Андре Нортън
Паяжината (2)

2
Нападението

Лъчите на светлината искряха, отразени от лежащия на масата предмет, като от скъпоценен камък. В действителност това беше само една ръкавица, кожена ръкавица, чиято горна част беше покрита с метални пластинки.

— Лоиса е напуснала Ес преди два дни, но никой не знае защо — гласът беше мрачен и чужд.

Съсредоточен и мрачен, Корис седеше до края на масата, наклонен напред и здраво стиснал дръжката на секирата.

— Аз научих вчера вечерта. Едва вчера! Къде е отишла, защо, кой я е отвел със себе си?

— Ние предполагаме, че е нужна на херцога — каза Саймън, — но въпросът е защо? — Той забеляза тревожния поглед на Джелита и замълча. Изглежда отново двамата мислеха едно и също. Сега, когато Корис не можеше да си представи живота без Лоиса, похищението й можеше да се превърне в катастрофа за отбраната на Есткарп. Никаква магьосническа сила не би могла да възпре младия сенешал в издирването на любимата. Затова трябваше да се охлади гневът му поне докато дойде до състояние да приема трезви решения.

— Край на Карс — кратко заяви Корис.

— Какво? Толкова ли е просто? Ти гарантираш ли? — Саймън не сдържа остротата си. — Ти смяташ, че градът няма да устои пред шепата воини, които ти набързо ще събереш? Да, Карс ще падне, но само ако ние внимателно обмислим всичко и не се хвърлим в безразсъдна атака.

— Корис — ръката на Джелита, с тънки, дълги пръсти се оказа под лъча светлина, паднал върху бойната ръкавица на Ивиан, — ти недооценяваш Лоиса…

С тези оскърбителни думи тя като че ли събуди Корис. Тя постигна това, което Саймън не можа.

— Недооценявам?

— Спомни си Брайант и не забравяй, че Брайант и Лоиса са едно и също лице.

Брайант и Лоиса! Както винаги тя беше права, неговата жена магьосница. Разбира се, че с това трябваше да започне. Лоиса… На нея й се наложи да играе ролята на наемник по време на пребиваването им с Джелита в Карс. С оръжие в ръка, тя беше сред воините, освободили Сиппар. И най-вече — Лоиса избяга от Верлен, при това спаси от плен и Джелита. А това беше много трудно, почти невъзможно. Не, Лоиса съвсем не е безпомощно момиче. Тя има достатъчно ум и воля, за да устои при схватката със силите на злото.

— Но по техните проклети закони тя принадлежи на Ивиан — острието на секирата описа святкаща дъга и разсече ръкавицата, която лежеше на масата.

— Тя принадлежи само на себе си, Корис, поне докато не реши иначе. Не знам как им се е отдало да измамят Лоиса, но много се съмнявам, че ще могат да я удържат. Обаче помисли, сенешале, струва ли си да се действа сляпо? Щом ти нахлуеш в Карс, Лоиса веднага ще се превърне в оръдие против теб в ръцете на Ивиан. Нима това искаш?

Корис се обърна към Джелита и понеже беше по-нисък от нея, вдигна глава, за да срещне погледа й. Раменете му бяха леко присвити и в позата му имаше нещо, което напомняше на звяр, приготвил се за скок.

— Няма да допусна тя да остане там! — изкрещя предизвикателно той.

— И ние няма да допуснем — съгласи се Саймън. — Но разбери. Те само това чакат — да захапем въдицата. Може би затова похитиха и Лоиса, за да ни устроят капан.

Корис присви очи.

— И какво предлагаш? Тя да се погрижи сама за себе си? Да, Лоиса е храбра, но тя не е магьосница. И при това те са много, а тя е сама.

Саймън имаше готов отговор. Той беше успял да обмисли плана за действие преди пристигането на Корис във форта. И разтвори пергаментна карта на масата до секирата.

— Обикновено нападение над Карс е безсмислено. За да го осъществим както трябва, е нужно да съберем цялата наша войска и да тръгнем на война срещу Карстен. Не е ли по-добре да проникнем в града с малък отряд, и то по покана на Ивиан?

— С помощта на превъплъщение? — Корис веднага разбра и нотките на ожесточение в гласа му изчезнаха.

— Най-вече. А ще започнем да действаме ето тук…

Операцията, която Саймън предлагаше, беше рискована. Той отдавна обмисляше идеята, но мълчеше, защото разбираше, че ще се намерят много доводи против. Сега, когато обстоятелствата изискваха незабавни действия, можеше да се рискува.

Корис внимателно изучаваше картата.

— Но какво общо има тук Верлен? — погледна той Саймън.

— Верлен е нужен на Ивиан. Той отдавна мечтае за него. Отчасти това беше и причината за женитбата му с Лоиса. Богатствата на Верлен привличат херцога. Помисли сам — при Ивиан служат главно наемници и той трябва да им плаща. Освен това крепостта е удобно разположена и може да бъде отлична база за морски нападения срещу нас. С една дума — сега, когато Карстен е изтощен от притесненията и тежките, непосилни данъци, Верлен е спасение за херцога. Досега Фалк се държеше разумно, не пречеше на Ивиан, но да допуснем, че в него заговорят бащинските чувства и той намисли…

— … се престори, че иска да размени Верлен за Лоиса. В действителност, за да не загуби своите съкровища? Правилно ли разбрах?

— Трябва да направим така — Ивиан да повярва, че може без всякакви усилия да завладее Верлен. — Саймън започна в детайли да излага операцията. Като го слушаше, Корис престана да се мръщи и внимателно вникваше в плана, търсеше слабите му места. Но засега не прекъсваше Саймън, който съобщаваше всички нови сведения, получени от неговите разузнавачи и от соколарите. Синтезираше ги и се опитваше да нарисува пълната картина на предстоящите действия.

— Корабът, който ще разположим на рифовете, ще привлече почти всички хора от крепостта на Фалк. В замъка ще остане само охраната. Без наблюдение ще останат и тайните ходове, за които владетелят на Верлен не знае нищо. Това още Лоиса беше ни го казала. А Джелита ще ни обясни как да намерим входа отвън и по такъв начин нашият отряд ще проникне в самото сърце на Верлен. А след това ще се справим и с тези, които са тръгнали за плячка към скалите.

— Но това ще ни отнеме много време. А и не сме сигурни, че в избрания от нас ден ще има щорм. — Макар Корис да възразяваше, Саймън чувстваше, че сенешалът приема плана му и значи може да не се опасяват от безразсъдно нахлуване в територията на врага, поне докато мисълта на Корис е заета с Верлен.

— Що се отнася до времето — Саймън нави картата, — то през изминалото денонощие ние направихме нещичко. Изпратихме съобщение до соколарите и те сигурно вече са се разпръснали из планините около Верлен. Разузнавачите от отряда за защита на границата отлично познават всяко ъгълче от тези места и ще намерят най-кратките пътеки. Сулкарските моряци в пристанището Сиппар подготвят за плаване един от изоставените кораби. Поставят нови платна и товарят камъни в трюма, за да изглежда като обикновен търговски кораб с товар. А на флагщока ще издигнат търговски флаг на Ализон. Само да има щорм…

— Щорм! — разсмя се Джелита. — Нима си забравил, че вятърът и вълните са наши слуги? Аз ще се погрижа и за едното, и за другото, когато му дойде времето.

— Но нали… — Корис погледна въпросително.

— Корис, ти мислиш, че не е по силите ми? Как не! — в гласа й звънеше радост. — Само да ми върнат камъка! Тогава вече не се съмнявай! И затова, Саймън, докато ти поставяш мрежите за Фалк, аз ще побързам да отида в Ес, за да взема това, което ми принадлежи.

Той кимна в знак на съгласие, но в душата му се появи смътна болка.

Вярваше, че заради него Джелита се е разделила с камъка без съжаление. А сега разбра, че едва почувствала зова на Силата, едва разбрала, че не е загубила своята Дарба, и тя отново е далеч от него, отново не е Джелита, неговата жена, а магьосницата, недостижимата жена, чийто напрегнат поглед държи всички на разстояние. Саймън изтръпна при мисълта, че магията отново ще застане като стена помежду им. С усилие на волята си той прекъсна тези тягостни мисли и се съсредоточи върху подготовката на операцията във Верлен.

 

 

Всички участници в операцията бяха известени за началото й, но не със сигнални огньове по хълмовете — защото те можеха да накарат карстенските съгледвачи да бъдат нащрек, — а с помощта на магьосниците и на специални конни куриери. Патрулиращите в предпланините отряди бяха малобройни, от пет-десет души, и се държаха на разстояние един от друг в очакване на решителния час.

Корис водеше преговори с Еннер Осберик. Търговските му кораби стояха в пристанището на Ес, след като от Сулкар не остана нищо. Опитите да се използва Горм като база бяха неуспешни. Никой не искаше да остане на проклетия остров и неговия Сиппар — град на мъртъвците. Магьосниците обкръжиха цитаделата на Сиппар с невидима бариера, за да не може врагът да използва постиженията на друга цивилизация във военните действия. Бащата на Еннер загина в Сулкар и синът му изпитваше безкрайна ненавист към колдерите и подобните на тях. Младият Осберик отлично познаваше морето и макар че не можеше да управлява морските бури както магьосниците, умееше да им устоява. А неговите хора винаги бяха готови да сразят врага. Като всички млади хора и той се въодушевяваше от опасностите и се съгласи да вземе участие в операцията.

Изпълнението на операцията вече беше започнало и оставаше само да се съгласува времето за атака. Саймън беше заел позицията на наблюдател, проснат на върха на скалата. Денят беше навъсен, но той добре виждаше през тръбата с леща от прозрачен кварц — своего рода бинокъл — кулата на Верлен. Като огледа стените на крепостта, Саймън започна да оглежда рифа. Този риф, който носеше плячка на обитателите на Верлен. Той стърчеше над водите като кучешки зъб. Точно на този огромен каменен зъб Еннер трябваше да закрепи кораба примамка, за да примами поданиците на Фалк от Верлен.

Мрачното небе и влажният въздух предвещаваха щорм, но на тях им беше нужна управляема буря, за да заработи за тях в определеното време. Саймън продължаваше да разглежда брега, но мисълта му беше заета с друго.

Джелита замина за Ес, при владетелките, ликуваща и щастлива, че не е загубила магьосническите си способности. Оттогава той не беше чул за нея нито дума.

Нямаше я и връзката на мисълта между тях. Саймън я приемаше като олицетворение на здравина на съюза им. Той вече беше започнал да вярва, че седмиците, преживени в Южния Форт, са били само сладък сън, че не са били проява на взаимност и желания. Нямало го е и мига, когато им се струваше, че са се слели в едно и той беше се почувствал като свой в този свят.

И когато си помисли, че между тях вече расте стената на отчуждението, той изстина от страх. Не, трябва да прогони от себе си тези мисли. Иначе подобно на Корис ще загуби самообладание и ще се втурне необмислено да търси любимата.

Оставаше малко време. „Тази нощ трябва да им наложим боя…“ — мислеше Саймън, като прибираше в джоба си наблюдателната тръба. Преди заминаването си Джелита подробно му беше описала подземните ходове. Предната нощ той, Ингвалд и Дарстен се спуснаха в пещерата, откъдето започваха. Там пред очите им се показа олтар, издигнат в чест на богове, споменът за които отдавна беше изчезнал, както и прахът на тези, които са им се покланяли. В подземието всички изпитаха някаква странна възбуда, от която дори дъхът спираше. А Саймън трябваше да напрегне цялата си воля, за да спре тръпките по тялото си. Изглежда, че хората, които са живеели преди много векове в този свят, са си служили не само с тайните на магьосниците, щом и досега в подземията противоборстваха тези странни и могъщи сили, както ги усещаше Саймън.

Като скочи от скалата, той тръгна към дълбоката цепнатина, където се бяха скрили трима разузнавачи и един соколар.

— Никакви известия ли няма?

„Глупав въпрос“ — помисли Саймън. Той самият веднага би узнал за пристигането й, ако тя беше тук. Единият от разузнавачите скочи на крака, като видя командира.

— Има съобщение от сенешала, капитане. Еннер Осберик е екипирал кораба и е готов да вдигне котва, но не е сигурен дали вятърът ще се задържи.

Вятърът… не, Саймън не е властен над стихиите. И ако не се появи Джелита, ще им се наложи да започнат бойните действия, подлагайки се на опасностите на истинския щорм.

Чу се рязък птичи крясък. Черно-белият сокол на Ункар се спусна и кацна върху китката на стопанина си.

— Сенешалът се връща — каза соколарят.

За Саймън общуването на човека с птиците продължаваше да бъде загадка, но той отдавна се беше убедил, че сведенията на соколарите са винаги точни. Освен това разузнаването с помощта на соколите е стократно по-бързо от всяко друго. Корис се връщаше от обход. Саймън разбра, че сенешалът е готов да докладва веднага и че този път трябва да му отстъпи. Но къде е Джелита?

Движенията на Корис както винаги бяха стегнати и отмерени. Това винаги учудваше Саймън, като гледаше тромавото му тяло. Огромната секира на Волт беше скрита под походния му плащ. На главата му блестеше шлем със сокол и никой по-добре от Саймън не знаеше какво означава това — Корис е готов да се хвърли в бой.

— Тази нощ ние ще нападнем! Еннер каза, че засега вятърът е благоприятен, а какво ще бъде по-нататък не се знае — той замълча и смутено добави. — От север няма никакви известия.

— Какво пък, така да бъде! Валдис! Съобщи на всички: щом се стъмни, нападаме.

Младежът изчезна между камъните със скоростта на стрела. Очите на Ункар блеснаха под забралото.

— Изглежда ще вали дъжд. Толкова по-добре за нас. И така, Пазителю на границата, нашият час — е здрачът… — със сокола върху китката той последва Валдис, за да събере своите хора.

Тази вечер никой не видя залеза. По хоризонта се разстлаха тежки облаци. Вълнението на морето се засили. Всеки момент трябваше да се появи Осберик на своя кораб примамка.

Мародерите имаха три наблюдателни поста. Два на самия риф и един в централната кула на крепостта. На тях в лошо време седяха наблюдатели. Можеше да не се опасяват от тези на рифа, но от кулата се виждаха подстъпите на замъка. Това безпокоеше Саймън, макар че беше издал заповед да се използват и най-малките укрития в това пространство. Той се надяваше, че дъждът ще прикрие атакуващите.

Но ураганният вятър изпревари дъжда. Не трябваше да се бавят повече. И щом се здрачи, хората на Саймън във верига пресякоха пустошта, отделяща ги от входа на подземието. Засега всичко вървеше благополучно. Внезапно в мрака на пещерата блесна светлина и Саймън чу изненадания възглас на Корис. Светеше острието на секирата на Волт. Саймън отново почувства как от древния олтар потече мощен поток енергия, без да може да определи естеството й. И това го караше да се чувства неспокоен.

— Благословена светлина! — разсмя се Корис. — Благодаря ти, Волт, за тази милост!

— Не спирай — настоя Саймън. — Ти не знаеш какви сили може да пробуди тази светлина.

Входа на подземието те намериха бързо. Всичко наоколо беше така наелектризирано, че чувстваше по гърба му да лазят мравки. И въпреки шлема косите му се изправиха. Каменните стени, покрити със слуз, мрачно отразяваха светлината на походните фенери. С всяка крачка все по-силно се чувстваше миризмата на гнило. Каменните плочи под краката им потрепваха от глухите удари на бушуващото долу море.

Накрая стигнаха до стълба. Стъпалата й бяха насечени от кръстосани сребристи бразди, като че ли някакви гигантски голи охлюви векове са проправяли тук пътечките си. Изкачвайки се, Саймън броеше стъпалата, както му беше казала Джелита, и си мислеше, че всичко би дал, ако тя или Лоиса можеха да бъдат сега до него. Все още се страхуваше, че може да се заблуди в този лабиринт.

Те трябваше да излязат в стаята, която е била на Лоиса, а след това да се разпръснат из замъка и се опитат да изненадат Фалк, докато неговите мародери очакват плячката по морето.

Струваше му се, че стъпалата нямат край. И наистина стълбата продължаваше все по-нагоре в мъглата, когато той спря броенето и се озова пред врата, заключена с най-обикновено мандало. Саймън го отмести и без особени усилия отвори вратата.

В покоите беше тъмно и когато влязоха, не изгасиха походните фенери.

На тяхната светлина видяха прикритото със завеса ложе, до него — сандък, и още един — под прозореца, зад който бучеше бурният вятър.

— Сигнал! — Саймън можеше и да не нареди, тъй като единият от гвардейците вече се беше качил върху сандъка под прозореца и няколко пъти размаха походния фенер. Даваше условния сигнал на Еннер Осберик. И ако той е бил на мястото си, значи вече е отсякъл котвата… Оставаше само да чакат, докато известието за приближаването на кораба вдигне на крак целия гарнизон на Верлен.

Мълчаливото очакване и бездействието не се харесваха на никого. Две малки групи, едната начело с Ингвалд, а другата — с Ункар, огледаха най-близките помещения. Командирът на соколарите съобщи, че в съседство има още една празна спалня, която в краен случай могат да използват като път за отстъпление.

Времето се влачеше прекалено бавно. Саймън прехвърляше през ума си всички възможни причини за неуспех на тяхната операция. Можеха да предупредят Фалк за нахлуването, нали и той има разузнавачи. Оставаше да се надяват само на уверението на Лоиса, че никой не знае нищо за тайните ходове.

— О-о-о!… — Най-накрая! — от някого се изтръгна въздишка на облекчение. Тя веднага бе заглушена от силните викове над главите им.

— Започна се! — Корис стисна рамото на Саймън и се втурна към вратата. — Сигнал за корабокрушение! Сега плъховете ще се измъкнат от дупките си!…