Джийн Райън
Игра на нерви (8)

7

Подтичвам до Иън.

— Е, сега можеш да вземеш автобуса до Кентъки или Канзас, или където си пожелаеш, и да отидеш на къмпинг.

Той се смее.

— Страхотно го измисли с тези момичета, въпреки че за малко да ни набият. Добре че телефонът ми е още тук.

Наблюдателите ни наобикалят и вдигат ръце за поздрав към Иън.

Той приема поздравленията им.

— Гарантирам ви, че клипът ще бъде страхотен, благодарение на невероятната ми партньорка! А сега й дайте малко въздух, за да си свърши и тя работата. Иначе шоуто приключва.

Изглеждат разочаровани, но не възразяват. Остават от тази страна на улицата, а ние пресичаме и излизаме от бизнес територията на Тифани и Амброзия. Поне така се надявам. Сега имам възможността и аз да припечеля нещо.

Иън се приближава до заведение с рекламна табела: „Жарки Жени на Живо“. Явно и при милион порно сайтове в нета някои мъже продължават да предпочитат това гадно преживяване лице в лице. Което е добре дошло за нас, понеже ни осигурява почти десет метра светъл тротоар.

Мъжете на опашката ме заглеждат, но никой не се приближава, дори когато Иън им маха с ръка. Решаваме, че сигурно искат да си говорят мъж с мъж или някоя подобна дивотия. Тръгвам по бордюра с една ръка на хълбока, а другата люлея до тялото си. Всеки път, когато минава кола и ме заслепява с фаровете си, се усмихвам със свити устни и изпъчвам гърди. Нося два пъти повече дрехи от Тифани и Амбър, взети заедно, но през целия си живот не съм се чувствала по-гола. От другата страна на улицата се разнася смях. Дано Наблюдателите кротуват, че иначе никога няма да изпълня това предизвикателство.

Стигам до следващата пресечка, обръщам се и тръгвам бавно към Иън. Той си говори нещо с мъжете на опашката и сочи към мен. Имам си собствен сводник. Потенциалните ми клиенти — тоест тези, които се мислят за такива — ме зяпат, мляскат с устни, но поклащат глава. Какъв е проблемът им? Може би отдалеч ме взимат, за кльощава дрога, която носи дълги ръкави, за да скрие следите от иглите. Или пък дрехите и обувките им подсказват, че всъщност не съм от тази професия. Явно ще трябва да ги убедя. Пфу. Коремът ми се свива на топка, която сякаш никога няма да се отпусне, но въпреки това се насочвам към тях. За щастие Наблюдателите проявяват достатъчно здрав разум, за да млъкнат.

Колкото повече се приближавам към пийпшоуто, толкова по-ясно долавям кисела миризма като от зелева супа. С ужас установявам, че идва от мъжете. Иън е избрал най-смърдящите извратеняци на улицата.

Той ми махва с ръка.

— Ела насам, Рокси.

Рокси? Това име ли е изобщо?

— Окей, Стоун.

Той ме хваща за китката, все едно съм негова собственост.

— Тези мъже не вярват, че си струваш парите.

— Може и да са прави. Първа вечер ми е и съм доста нервна.

Един тип с провиснали бузи се ухилва насреща ми.

— Досега не си ли го правила? Това обяснява странните ти дрехи.

Странни ли? Първо се чувствам обидена, след това поласкана. Та кой би желал да изглежда на място тук?

— Друго не можех да си позволя. Хубавите дрехи са ужасно скъпи — подсмърквам аз, забола поглед в жалките си непроститутски балеринки. В далечината се чува вой на сирена.

Онзи се чеше под мишницата.

— Ще ти дам петдесет, но повече нямам, а и то е повече, отколкото обикновено взимат момичетата наоколо.

Вдигам печални очи към Иън.

— Не съм сигурна, че мога да го направя, въпреки че мама много се нуждае от тази операция. Трябва ми малко въздух.

Последното си е чистата истина. Ако не се махна от тази миризма, ще припадна.

— Разбира се, сестричке.

Иън ме потупва по главата и подновява преговорите с мъжете, също като добър брат. Аз отново тръгвам по бордюра.

Разминавам се с няколко двойки с едни и същи реакции: полуусмивки и бързо отместени погледи от момчетата, презрително сумтене и зяпане от момичетата. Не разбират ли, че съм една от тях? По дяволите, последното момиче, което ми се намръщи, носеше същата тениска като моята.

Не мога да го приемам лично. Играя роля, която няма нищо общо с истинския живот. Усмихвам се принудено на следващата двойка и оставам шокирана, когато ми отвръщат по същия начин. После момчето се втурва към мен и ме прегръща.

— Ей! — Аз се опитвам да се измъкна.

Момичето ни снима, докато приятелят й ме дърпа за опашките и шепне:

— Справяш се страхотно, Вий.

Плясвам го.

— Долу ръцете, урод такъв.

Иън дотичва и го заплашва, но двамата с гаджето му само се разсмиват и избягват обратно, откъдето са дошли. Иън се кани да хукне след тях, но аз го спирам.

— Остави ги — поемам си дълбоко въздух аз. — Трябва да се фокусираме върху предизвикателството.

Той като че ли се разкъсва, но след няколко секунди размисъл се вслушва в мен.

— Ако видиш други дебнещи Наблюдатели, викай!

Съгласявам се и се залавям отново за работа. След няколко минути една кола намалява ход и спира до мен. Вътре седи мъж на средна възраст с рунтави вежди.

— Много малка ми изглеждаш, за да се разхождаш тук сама — ухилва се той. — Май трепериш.

— Достатъчно голяма съм. И просто ми е студено.

— Колата ми има седалки с отопление. Мога да те повозя.

Стоя и чакам да продължи. Дано някой да снима. Бих се пробвала със собствената си камера, но ме е страх, че ще го подплаша.

Той потупва волана в такт с диското, което свири вътре.

— Е, идваш ли?

— Хм, сладък си, но…

Иън минава покрай нас, скръстил ръце пред гърдите си, за да може да държи камерата, без да личи, че снима. Застава зад колата. Надявам се, че минувачите ще го вземат за сводник, който се оглежда за момичето си.

Мъжът в колата като че ли не го забелязва. Потрива буза.

— Трябват ли ти пари за храна? Може да ти помогна.

— Да, гладна съм — отговарям провлачено аз.

Той се ухилва.

— Колко ядеш?

Иска ми се да го замеря с нещо, но успявам да се овладея.

— Много.

Той се смее.

— Малко момиче, голям апетит. Като за двайсет долара? Поглеждам го с разширени очи.

— По-скоро пет пъти по толкова.

Усмивката му изчезва.

— Ти май си едно алчно дребосъче?

Прокарвам ръка по талията си.

— Не, само момиче, което е готово да поработи много добре.

Той повдига веждите си като гъсеници. Не искам и да си представям какво се върти в главата му.

— Страшно си сладка, но не мога да ти дам толкова. Против убежденията ми е.

Все едно мъжете, които търсят малолетни проститутки, имат убеждения.

— Много жалко. Приятна вечер.

Тръгвам напред.

Той включва на задна скорост и Иън отскача настрани.

— Мислиш се за много важна, а?

Виждам, че нещата не отиват на добре.

— Не.

— Кучка! — изкрещява той и форсира двигателя, за да спре по-нагоре по улицата до едно момиче с обувки с капси и дванайсетсантиметрови токове.

Коленете ми омекват. Първо проститутките, сега този. Не помня някога да са ме наричали „кучка“ два пъти за една вечер, дори за един месец. Долната ми устна потреперва.

Иън се приближава и ме стисва за рамото.

— Не му позволявай да те разстрои. Той е просто кретен, който не получи, каквото искаше. Ще успеем. Ще видиш. Междувременно клипът се получава страхотно.

Той се отдръпва, за да заеме позиция наблизо.

Преглъщам притеснено и наблюдавам как момичето с капсите си бъбри с мъжа с веждите, как кима и се усмихва. Как ще си намеря клиент при толкова проститутки, готови да работят за по-малко от сто? Очевидно от „ИГРА НА НЕРВИ“ са преценили трудността на предизвикателството. А и какво съм очаквала за нов телефон плюс бонус?

Няколко минути по-късно момичето заобикаля колата отзад, за да се качи на пътническото място. В мига, в който се скрива от погледа на мъжа, лицето й става безизразно. Какво ли си мисли? Че това не е истинският й живот, също както аз си казвам, че не е моят?

Изведнъж изпитвам непоносима умора. Иска ми се да се прибера вкъщи, да си взема гореща вана и да си легна. Проверявам телефона си в крачка. Няма нови съобщения. Организаторите продължават да ги блокират. Не разбират ли, че имам нужда от морална подкрепа?

Иън за дребни монети за уличен телефон, за да чуя приятелски глас, стига да намеря работещ телефон, който да не е покрит с някаква гадост. Точно тогава обаче една кола забавя ход и емблемата на „Мерцедес“ спира зад мен. Прозорецът се смъква и виждам приятен мъж на около трийсет години с поддържани бакенбарди и момчешки черти. Не прилича на такъв, който би се нуждаел от услугите на уличница. Негова си работа. Той обляга ръка на прозореца и показва огромния си часовник, който струва повече от колата ми.

— Здрасти — казва той и зъбите му лъсват в мрака.

Заставам достатъчно далеч, за да не може да ме стигне с ръка, с пострадалия хълбок напред.

— Здрасти и на теб.

— Не бива да се мотаеш тук сама.

Чакам да добави, че трябва да се кача в колата и да се възползвам от затоплените седалки.

Вместо това той казва:

— Каквито и проблеми да имаш и да мислиш, че това е единственият ти избор, те могат да се решат и по друг начин. Особено ако позволиш на някой да ти помогне.

— Някой като теб?

Той се усмихва.

— Имах предвид някой по-силен от мен.

Леле.

— Тройка?

Ако ми предложи стотачка за оргия, това ще отговаря ли на условията?

За миг устните му се разтеглят в отвращение, но усмивката бързо се връща на лицето му.

— Говорех за по-висша сила. Със съпругата ми управляваме църковна организация, която помага на момичета като теб.

Полагам всички усилия да остана в роля.

— Момичета като мен ли? Ти не знаеш нищо за мен.

— Знам, че ти трябва място, където да се чувстваш в безопасност. Ако искаш да хапнеш домашна храна и да си побъбриш с други млади жени, които са били на твоето място, можеш още сега да се махнеш от улицата.

Поглеждам към Иън, който преминава с камерата си покрай нас.

— Много мило, но няма нужда.

Мъжът в колата проследява Иън с очи и се подава навън, за да го види, когато той застава на място, което би трябвало да попада в сляпото му петно. Този явно наистина се ползва със закрилата на висша сила, ако често му се случва да зяпа така истински сводници.

— Ти ли отговаряш за благополучието на тази млада дама? — пита той.

Иън свива рамене.

— Ние сме приятели.

Онзи му подава ръка.

— Радвам се да го чуя. Защото искам да я заведа на сигурно място, където ще й помогнат. Знам, че няма да имаш нищо против, приятелю.

Махвам с ръка да привлека вниманието му.

— Ехо? Аз имам против. Благодаря за загрижеността, но съм си добре. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Ние само се разхождаме.

Мъжът поклаща глава, без нито едно косъмче да мръдне от мястото си.

— За жалост много млади жени тук пострадват жестоко от мъже, които твърдят, че се грижат за тях като приятели.

Посочвам към другата страна на улицата.

— Ако наистина искате да помогнете на някого, там има две момичета — Тифани и Амброзия, на които можете да бъдете много полезен. Но техният приятел изглежда опасен, така че внимавайте.

Отдалечавам се, хванала Иън за ръката, докато не стигаме до следващата пресечка. Мъжът гледа известно време след нас и накрая потегля.

Иън поклаща глава.

— Тук има всякакви луди.

— Той не изглеждаше луд. Надявам се да не съм го пратила в зъбите на акулата.

Потривам слепоочия, като се чудя дали съм постъпила благородно или идиотски.

Иън ме хваща за раменете.

— Не носиш отговорност за никого тук, освен за себе си, а ако желаеш, и за мен.

Жалко, че момичето с капсите тръгна с типа с веждите. На нея щеше да й дойде добре малко надежда. Още веднъж се благодаря, че за мен това е само игра. Което ме подсеща защо съм тук.

— Май е време да се връщаме към предизвикателството — казвам.

Иън ми смигва.

— Да, можем да спасим света, след като спечелим наградите си.

Той се отдалечава и пак оставам сама. Заглеждам се в Наблюдателите на другия тротоар. Иска ми се да можех да зърна Томи, макар че той каза, че ще се запише само за онлайн наблюдение. Дали още ме търси или се е прибрал вкъщи, изпълнен с отвращение?

Разхождам се напред-назад, докато Иън се опитва да привлече някой мъж. Спират още няколко коли, но все едно и също — искам прекалено много. Когато и четвъртата кола в рамките на десет минути изръмжава и отминава, няма как да не се почувствам отхвърлена, въпреки че те са нещастниците, на които се налага да си плащат, за да си намерят жена.

След още един пазарлък до мен спира „Форд Таурус“.

Аз въздъхвам и чакам преговорите да започват.

Прозорецът отваря мъж с меки черти на лицето.

— Сама ли си?

Прехапвам устни.

— Засега.

— Аз също. Самотата е гадно нещо, а?

Кимвам. Разговорите с проститутки винаги ли са толкова тъпи?

Той потропва по вратата.

— Какво е нужно, за да променим положението?

— Сто долара.

Мъжът повдига вежди.

— Брей. И какво ще получа за толкова много пари?

Все още не ме е нарекъл алчна кучка и не си е тръгнал.

Това трябва да е добър знак.

Прокарвам пръст между гърдите си.

— Ти какво би искал?

Той се закисква и плъзва очи по тялото ми.

— Много.

Оглеждам се и улавям погледа на Иън, който минава покрай нас с изваден телефон. Обръщам се отново към мъжа в колата и се усмихвам, понеже виждам, че Иън е заел позиция.

— Значи се разбрахме? — трепкам аз с мигли. — Ще ми платиш сто долара?

— Каквото си поискам?

Устните му са плътни и лъскави — изглежда често ги облизва.

— М-хм.

От прозореца се протяга космата ръка и посяга да погали полата ми. Едва се сдържам да не повърна.

Той натиска копчето за отключване на пътническата врата.

— Значи се разбрахме. Хайде, качвай се!

Мъжът се навежда да махне някаква кутия от седалката. В този миг виждам как нещо проблясва в джоба на гърдите му. Божичко, значка ли е?

— Слушайте, господине, аз само се шегувах. Прощавайте за недоразумението. — После се втурвам към Иън и крещя: — Бягай!

Зад нас се трясва врата.

— Върни се тук! Стой на място!

Тълпата от другата страна на улицата избухва във викове. Тичаме натам, избягвайки колите. Момчетата от братството се превиват от смях, а другите държат телефоните си. Този път обаче няма да ни защитят. С Иън се насочваме на юг, без да спираме. Съмнявам се, че някой от Наблюдателите ще излезе толкова глупав да ни последва. Не и докато след нас тича ченге с размахан пистолет.

Свиваме зад втория ъгъл. Краката ме болят. Плоските балеринки не са най-удобното нещо за сводовете на стъпалата.

— Не съм сигурна, че мога да поддържам това темпо до колата — казвам аз задъхано.

Три врати по-надолу виждаме ниша и Иън ме дръпва в нея. Аз инстинктивно притаявам дъх, защото си представям как вони такова място, на което очевидно нощуват бездомници. Въпреки застоялия въздух обаче, миризмата я няма. Сгушваме се в сенките и Иън се долепя до стената, като ме държи в прегръдките си. Половин минута по-късно чуваме приближаващи се стъпки и пуфтенето на ченгето, което псува под носа си. Зад него вървят две момчета в спортни якета, които се кискат и го снимат. Явно все пак някой е бил достатъчно тъп да ни последва.

Сърцето на Иън бие силно в бузата ми. Нито един от двама ни не помръдва и мускулче.

— Елате тук! — извиква ченгето на момчетата.

По стъпките им разбирам, че се подчиняват и даже смехът им секва. Той взима телефоните им, вероятно с надеждата да изтрие кадрите, преди да са ги качили в мрежата. Твърде късно, пич.

Когато момчетата минават покрай нас, едно от тях ни поглежда с разширени очи и ни разпознава, но вместо да ни издаде, за да спаси кожата си, само навежда глава. Ченгето също се заглежда, но отминава. Не смея да си поема въздух, докато стъпките им не заглъхват в далечината. Когато най-после го правя, усещам миризмата на Иън — като планина на лятна екскурзия. Вдъхвам отново уханието.

— Мисля, че успяхме — прошепва той.

— Не е за вярване.

Вдигам очи към лицето му, въпреки че едва различавам чертите му.

Той прокарва пръст по брадичката ми.

— Иън Джагър, а?

— Не искаш ли да бъдеш рок звезда?

— Там, на улицата, ти беше рок звездата.

Той ме притегля още по-близо до себе си, доколкото това е възможно.

Нима ще ме целуне? Почти не се познаваме. Но пък вече сме преживели заедно толкова опасности. Това все трябва да означава нещо. Освен това пази гърба ми. Това означава още повече. Е, може вниманието му да е само част от играта. Тръпките по гърба ми обаче са съвсем истински.

Той плъзва пръст от брадичката към устните ми и нежно проследява очертанията им. Стоим така, вдишваме се един друг и усещаме пулса си.

В сградата светва лампа и аз отскачам назад. Зад дебелата стъклена врата до нас се вижда малко фоайе с протрит диван и един ред пощенски кутии. Белокос мъж слиза с куцане по стълбите, като се подпира на резбования парапет.

— Междучасието свърши — казвам аз с разочарованието на второкласник, който трябва да се прибира в класната стая.

Слизаме на пръсти по стълбите, оглеждаме се внимателно в двете посоки, за да се уверим, че ченгето не е наблизо, и тръгваме към колата с преплетени пръсти. Когато вече сме вътре, заговаряме за моето предизвикателство.

— Мислиш ли, че ще се брои? — питам аз.

— Да, по дяволите. Предложението си е предложение, независимо дали идва от ченге.

Надявам се да е прав. Докато чакаме новини от „ИГРА НА НЕРВИ“, седим и се усмихваме един на друг. Трудно ми е повярвам, че по-рано тази вечер се цупех зад прашната завеса и гледах как най-добрата ми приятелка забива нож в гърба ми. А сега? Награди, забавление, евентуално пари. И най-вече убийствено привлекателно момче, което ме гледа като бонбон.

Обичам тази игра.