Андре Нортън
Паяжината (1)

1
Предизвикателството

През нощта се разрази буря. Поривите на силния щорм връхлитаха върху стените на стария замък и запокитваха потоци пороен дъжд в прозорчетата на кулата. Зад стените на Южния Форт неистовата буря отекваше като глух тътен и този шум успокояваше Саймън Трегарт.

Бурята не го вълнуваше. Такива като него са свикнали да противостоят на стихиите. Но в този ранен предутринен час, ослушвайки се като часовой в далечните звуци, той чувстваше смътна тревога. Дрезгавата светлина разсея сенките, бурята отмина, а тревогата остана.

Саймън протегна ръка в леглото. Движението беше инстинктивно, както и чувството, което го беше обладало: той просто се нуждаеше от опора, макар и да не знаеше още какво се е случило.

Пръстите му почувстваха топлината на тялото и нежната кожа. Обърна глава. Лампата не светеше, но бледата светлина на процеждащия се утринен здрач беше достатъчна, за да види жената, която лежеше до него. Широко отворените очи невъзмутимо срещнаха погледа му, но в глъбините им се четеше същото, което изпитваше Саймън.

Джелита, магьосницата на Есткарп, станала негова жена, рязко се надигна. Черните й копринени коси се изплъзнаха изпод бузата му и се разпиляха по раменете й. Покривайки с ръце малките си твърди гърди, тя оглеждаше стаята, тъй като в душната нощ бяха отметнали завесата над леглото.

Начинът, по който живееше сега Саймън Трегарт, се възприемаше от него различно. Когато в мислите си се връщаше към миналото, настоящето му се струваше натрапчив сън. Но щом забравеше за миналото, светът отново ставаше реален. Кой е той? Разжалван армейски офицер, престъпник, избягнал отмъщението на своите съучастници в тъмните дела? Той се възползва от услугите на Йорг Петроний, за да остане жив, и мина през Вратата от каменни плочи, съхранила се по чудо от доисторическите времена. Носеха се слухове, че всеки, минал през Вратата, изчезва по тайнствен начин от този свят и попада в друг, много близък до неговата душа. И това беше единият Саймън Трегарт.

Другият Трегарт лежеше сега тук, в леглото, в Южния Форт на Есткарп. Саймън Трегарт — Пазител на границата, заклел се да служи на владетелките и взел за жена една от магьосниците на тази древна страна. И това „сега“ понякога така запълваше миналото и той, прекрачил невидимата граница, се сливаше със света, в който беше се озовал така внезапно.

Изведнъж Трегарт беше обладан от остро предчувствие за опасност. То прекъсна мислите му за това, кой е той и какво прави тук. Също като Джелита той рязко се привдигна и седна, като я докосна по рамото. Пръстите му стискаха дръжката на самострела. Той изглеждаше нелепо — нали няма сигнал за бой, а само зов за помощ, възприет от тях неизвестно как.

— Саймън! — гласът на Джелита звучеше по-ниско от обикновено и трепереше.

— Да, аз също чувствам. — Саймън слезе от широкото ложе на подиума и посегна към креслото, на което бяха дрехите му. Някъде до стените на Южния Форт или в околностите му се беше случило нещо лошо. Той започна да прехвърля през ума си възможните варианти на потискащото го чувство за опасност. Внезапно морско нападение от карстенци?

Саймън беше уверен, че отрядите на херцога не могат да се промъкнат през планините. Те се охраняват от соколарите и неговите отряди за защита на границата. А може би е внезапен удар от страна на Ализон? Мрачното мълчание на северните съседи отдавна внушаваше подозрение…

Саймън обуваше ботушите и закопчаваше колана си, когато през ума му мина предположение, от което дъхът му спря — колдерите! Нали те не бяха напълно унищожени. И сега тази сила, така чужда на този свят, както и самият той, се е съвзела и отново заплашва Есткарп.

Бяха изминали няколко месеца, откакто коварният враг се опита да нанесе удара и беше отбит; от времето, когато остров Горм, опора на колдерите, беше превзет с щурм и опитът им да подчинят Карстен се беше провалил. За тях нищо не се чуваше. Даже останалият в ръцете им замък Ил мълчеше. Силите на Есткарп не можеха да преодолеят невидимата бариера, която защитаваше стените и кулите му, нито откъм морето, нито откъм сушата. Саймън и не мислеше, че победата над Горм е краят на заплахите от страна на Колдер. Опасността оставаше до пълното изгонване на чужденците отвъд морето. Но засега и без това грижите бяха достатъчни. На север Ализон приличаше на псе, готово да се откъсне от веригата, а Карстен на юг — на дремещ вулкан.

Саймън се ослушваше в тишината, очаквайки тревожен камбанен звън от защитниците на границата. Гарнизонът на форта не можеше да бъде изненадан. Но сигнал за тревога така и не прозвуча.

— Саймън! — повикването беше високо и звучеше заповеднически. Той рязко се обърна с оръжие, готово за стрелба.

В дрезгавата светлина лицето на Джелита изглеждаше мъртвешки бледо, а очите й — безцветни. Трудно му беше да разбере дали това е страх, или нещо друго! Джелита беше наметнала върху раменете си тънка тъмночервена рокля и я придържаше с едната си ръка. Не беше успяла да я облече. Роклята се свличаше по пода, а тя като лунатик бавно заобикаляше ложето, за да се приближи до Саймън. Но не, Джелита не беше в състояние на транс и не беше обзета от страх.

— Саймън, аз съм същата!

Тези думи го поразиха много повече от вика й. Те предизвикаха у него силна болка и той си помисли, че с времето тази болка няма да изчезне, а ще се усилва. Гледай каква била работата! Значи за нея това е толкова важно? Толкова важно, че откакто са станали мъж и жена, тя се е чувствала ощетена и се е измъчвала от това? И веднага една друга част от съзнанието му, по-малко подвластна на емоциите, заговори в защита на Джелита. Магията беше неразривно свързана с живота й. Както всички магьосници, тя се гордееше с Дарбата си и изпитваше от това възторг. Обаче жената по своя воля се прости с всичко това, когато дойде при Саймън. На нея несъмнено й е било ясно, че като се омъжи, завинаги ще изгуби своята Дарба. И как не го е разбрал по-рано?!

Саймън й протегна ръка, макар че много му се искаше да я прегърне и притисне към себе си. Пръстите им се преплетоха и той почувства, че радостта, която излъчва всяка частица от нейното тяло, се предава и на него.

— И как ти… — започна той, но Джелита го прекъсна.

— Знаеш ли, то е още в мен. Аз нищо не съм загубила. О, Саймън, аз станах жена и въпреки това не съм загубила Дарбата си.

Ръката й се разтвори и роклята й, която все още придържаше, падна от раменете. Пръстите й машинално се насочиха към гърдите, търсейки магьосническия камък, с който се беше разделила при бракосъчетанието.

Очите на Джелита помръкнаха, когато не намери това, което би й помогнало да се разпореди с преизпълнилата я енергия. След това, свикнала да намери изход от всяко положение, тя се отдръпна от Саймън и леко наклонила глава, замръзна на място, като че ли се вслушваше в нещо.

— Не се чува тревожен камбанен звън. — Саймън вдигна роклята и наметна раменете й.

— Аз и не мисля, че това е нападение — отговори Джелита, — но някъде е неспокойно, приближава зло.

— Ако е така, откъде или от кого идва то?

Жената продължаваше да бъде нащрек, но Саймън разбра, че тя се прислушва не във външни звуци, а в това, което й говори Силата. Неговото безпокойство прерасна в необходимост от незабавно действие. Само че против кого или против какво?

— Лоиса!… — произнесе с глух глас Джелита и като се обърна, стремително тръгна към сандъка, в който бяха дрехите й. Тя припряно започна да се облича, но не всекидневната си рокля. Тя извади кожена куртка, която се носи под ризницата.

Лоиса? Саймън не беше сигурен, че именно тя е застрашена, но не се усъмни в интуицията на жена си. Съдбата свърза четиримата в борбата за свободата на Есткарп и за собствената им свобода. Те заедно се бореха против злото, което Колдер донесе на този някога прекрасен свят: Саймън Трегарт — пришълец от друг свят; Джелита — магьосница от Есткарп; Корис — изгонен някога от Горм — капитан на гвардейците, а по-късно сенешал и маршал на Есткарп, и Лоиса — наследница на Верлен — замък по крайбрежието. За много години неговите владетели бяха натрупали несметни богатства, като ограбваха претърпелите корабокрушение кораби. След годежа си с херцог Ивиан Лоиса избяга от замъка, като отърва и Джелита, която беше пленница там. Като се промъкнаха в Карс, двете започнаха тайна борба срещу херцога и неговите съмишленици. Лоиса, с ризница и меч, беше сред воините на Есткарп, когато те щурмуваха Горм. А след това, в цитаделата на Сиппар, тя се закле във вярност на Корис. Тази крехка на вид девойка се оказа силен и смел воин.

Сега сигурно я заплашваше беда. Джелита чувстваше, че Лоиса е в опасност.

— Но Лоиса е в цитаделата на Ес — промълви Саймън, като обличаше ризницата си. — А това е сърцето на страната. Ако врагът се е осмелил…

— Не, нещо не е точно така — продължи Джелита. — Море… В това, което виждам, главно е морето.

— Корис?

— Не. Като че ли не… О, ако беше у мен камъкът. — Тя обу ботушите си. — А така гадаеш като в мъгла. Виждаш, някъде плава, а какво носи е неизвестно. И все пак: Лоиса е в опасност и това е свързано с морето.

— Колдерите? — Саймън не можа да се въздържи от най-лошото предположение.

— Няма я бариерата на колдерите. Чувствам само зов за помощ. Саймън, ние трябва да тръгнем на югозапад. — Тя леко се обърна и съсредоточи поглед върху стената, като че ли виждаше през нея.

— Тръгваме — отговори кратко той.

В обитаемата част на форта беше още тихо, но като изскочиха забързано от залата, те чуха на стълбата смяната на караула.

— Да се съберат конниците! — извика Саймън.

Заповедта му беше чута. Последва леко учуден възглас. Те още не бяха успели да стигнат до двора, когато потръби тревога.

Гарнизонът във форта всяка минута беше готов да отблъсне внезапна атака. През пролетта и лятото сигналът за тревога звуча неведнъж, събирайки отрядите за защита на границата. Ударните сили на гарнизона, който командваше Саймън, се състояха главно от карстенски бежанци, принадлежащи към древната раса. Тези, които бяха напуснали родните си места заради клането, устроено в Карстен по заповед на херцога, имаха причини да ненавиждат грабителите и убийците, които господстваха сега над тяхната земя. А те устройваха внезапни нападения, за да разузнаят отбраната на Есткарп — последното убежище на расата от тъмнокоси хора с кафяви очи, съхранили мъдростта на прадедите и чистотата на кръвта си. Раса, чиито жени бяха надарени с Магьоснически Дар, а мъжете, макар и малко мрачни на вид, се отличаваха със сила и ловкост — качества, необходими за военните дела.

— Не се виждат сигнални огньове, командире…

Помощникът на Саймън от по-рано, Ингвалд, го чакаше в двора на крепостта. Но вместо Саймън му отговори Джелита:

— Имаше друг сигнал, капитане.

Ингвалд я погледна учудено, но все пак попита:

— Нападение някъде наблизо?

— Не — каза Саймън. — Нещо се е случило на югозапад. Ние с част от гарнизона се отправяме натам, а ти ще останеш да командваш тук.

Офицерът като че ли искаше нещо да възрази, но след миг забавяне отсече:

— Отрядът на Дарстен се намира в пълна бойна готовност и може незабавно да се отправи в планините.

От кухнята изскочи прислужница с блюдо, върху което имаше походни хлебчета с парчета пържено месо, току-що извадени от печката. След нея тромаво бягаше в тръс дебело момче — неин помощник — с големи чаши, пълни с вино. Джелита и Саймън ядяха прави и наблюдаваха как конниците проверяват конете и подготвят оръжието си за похода.

Джелита едва чуто се засмя и неочаквано каза:

— Тази, която ми предаде вестта, ме чу и аз й съобщих новините. Жалко, че камъкът не е у мен, би ми свършил много добра работа.

Саймън беше изумен. Излиза, че дори без своя камък Джелита е способна да общува с младата магьосница, свързваща ги с щаба на Есткарп. Благодарение на това военният съвет беше вече получил съобщението на Джелита за грозящата ги опасност.

Саймън възстановяваше в паметта си картината на местността, през която им предстоеше да минат. Хълмове и планини на юг, морски бряг на запад. По пътя си могат да срещнат само едно-две селца, а фортове и замъци там няма. Наистина, срещат се и постове, но силите им са незначителни и са разположени далеч от границата. А това значи, че не могат да служат като постоянно местопребиваване на магьосниците, които са способни да предупреждават за нападенията на врага… Тогава остава само един начин за свръзка — сигналните огньове по хълмовете. Но сега не гореше нито един.

Какво правеше там Лоиса? Защо е напуснала Ес и е отишла в този пустинен край?

— Примамили са я с хитрост. — Джелита като че ли пак прочете мислите му. — Как именно са я примамили в клопката не мога да кажа, но защо — мисля, че се досещам.

— Коварните замисли на Ивиан?

Това можеше да бъде обяснение за всяко действие, насочено против наследницата на Верлен. Според законите на Карстен Лоиса е жена на Ивиан. И макар че те дори не са се виждали, годежът с нея дава право на херцога да владее Верлен. Трябва само Лоиса да се заведе в Карстен и тогава сделката, която Фалк сключи с херцога, ще бъде окончателно завършена. Според слуховете в Карстен цари смут. Бившият наемник, Ивиан, завзел властта благодарение на това, че е събрал под свое командване огромна войска, чувствал враждебността на старата аристокрация. Необходимо му е решително да разпръсне тази враждебност, иначе властта му ще бъде несигурна.

И тъй като Лоиса е в близки роднински връзки с трите могъщи клана в Карстен, херцогът би могъл да я използва за постигане на своите цели. Можеше да получи много, но разбира се, не само Карстен го безпокоеше.

Ивиан се чувстваше зле, защото съзнаваше, че клането, устроено по негова заповед над хората от древната раса, няма да остане ненаказано. И по-точно, той не можеше да повярва, че магьосниците от Есткарп няма да му отмъстят. А при подобно положение Лоиса би могла да бъде тази сила, която херцогът трябва да има, за да им се противопостави.

Те излязоха от крепостта в бърз тръс. Отпред — Саймън, малко зад него Джелита, а след тях двадесетте конника на Дарстен. До морето имаше четири часа езда. До падането на Сулкар, града на моряците търговци, пътят, по който сега яздеше отрядът на Саймън, беше търговската артерия, свързваща половин дузина села и един малък град със свободното пристанище. Но след гибелта на Сулкар пътят рядко се ползваше и ако не бяха патрулите, които от време на време разчистваха повалените от бурите дървета, би бил съвсем занемарен.

 

 

Отрядът премина през Ромсгарт, селище, където обикновено се събираха на пазар селяните от най-близките села. Беше непазарен ден и бързо преминалият през улиците отряд предизвика паника сред жителите. Саймън забеляза как Дарстен махна с ръка на местната стража. Той знаеше какво означава жестът: да бъде незабавно поставен боен патрул. На оказалата се в обкръжение от опасни и готови за война съседи древна раса може би й беше вече предопределено да изчезне от лицето на земята. Но в последната битка, воините й щяха да отнемат живота на много свои врагове. И в Ализон, и в Карстен знаеха това прекрасно. И може би единствено това ги караше да се въздържат от незабавно нападение на Есткарп.

Няколко мили след Ромсгарт Джелита даде знак да спрат. Тя яздеше с непокрита глава. Шлемът й висеше на лъка на седлото. И сега, като обръщаше глава наляво и надясно, тя приличаше на хищна птица, която търси плячка. Но Саймън вече попадна на следа.

— Там! — извика той и посочи пътеката, която се отделяше от главния път на юг. Чувството за опасност, което нито за миг не го напускаше, като че ли беше изострило зрението му. Върху ствола на падналото недалече от пътеката дърво той забеляза две следи. Един от конниците се спеши, за да ги разгледа по-добре.

— Одраскано от копита, и то съвсем прясно…

— Разпръснете се! — извика Саймън.

Конниците се разпръснаха по гората, като продължаваха внимателно да се движат по протежението на пътеката. Джелита сложи шлема си.

— По-бързо, напред!

Тя пришпори коня си. Той прескочи поваленото дърво и се понесе по пътеката. Саймън препусна след нея. На всеки, който ги видеше, би му се сторило, че са само двама, но хората на Дарстен, прикрити от гората, не изоставаха от своя командир.

Вече се чувстваше полъхът на свежия морски вятър. Значи наближаваха залива. Какво ли ще видят там? Нима кораби, готови да отплават за Карстен? Но кой примами Лоиса в този капан? Ако бяха тук соколарите със своите птици, досега всичко биха разузнали.

Те излязоха на широка, покрита с гъста трева поляна, която се спускаше към залива. Там пасяха два оседлани коня. А в морето се виждаше кораб с вдигнати платна, току-що отплавал от брега.

Върху белия крайбрежен пясък видяха ярко петно. То направо се хвърляше в очи. Джелита скочи от коня и хукна нататък. Саймън се втурна след нея и скоро те стояха над трупа на жена със застинало и безметежно лице, макар че пръстите й се бяха впили в дръжката на кама, дълбоко забита в гърдите й.

— Коя е тя? — попита Саймън.

Напрягайки паметта си, Джелита се намръщи.

— Срещала съм я. Тя е от планините. Казва се… Казва се Бертора и някога е живяла в Карс.

— О, Боже!

Саймън забеляза, че един от воините го вика, и отиде да види какво има. В пясъка, до самата вода, беше забито копие, а на него надяната ръкавица от броня. Нямаше нужда от обяснение, тук са били хората на херцога. Нещо повече — те дори не са искали да прикрият това. Значи Ивиан обявява война. Саймън хвана ръкавицата и я дръпна. Той прие предизвикателството.