Андре Нортън
Паяжината (19)

19
Разгром

— Тези стени, капитане, не могат да се разрушат с усилие на волята. — Сигрод лежеше до Саймън на плоския връх на скалата и гледаше надолу.

Там, до крепостта на колдерите, цареше оживление. Демоните, появили се през Вратата, се бяха събрали до стените и по всяка вероятност не мислеха да се махат. На Саймън му се струваше, че в случай на обсада всички предимства ще бъдат на страната на колдерите, разположили се в крепостта. Обсадилите крепостта пришълци нямаха никакви припаси и нямаше на какво да се надяват — наоколо имаше само голи скали. Може би те смятаха в случай на неуспех да се върнат отново в своя свят? Но Вратата вече я няма…

„Да разбият стените с усилие на волята“ — тези думи на Сигрод заседнаха в главата на Саймън. От момента, в който се озова на острова, Саймън беше видял всичко на всичко четирима колдери — двама в замъка и двама във влекача, попаднал на засадата от другата страна на Вратата. От четиримата двама вече са мъртви. Що се отнася до останалите, то с единия — този с шлема и проводниците — Саймън беше влизал в борба и дори го победи. Ако този колдер е жив, трябва да го заставят да им служи. Само да може да пипне този колдер, само да… С жест Саймън нареди на Сигрод да се върне там, където бяха оставили Джелита и Лоиса.

Той се спусна след него, за да отиде при тях.

— Значи онези с шлемовете управляват останалите? — учуди се Сигрод.

— Да, и струва ми се не само хората, но и механизмите също. Ненапразно демоните взеха със себе си един такъв колдер. Без него сигурно не биха могли да минат в този свят.

— Обаче присъствието му не помогна да проникнат в крепостта — забеляза Джелита.

— А може би онзи колдер е убит в сблъсъка при Вратата? — предположи Лоиса.

— А другия, който срази — продължи Джелита, — искаш да накараш да служи на твоята воля.

— Не на моята — поправи я Саймън, — на нашата.

— За да отвори Вратата на крепостта на демоните? — иронично попита Сигрод. — Какво пък, ще чакаме, докато Инглин доведе отряда.

„Във войната с колдерите непрекъснато се налага да чакаме — помисли Саймън. — Най-мъчителното по време на война.“ Той се обърна, легна по гръб и се загледа в нощното небе, покрито с облаци.

— Капитане, аз застъпвам на вахта — Сигрод се готвеше отново да се изкачи на скалата. Саймън избърбори нещо в знак на съгласие и потъна в размисли за предстоящия щурм. Беше му ясно, че изходът на делото зависи от много и много случайности. А не може ли със силата на волята да се въздейства върху играта на случая? А може би в разказите за магии, които беше слушал в собствения си свят, има частица истина? Какво ще стане, ако Саймън наистина се опита да изпрати неуспех на врага?

Усети върху челото си нечия ръка, която оправяше разбърканите и залепналите му от пот коси.

— Саймън… — Джелита умееше да произнася името му така, че то звучеше като нежна музика, която засягаше най-съкровените струни на душата му. Саймън и нищо повече…

Той хвана ласкавата ръка, притегли я до себе си, притисна я до бузата си и до напуканите от вятъра устни. Любовта им нямаше нужда от думи. Беше достигнала онази дълбочина, при която хората се разбират без звук. Помежду им бяха изчезнали и последните следи на отчуждение.

— Почини си. — Ръката на Джелита отново докосна челото му. Той затвори очи и потъна в сън.

 

 

Нищо не беше се променило през нощта. Демоните все така се тълпяха до стените на крепостта.

— Колдерите през нощта не използваха огнения камшик — заяви Сигрод.

— По всяка вероятност не смеят да насочат това оръжие към своите стени — отговори Саймън.

— Или е вече изтощено.

— Не трябва да разчитаме на това.

— Колдерите загубиха много от подвластните си при Вратата и сигурно затова не се решават да дадат отпор на пришълците. Как мислиш, капитане, дълго ли тези скелети ще стоят и ще изчакват?

Саймън сви рамене. Дистрофиралите колдери оставаха пълна загадка за него. Той допускаше, че те могат да съществуват без вода и без храна и да стоят така до Вратата на крепостта дни, а може би и седмици…

— Саймън!…

Той се обърна и погледна надолу по склона. Отметнала глава, Джелита го гледаше с радостни очи.

— Саймън! Нашите воини се приближават!

Той погледна още веднъж към морето, но като не видя кораби в пристанището и платноходи на хоризонта, се спусна долу. Джелита стоеше, устремила поглед на юг, като че ли там виждаше нещо.

— Сигрод!

— Да, капитане!…

— Тръгвай и ги приведи по заобиколния път — Саймън показа назад.

— Слушам! — сулкарецът се изгуби между камъните. Лоиса дръпна Джелита за ръкава на ризницата.

— Корис с тях ли е?

Джелита се усмихна.

— За съжаление, мила, не знам. Нищо не мога да ти кажа.

Отново очакване. Те хапнаха по шепа от някакво брашно, което Джелита беше намерила в лагера на колдерите, пийнаха вода. Като се подкрепи, Саймън отново отиде на наблюдателния пункт и видя същата картина: крепостта изглеждаше мъртва, обсаждащите я не предприемаха никакви действия и буквално с нечовешко търпение чакаха под стените неизвестно какво.

Скоро след обяд се появи Сигрод. Във верига след него вървяха воини. По-голямата част от тях бяха сулкарци, привикнали към морски битки. Сред тях се виждаха и воини с шлемове — соколари. Отделна група бяха смуглоликите воини, които веднага се приближиха до Саймън. Това бяха неговите защитници на границата.

— Капитане! — Ингвалд измъкна меча от ножницата и го приветства. Той огледа каменната пустош и скалите. — Подходящо място за сражение…

— Да се надяваме — отговори Саймън.

Събраха се на военен съвет: четиримата сулкарски капитани с моряците си воини, отрядът от защитници на границата и соколарите — оказали се далече от родните планини, но все пак в планините. Саймън изложи пред тях единствения според него план, който можеше да отвори пред тях последната твърдина на колдерите — Вратата.

— Всичко това наистина ли е възможно? — попита без особено учудване капитан Стимир. — Сулкарецът знаеше на какво са способни магьосниците на Есткарп. Само соколарите се стараеха да стоят по-настрана от жените и магиите. Те суеверно се бояха и не допускаха мисълта, че магиите също могат да служат като оръжие.

— Нищо друго не ни остава, освен да опитаме да го направим — отговори Саймън. Той погледна Джелита и тя едва забележимо му кимна.

Воините се подредиха в колона и в края й се появи женска фигура. Тя току-що беше дошла. Както всички, и тя носеше ризница и шлем, но беше и със сив плащ, върху който на верижка висеше тъмен камък — символ на магьосниците.

Владетелката излезе напред, погледна Саймън, а след това спря поглед на Джелита.

— Сигурен ли си, че ще можеш да го направиш? — попита магьосницата и Саймън долови в тона й насмешка.

— Да, ние ще можем да го направим — отговори Джелита. — Немалко подобни неща направихме през последните дни, сестро.

Владетелката леко се намръщи. Не й хареса, че Джелита я нарича така. „Сигурно смята, че опитът до нищо няма да доведе“ — помисли Саймън и желанието да й докажат противното му даде сили.

Той извика в съзнанието си картината на стаята, в която последния път видя двамата колдери, и ясно си ги представи. След това се съсредоточи върху образа на колдера-офицер, който беше с шлем и проводници, събра в едно цялата си воля и тя заприлича на невидимия лъч на бластера.

Саймън започна да търси контакт с колдера и го установи! Опасенията му се оказаха напразни — колдерът беше жив… Той беше жив, но това, което беше ядрото на неговото съзнание, беше изгоряло. Имаше само пустота… Волята на Саймън започна да запълва тази пустота. Изведнъж той почувства как през него преминава поток друга енергия — Джелита му помагаше!

Саймън не виждаше повече нито скалите, нито стоящите в очакване воини, нито Владетелката, нито дори Джелита. Той чувстваше само изтичащата от нея енергия, ставаща сега част от самия него. Тяхната обединена воля се вливаше в съзнанието на колдера и го правеше послушен като хората автомати, в каквито самите колдери доскоро превръщаха пленените в Горм, в Карстен, в Сулкар.

Колдерът вече беше готов да изпълнява всякакви заповеди. Какво пък, нека като начало отвори вратата на крепостта…

Пред Саймън се замяркаха смътни картини на коридори, зали… Колдерът бързаше да изпълни заповедта. Някой се появи на пътя му и се опита да го задържи, но падна веднага мъртъв.

След малко Саймън видя пулта залят от светлина, с множество екрани, бутони, ръчки и ръцете на колдера, които пълзяха по тях и унищожаваха всички хитри механизми на крепостта — лишаваха я от защита…

Внезапно настана пълна тишина. Вледеняващ ужас обзе Саймън. С невероятно усилие, почти в безсъзнание, той успя да се задържи от тази страна на битието. Отново стоеше под открито небе, сред скалите. Джелита стискаше ръката му и го гледаше с широко отворени очи. Това, което прочете в погледа й, му подсказа, че преди миг и тя е преживяла същия ужас.

— Той е мъртъв — Саймън чу гласа на Владетелката, която вече не беше само страничен наблюдател. — И в нейните очи Саймън забеляза това, което бяха преживели с Джелита в последния миг на борбата на Духа. Магьосницата вдигна ръка за приветствие.

— Вие го направихте…

— Нищо повече ли не трябва? — процеди през зъби Саймън.

— Е-хей! — донесе се от наблюдателния пост. — Демоните се размърдаха!

Долу наистина беше настъпила суматоха. В крепостта се отвори проход и пришълците се устремиха към него като мравки. Част от пълчището беше вече проникнала от другата страна на крепостната стена, когато щитът на Вратата рухна и смачка две от тварите. Бягащите след тях демони насочиха към щита бластерите си, той се изкриви, а след това се разлетя на парчета.

— В атака! — размахал меч, извика един от капитаните и воините с викове се втурнаха надолу по склона.

Но нахлуването в цитаделата на колдерите се оказа не толкова проста работа. Това приличаше повече на лов, отколкото на битка. Някакво дяволско оръжие косеше и хората, и пришълците по коридорите на замъка. Но изведнъж касапницата спря, като че ли сърцето на колдерския мозък даде отбой. А когато Саймън с отряда си нахлу в централната зала на замъка, това сърце съвсем престана да бие. Шестимата колдери, които се намираха там, моментално се простиха с живота. А заедно с тях загина и пултът.

Но веднага започна нова битка. Пришълците, появили се тук иззад Вратата, насочиха оръжието си срещу воините на Есткарп. Хората от древната раса загиваха, но и техните оръжия сееха смърт…

Над скалите и над замъка бушуваше буря, когато накрая в замъка настъпи тишина. Хората, уморили се да убиват, зашеметени от гибелта на приятели и близки, неуспели още да повярват, че с мечовете си са успели да разсекат сърцето на Колдер, един след друг влизаха в залата, в която се издигаше огромният пулт.

— Колдер е мъртъв! — Стимир подхвърли брадвата си, улови я за дръжката и описа с нея във въздуха святкащ кръг.

— Да, Колдер е мъртъв — като ехо прозвуча гласът на Джелита. Тя беше влязла в залата след воините заедно с Владетелката и Лоиса. — Колдер е мъртъв, но злото, което пося, е живо. Могат да се появят тези, които ще се опитат да се възползват от това — и кимна към пулта.

— Това няма да стане! — магьосницата свали от врата си тъмния камък и го насочи към пулта. — Призовавам те, сестро, да унищожиш и това!

Нервна червенина покри бузите на Джелита. Тя се приближи до Владетелката, застана до нея и съсредоточи поглед върху камъка. Светлината, която се излъчваше от стените, започна да помръква. По целия пулт започнаха да пробягват искри, разнесоха се взривове, след тях — други, още и още… Над пулта се издигаше струйка дим, замириса на изгоряла изолация. Кожусите на блоковете започнаха да се топят…

„Изглежда с този пулт колдерите управляват не само сложните машини — помисли Саймън. — Той служи и за връзка с други разсадници на зло, пръснати по цялата планета.“

Тази мисъл Саймън изказа, когато се събраха след щурма на крепостта пред капитаните на кораби.

— Паяжината все пак остана — мрачно произнесе Владетелката, която стоеше малко встрани. — Паяжината от ненавист, завист, алчност… изтъкана от колдерите… В Карстен цари безпорядък и на карстенци засега не им е до нас. Но очевидно това не е задълго.

— Да, не задълго — повтори Саймън. — Ще се появи някакъв нов вожд и в името на благородни цели ще отправи призив за нападение на съседите…

— А знаете ли нещо за Ализон? — за пръв път се обади Лоиса. — Как върви войната с Ализон?

— Сенешалът се е разбушувал там като пожар в пусто място, обрасло с калуна. Ние не очаквахме, че ще постигне такива успехи. Но ние все пак не можем нито да удържим Ализон, нито да покорим Карстен. На хората от Есткарп това не е нужно. Ние искаме нашият народ спокойно да доизживее живота си, защото нашата вечер настъпи, а утро няма да има. И ако врагът ни натрапи война, ще се сражаваме до смърт.

— Не е задължително всичко да протече точно така — възрази Саймън. Владетелката внимателно го погледна. След това прехвърли погледа си върху Джелита, Лоиса, Ингвалд, сулкарците и се усмихна.

— Виждам, че имате сили да се противопоставите на това. Възможно е древният Есткарп да е онова поле, на което ще поникнат семената на нов живот — сега е времето на промените. Колдерите можеха да унищожат света, но като ги победихме, ние възстановихме спокойствието. Ще ви кажа едно, събратя: вие извършихте подвиг, за който ще се пеят песни…

— С колдерите е свършено! — възкликна Ингвалд.

— Свършено е! — съгласи се Саймън — но както каза преди малко Най-Мъдрата, чакат ни и други сражения, в които трябва непременно да победим.

Той протегна ръка на Джелита и тя я пое. В този миг Саймън беше далеч от мисълта за съдбата на Есткарп.