Андре Нортън
Паяжината (14)

14
Оръжието на магьосницата

И по-рано Джелита беше пътешествала с корабите на сулкарците, но никога не беше плавала в открито море. Безмълвието на водното пространство я гнетеше. Поддържаше я само съзнанието, че още не е загубила магьосническата си Сила. Благоговееха пред магьосниците. Те можеха да управляват природните сили. За да въздействат върху някого, дори когато бяха на суша, те можеха да предизвикат буря, мъгла или появата на привидения. Но морето е стихия с невероятна сила и затова колкото по-навътре в морето навлизаше „Вълнорез“, толкова по-объркана и неспокойна се чувстваше Джелита.

Предупреждението на Саймън, че колдерите могат да следят мисления им контакт, кой знае защо, не я тревожеше. По-лесно й беше да има работа с колдерите, каквито и да са, отколкото да чувства своята безпомощност пред морската стихия.

— Нито на една карта не е отбелязана суша по тези места — капитан Стимир разглеждаше разгърнатите свитъци.

— Нима никога наши кораби не са били тук? — попита Джелита.

Капитан Стимир прекара нокът по картата, която лежеше най-отгоре, и викна през рамо:

— Извикайте Джокул!

Появи се прегърбен старец с набръчкано и изсушено от солените ветрове лице. Той накуцваше и Джелита забеляза, че десният му крак е по-къс от левия.

— Джокул — Стимир приглади картата с длан, — къде се намираме?

— Мъртво море, капитане. Мореплавателите го избягват.

Стимир се намръщи и погледна платната, като че те можеха да добавят нещо към думите на стареца, а той, пристъпвайки от крак на крак, подуши въздуха и махна с ръка по посока на водата:

— Водорасли.

По повърхността на морето се стелеше широка кафявочервена ивица, която убиваше вълните. В далечината на хоризонта Джелита видя голямо петно със същия цвят.

— Какво е това? — обърна се тя към капитана.

— Наплавахме се. — Той удари с юмрук по картата. — Гадост, заради която избягват тези места. — Капитанът се обърна към Джелита. — Ако настояваш да поддържаме същия курс, господарке, не зная как ще стане — той разпери ръце.

— Но какво е това?

— Водорасли, господарке. В тези топли води те се размножават страшно бързо. Ние знаем за тях и сме ги виждали. Понякога след буря стигат до нашите брегове. Но през последните години те се размножиха страшно много. При това се разбра, че тези водорасли носят смърт.

— Смърт? Но как?

Стимир сви рамене.

— Самите ние не знаем, господарке. Но щом се докоснат с ръка, веднага се появява изгаряне. След това червенината се разпространява по цялото тяло. Човек като че ли изгаря в огън и умира. По всяка вероятност водораслите съдържат някаква отрова и затова нашите кораби не плават там, където растат.

— Но водораслите са във водата, а ние сме на кораба и аз не разбирам…

— Щом корабът се приближи до тях — намеси се Джокул, — те като че ли прилепват към него и започват да пълзят по борда към палубата. Преди нямаше такова нещо, господарке, но през последните години…

— През последните години?… — повтори Джелита. — Откакто се появиха колдерите ли?

— Колдерите? — Стимир учудено погледна кафеникавата ивица. — Колдери и водорасли — каква връзка може да има между тях?

— Корабите на колдерите се движат под водата — отговори Джелита. — За колдерите няма по-добра защита на базата им от нападение от тези водорасли, които като язва разяждат всеки, който се докосне до тях.

Капитанът се обърна към Джелита.

— А какво има там, в онази страна?

— Няколко пустинни острова — отговори старецът. — Нищо няма по тях. Дори птиците са малко.

— Пустинни острови? Отбелязани ли са на картата, капитане?

Стимир отново разгърна свитъка.

— Да, господарке, но поради водораслите пътят към тях завинаги е затворен. Началото са тези ивици във водата. Ивиците преминават в петна, като тези на хоризонта. По-нататък водораслите стават все по-плътни и се превръщат в плаващи острови. По-рано не сме виждали такова нещо. Имаше, разбира се, островчета от водорасли, но не толкова големи. Някога тук дори ловяха раци. Но сега никой не рискува… Погледнете тази червенина — като кървотечаща рана… Като знак на смъртта…

— А как научихте, че са смъртоносни?

— Веднъж течението довлече легнал на дрейф кораб с умиращ екипаж. На кораба, който се притече на помощ, също умряха пет души. Всички те случайно бяха докоснали водораслите. Никой не предполагаше… Ето така разбрахме, господарке. Ако колдерите наистина са защитили своята крепост по този начин, то няма да се доберем до тях.

Плаващи водорасли… Джелита не се съмняваше в думите на моряка. Сулкарците отлично познават морето и никога не говорят празни приказки. Водорасли… Но Джелита вече не гледаше червено-кафявата ивица във водата. Хванала главата си с ръце, тя стоеше със затворени очи и леко се полюляваше. Саймън, който се намираше в крепостта на колдерите, там — зад плаващата смърт, я викаше настойчиво…

— Саймън — отзова се тя, — нас ни разделя страшна опасност.

— Спри! Не рискувай!

И край. Връзката се прекъсна. Плътна стена, която не можеха да пробият въпреки отчаяните им усилия. Сигурно тази преграда се дължи на колдерите. Нима знаят за връзката им? А може би е предпазливост от страна на Саймън? Саймън!!!

На Джелита й се стори, че крещи името му. Дори почувства болка в гърлото, но като отвори очи, видя, че Стимир е съвсем спокоен.

— Базата на колдерите определено се намира там — каза тя с глух глас и посочи кафявочервените петна към хоризонта. — И те вероятно вече знаят, че сме ги проследили…

— Капитане! Водорасли! — извика матросът от гротмачтата.

Недалеч по вълните се люлееха няколко червени ивици, които буквално се протягаха към кораба като пипала на някакво отвратително чудовище. Стимир започна веднага и високо да дава команди за обръщане на „Вълнорез“, а Джелита се спусна към клетката с птицата. Тя стоеше на палубата до мачтата.

Белият сокол почувства, че ще го пуснат на свобода, запляска с криле и високо закрещя. Джелита отвори вратичката и подложи на птицата сгънатата си в лакътя ръка. Соколът се прехвърли върху ръката й и я обхвана с мощните си нокти. Към десния му крак беше прикрепен малък патронник, в който се намираше хитро устроен механизъм. Джелита пое дълбоко дъх, за да се успокои и съсредоточи. Трябваше да изпълни замисъла си без грешка. Тя напипа с нокът малката вдлъбнатина в патронника. Там имаше съвсем миниатюрно бутонче. Тя започна да го натиска ту дълго, ту кратко — в определен ред. По време на полета новото устройство, измислено от соколарите, само ще отбележи и запомни посоката и продължителността на полета. А съобщението за водораслите трябваше да се кодира. С това се занимаваше Джелита.

Като свърши тази работа, тя излезе на палубата с птицата на ръка, като през цялото време нещо й говореше. Соколарите не разкриваха тайните си на никого, дори на съюзниците, затова Джелита не би могла да каже със сигурност, че птицата я разбираше. Но твърдо знаеше, че обученият сокол е единствената възможност да съобщи за опасността.

— Лети направо, лети бързо — тя помилва по главата сокола, а той я гледаше с умните си очи. — Настана твоят час!

Соколът изкрещя пронизително, издигна се нагоре, описа кръг над кораба и като стрела се понесе по посока на отдавна изгубилата се от погледа им земя. Джелита погледна отново морето. Гигантските ленти от водорасли вече бяха обкръжили кораба. Протягаха се все по-близо и по-близо. В движението им имаше нещо зловещо и неестествено. Джелита беше уверена, че плаващите водорасли не могат самостоятелно да се движат толкова бързо и целенасочено. О, ако сега талисманът беше на нея! Камъкът помагаше не само да се извикат привидения. При нужда би могла да получи непосредствен достъп до Силата и да твори чудеса.

 

 

Но тя нямаше камъка. Сега можеше да се възползва от съвсем друга Сила — нова и непозната. Дори не беше сигурна, че може да разчита на нея. Джелита гледаше водораслите и се мъчеше да измисли нещо. Водата даваше живот и служеше като опора на тези влечуги. Джелита се хвана, че тихичко повтаря заклинанието, което знаеше от дете. Може би то беше измислено за деца, за да получат знание за това, което лежи в основата на всички промени.

— Въздух и земя, вода и огън…

Огънят е изконна противоположност на водата. Огънят изпарява водата, водата гаси огъня. Огън…, огън — като пулс чукаше в мозъка й. Това усещане й беше познато — беше верен признак, че заклинанието ще се изпълни. Но защо пламък? Може ли огън да бъде отговор на въпроса й? Нима с негова помощ…

— Капитане! — извика тя на Стимир. Той мрачно я погледна. Целият му вид говореше, че е по-добре сега да не му пречи.

— Има ли на кораба масло, за да се обезсилят вълните при щорм?

Капитанът я погледна с такова снизхождение, сякаш тя не е на себе си, но тя продължи да говори, без да обръща внимание на това.

— Как мислиш, капитане, могат ли водораслите да се запалят?

— Да се запалят? Във водата? — За миг Стимир се обърка. — Да се използва масло за предизвикване на пожар в морето? — Той трескаво съобразяваше. — Не зная, господарке, дали ще се запалят водораслите, но можем да опитаме.

Той викна:

— Алавин! Джокул! Три торби с масло на палубата!

Изнесоха на палубата три торби с гъсто масло, приготвено от стъблата на лангмар. Бяха се запасили с него, за да го използват в случай на морска буря. Стимир сам разряза торбите. Спуснаха ги с въжета зад борда и маслото бързо се разля по повърхността на водата.

Масленото петно се увеличаваше. През това време един от матросите се покатери по вантите. Той държеше самострел, зареден със специални възпламеняващи игли — използвани при морски сражения, когато трябваше да запалят вражески кораб.

Хората от кораба не изпускаха от очите си масленото петно, което вече забави движението на водораслите. Те като че ли потъваха в него и загубваха кафявочервения си цвят. Матросът започна да стреля и в рамките на петното ту тук, ту там избухваха пламъци.

Над горящите водорасли се издигна задушлив дим. Скоро всички на кораба се разкашляха, тъй като вятърът носеше дима с отвратителна миризма на изгоряло към тях. А огънят все по-силно се разгаряше и с рев се устремяваше към небето.

Стимир се засмя:

— Добре гори!

Но ще пламнат ли и водораслите, които са напоени с масло? Ползата от фойерверка ще бъде малка, ако огънят не се прехвърли и върху купищата водорасли, преграждащи пътя им към леговището на колдерите.

Ех, ако имаше магьоснически камък! Джелита се напрегна, стараейки се да извика в себе си тайнствената Сила. Събра дланите си така, сякаш в тях държеше талисмана, зашепна нещо, а след това тихичко запя.

Никой не знае защо магьосническите камъни помагат за осъществяването на това, което е родено от волята и разума. Дори някога хората да са знаели тази тайна, отдавна са я забравили. Запазили са се само правилата за обработка и „нагаждането“ на камъните към тези, на които може би им е съдено да ги носят цял живот. Учеха ги как да ги използват, но защо действат така, а не иначе и кой пръв е открил действието им никой не знаеше.

Нищо не означаваха и думите от старинното заклинание, които Джелита напевно произнасяше. Тя знаеше само, че те ще пробудят цялата дремеща в нея Сила, ще я освободят и насочат където трябва. И макар че Джелита нямаше магьоснически камък, тя се държеше така, като че ли го държи в ръцете си.

Никой и нищо не съществуваше за нея сега — нито капитанът, нито екипажът, нито корабът. Макар и да не беше обвита от дима на вълшебните треви и смоли, цялата си воля Джелита насочи върху пламъка. Трябваше да го застави да се разрасне и разпространи.

Ярките пламъци се издигаха все по-високо и се накланяха към мястото, където имаше повече водорасли. Монотонното пеене на Джелита приличаше на тътнеж на далечна буря. Изглежда, че зад борда бяха излели още масло. Хората стояха на палубата и гледаха огнената буря, която бушуваше зад кърмата, с отворени уста.

Разнесе се страшен грохот. Джелита се вкамени, гласът й трепна, но само за миг. Това е оръжието на колдерите! Огънят унищожава смъртоносните устройства, разхвърляни всред водораслите! Тя отново напрегна волята си, за да застави пламъка да се разпространи към колдерите.

Непрекъснато, един след друг се чуваха взривове. Половината хоризонт беше в огън. Нетърпимата горещина достигна и до хората на палубата. Те се задушаваха и кашляха. Джелита все още не забелязваше нищо около себе си. Тя продължаваше да пее заклинанията си, насочила цялата си сила към унищожаването на плаващата смърт. И водораслите изгоряха докрай. Само пепел остана във водата. Джелита тържествуваше. Беше изпълнена от неудържима радост, но тя знаеше колко е опасно да се отдаде на тези чувства и се стараеше да ги потисне.

Във водата нямаше повече кървави ивици. Сега пламъкът унищожаваше хищните водорасли в далечината.

Денят свърши и настъпи нощ, а на хоризонта все още пламтеше заревото на пожара. Джелита, която стоеше до борда, издаде някакъв странен вик и започна бавно да се отпуска. Но Стимир бързо скочи към нея, подхвана я и не й позволи да падне. Един от матросите хукна надолу и й донесе от походните запаси чаша вино. Виното беше слабо и кисело, но гърлото й беше пресъхнало и тя жадно пиеше. Като дойде малко на себе си, тя се усмихна на капитана.

— Изглежда огънят напълно изгори тази гадост — каза тя уморено.

— Това беше истинско чудо, господарке, най-великото чудо! — отговори с нескрито възхищение сулкарецът.

— Ти си прав, капитане, като го нарече чудо. Маслото и огънят бяха началото, а волята го осъществи. Но нали… — Джелита разтвори длани и учудено ги погледна. — Нали нямах камък! Нямах! — Тя искаше да направи една крачка, но се олюля като човек, станал от леглото след дълга и изтощителна болест.

Капитанът й помогна да слезе в каютата. Джелита трепереше от умора. С нея никога не беше се случвало подобно нещо. Но преди да се унесе, тя хвана капитана за ръката.

— Ние плаваме по-нататък?

Той я погледна внимателно.

— По всяка вероятност това беше първият кръг на отбраната им. Може би ни предстои нещо още по-страшно. Но след това, което видях… Да, господарке, ние плаваме по-нататък.

— Извикай ме в случай на нужда, капитане.

Той се усмихна.

— Не се безпокой, господарке. Ние можем да се възползваме от това оръжие още веднъж. Останаха ни още няколко торби масло.

Той излезе. Джелита въздъхна дълбоко и се отпусна на възглавницата — много уморена, за да мисли за Силата, която се появи у нея и я зарадва. Тя мислеше, че способността й да общува със Саймън е нещо голямо, на което предстои развитие. Джелита уморено се протегна, усмихна се и заспа.