Джийн Райън
Игра на нерви (9)

8

Иън пали двигателя и включва парното. Навън започва да вали. Дали момичетата на улицата носят чадъри или дъждът изобщо не фигурира в тяхната книга за оплаквания? Може би водата отмива вонята от клиентите им. Отпускам буза на седалката, доволна, че не се налага да тичам, да треперя или да преговарям с надървени възрастни мъже.

Иън заема същата поза като мен. Гледаме се, а лицата ни са на по-малко от педя разстояние.

— Докъде искаш да стигнеш?

За играта ли говори или за нещо повече? Въпреки че беше вълнуваща вечер, не горя от желание да се подлагам на следващото хрумване на авторите на предизвикателства в „ИГРА НА НЕРВИ“ — те според мен са мазни типове, които са затворени в някаква стая и се тъпчат с хамбургери.

Вместо това от устата ми излиза:

— Трябва да съм си вкъщи чак в полунощ.

Той отмята кичур коса от челото ми.

— Можем добре да се позабавляваме следващите петдесет минути.

Вътрешностите ми се стопяват като пяна на лате. Петдесет прекрасни минути. А може би говори за играта?

— Звучи добре — казвам аз с надеждата той да се изясни.

Без да откъсва очи от моите, Иън съблича якето си и се приближава към мен. От тялото му лъха мамеща топлина. Прокарвам ръка по рамото му, смаяна от твърдото му излъчване, и още по-смаяна от факта, че посегнах да го докосна, без да се замисля. Може би играта по някакъв начин е променила инстинкта ми за самосъхранение. Барабаненето на дъжда по покрива на колата ме изпълва с тръпнещо усещане като под топла завивка. Хубаво е да съм с Иън в това уютно местенце. Много даже.

И разбира се, това е моментът, в който от телефоните ни гръмва тромпетна музика. Главата ми едва не се удря в тавана. Никога не съм предполагала, че тази детинска мелодия може да ми липсва. Отварям телефона си, не — защото ме интересува какво ще видя, а за да спра звука. Съобщението от „ИГРА НА НЕРВИ“ е пълно с удивителни знаци.

— Мили боже! — възкликва Иън, докато аз чета.

И аз си мисля същото. Не само че съм спечелила нов телефон, но публиката ни е нараснала със седем хиляди Наблюдатели, което се равнява на хиляда и четиристотин долара допълнително. Усещам как ми прималява.

Освен това вече са разрешени входящите съобщения. Имам по една дузина от Лив и Юли, изразяващи първо съболезнования (МАТЮ ИЗГУБИ), после удивление (ТОВА НАСТИНАЛИ СИ ТИ?) и накрая поздравления (НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ!!!).

Нямам търпение да им разкажа всички подробности от изминалата вечер, както друг път бих направила със Сидни.

Странно обаче че нямам съобщения нито от нея, нито от Томи, дори в стил: „Какви, по дяволите, ги вършиш?“

Решавам да направя тест и набирам номера на Томи. Веднага чувам пресипналия му глас:

— Добре ли си? Защо не ми се обади по-рано?

Мамка му. Трябваше само да му пусна съобщение.

— Организаторите бяха блокирали телефона ми заради играта. Ти с първия човек, на когото звъня. Никога няма да познаеш какъв бонус изкарах.

Той издишва и ухото ми гръмва от пращенето.

— Дано да е голям след всичко, което ти причиниха. Сериозно, знаеш ли колко хора застрелват в тази част на града? А ако те арестуват, ще имаш криминално досие.

Дъждът навън се усилва, съпроводен от гръмотевици. Хълбокът, на който паднах пред залата за боулинг, пак ме заболява.

— Не съм направила нищо лошо. Всичко беше на шега. — Ти си търсеше клиенти за плътски услуги, пазареше се и оказа съпротива при арест. Желая ти късмет, ако се наложи да доказваш, че е било само шега.

Засмивам се.

— Поздравления — получаваш диплома по „Закон и ред“. Дразнещата болка в хълбока обаче ми напомня, че въпреки всичко той е прав.

— Добре де, спечели разни неща и се позабавлява. Вече ще се откажеш, нали?

Светкавицата облива за секунда всичко наоколо в синьо. — Да, а и все едно, вече става късно.

— Добре. Радвам се, че ще се прибереш вкъщи, преди да е станало по-опасно. Нямам доверие на този Иън.

Този Иън обаче гали пръстите ми като малка арфа. Косъмчетата по ръцете ми настръхват от удоволствие. Ласката му ми действа като магична акупресура, която успокоява болката в крака ми.

А, да, още говоря по телефона.

— Иън беше страхотен. Ще се видим утре сутрин, за да съберем декорите, нали? Благодаря ти, че ми помогна за предишните предизвикателства. Длъжница съм ти. Чао, Томи, ти си номер едно.

Иън се намръщва.

— Мислех, че аз съм номер едно. Вече ми изневеряваш?

Ммм. Нима мисли, че вече имаме връзка, в която изобщо може да се споменава думата „изневяра“? Той хапе устната си така, че ми се приисква и аз да я захапя. Ако си играе с мен, си го бива. Но защо му е да го прави? Нали сме на една страна?

Телефонът ми зазвънява с рок песен, позната от един полицейски сериал. Тази вечер няма отърване от „Ролинг Стоунс“. Странното е, че телефонът на Иън мълчи.

Прочитам следващото съобщение и лицето ми се свива.

— Какво има? — пита той с разширени очи.

Опитвам се да проумея прочетеното.

— Това предизвикателство е… хм, различно.

— В какъв смисъл?

Топлината в колата изчезва. Ако му кажа, значи да разкрия някои неща за себе си. Как постоянно вися зад кулисите и слугувам на Сидни. А щом ме види в истинската ми светлина, приказката ще свърши.

Преглъщам.

— Свързано е с истинския ми живот.

Пръстите му продължават да свирят на арфа по моите и да пълзят нагоре по ръката ми. Сладка музика.

— За разлика от този… фалшивия?

— Не фалшив, но сюрреалистичен.

Погледът му не трепва.

— Предизвикателствата са игра, но всичко между тях не е. Поне за мен.

— За мен също. Имам предвид, че този път засяга хора, които не са непознати. И по някаква причина изобщо не споменават за теб.

Той свива рамене.

— Сигурен съм, че ще измислят нещо за мен. Какво искат да направиш?

Гледам напред през прозореца.

— Да отида в залата, в която тази вечер се игра училищната пиеса. Аз отговарях за грима и костюмите. Да се тръсна на купона и да се скарам с една приятелка за нещо, а после да изкритикувам играта й.

Последното звучи просто глупаво и жестоко. Това, което не мога да схвана обаче е, как от „ИГРА НА НЕРВИ“ са разбрали, че съм ядосана на Сидни. Кой им е казал? Лив и Юли? Може би са си мислили, че ми помагат?

Той плъзва ръка надолу по моята.

— Не звучи толкова зле в сравнение с тази вечер. Тези проститутки можеха да ти издерат очите. Приятелката ти сигурно не би го направила.

Замислям се за миг.

— Не. Тя си пада повече по драмите, отколкото по насилието. — Въздишам дълбоко. — Но въпреки това изглежда по-трудно. Едно е да се държиш кретенски с непознати, съвсем друго — с приятели.

На теория всъщност би трябвало да е по-лесно, но аз не виждам нищо лесно в това предизвикателство.

Ръката му е гладка и топла.

— Разбирам.

Наистина ли? Трудно ми е да си го представя смутен или с вързан език пред приятелите му. Въпреки че определено изглеждаше притеснен, когато онзи сводник го покани да се поразходят. Но кой на негово място не би се притеснил?

— Ще ми кажеш ли за какво трябва да се скарате?

Пак въздишам.

— За едно момче. Но това е стара история.

Чувствата ми към Матю са избледнели учудващо бързо.

Той повдига вежди.

— Това ще доведе ли до женски бой? Моля те, кажи „да“. Лично ще си платя.

Удрям го по ръката.

— Не се надявай много. Той не си струва. Казах ти, стара история.

Нищо не ти избива едно сексапилно момче от главата, както друго такова.

— Колко стара?

Поглеждам телефона си.

— На около три часа.

И двамата се разсмиваме.

Телефонът му иззвънява. Той чете с озадачено изражение.

— Моето предизвикателство е от две части, но сега ми пращат само първата, в която в общи линии съм декор за твоето.

— Какво трябва да правиш?

— Да флиртувам с най-привлекателното момиче там. Сърцето ми се свива. Още една победа за Сидни. Как са разбрали кой е най-добрият начин да съсипят вечерта ми? Да се скарам със Сидни, докато Иън флиртува с нея, ще бъде ад, създаден специално за мен. Аз правя гримаса. После се сещам, че всичко това ще се случи, само ако се съглася да продължа.

— Е, всъщност няма значение. Отказвам се.

Той се изправя.

— Защо? Няма да бъде опасно. Ще се видиш с приятелите си. А аз през цялото време ще съм близо до теб.

— Не, ти ще бъдеш зает да флиртуваш с най-красивото момиче.

И тя много ще се зарадва.

Той обхваща лицето ми с две ръце.

— Най-красивото момиче там ще бъдеш ти.

Взирам се в сочните му устни.

— Не си виждал божествената ми приятелка Сидни, звездата на пиесата и всички други събития в училище.

Ето, сега ще започне да прозира истината. Признанието ми е първата пукнатина в кулата от блянове, която сме построили, по-нетрайна от декорите на Томи.

Погледът му става сериозен.

— Аз срещнах теб. И ти гарантирам, че си по-омайваща от всяка кралица на драмата. Флиртът с теб ще бъде най-лесното предизвикателство на света.

— Ха. От твоите уста звучи почти изкушаващо.

— Ти би трябвало да знаеш доста за изкушенията.

Той дръпва единия ластик от косата ми, после другия и бавно се навежда напред. По кожата ми пробягва електрически ток, когато устните ни се докосват. Неговите са толкова сочни, колкото изглеждат. Мога да се удавя в това момче. И го правя. Усетът ми за време изчезва. Той има вкус на горски плодове — от онези, на които просто не можеш да се наситиш. Усещам сладостна болка на точните места. Едва си поемам въздух, когато се отдръпваме един от друг.

— Хайде, Вий — казва той дрезгаво. — Това предизвикателство е само за теб. Ще направя всичко, за да блеснеш пред приятелите си. Когато приключим, всички ще са забравили за момичето с драмите.

Да бе, сякаш човек може да забрави Сидни. Тя винаги е била харизматична, още от първия ден на детската градина, когато се появи с коронка и паунови пера. Всички деца искаха да си играят с нея, но тя избра мен за своя довереница — тихото момиче, което съчетаваше цветовете на дрехите си с моливите и гумичките. По онова време носех много жълто и розово.

Онази година и всички следващи аз се чувствах специална, задето ме е избрала и цени моето мнение. Не че не цени повече собственото си мнение. Тя се смята за отличен познавач на човешката природа и твърди, че от първия ден е разбрала, че ще бъдем приятелки за цял живот. Приемах приятелството й с признателност, без да ме е грижа, че всички останали гледат на мен като на неин придатък. Тя може да е емоционална и властна, но също така винаги е била вярна и лоялна. До тази вечер. Как можа да се обърне срещу мен?

Взирам се в съвършените скули на Иън. Той ми отвръща, като прокарва пръст по слепоочието ми, и цялото ми същество потръпва от наслада. Кой да предположи, че такова леко докосване може да бъде толкова приятно? Какво ли би било да се появя в театъра с човек, който изглежда така хлътнал по мен? Поне веднъж аз да бъда удостоена с награда. Твърде примамливо, за да си затворя очите.

Пресмятам. Можем да бъдем в залата след двайсет минути и след още десет да си тръгнем оттам. С малко късмет ще се прибера навреме. Ако ли не, мама и татко вероятно ще са заспали пред късните новини по телевизията.

Иън се усмихва.

— Ако изпълня първата част от предизвикателството си, наградата е ваучер за „Гата Хава Джава“. Не би искала да изпусна такова нещо, нали?

— Убедена съм, че баристите ще те посрещнат с отворени обятия.

— Нас. Ще отидем там, когато излезем на среща.

Среща. Бъдеще. Звучи вълшебно. Споменаването на думата „награда“ ме подсеща, че когато зърнах името на Сид в съобщението от организаторите, прескочих линка, в който се казваше какво ще спечеля. Поемам си въздух, отварям телефона си и го проверявам.

Ченето ми пада.

— Леле! Ако изпълня това предизвикателство, ще получа безплатно пазаруване в любимия си магазин за дрехи. С лимит от три хиляди долара!

Ще ми стигнат да подновя целия си гардероб. Пак с ретро, разбира се, но не толкова скромно, а далеч по-лъскаво… не, не лъскаво, а забележимо. А и защо не? Аз съм момичето, изпълнило две предизвикателства на живо за една вечер. Хората ще ме гледат с други очи, когато се върна в училище в понеделник.

Иън се приближава към мен.

— Няма минуси, миличка.

Божичко, готова съм да приема предизвикателството, само и само да ме нарича така.

— Само че аз никога не съм се карала със Сидни досега. Не и по този начин. — Стискам ръце и се колебая как да продължа. — Повечето ни спорове са незначителни, защото тя обикновено постига своето. Когато наистина се ядосаме една на друга, тя изкарва цяло представление, плаче и се тръшка, а аз мълча. Но винаги се сдобряваме. И никога не сме се карали за момче.

Не споменавам, че няма и смисъл. Сидни просто заграбва всеки, когото си поиска, без да я интересува какво мислят другите.

— Звучи ми разглезена. А момчето, за което сте се скарали, трябва да е в мозъчна смърт.

Засмивам се. Дали Матю ще ревнува, ако вляза с Иън? Ще му бъде за урок, задето си играеше с мен през последните седмици. Сидни би разбрала желанието ми да му дам да разбере. И ще уважи правото ми да й се разгневя за флирта с момче, към което съм имала интерес, макар и по такъв драматичен начин. Но пък кой може да оцени драмата по-добре от нея самата? Може би тази вечер ще се окаже повратна точка в нашето приятелство. И след нея нещата да станат малко по-равностойни.

С визията за патриоти, борещи се за справедливост, заявявам:

— Добре. Да го направим.

Иън пали двигателя.

— Вий, Вий, Вий — пее си той с присвити очи, — вий сте, вий сте…

— Какво?

Той ме гледа, сякаш очите му пробиват в душата ми.

— Вий сте просто Вий!

Ех, тези „в“-та. Тези устни.

— И това е страхотно.

На светофара ме придърпва към себе си, за да ми напомни колко страхотен е той самият. Светва зелено и колата зад нас изсвирва с клаксон.

Стигаме до паркинга по-скоро, отколкото съм предполагала. Там има поне десетина коли, но не виждам колата на Томи. Той вероятно гледа шоуто вкъщи и се тревожи за мен. Да се надяваме, че ако все още гледа, ще разбере. Как можех да знам, че ще ми дадат такова предизвикателство? Като се замисля, какво означава то за публиката? На купона не могат да се натресат случайни Наблюдатели. Мис Сантана може да не ни следи изкъсо, но всеки непознат би бил изхвърлен още на мига. Може би от „ИГРА НА НЕРВИ“ са съчинили цяла дълга приказка за това, колко много харесвам Матю, но сега харесвам и Иън. Зрителите ще си помислят, че стават свидетели на любовен триъгълник. Странно, при положение че Иън ще снима, но щом организаторите искат да си похарчат парите така, аз нямам нищо против.

А може би имам. Сега, когато вече съм тук, започвам да се колебая дали е добра идея Иън да вижда Сидни. Кога е било някое момче да обърне повече внимание на мен, отколкото на нея? Ако не успее да се овладее?

Той изгася двигателя.

— Дъждът поспря. Да тичаме вътре, преди пак да завали.

Моментът не е подходящ да броя плюсове и минуси. Колкото повече мисля, толкова по-вероятно е да се уплаша. А ми е писнало да го правя. Прехапвам долната си устна, за да стане сочна и червена — гримът на бедните момичета. Вдигаме якетата над главите си, излизаме от колата и притичваме под ръмящия дъжд.

— Време е за шоу, красавице — казва Иън и ме хваща за ръка.

Насилвам се да се усмихна и си поемам дълбоко въздух. После още веднъж.

Да, време е за шоу.