Андре Нортън
Паяжината (17)

17
Взривеният свят

Слънцето беше високо. Обкръжени от всички страни от нажежени камъни, те премаляваха от жегата. Саймън така и предполагаше, че ще стане. Направи тюрбан от куртката си, но това малко помагаше. Слепоочията му пулсираха. Дълго разглежда съоръжението на колдерите и през цялото време мислеше, че и тук като че няма нищо необикновено, както нямаше и зад Вратата, към която го поведе някога Петроний. И пред Вратата от зеленикав метал, и зад нея — все тази камениста пустош. По всяка вероятност и тази Врата изпълняваше предназначението си само в определено време от денонощието. Тъй като около Вратата вече нямаше никого, Саймън си направи извод, че тя е завършена.

— Саймън!…

Джелита и Алдис се криеха от слънцето под издадената скала. Наблизо нямаше друго убежище от палещи лъчи. Алдис не обръщаше внимание на никого. През завесата на нажежения въздух тя напрегнато гледаше Вратата и стискаше талисмана с две ръце. В очите й гореше такъв огън, сякаш и тя накрая беше намерила предмета на своите въжделения и трябва само да протегне ръка, за да го вземе. Тя направи крачка, още една и… тръгна напред все по-бързо и по-бързо. Саймън искаше да й прегради пътя, но Джелита го спря с жест. Като излезе на открито място, Алдис се втурна да бяга, а разкъсаната й рокля се развяваше на вятъра. Джелита и Саймън хукнаха след нея.

Те бяха по-близо до Вратата от тези, които бяха в лагера. При това можеха незабелязано да пробягат остатъка от пътя, тъй като от колдерите ги отделяха влекачите и стената от сандъци.

Нямаше съмнение — Алдис бягаше към Вратата. И макар че допреди малко тя едва влачеше крака и се спъваше и задържаше, сега се носеше към Вратата с невероятна скорост. Къде изчезна умората й?

В лагера се чуха викове, но Саймън дори не се обърна. Стигнаха до равната площадка. Алдис се носеше като на криле. Саймън си помисли, че няма да я настигнат, макар че Джелита беше по петите й. Пред тях се издигаше Вратата, потрепваща в потоците от зноен въздух.

Джелита направи отчаян скок, настигна Алдис и я хвана за полата на роклята. Скъсаната на много места рокля запука по шевовете, но Джелита не я изпускаше и задържаше Алдис, която с всички сили се стремеше към Вратата. Задъхвайки се от бяг, Саймън успя навреме да стигне до жените. Краката му се подкосяваха. Сърцето му биеше лудо.

В този момент нещо с трясък избухна над главите им. Започнаха да ги обстрелват. На това открито място можеха веднага да ги застрелят. Без да се двоуми, Саймън сграбчи жените и ги помъкна зад стълба на Вратата. Само там можеха да се скрият…

За миг тъмна нощ смени сияйния ден. Чувството, че се е втурнал в свят, в който за хората няма място, продължи броени секунди, но тези мигове се сториха на Саймън вечност.

Дойде на себе си в мрак. Наоколо имаше вода, потоци вода: той лежеше във водата, а по тялото му шибаха дъждовни струи. Нощното небе се раздираше от ослепителни светкавици. До него лежеше Джелита.

Водата струеше около тях, заливаше лицата им. Като че ли лежаха на дъното на пресъхнал ручей, който, подхранен от потоците дъжд, отново е оживял. Без да иска, Саймън глътна вода. Дъхът му спря. С голямо усилие се изправи на крака, вдигна Джелита и двамата направиха няколко крачки. Джелита извика нещо, но грохотът на гърма заглуши думите й. Едва след блясъка на мълнията Саймън видя Алдис. Тя лежеше напреки на ручея. Той се наведе, грабна я и метна безчувственото й тяло на рамото си. Очите на Алдис бяха затворени, главата й се люшкаше ту на една, ту на друга страна и той реши, че сигурно е мъртва.

Опитаха се да се скрият в някакво тясно дефиле, но водата ги преследваше и тук. Дефилето бързо се напълни с мръсни потоци. Изглежда дъждът е бил толкова силен и продължителен, че е предизвикал наводнение. Саймън се изкатери по склона на дефилето, за да потърси по-сухо място, и откри пътечка, която водеше нагоре. Когато се изкатериха — отпред Джелита, а той с Алдис на ръце след нея, — бяха останали без сили. Задъхвайки се от изнемога, се строполиха на земята.

Като дойде на себе си, Саймън вдигна глава и видя, че и двете жени лежат, без да помръдват. Небето беше все така тъмно, дъждът продължаваше. Недалече се очертаваше силуетът на някаква скала и той реши там да потърсят убежище от дъжда. Леко разтърси Джелита за рамото и тя вдигна глава.

— Да тръгваме — каза Саймън.

Джелита с мъка застана на колене. Той й помогна да се изправи и я отведе в укритието.

Едва след като се върна за Алдис и се огледа, той разбра, че те се намират не в пещера под скалата, а в някакво полуразрушено здание. Блясъкът на мълнията му позволи едва-едва да разгледа руините. По стените и покрива в отдалечения край на тяхното скривалище зееха дупки. Между плочите се показваше трева. Въпреки буйния вятър, който се разхождаше из развалините, въздухът тук беше спарен и миришеше на плесен.

Като се спъваше и едва не падаше, много предпазливо, Саймън тръгна към разрушената стена. Неочаквано под краката му нещо изпука, като че ли смачка нещо, а забеляза и слабо святкане. Той клекна и започна да опипва наоколо си. Отначало напипа слузест парцал, който се разпадна в ръцете му и Саймън с погнуса ги избърса в тревата. След това напипа някаква метална ос. Вдигна я, отиде до Вратата и макар светлината да беше много слаба, като огледа находката, реши, че е по всяка вероятност някакво оръжие. Това, което държеше в ръцете си, напомняше пушка: имаше ствол, нещо подобно на приклад, но за разлика от тези, към които беше привикнал в онзи свят, където беше роден, тази почти нямаше тегло.

Джелита пипна с ръка челото на Алдис.

— Мъртва ли е? — попита Саймън.

— Не, изглежда е ударила главата си при падането. Как мислиш, оттук ли са дошли колдерите? — в гласа й се чувстваше не страх, а интерес.

Саймън беше уверен само в едно — не бива да се отдалечават от мястото, където се оказаха при преминаването през Вратата. Ако се заблудят, никога няма да могат да се върнат в предишния си свят.

— Бих искала да знам има ли от тази страна на Вратата някакъв знак, по който да определим къде са те? — Джелита както винаги прочете мислите му. — Ако колдерите идват тук и се връщат обратно, трябва да имат някакъв ориентир.

Бурята утихна. Нощната мъгла, която ги погълна, когато преминаха през Вратата, се смени от утринната дрезгавина. Саймън внимателно оглеждаше и изучаваше местността, но не видя нищо подобно на каменистата пустош от другата страна на Вратата. Напротив, навсякъде личаха признаци на кипял някога тук живот, който изглежда е бил разрушен за един миг. Това, което се стори отначало на Саймън самотни скали, се оказаха скелети на частично разрушени здания.

Да, тази картина беше позната на Саймън. Нещо подобно беше видял, когато съюзническата армия минаваше през територията на Германия. И тук явно е имало война или се е разразила някаква катастрофа. И това е станало толкова отдавна, че руините са обрасли с трева и храсти.

Слънцето още не беше изгряло, но вече светлееше. Саймън разглеждаше замръзналите в шлака останки и си спомни кошмара на собствения си свят. Какво е имало? Атомна война? Саймън се вгледа и реши, че това е малко вероятно — след избухването на атомна бомба не остават такива развалини. Тук оцелелите здания се издигаха като монументи.

— Саймън! — прошепна Джелита.

Предупреждението й беше излишно. Той и сам забеляза през отворите в стената някакво движение. Към тях се приближаваше нещо голямо, което приличаше на дърво. Джелита посегна към колана. Там висяха мечът и кинжалът й. Саймън държеше в ръце оръжието, което намери сред отломките.

Той отново се учуди от сходството на оръжието с пушка. Смущаваше го само много тясното изходно отвърстие. Саймън се прицели както при стрелба. Като не откри никакъв спусък, натисна копчето. Нямаше представа какво ще стане.

Движещото се дърво, в което се прицели, затрепера, отърсвайки капките дъжд от листата си, след това клонките му увиснаха, свиха се, пред погледа му листата опадаха и то рухна на земята. Макар че нямаше никакъв блясък, никакъв звук, резултатът от „изстрела“ беше очевиден.

— Там се виждат още някакви твари! — възкликна Джелита, като гледаше над изгорялото без дим дърво.

Саймън не виждаше нищо подозрително, но все по-остро чувстваше надигащата се опасност. Джелита докосна ръката му, с която стискаше пушката бластер.

— Бъди нащрек!

Тя започна приглушено да говори нещо. Скоро той забеляза три движещи се петна. Маскировъчните халати скриваха тези, които се приближаваха. Бърборенето на Джелита ставаше все по-високо. Веднъж Саймън беше наблюдавал как по този начин тя подмами колдерите от засадата им. Не се ли опитва и сега да направи това?

Саймън се приготви да посрещне нападението.

Онези, които се промъкваха към тях, хвърлиха наметалата и излязоха на открито. Един се появи зад стената, друг откъм храстите, а трети — зад купчината боклук. Те напомняха хора, но бяха много слаби — кожа и кости: голите глави на тънките им шии приличаха на черепи, дистрофиралите им тела бяха скрити с парцаливи дрехи.

Саймън измъкна бластера и посрещна бягащите срещу тях с автоматичен откос. Той мислеше, че в оръжието е имало само един заряд, и две-три секунди объркано изчакваше, но се убеди, че не е така. Нападателите започнаха да се гърчат и с нечовешки вопли се повалиха на земята. Саймън изтръпна. Джелита стоеше бледа като смъртта. Той я прегърна и притисна до себе си, за да я успокои.

— Гледайте!… — неочаквано се чу гласът на Алдис. Тя се беше приближила до тях безшумно. Гледаше убитите със самодоволна усмивка. Изглежда зрелището й доставяше удоволствие.

— Те още не са измрели… Последният гарнизон!… — тя не обръщаше внимание нито на Джелита, нито на Саймън. Все едно, че ги нямаше.

Джелита се освободи от ръката на Саймън.

— Кои са тези? — попита тя настоятелно.

Алдис дори не обърна глава. Тя продължаваше да разглежда убитите с предишната усмивка.

— Оставиха ги, за да охраняват последната бариера, макар че те не знаеха това. Глупаци! Те вярваха, че вождовете им ще се върнат с пресни сили, за да им помогнат. Но вождовете си имаха свои грижи. — Алдис се засмя. — Чака ги сюрприз! Те предполагаха, че тези глупаци няма да издържат дълго.

Откъде Алдис знае всичко това? Тя не може по рождение да принадлежи към колдерите — сред тях няма жени. И все пак Саймън не се съмняваше, че карстенката знае всичко, което става тук.

— Саймън, те стават все повече — разтревожено прошепна Джелита.

Саймън не забелязваше никакво движение на откритото пространство пред него, но чувството за опасност не го напускаше. Джелита не сваляше поглед от клисурата.

— Да, те се събират, но не за да тръгнат против нас — Алдис истерично се разсмя. — Те чакат… Те толкова отдавна чакат… А онези ще дойдат и ще започнат да ги преследват! — Тя отново се заля в безумен смях.

Но в нейните думи имаше смисъл. Тя е права поне в това, че щом колдерите се върнат, сигурно ще продължат да ги преследват. Дали колдерите знаят, че тук ги очакват дистрофирали създания, захвърлени някога от самите тях на произвола на съдбата?

Саймън гледаше към клисурата. Ако напуснат убежището си, те могат да станат жертва на тези агресивни твари. Но ако продължаваха да стоят тук, нямаше да могат да разберат как ще се върнат през Вратата обратно в своя свят. От самото начало Саймън се измъчваше от опасението, че пътят им назад въобще е затворен.

Съвсем близо до тяхното убежище, на края на дефилето, се издигаше основата на някаква разрушена конструкция. Саймън прецени, че ако се скрият зад нея, ще могат да наблюдават и клисурата, и Вратата. Той премести бластера от едната в другата си ръка, хвана Алдис за лакътя и я помъкна към каменния блок. Джелита тръгна след тях.

Това, което по време на бурята Саймън взе за русло на ручей, в действителност беше павиран път, наполовина затрупан от нападали отломки. По него все още се стичаха потоци вода. Над пътя, вдясно от мястото, където се криеха допреди малко, се издигаха две колони от зеленикав метал.

— Вратата — каза Саймън.

— И нейните защитници — добави полушепнешком Джелита.

Вървящите скелети като мравки сновяха по дъното на клисурата. Независимо от това, че на пръв поглед не се забелязваше нищо човешко, явно притежаваха интелект. Много хитро устройваха засадата. В ръцете си някои от тях държаха същото оръжие като това, което намери Саймън.

— Гледай, появиха се! — възкликна Джелита.

Нищо не се случи с Вратата, но до тях изведнъж се появиха няколко души като паднали от небето. Това бяха воини автомати. Построени в редица, те тръгнаха напред. След тях последваха други, а не след дълго просто отникъде се яви цял отряд. Те бяха извървели доста дълго разстояние по клисурата, но засадата не се откриваше. През това време на Вратата като иззад невидима завеса се появи носовата част на гъсеничен влекач. След малко се показа и цялата машина. Караше я човек автомат, но до него седеше колдер.

Мрачно, тежко предчувствие обхвана Саймън.

— Как всичко излъчва злоба и ненавист! — прошепна Джелита. — Каква жажда за мъст!…

— Да, те жадуват отмъщение — потвърди Алдис, — но засега изчакват. Те са се научили да чакат. Само с това са живели.

Още една машина изпълзя зад Вратата. В защитената с прозрачен капак кабина освен воините автомати имаше и двама колдери. Единият беше с шлем с проводници.

На Саймън му се струваше, че въздухът дотолкова е наситен с флуиди на злото, че още малко и то ще се появи зримо, като мъгла. Притаилите се в засада все още не се разкриваха. След втория влекач през Вратата минаха още няколко роби автомати — работната сила на колдерите.

Внезапно клисурата се изпълни с тътнеж. В нея като че ли бушуваше сила, породена не от разума, а от стихия. В потоците на тази сила воините автомати се гърчеха, падаха като марионетки и се превиваха в предсмъртни мъки.

В тясната клисура беше почти невъзможно да се направи завой. Машината, в която седяха двамата колдери, даде заден ход, за да обърне и изпомачка робите автомати, които вървяха зад нея. Неочаквано водачът на машината се дръпна и изчезна. Изглежда падна на пода на кабината, но машината продължи да се движи, макар и не така равно. Накрая тя налетя върху купчината отломки, наклони се на една страна и застина в това положение. Колдерът с шлема и проводниците не мръдна, дори не отвори очи. Вероятно, неговата воля управляваше машината, останала без водач. Може би тя служеше като защитна бариера на другия влекач, който оставаше невредим, въпреки че наоколо загиваха хората автомати.

— Те постигнаха своето — Алдис нервно се изхили. — Заловиха онзи, у когото се намира ключът от Вратата.

„Същински демон!“ — помисли Саймън, като видя как дистрофиралите същества се втурнаха към обърнатата машина. Те не проявяваха никаква предпазливост. Струпаха се около прозрачния капак.

Изведнъж цялата купчина се разлетя с диви крясъци. Някои бяха със счупени ръце, други с изгаряния. Но веднага на мястото на осакатените около влекача се събираха други и това продължи до появата на два демона. Те влачеха верига с примка на края. Три пъти хвърляха примката, докато успеят да я метнат както трябва върху прозрачния капак. Тогава по веригата пробягаха искри и капакът се натроши. Демоните нахълтаха в кабината и се хвърлиха върху тези, които седяха вътре.

Джелита закри очите си с ръце. Когато древната раса беше обявена извън закона, няколко пъти беше виждала ужасни сцени на клане в Карстен, но това зрелище на разправа беше непоносимо.

Колдерът с шлема и проводниците вече беше в костеливите ръце на безумците, но очите му оставаха затворени. От всички посоки на клисурата се стичаха демони, строяваха се в редици зад тези, които носеха пленника. Много от тях имаха бластери.

Демоните, които оглавяваха колоната и носеха колдера, тръгнаха към Вратата.

Саймън потрепера, когато видя как първият прекрачи между зеленикавите колони на Вратата и изчезна. „Отначало колдерите, сега тези твари“ — помисли той.

Какво ли зло ще донесат на света, който Саймън свикна да нарича свой?

— Ветрецът преминава във вятър — отзова се на мислите му Джелита. — Съдено ни е да изтърпим буря.