Андре Нортън
Паяжината (5)

5
Кърваво утро

Те гребеха нагоре по реката, искряща на слънчевите лъчи. Рано сутринта се приближиха до пристанището на Карс. Командата „верленци“ подбраха от моряци, които много пъти бяха плавали по тази река и добре познаваха навигационните й особености. Единият от воините на носа кимна с глава към бреговата мачта, на която се развяваха многоцветни знаменца.

— Сигнални флагове!…

Друг воин, с богато украсена наметка върху доспехите си и с ръка на кръста, едва се обърна и попита:

— Чакат ли ни? — видът му беше важен.

— Като че ли. Поне не ни гонят — усмихна се в отговор първият. — Обикновени почести. Засега можем само да гадаем как Ивиан ще посрещне тъста си — с хляб или меч. Отиваме в устата на вълка и той може да я затвори, преди да дойде подкреплението ни.

Третият воин, който стоеше съвсем близо, се засмя и възрази с дрезгав глас:

— Преди вълкът да успее да затвори устата си, Ингвалд, мечовете ни ще разсекат челюстите му. И още нещо искам да ви кажа: наемниците служат вярно само докато господарите им плащат. Когато господарят им бъде унищожен, с тях можеш да се договориш. Главното е да си разчистим сметките с Ивиан. Тогава Карс ще ни бъде ето къде! — и Корис протегна разперената си длан и бавно я сви в юмрук.

Саймън се разтревожи от тая самонадеяност на Корис. Той не се съмняваше във воинските му качества и умението му да поведе след себе си хората. Смущаваше го състоянието на превъзбуда на сенешала, докато плуваха нагоре по реката. През цялото време той стоеше на носа на баркаса, гледаше съсредоточено напред, като че ли със силата на волята си се мъчеше да увеличи скоростта му.

През това време основните сили на Есткарп в походен марш се приближаваха през планините към Карс, за да могат да го нападнат, щом видят сигнала. И този сигнал… За кой ли път Саймън погледна кошницата клетка, покрита с лека тъкан. Там имаше не черно-бял сокол, с каквито си служат планинците при разузнаване, а голям ястреб със сивосинкави пера, бяла глава и бяла опашка.

Някога, когато соколарите плаваха със сулкарците, те си донесоха „отвъд морето“ пет такива птици. Тези птици се възпитаваха и обучаваха в течение на три поколения.

За Саймън, преобразен като Фалк, този ястреб сега беше незаменим. Той не можеше да рискува и да вземе със себе си в Карс обикновен сокол, тъй като само соколарите можеха както трябва да ги използват. А тази рядка и красива птица може да предизвика у Ивиан интерес. Беше обучена да ловува и херцогът едва ли би се отказал от такъв подарък.

Десетина души и един ястреб срещу цял град. На пръв поглед безсмислено и глупаво. Но нали веднъж те, четиримата, успяха да се укрият няколко дни в Карс, а след това можаха да избягат от него живи и невредими. Тогава те бяха само четирима. Саймън прекара ръка по колана си и докосна брошката. А сега тук са трима: той, Корис и скритата в някой от тези домове Лоиса… А четвъртата?… По-добре е сега да не мисли за Джелита. И все пак защо тя не се върна във Верлен? Защо той случайно научи от пристигналата в замъка магьосница, че мисията й не е изпълнена? Къде е тя сега? Как е понесла неуспеха и защо го държи в неизвестност? Нали самата тя реши да се откаже от всичко и да стане негова жена? Тогава защо е всичко това?

— Посрещат ни, капитане! — с тези думи Ингвалд извади Саймън от вцепенението.

На пристанището стояха построени в редица воини в доспехи и плащове с герба на Карстен. Саймън несъзнателно посегна към самострела, но за щастие наметката му прикри това движение. На брега воините на херцога дружно заръкопляскаха. След това сплетоха ръце и ги вдигнаха нагоре в знак на приветствие.

Още веднъж ги поздравиха до входа на крепостта. Доколкото можаха да преценят, като минаваха по улиците на града, животът в Карс течеше нормално и без видими признаци на тревога.

В изпълнение на придворния етикет ги заведоха в зала, разположена в централното здание на крепостта. Саймън даде знак на Ингвалд и Корис да се приближат към прозорчето. Седемте сулкарци, които взеха със себе си от Верлен, бяха оставени отвън, пред вратата.

— Какво мислите, защо не ги пуснаха тук? — попита Саймън, като незабелязано кимна към вратата.

Корис се намръщи.

— Защо наистина?

— За да ни обкръжат по-лесно — предположи Ингвалд. — Забележете, те дори не се вълнуват, че това може да ни накара да бъдем нащрек. Между другото, къде е Ивиан, или поне началникът на охраната му? Мисля, че ни съпровождаше обикновен сержант. Доведоха ни в двореца за гости, но стопанинът не бърза да ни посреща.

— Това е замислено не само за да унищожат Владетеля на Верлен. — Саймън свали от главата си шлема на Фалк, подпря глава на стената и подложи буйната си рижа коса на течението. — Ние и тримата сме тук не току-тъй. Възможно е това да е предпазна мярка. Но сигурно не е само това… Той затвори очи с надежда, че шестото му чувство, което все по-настойчиво му предвещаваше опасност, ще му подскаже нещо.

— Чуваш ли зов? — нетърпеливо попита Корис.

Саймън го погледна. Не, това не беше онова чувство, което го доведе в Карс. Тогава усилващата се болка в главата му посочи пътя към къщата, където се намираше Джелита. Сега беше нещо друго. В такова превъзбудено състояние се намира само човек, готов да вземе окончателно решение. И той предчувстваше, че последствията от това решение са свързани с него и ако направи неправилна крачка, ще стане участник в събития, които не може нито да предвиди, нито да разбере.

— Не, това не е зов — отговори Саймън след дълга пауза. — Тук нещо трябва да се случи или вече…

Секирата на Волт, на която Корис се подпираше като на меч, трепна в ножницата. Сенешалът не се разделяше с подаръка на Волт дори и за кратко време и за да избегнат подозренията, преди отплаването за Карс секирата бе превърната в метална пръчка, а калъфа боядисаха.

— Секирата оживя — каза приглушено Корис. — Волт, покажи ни пътя! — той сниши гласа си до шепот. — Сега ние се намираме в сърцето на крепостта — замислено добави той. Саймън разбра, че той мислено се опитва да възстанови в паметта си плана на замъка. — Доколкото ми е известно, покоите на Ивиан са в северната кула, а горният коридор се охранява само от двама души.

— Е, и какво? — Ингвалд погледна към Саймън. — Ще чакаме ли, или ще започваме?

Те решиха да не бързат. Но изчакването беше тягосно. Може би си заслужава да атакуват?

— Валдис? — Саймън извика на единия от стоящите до вратата „верленци“, — забравихме чувала със зърно за птицата на кораба. Изпрати някой да го вземе. Много ни трябва.

След това Саймън отви клетката. Ястребът наклони глава и го погледна с едно око. То не беше жълтеникаво, каквито са обикновено очите на тези птици, а черно. В окото светеше разум, макар и не човешки. По-рано Саймън не беше се вглеждал в птицата, но сега я разглеждаше с любопитство.

Ястребът обърна глава към вратата, като че ли се ослушваше в нещо. След това разтвори човка и пронизително закрещя. В този момент Саймън почувства силно безпокойство.

Корис гледаше секирата на Волт като омагьосан. Набързо направеният калъф не можеше да скрие бликналата отвътре светлина. Острието на секирата гореше. Светлината излизаше някъде отвътре, но не приличаше на блясък на метал на слънце. Внезапно светлината секна.

Ястребът запляска с криле и отново закрещя. Саймън отвори вратичката на клетката и подложи сгънатата си в лакътя ръка. Тежката птица кацна на ръката му, поседя един миг и прелетя до облегалката на креслото.

Един от техните воини отвори вратата и в стаята влетя Валдис. В ръката си държеше обагрен с кръв меч и дишаше тежко.

— Те са се побъркали! — той буквално изстреля думите. — Един друг се гонят по коридора и убиват, убиват…

Ингвалд хвана младежа за рамото.

— Кои се гонят? Кой убива?

— Не знам, командире. Носят токи като хората на херцога. Но чух как един от тях заповядва на друг да залови херцога заедно с младата му жена. Можете ли да си представите, той бил при нея…

Корис шумно въздъхна.

— Струва ми се, че е време да действаме. — Той тръгна към вратата.

Саймън погледна птицата.

— Отвори капаците на прозореца — каза той на воина, който стоеше близо до прозореца. Трябваше да се възползват от възникналата в крепостта суматоха. Саймън даде знак на ястреба. Той хвръкна и излетя през прозореца. Насочи се направо към някаква цел. Саймън го проследи с поглед, след това хукна след Корис.

В края на коридора по гръб лежеше човек. Ако се съдеше по дрехите му, беше някой от висшите чиновници на Ивиан. Ингвалд вече беше успял да разгледа убития и им посочи счупения жезъл, който се търкаляше наблизо и с който чиновникът вероятно се е опитвал да се защити от смъртоносния удар.

— Главният управител — поясни командирът на защитниците на границата. Но вниманието на Саймън привлече широкият колан на убития, украсен с розетки със скъпоценни камъни в средата. Там, където за симетрия трябваше да се намира още една такава розетка, беше прикрепена тока във вид на сложен възел. Същата тока имаше на колана си и Фалк, а сега беше на кръста на Саймън.

Не беше време да се размишлява за украшенията по колана. Корис сигурно бяга по стълбата, която води към следващия етаж, там, където се намират покоите на Ивиан и където може би ще намерят Лоиса.

Саймън чу приглушени викове и звън на оръжие. Някъде наблизо се водеше бой.

Отгоре се чу глухо отмерено чукане. Саймън и Корис се втурнаха нагоре по стълбата и се озоваха в дълъг коридор. Там те видяха карстенци, които се опитваха да изкъртят вратата в края на коридора. Двама от тях я блъскаха с тежка пейка, като с таран. Останалите стояха и държаха зареденото оръжие в ръцете си.

— Й-я-а-а!!! — яростно закрещя Корис, като даде воля на натрупаната у него злоба и отчаяние. Бърз и ловък като котка, се хвърли напред и за миг се оказа в средата на коридора. Викът му накара двамата карстенци да се обърнат, готови да отбият атаката. Без да се бави, Саймън стреля два пъти и те един след друг паднаха.

— Й-я-а-а!!! — Корис прескочи падналите и стовари секирата на Волт върху вратата. Тя затрещя и рухна, а той, загубил равновесие, едва не падна.

Сенешалът пресече стаята, дръпна завесата и откри още една съвсем тясна стълба. Той действаше така уверено, че Саймън го следваше, без да задава въпроси. На пода, в средата на втората зала, видяха някакво жълто петно. С брадвата Корис го повдигна и видяха, че това е пътно наметало. Корис го захвърли и се отправи към другата врата.

Тя нямаше ключалка. Саймън и Корис я блъснаха и се оказаха в спалня. Там имаше ложе без завеса. Висеше разкъсана и окървавена покривка. Върху ложето по корем лежеше човек. Той беше хванал покривалото с две ръце и безпомощно мърдаше крака, като че ли се опитваше да стане. Корис го хвана и го обърна.

Саймън никога не беше виждал Ивиан, но му стигаше да погледне синьо-черната брадичка и гъстите рижави вежди, за да се досети кой лежи пред него. Безгрижният живот все още не беше заличил волевите черти на лицето на бившия наемник, завоювал високата си титла с меч.

Херцогът беше облечен само с широка свободно падаща риза и когато го преобръщаха, тя се разтвори и разкри могъщо тяло, опасано като че ли с червена лента. Кръвта на Ивиан изтичаше. Той шумно дишаше и при всяко вдишване кървящата ивица ставаше все по-широка.

Корис застана на колене, за да улови погледа на херцога.

— Къде е тя? — въпросът прозвуча равно и спокойно. Корис като че ли беше уверен, че ще получи отговор. Но Саймън се съмняваше, че въпросът стига до съзнанието на Ивиан.

— Къде е тя? — повтори Корис. — Секирата потрепваше в ръцете му, а отразената от острието й светлина падаше върху лицето на Ивиан.

На Саймън му се стори, че вниманието на умиращия е насочено не към този, който му задава въпроса, а върху страшното оръжие, изработено много отдавна в друг свят от майстор ковач.

— Волт… — едва чуто промълви херцогът и с усилие прехвърли изумения си поглед от секирата върху този, който я държеше. Тогава Корис се наведе още по-ниско и каза:

— Да, това е секирата на Волт, а я притежавам аз — Корис от Горм.

Лицето на Ивиан се изкриви от злоба. Като събра последни сили, той каза:

— От Горм? Е, значи ти познаваш своите господари. Желая им благо… А ти — изчезни…

Той сви ръката си в юмрук и се опита да удари Корис, но не можа. Ръката му омекна и падна, Ивиан потрепера за последен път и завинаги издъхна.

Празни се оказаха и всички съседни помещения. След безуспешните опити да намери Лоиса Корис се върна. Очите му гневно святкаха.

— Тя е била тук!

Саймън не започна да спори. Последните думи на Ивиан не му даваха покой. Защо херцогът каза „своите господари“ и свърза това с Горм? За Есткарп би могло да се каже „своите господарки“. На всички им беше известно, че северната страна се управлява от магьосници. А впрочем Горм? Наистина, в острова доскоро се разпореждаха колдерите. А тук някой устрои клане, като хвърли хората един срещу друг. Лоиса къде пропадна… А Ивиан е убит…

 

 

Нямаха повече време, за да продължат търсенето. В спалнята се втурнаха воини на херцога и се завърза битка.

Боеве се водеха и по улиците на Карс. Помощта от планините пристигна навреме. Към полунощ всичко утихна. С чиния печено месо в ръка, Саймън седеше на креслото. Той бавно дъвчеше и се опитваше да прецени обстановката по съобщенията, които имаше.

— Не можем задълго да удържим града. — Гутторм, командирът на соколарите, си наля вино с трепереща ръка. Той оглавяваше отряда, който влезе през северните порти и се сражава десет часа без прекъсване, за да бъде вече тук, на тази маса.

— Това не влизаше в плановете ни. — Саймън продължаваше да предъвква месото. — Онази, заради която сме тук…

— Не намерихме!… — прекъсна го Корис. Той подкрепи думите си с удар на секирата по пода. — Няма я в града. Или пък така са я скрили, че даже магьосниците не чувстват присъствието й. А това е невероятно.

— Аз също не вярвам — отзова се Ингвалд, мръщейки се от болка. От невнимание беше ударил ранената си ръка. — Странно. Магьосницата казва, че не чувства дори следите й. Като че ли Лоиса въобще не е била тук.

Саймън се размърда в креслото.

— Има начин така да бъде скрита жертвата, че никаква владетелка да не я открие…

— Колдер — мрачно подхвърли Корис.

— Много прилича на такова нещо — съгласи се Саймън. — Ние научихме от пленниците, че вчера рано сутринта офицерите в крепостта неочаквано са получили заповед, уж издадена от херцога: незабавно и без шум да съберат воините, които са им под ръка, и да влязат в бой — един срещу друг! На офицерите беше казано, че сред тях има предател. Възникна неразбория, проля се много кръв. А по-късно, когато хората разбраха, че има някаква измама, че нещо не е наред със заповедите, никой не можеше вече да намери херцога. Скоро се разнесе и слух, че Ивиан е мъртъв, а убиецът му е сред офицерите. Сражението се разгоря с нова сила.

— Всичко това беше направено, за да се отвлече вниманието и да се скрие нещо — каза Гутторм.

— Изглежда — кимна Саймън, — че единственото, което непременно трябва да се прикрие, е смъртта на Ивиан. Сред отрядите на херцога настъпи разцепление и те бяха въвлечени в нелепо сражение, за да може убиецът безпрепятствено да изчезне от крепостта.

— А може би е убит не само Ивиан, а и Лоиса!… — възкликна Корис.

— Но защо ще я убиват? — сви рамене Саймън. — По-скоро са я похитили. Тя би могла да се използва като примамка и от колдерите.

— Не знам — процеди Корис. — Не зная, но кълна се в живота си, че ще го узная.

Отново секирата на Волт глухо се стовари на пода.