Джийн Райън
Игра на нерви (11)

10

— Само ме закарай вкъщи, моля те.

С надеждата да не рухна, поне докато се прибера, се насилвам да мисля за времето, когато не бях такова отвратително същество. Например когато проектът ми за бална рокля за многократна употреба спечели сребърна лента в училищния конкурс за моден дизайн. Онзи ден Сидни грееше от гордост и ме накара да обещая, че когато му дойде времето, ще проектирам сватбената й рокля. Това обаче само ми напомня, че дори в стихията си пак оставам на второ място. Никога не съм звездата. И че Сидни е лоялната, а не аз. Сега и Иън ме видя в истинската ми светлина: незабележителен с нищо лузър, въртящ се в орбита около мегаватовете на Сидни. Не че тя или някой друг ще иска да ми бъде приятел след тази вечер.

Иън се навежда към мен. Усещам дъха му в ухото си. Съвършените му устни прошепват:

— Сериозно, погледни това.

Свалям ръце от очите си и виждам пред себе си екрана на телефона му, на който се вижда монтаж на предизвикателствата ни тази вечер с надпис: ВИЖТЕ КОГО ИСКАМЕ В КРЪГОВЕТЕ ЗА ГОЛЯМАТА НАГРАДА!

Очите на Иън блестят.

— Те са в Сиатъл. Ако ги изпълня, ще спечеля собствена кола и огромен кредит за бензин, който ще ми стигне да пътувам, където си поискам.

— Къде толкова искаш да отидеш?

Той преглъща.

— Въпросът е във възможността да го направя. Свободата.

— Какво искат от теб? Да скочиш като с бънджи, но без въжето?

Той се засмива.

— Това е моето момиче.

Неговото момиче? И какво забавно намира в мен изобщо?

— Питам сериозно. Предизвикателствата сигурно са невъзможни.

Иън свива рамене.

— Скоро ще разберем. Погледни телефона си и виж каква е твоята голяма награда.

— На кого му пука?

Той бавно се усмихва.

— На теб.

Затварям очи. Прав е. Въпреки че намразих играта, все пак съм любопитна. Цяла вечер размахват под носа ми нещата, които най-много желая. С какво ли мислят, че могат да ме изкушат след катастрофалното предизвикателство със Сидни? Фалшив паспорт с дискове за учене на чужд език и съответната валута?

— Ще видя какво предлагат, ако междувременно караш към залата за боулинг. Вече закъснявам.

Той потегля и отварям телефона си. Чета съобщението и изтръпвам от ужас.

— О, боже — отронвам аз почти без глас. — Това не може да е сериозно.

— Знаеш, че може. Видя клипа на онзи победител, който спечели полет със Сините ангели.

Преглъщам. В гърлото ми не е останала и следа от буцата, заседнала там допреди минута, защото отчаянието ми е заличено от шока.

— Следване в колеж за моден дизайн.

— Супер.

Пристига още едно съобщение. Чета го на глас с треперещ глас:

ВИЕ СЕ ДОКАЗАХТЕ КАТО СТРАХОТЕН ЕКИП.

ГОТОВИ ЛИ СТЕ ДА ИГРАЕТЕ ЗА ВСИЧКО ИЛИ НИЩО? ЕТО ГО И ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВОТО:

• ОТИДЕТЕ ВЪВ ВИП АПАРТАМЕНТА НА КЛУБ „ПОПИ“ ДО 12:30 (ВИЖ КАРТАТА).

• УЧАСТВАЙТЕ В ПЕТМИНУТНО ИНТЕРВЮ.

• ОСТАНЕТЕ ВЪВ ВИП АПАРТАМЕНТА ТРИ ЧАСА И ИЗПЪЛНЕТЕ ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВАТА ЗА ГОЛЯМАТА НАГРАДА, КОИТО ЩЕ ВИ БЪДАТ ВЪЗЛОЖЕНИ ТАМ.

Двамата с Иън се споглеждаме. Дъждът навън е намалял, а капките блестят като диаманти от лунна светлина по страничните прозорци. Може би най-зловещата част от бурята е останала зад гърба ни.

Поклащам глава.

— Мисля, че това е частна дискотека. Поне не ни пращат в изоставена кланица в покрайнините.

Той се ухилва.

— Звучиш така, сякаш го обмисляш. Участието в кръга за голямата награда, не кланицата.

— Родителите ми ще ме убият.

Той се засмива.

— Ти се справи с разгневена тълпа от девственици, престори се на проститутка, избяга от полицай и вбеси най-добрата си приятелка. А сега се притесняваш за някакъв си вечерен час?

— Майка ми е по-страшна от всичко изброено.

— Кое е най-лошото, което може да ти направи?

Вдигам очи към тавана.

— Най-лошото ли? Да ме накаже до края на годината например. Не преувеличавам. Вече бях наказана от ноември насам.

Той потрива брадичка.

— Платената такса за колежа по моден дизайн няма ли да смекчи гнева й? Стига само да й напомниш как могат да се позабавляват двамата с баща ти със спестяванията за колежа, които вече няма да ти трябват. Почивка във Фиджи?

Той ме хваща небрежно за ръката, сякаш сме отдавнашна двойка. Този път допирът му е някак електричен, непознат.

— По-сложно е. Напоследък отношенията ми с родителите ми са много странни.

Божичко, като съм се разприказвала така, да взема направо да му кажа каква марка тампони използвам?

Той си поема въздух.

— Може би имаш нужда от това предизвикателство. За да промениш нещата.

Кожата ми гори. Може би той вижда твърде много.

— Ако не се прибера скоро, ще се тревожат.

— Обади им се с някакво извинение. Колата ти е стара. Повредила се е и аз ти помагам да я оправиш.

— Все едно ще се вържат. А и дори да ми повярват, веднага ще ме проследят. Камерата на телефона ми може да не струва, но съм убедена, че джипиесът е първокласен.

— Добре, значи трябва да решиш кое е за предпочитане. Да се прибереш сега, въпреки че така или иначе си закъсняла, с кредит за нови дрехи и телефон, или няколко часа по-късно с всичко това плюс платена такса за образованието ти? Ако пак те накажат, ще използваш времето да поработиш над портфолиото си или каквото там е нужно, за да те приемат в най-скъпата възможна програма. И не забравяй бонусите. Когато видят каква тигрица си в кръга за голямата награда, приятелите ти ще забравят дребната сцена със Сидни. Може дори да им се види смешна.

Смешна. Как ли пък не. Очевидно ми говори всичко това, защото смята, че все още съм му необходима като партньор и иска новата кола. Чувствам се малко притисната, но кой може да го вини, че се опитва? Както и да е. И без неговите увещания перспективата за моден колеж блести в съзнанието ми като морски фар. Особено като се има предвид, че голяма част от спестяванията за следването ми отидоха за покриване на сметките в болницата. Да, ще рискувам наградите, които вече спечелих, но никоя от тях няма да спомогне за намаляване на напрежението в семейството ми или да открие път към ново начало.

Обвивам ръце около себе си.

— Какво според теб ще стане там? След като имаме хиляди Наблюдатели, не могат да ни направят нищо лошо, нали?

Сигурност в публичността: новата ми мантра. Колко телевизионни шоута разчитат на това, за да опазят играчите да не се избият помежду си?

Иън потропва по волана.

— Могат така да нагласят нещата, че някой да поиска да ни размаже от бой. Като онези, Обречените на чистота. Но се съмнявам, че положението ще излезе от контрол. Все пак искат да продължат да привличат участници.

Спираме на светофар и аз се заглеждам в един мъж, разхождащ кучето си. Той вдига очи и погледите ни се срещат. Мъжът се стряска, сменя посоката, дръпва повода и пресича улицата, все едно си мисли, че ще изскоча от колата и ще го нападна. Така ли изглеждам наистина? Никой досега не се е плашил от мен. Никога.

От телефона ми се чуват нежни трели на пиано.

ПРЕГЛЕДАХМЕ ПОСЛЕДНИТЕ КЛИПОВЕ ОТ ИЪН И ТОМИ. ИЗГЛЕЖДА, ПОСЛЕДНОТО ПРЕДИЗВИКАТЕЛСТВО ТИ Е СТРУВАЛО ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКОТО ОЧАКВАХМЕ. КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ДА СЕ РЕВАНШИРАМЕ? АКО ЗАВЪРШИШ КРЪГА ЗА ГОЛЯМАТА НАГРАДА, ЩЕ ДОБАВИМ ИНТЕРВЮ С ХОЛИВУДСКИ АГЕНТ ЗА СИДНИ. МАЛЪК ЖЕСТ ОТ НАША СТРАНА, ЗА ДА ОПРАВИМ НЕЩАТА МЕЖДУ ДВЕ ГОЛЕМИ ПРИЯТЕЛКИ.

Сидни би била много щастлива! Това би могло да бъде нейното голямо начало — нещо по-хубаво от всичко, което бих могла да й предложа сама. Сякаш организаторите познават и двете ни много отблизо. Но защо ли да ме учудва това?

Излиза ново съобщение:

ЩЕ УЧАСТВАШ ИЛИ НЕ? ВАШАТА ПУБЛИКА ВИ ЧАКА.

Нашата публика. Колко ли е голяма? Момичетата и момчетата от театъра сигурно още гледат, въпреки че вече видяха най-лошото. Или пък не? Трябва да се посъветвам с човек, на когото имам доверие; някой, за когото залогът не е нова кола. Опитвам се да се обадя на Юли, после на Лив, но изходящите ми обаждания са блокирани.

Излиза съобщение:

ТРЯБВА ДА ВЗЕМЕШ РЕШЕНИЕТО САМА.

— Не мога да се обадя на никого. — Аз прокарвам ръка по разчорлената си коса. — Дори на родителите си, за да се извиня, че ще закъснея.

Иън гледа ту мен, ту пътя пред себе си.

— Явно ще се наложи да ги помолиш да ти простят постфактум. Ако решиш да участваш, разбира се. Всичко зависи от теб.

Всичко зависи от мен. Гледам профила му и разсъждавам на глас:

— Три часа в комфортен апартамент над дискотека, докато хиляди хора наблюдават всеки наш ход. За да платя таксата си в колеж за моден дизайн, а ти да получиш нова кола.

— Свобода и за двама ни.

— Да, свобода, а може би и още нещо. Бях голямо разочарование за много хора.

— Съмнявам се в това. Твърде си състрадателна. Виж как се притесни, че обиждаш онези целомъдрени типове. И как искаше да спасиш проститутките, въпреки че бяха налетели да те бият. Ти имаш сърце, Вий. И присъствие. Не знам защо го криеш пред приятелите си. Но аз имах шанса да го видя и то е адски секси.

Думите му ми действат като балсам. Независимо от подбудите му. Не съм сигурна доколко мога да му вярвам. Със сигурност не мога да му поверя живота си, но някои части от тялото си — вероятно да.

Той ме хваща за ръката и ме целува по пръстите.

— Е, трябва да решиш. Ще те разбера, ако се откажеш. Наистина.

Поемам си дълбоко дъх. Мога да се прибера вкъщи с хиляда и четиристотин долара и няколко страхотни награди, без да правя нищо повече. А ако се наложи да напусне играта заради мен, Иън ще запази златния си автобусен билет.

Но ако закъснея с още няколко часа и преглътна гадостите, които са ни подготвили в предизвикателствата за голямата награда, мога да променя живота си. Вместо да се върна на училище като глупачка, която се е скарала с най-добрата си приятелка пред камерата, ще бъда момичето, рискувало всичко, за да спечели голямата награда. Всички ще разберат, че кротката брюнетка, която изглежда така, сякаш пее в църковен хор, не е точно това, за което са я взимали.

Аз съм човек с присъствие. Което заслужава вниманието на хиляди зрители. А какво ли ще бъде, ако изпълня и следващите предизвикателства? Тази вечер ми показа как да мисля мащабно. Или поне различно. Преструвах се на проститутка, за бога. Щом можах да направя това, на какво ли още съм способна? Да кандидатствам за роля в следващата пиеса? Да поискам повишение в работата? Да склоня Томи да не ме мрази? Мога да се извиня на Сидни за въвличането й в предизвикателството преди малко, но да откажа в бъдеще да се съобразявам с нейните изисквания. И може би най-после да убедя мама и татко, че не съм се опитала да се самоубия в гаража. Всичко е възможно. Всичко.

Дори още едно предизвикателство.

— Ще участвам — прошепвам аз.

— Да!

Иън спира отстрани на пътя и се навежда, за да ме целуне леко по устните, а после по-силно. Ръцете му галят косата, раменете, талията ми. Когато се отдръпва, устата ме боли.

— Няма да съжаляваш — казва той. — Ще те пазя. Знаеш това, нали?

— Да.

Когато Иън е до мен, нищо не може да ме спре. Нищо не може да ни спре. Притаила дъх, изпращам съобщение на организаторите.

Иън пали колата и обръща. Стискаме ръцете си толкова здраво, че усещам пулса му — силен и уверен. На всяко спиране устните ни се сливат в неистова целувка. От „ИГРА НА НЕРВИ“ са прави за едно: вече сме екип.

По пътя се опитвам да пусна съобщение и да се обадя на мама и татко, но разбира се, не успявам. Не мога да направя нищо повече, освен ако не видя уличен телефон. Трябва да се съсредоточа върху наградата. Колеж по моден дизайн, семейство, бъдеще.

След двайсет минути стигаме до Клуб „Попи“: пететажна сграда с бляскава дискотека на първия етаж.

Пулсиращата музика се процежда в колата, докато Иън паркира на мястото, отбелязано като „ВИП“.

Навън ме посрещат влажният вятър, който шиба краката ми, и мигащата светлина отгоре. Въпреки тълпата на входа, пътеката отстрани, маркирана също с табела „ВИП“, е свободна. Поне тя е покрита с навес, който да ни пази от ръмящия дъжд. Бързо преминаваме по нея и заставаме пред едрия портиер, който пита за имената ни и сравнява лицата ни със снимките на телефона си.

Накрая кимва, усмихва се и отваря вратата.

— Вземете асансьора нагоре.

Вече сме скрити от вятъра, но още потрепервам от студ, макар и сгушена в Иън. Стъпките ни отекват по мраморния под на фоайето, в което се долавя лека миризма на карамфил. От клуба се чува тихо думтене на басове и барабани. Изненадана съм, че не е по-силно, но явно ВИП гостите получават звукоизолирани стени, които да им позволяват да си избират какво да слушат.

Пред себе си виждаме малък асансьор с табелка „Добре дошли, ВИП-ове“, в случай че забравим, че сме използвали ВИП паркинга и ВИП входа. Влизаме в асансьора и виждаме отраженията си в цял ръст в голямото огледало. Не приличам на слънчевото ретро момиче, което бях преди малко. Под очите си имам синкави петна. Лицето на Иън също изглежда изпито, а челюстта му — стегната. Колко ли ще ни състари тази вечер?

— Не се страхувай — прошепва Иън. Топлият му дъх гъделичка врата ми.

Качваме се няколко етажа по-нагоре и вратите на асансьора се отварят в луксозно фоайе, изпълнено в различни нюанси на червеното, и с топло, приглушено осветление. Отляво се вижда по-голяма асансьорна врата с надпис „Камериерки“. Единствената друга врата, право пред нас, е от резбовано дърво и за наше учудване не носи табела, напомняща за ВИП статуса ни. Напомня малко на замък, от онези с тъмниците. Изведнъж ме обзема желание да се обърна и да побягна към къщи.

Тялото ми явно ме издава, защото Иън притиска буза в моята.

— Можем да се справим, Вий. Само три часа. Ще те пазя.

Той ме целува по слепоочието и стисва ръката ми.

В гърдите ми се разлива топло, течно усещане. Три часа за три години в колеж по моден дизайн. И най-вече шанс да поправя всичко. След като се погрижа за първата важна стъпка по пътя към кариерата ми, мама и татко ще трябва да повярват, че гледам към бъдещето. И ще ги накара да направят същото. Сидни ще се срещне с агент и може би с това ще започне летящият старт на собствените й мечти. Ще се сдобрим — имаме зад гърба си твърде много години на доверие и хубави изживявания заедно, за да ги захвърлим с лека ръка. Да, тези награди могат да променят всичко. Мога да ги спечеля за семейството си. За най-добрата си приятелка. За себе си.

Три часа. По-малко от двеста минути. Гледала съм по-дълги филми. Кимвам и изпъвам рамене.

Двамата заедно отваряме тежката врата.