право да иска връщане на камъка, нито пък отново да бъде призната за една от владетелките. Надявам се, Пазителю на границата, че не си ме поканил тук, за да изразиш протеста си по този повод. А и това не е твоя работа!

Отново го поставиха на мястото му. Отново му напомниха, че съществува бариера между света на магьосниците и простосмъртните. Саймън обузда гнева си, защото разбра, че сега не е време да спори за съдбата на Джелита. Магьосницата е права. Той съвсем не я извика за това.

Саймън накратко й обясни какво трябва да се направи.

— Кой от вас трябва да промени външния си вид? — попита магьосницата.

— Аз, Ингвалд, Корис и десетина воини.

— Аз трябва да видя тези, чийто облик искате да приемете. Магьосницата стана от креслото. — Това възможно ли е?

— Техните тела…

Нито един мускул не трепна по лицето й при тези думи. Тя продължаваше да стои спокойно и чакаше кога ще й покажат пътя.

Убитите бяха подредени в залата до стената. Десет редови воини и техният офицер с гърбав нос и покрито с белези лице. Малко по-настрана лежеше Фалк.

Владетелката бавно вървеше покрай убитите. Спираше пред всеки един и се стараеше да запомни лицата им до най-малки подробности. Тази магьосница притежаваше особена Дарба. За разлика от другите, при превъплъщението тя можеше да придаде на човека точно този облик, който е необходим.

Когато стигна до Фалк, жената дълго изучава лицето му. След това се обърна към Саймън.

— Ти си прав, Пазителю на границата. В този човек е имало нещо повече от собствен разум, тяло и душа… Колдер… — Гласът й спадна до шепот. — Ще се решиш ли да вземеш неговата роля, след като знаеш всичко това?

— Според нашия замисъл Фалк е длъжен сам да се яви в Карс — отговори Саймън. — При това аз не съм колдер…

— И всеки колдер веднага ще го разбере — предупреди тя.

— Какво пък, принудени сме да рискуваме.

— Така да бъде. Доведи хората си. Всички останали да напуснат залата. Никой не трябва да ми пречи.

Саймън кимна в знак на съгласие и даде разпореждания. Той веднъж вече се беше подлагал на превъплъщение, но тогава стана набързо, само за да могат да избягат от Карс. Сега трябваше да се превъплъти не в кой да е, а във Фалк…

Докато Саймън подбираше доброволците, магьосницата се зае с работа. Начерта на каменния под две петолъчни звезди, които частично се покриваха. В центъра на всяка постави по една медна чаша, които извади от малък сандък, донесен от придружаващите я воини. След това извади везни и множество шишета и шишенца с различни прахове. Започна да тегли праховете и да ги сипва на две купчинки върху тънки копринени кърпи с изписани върху тях линии и знаци.

Те можеха да се възползват от окървавените дрехи на убитите, но в сандъците на Верлен намериха всичко необходимо. Воините свалиха от мъртвите само коланите, оръжието и личните украшения. Нищо във вида им не трябваше да предизвика подозрения. Всичко това беше приготвено и стоеше настрана до края на процедурата.

Магьосницата смачка в ръце копринените кърпи, хвърли ги в чашите и запя с нисък глух глас. От чашите започна да се издига дим, който скриваше голите хора. Те стояха в лъчите на звездите. Димът беше гъст и обвиваше плътно всяко тяло. Създаваше се илюзия, че извън този мек пашкул не съществува нищо друго. Монотонното пеене като че ли запълни целия свят. Пространството и времето пулсираха в такт с думите, които никой не разбираше. Така бавно, както се сгъстяваше, димът започна да се разсейва, да се извива на струйки и скоро изчезна. Останалият във въздуха пикантен мирис опияни Саймън и притъпи възприятията му. След известно време той почувства, че по кожата му пробягна хлад. Отвори очи, огледа се и вместо своето тяло откри чуждо. Натежал, с оформен корем и с рижи коси. Той се беше превърнал във Фалк.

Корис, или по-точно човекът, който тръгна от неговото място, беше дребен. Всеки си избра образ повече или по-малко близък до физическите му данни. Той вече нямаше несъразмерно широки рамене и дълги като на сенешала ръце. Старият белег от удар с меч върху лицето придърпваше нагоре долната му устна и оголваше мощни зъби. Това му придаваше прилика с вълк. Ингвалд беше изгубил младоликия си вид. В косите му се забелязваха бели кичури. Набръчканото му лице говореше за лекомислено и празно изживян живот.

Те си избраха дрехи, сложиха пръстените и верижките и закачиха на коланите оръжието на убитите.

— Командире! — извика на Саймън един от войниците, — нещо падна от колана ти. Погледни. — Той показа малкия блестящ предмет пред краката на Саймън.

Саймън се наведе и вдигна от пода много странна металическа тока. Тя беше изработена във вид на интересен многократно завързан възел. Не беше нито златна, нито сребърна. Металът имаше зеленикав оттенък. Саймън огледа колана, намери свободна кукичка и като закрепи токата, го пристегна.

Магьосницата подреди чашките си в сандъка. Саймън се приближи до нея и Владетелката придирчиво го огледа, както художник оглежда своята работа.

— Желая ти късмет, Пазителю на границата — каза тя, — дано Силата да ти помага.

— Благодаря, господарке. Късметът много ни е нужен.

Магьосницата кимна на прощаване. Корис, който стоеше до вратата, го подкани.

— Скоро ще започне отливът, Саймън. Време е да вдигаме котва.